Сам Лундвал
Не е време за герои (17)

17

Малко под върха стръмният скат се разстилаше в пищна зелена ливада, която стигаше до отвесна скална стена, спускаща се двеста метра надолу до подножието на долината. Когато Бернхард излезе на ливадата, той забеляза двама богове на почетна възраст, които стояха на ръба на пропастта и наблюдаваха замислено някаква битка, която се водеше долу в далечината. Оттам долитаха сърцераздирателни викове на мъже, сполетени от бърза болезнена смърт. Към тях се прибавяха и ревовете на различни впрегатни, животни, които бавно умираха, препускайки из долината и влачейки вътрешностите си по земята. Мечове и саби весело звънтяха, огромни оръдия ритмично гърмяха, бълвайки железни парчета над полесражението, които оставяха след себе си ужасно разкъсани хора и животни. Всичко се сливаше в един великолепен концерт, наситен с болка и прекрасна насилствена смърт. Утринното слънце озаряваше клането с мека кървавочервена светлина и всички пленителни детайли от кръвопролитието изпъкваха в цялото си величие: обезумели от ужас войници, облени в собствената си димяща кръв, които по неописуемо комичен начин се мъчеха да натъпчат обратно в коремната кухина собствените си вътрешности; напоени с горящ напалм наблюдатели, които търчаха нагоре-надолу като живи факли, и други разни работи, представляващи интерес за познавача. Ефектът беше зашеметяващ и двамата почтени зрители обсъждаха видяното помежду си.

— Вече не е като някога — заяви единият, очевидно разстроен от жалката гледка. Той не забелязваше Бернхард, тихичко примъкнал се до тях. — Какво всъщност правят? Играят ли си? Та това е скандал? Истински скандал! — Той заскуба косите си, за да изрази възмущението си. Побеснял, започна да плюе по земята, обещавайки на всички участници в битката запазено място във вечния и изключително безкомпромисен ад.

— Именно скандал — съгласи се и другият бог. Той посочи ония детайли, които намираше за особено срамни, и тъжно си припомни отминалите времена, когато мъжете бяха мъже, а войните — празненства, достойни за наслаждение и спомени. — Това битка ли е — чиста обида! — Според него те само губеха ценното си време.

— Обида — повтори другият и кимна умислено.

— С друго темпо ставаха нещата едно време. Динамично. Тогава имаше истински смелчаци.

— Динамично! Как точно го каза!

— Помниш ли Термопилите?

— Термопилите. Ех, какви времена бяха.

— В ония времена мъжете бяха мъже!

— Ами Вердюн!

— Вердюн! Ето това беше нещо! Окопите помниш ли?

— Еххх, окопите…

— Ами хердаловия газ!

— И байонетите.

— Да, байонетите. Ето нещо, способно да сгрее сърцето на стария човек.

— В ония времена войните се водеха със стил, не както стана по-късно с ония атомни бомби, бактериологични оръжия и другите там боклуци.

— Всичко става прекалено бързо в днешно време. Никакъв стил нямат.

— И без никаква кръв.

— И никакви байонети.

— Единствено ядрени ракети — и за какво? Не, нападенията с байонети от окопите си бяха къде-къде по-хубави.

— Днес хората вече не знаят как се води една истинска кървава война.

— Да не говорим пък за лъчевите пистолети!

— Все пак сега имат ония там оръжия, дето понижават налягането. Бих казал, че това е една крачка в правилна посока.

— Ония ли нещица, от които вътрешностите на войниците се разкъсват? Фина работа. Но Термопилите са си друго нещо. Много по-добро.

— Жалко, че по онова време нямаха байонети.

— Да, наистина жалко.

С тежка въздишка те отново отправиха поглед към плачевната гледка, която представляваха двете армии изколващи се в долината под тях. Бернхард се промъкна по-близо.

— Какво е това? — реши да попита той. — Война ли или нещо подобно?

— Щеше да бъде война — отвърна му застаналият по-наблизо бог, — ако тия жалки войници имаха малко повече кураж. Това е битката при Полотрино. — Той злобно се изсмя.

— Каква е тая битка при Полотрино? — попита Бернхард.

Богът се вкамени.

— Не сте чували за битката при Полотрино?! — Той се обърна към другия бог. — Чу ли? Този мъж не е чувал за битката при Полотрино!

— Невероятно! — възкликна развълнувано другият бог.

— Най-кървавата битка през Шестстотингодишната война!

— Двеста трийсет и шест хиляди убити!

— Но надценявана.

— Несъмнено.

Те закимаха сериозно, поглаждайки замислено достойните си за уважение бели бради.

— Съжалявам — рече Бернхард. — Не съм много добър по история.

