Сам Лундвал
Не е време за герои (11)

11

Бернхард стоеше наведен над бруствера на огромната сива ядрена кула в замъка на Дракула^[1] и енергично дъвчеше жалките остатъци от мустака си. Пред него се простираха бастионите на замъка — укрепленията, траншеите и стените се редуваха в концентрични кръгове нататък към равнината, където под припека се гушеха малките жалки глинени къщурки на селското население. Замъкът на Дракула се възправяше над околната равнина, подобен на огромно спящо праисторическо чудовище. В самия му център към небето гордо се издигаше ядрената кула, а Бернхард стърчеше на най-високата й точка като удивителен знак. Изгледът беше красив и внушителен, но в момента Бернхард не се чувствуваше разположен за такъв вид размишления. Държеше в ръце силен бинокъл и гледаше право надолу в пропастта.

Там се виждаше плосък покрив, на който се бе разположила една пищна камериерка, чиято одежда се състоеше единствено от очарователна усмивка и една стратегически разположена кърпа. Бернхард се наведе още по-навън над бруствера, нетърпелив да задоволи любопитството си с подробностите на привлекателната и анатомия. Той замечтано въздъхна.

— Ти си чудовище и сексуален маниак — обади се централният мозък с кънтящ глас през ръждясалата тръба на някакъв комин. — Как можеш да се отнасяш по такъв начин към очарователната си съпруга?

— Какво й пречи, щом не знае — възрази Бернхард. — Изчезвай оттук и не ме безпокой!

— Пощръклял пръч! — обади се отвратена тръбата на комина.

— Още нищо не си видял, почакай само да се доближа до оная камериерка там — отвърна Бернхард. — Освен това ми прилошава, като погледна очарователната си съпруга. Няма ли да се пръждосаш и да ме оставиш да се облизвам на спокойствие?

— Аз ви венчах — отвърна коминът.

— Вярно, венча ни. Още те мразя за това.

— И планирах за вас такъв хубав меден месец.

— Някой да те е молил? Не аз, във всеки случай!

— И ти едва пристигаш и хукваш подир камериерките!

— Камериерки^[2] ли! — възкликна Бернхард и се захили похотливо към комина. — Друго име би им подхождало далеч по-добре. Във всеки случай добър вкус имаш. Съвсем самичък ли си ги създал?

— Имай поне малко уважение към добрия стар граф, който вярва в теб!

— Едва успях да прекрача прага — каза Бернхард, — когато тоя стар педераст се опита да ме захапе за гърлото. Не е с всичкия си. Тук никой не е с всичкия си. Ами идиотите, които старчокът е събрал? Това хотел за меден месец ли е? Тук е истински паноптикум, а сега ти ми пречиш да погледам единственото човешко същество, което откривам сред тая сбирщина!

— Една изключителна среда, съчетаваща интелигентност и остроумие — обидено отвърна тръбата. — Всички са взети от книги, които съм прочел. Би трябвало да се гордееш, че се намираш под един покрив с тях.

— Имаш лош вкус — възрази Бернхард.

— Давам ти шанс да влезеш в контакт с по-добрите и по-богатите страни на живота — отвърна коминът, — а какво правиш ти? Презираш ме! Мислиш, че нямам чувства само защото съм машина! Защо не оцениш доброто, което правя за теб? Но, разбира се, да се иска толкова много, е прекалено. Ти следваш единствено отвратителните си животински инстинкти. Лигите ти текат по тая противна развратница, обиждаш всички учени мъже, които съм събрал тук само заради теб. Това ли е благодарността за всичките ми грижи? Така ли ще бъда третиран след всичко, което съм направил за теб? Отдадох двеста хиляди от най-хубавите си години за човека и ето какво получавам за отплата!

— Не проумявам как ме търпиш — съгласи се Бернхард.

— Унижавай ме, унижавай ме — продължи тръбата. — Нека чувствата ми не значат нищо за теб. Продължавай да точиш лиги подир тая развратница. В замъка гъмжи от умни мъже, но не — ти си хукнал подир разни камериерки. Какво притежава тя, което твоята очарователна съпруга няма? Или ако поставим другояче въпроса, какво има тя, което аз не притежавам?

— Способността да събужда в мен животинското — отвърна Бернхард.

— Никога ли не те е грижа за духовните ценности?

— Не.

— Ти си свиня — отвратено заключи коминът. — Защо не слезеш долу и не я изнасилиш?

— Ще го направя, ако млъкнеш за малко.

— Да си строшиш врата дано! — проскърца тръбата на комина.

— Затваряй си устата, машино проклета!

— Животно!

— Стара бракма!

— Ще го запомня — процеди тръбата заплашително. — Само почакай! — Изключи се с трясък и избълва във въздуха огромен облак сажди.

Бернхард й се изплези и възобнови наблюденията си. Това, което правеше камериерката толкова очарователна, беше кърпата, която бавно и постепенно разголваше гърдите, а после талията и бедрата. В момента кърпата едва-едва прикриваше коремната област. „Има ли — питаше се той, — има ли въобще нещо под тази кърпа освен нейната гола и несъмнено безсрамна кожа?“ И подозираше ли тя, че той стои тук горе и я шпионира? Човек никога не можеше да бъде сигурен с тия камериерки. Следеше как вървят събитията през последните два дни: с всеки ден тя ставаше все по-смела, едва ли не лекомислена в усилията си да се сдобие с привлекателен слънчев загар. Със смесени чувства той очакваше окончателното й разголване. След като видя всичко, което имаше да се види, и, общо взето, прекара приятно времето си, не му оставаше нищо друго, освен да слезе и да направи онова, което се очакваше от него, а после да забрави тая прелъстителна развратница. Гледаше я похотливо, с надеждата, че кърпата ще се плъзне още по-надолу, но скоро установи, че тя упорито не мръдва от мястото си. По всичко личеше, че момичето спи. Той с нежелание обърна бинокъла нагоре към безоблачното небе, където три космически кораба бавно и дебнещо се спускаха към земята. Дулата на мощните лъчеви оръдия се подаваха от всяко ъгълче на кораба и шареха напред-назад, търсейки на прицел обект, който да пръснат на парченца. Имаше какво да се види — включително бълващи огън дракони, пегаси и други добре въоръжени създания — плод на сбърканите усилия на централния мозък в протоплазмените лаборатории, но нищо, достойно да бъде обстреляно според глупавите компютри, управляващи оръдията. Освен това се виждаха няколко много докачливи езически богове, които стояха на земята и с подозрителни погледи следяха спускането на космическите кораби, готови да се засегнат при най-малък повод и от нещо най-незначително. Бернхард се питаше какво ли ще стане, когато Желязната челюст се покаже от кораба и започне да ги ругае по обичайния си чистосърдечен, начин.

Имаше основания да се очаква интересен и изпълнен със събития ден.

Бернхард хвърли поглед към камериерката, откри, че тя похърква с отворена уста по твърде отблъскващ начин, и побърза отново да прехвърли вниманието си към приземяващите се космически кораби. Цели три кораба — при това още на втория ден! Дори самият факт, че три кораба бяха изпратени без предварителното писмено одобрение от щаба на Императора, бе нещо изключително в аналите на военната бюрокрация и недвусмислено говореше за самостоятелността, храбростта и глупостта на генерал Суперястреб. Беше наистина невероятно, че всичко се осъществи в продължение на два дни. Главозамайващо действуваха планините от интерполации, предложения и разпореждания, всичките в по три екземпляра, които е трябвало да бъдат пренебрегната, за да се докарат долу тези три кораба. Бернхард се чудеше дали въобще генерал Суперястреб ще успее да прикрие това непростимо престъпление към военната бюрокрация и се питаше кого ли са избрали за изкупителна жертва, в случай че императорската бюрокрация някога откриеше какво се е случило зад гърба й.