— Имате всички основания да съжалявате — съгласи се близкостоящият бог. — Битката при Полотрино е всепризната за повратен момент във военната история. Първото сражение, при което повече войници загиват по време на самата битка, отколкото впоследствие от болести, глад, дисциплинарни наказания, лошо снаряжение и тъй нататък. Именно тази битка отбеляза първата крачка към модерните войни.

— Започват да губят сили — измърмори другият бог.

Той отправи безразличен поглед към Бернхард и замръзна. Лицето му изразяваше напрегнат интерес.

— Яяяя — прошепна възхитено той, — това вашият меч ли е?

— Да, обаче…

Очите на бога блестяха с алчен, изпълнен с уважение поглед. Той протегна ръка и докосна дръжката на меча с треперещ пръст. Мечът заподскача нагоре-надолу в ножницата с кръвожадно потракване.

— Прилича на Калибърн — обади се благоговейно другият бог.

— Това е Калибърн!

— Най-сетне! — Сенилно щастие просълзи очите им.

— Богове!

— Млъквайте! — изсъска зад тях един гологлав храст. — Само да сте посмели да сторите нещо на този мъж и ще ви…

Като по даден знак боговете се обърнаха и с порой гърмящи мълнии унищожиха глогиновия храст. После отправиха към Бернхард угоднически усмивки.

— Вие се върнахте — започнаха те. — Неустрашимият воин от ония далечни времена, когато мъжете бяха мъже и благородните подвизи се срещаха тъй често, както днес се среща страхливостта. Очакват ви славни, геройски подвизи.

— Кого? — възкликна Бернхард. — Мен?

— Страхотни бойни игрички!

— Невъоръжен срещу безсмъртни чудовища с по петдесет космати ръце и отровни нокти!

— И Ужаса на арената!

— Да, Ужаса на арената!

— Пуснете ме! — закрещя Бернхард и започна истерична борба в желязната хватка на боговете. — За луд ли ме вземате? Пуснете ме! — Опита се да ги срита в слабините, но те изкусно го събориха по гръб, кискайки се беззвучно?

— Най-после! — радваха се те. — Героят!

Бернхард се отпусна.

— Вие ужасно грешите — обади се той. — Аз съм негодник и страхливец. Освен това краката ми се потят. Не бихте искали такъв като мен да се бие за вас, нали?

— Скромността е черта на характера, необичайна в днешно време — щастливо рече единият бог. — Не се подценявайте!

— Храбър сте като лъв! — добави поощрително другият бог. — Само почакайте!

— Пуснете ме! — изкрещя Бернхард и се опита да ритне по-близкия бог в корема.

— Стой спокойно, говедо такова! Или искаш да си изпатиш като оня там глогов храст?

Бернхард престана да се съпротивлява и утихна.

— Сериозно ли говорите? — жално попита той.

— Да ти покажем ли?

— Като ви слушам, с всяка измината секунда вие ми заприличвате на Желязната челюст все повече и повече — измърмори Бернхард. — Хайде продължавайте!

— Трябва да спасиш една прекрасна девица от съдба, по-злочеста и от смъртта — обясниха му те. — Нима това не е славна и благородна задача за могъщ воин като теб?

— Не съм съвсем сигурен — измънка Бернхард. — Някой да не е решил да й краде новото кожено палто?

— Безкрайно по-страшно! Ако ти не се намесиш да я спасиш, ще и бъде отнето най-скъпоценното съкровище!

— Роклята й от „Диор“? Или старичкия й приятел с милионите и лимузините?

— Ти си чудовище и свиня — разгневиха се боговете. — Имаме предвид невинността й.

— Вие се шегувате — отвратено рече Бернхард. — Много ми дреме на мене за нейната проклета невинност… — Той рязко се спря и тежко преглътна. — Ей, вие, да не искате да кажете, че аз…?

Боговете бяха вече изцяло погълнати от вълшебните заклинания, необходими, за да бъде изпратен един млад и храбър воин в помощ на изпаднала в беда девица, така че не обърнаха никакво внимание на гръмогласните протести на Бернхард. Между тях лумна ревящ огън; ароматни прахове се хвърляха в пламъците; величественият звук от далечната музика на орган се смеси с миризмата на сяра и митра. Към тях се прибавиха диви ругатни и воня от горящи косми — бялата брада на единия бог внезапно се подпали и задимя. Докато сполетеният от бедата бог с ревове се търкаляше наоколо по земята, опитвайки се да угаси пламъците, другият бог продължи заклинанията. Около тях се закълби зелен дим. Слънцето се скри зад непроницаема завеса черни облаци; на небето се появиха звезди. С мощен тътен нощта се спусна над местността. Богът пристъпи крачка напред, сграбчи Бернхард със стоманенотвърди ръце и го запокити право сред гърмящите пламъци.

— В името на Азрад, Бетуулия, Луцифер и Белиал Портата се отваря! — припяваше той. — Ти вече си от Другата страна!

И той се озова там.