 

 

Замъкът на Дракула бе разположен на хребета на мрачна, почти отвесна скала. Неговите зловещи кули и зъбери се извисяваха презрително над околната природа — сякаш гранитен сив кошмар, надвиснал над жалките селски землянки. Обграждаха го прекрасни окопи и вонящ крепостен ров, който, както твърдеше мълвата, се обитаваше от разни неописуеми и перманентно гладни чудовища. Никой не беше ги виждал, ала нощем, особено при пълнолуние, от крепостния ров долитаха гласовете им. Отвъд този ров имаше още един, със заострени колове, хищни растения и други будещи ужас приспособления, достатъчно страховити, та да накарат и най-фанатичния селянин да се откаже от кървавото и справедливо отмъщение, което дължеше на господаря на замъка. Отвъд тази отбранителна линия започваше пущинак, обрасъл с калуни. Растенията бяха хилави и имаха странен, белезникав цвят, а нощно време от земята се вдигаха тежки изпарения, светещи с призрачна, мъртвешки бледа светлина. Тук поданиците на графа влачеха жалкото си съществуване — винаги на предела на гладната смърт, но без да им се удаде да умрат от глад — по същия начин, както техните прадеди бяха влачили жалкото си съществувание в продължение на стотици години преди тях. Реколтите бяха бедни и хилави, а малкото, което ставаше за ядене и което плъховете не успяваха да отмъкнат, се конфискуваше от замъка. Добитък нямаше, тъй като калуната беше отровна и не ставаше за паша. Селяните се изхранваха главно с отвратителните месоядни жаби, които пъплеха из пустошта и изпълваха нощта с крясъците си. Младите момичета биваха отвеждани в замъка при първия признак, че започват да придобиват женствени форми, а младите мъже прибираха в още по-пеленаческа възраст, за да помагат на благородниците в защитата на замъка срещу възмутените родители на девойките. През последните триста години не бе имало някакво по-значително селско въстание, но как да си сигурен, че на народа изведнъж няма да му хрумне да въстане срещу отредения му от бога господар. Впрочем след някоя и друга година младите жени и мъже винаги се връщаха — малко поизтощени, но придобили значително по-богат опит, тъй че защо да се оплакват селяните? Животът в графството си течеше по обичайному и докато селяните в пустошта гладуваха, в замъка свиреха Шопен, тъй като графът беше образован човек, с усет за висшите стойности в живота.

И все пак от време на време графът не успяваше да се сдържи и да не се прокрадне скришом при селяните. Понякога, когато луната висеше подута и мъртвешки бледа на нощното небе, можеха да го видят как се втурва с лудешки кикот през тази пустош; друг, още по-страшен смях проехтяваше в отговор из бавно търкалящия се димен пояс зад него. В такива моменти той напомняше ужасна, безформена сянка, същински прилеп — гладен, с разперени криле. В сутрините след тия изпълнени с вой нощни излети винаги имаше по някоя младичка жена от областта, която се събуждаше с остра загуба на кръв. Ако изобщо се събудеше.

 

 

Тъкмо в тази пустош беше решил Желязната челюст да приземи своите три кораба. Той знаеше, че Бернхард се намира някъде наблизо, и се бе зарекъл да го пипне на всяка цена. И тъй, корабите се приземиха, съблюдавайки обичайните мерки за сигурност, които включваха: щедра употреба на отровни газове, радиоактивно излъчване, препарати, унищожаващи растителността, напалм, двадесеттонни бомби и непрестанен обстрел с лъчевите оръдия. Смръщили вежди, брадатите богове наблюдаваха развитието на събитията и мърмореха зловещо. След като успяха да разрушат по-голямата част от площадката за игра на голф и превърнаха безценните розови насаждения на графинята в облак радиоактивна пепел, корабите най-сетне кацнаха върху димящата земя. Отвори се корабен люк и някакъв буйно протестиращ войник беше изритан навън за мишена, в случай че местното население се окаже враждебно настроено. Когато въпреки очакванията войникът не беше застрелян на място, от кораба заприиждаха цял взвод войници, отрупани от глава до пети с ужасяващи оръжия и с блажено ухилени физиономии от погълнатите порядъчни дози наркотици. Следваха ги въоръжени с вдъхващи ужас спринцовки военни лекари, които забиваха тъпите игли във всяка попаднала им ръка, крак или задник. Монтираха и червенокръстка шатра, с попълнение от глупаво усмихващи се женски военни части. Не липсваше и портативна гилотина — в случай че някой храбър войник поиска да се оттегли. Разстлан бе червен килим. Най-накрая от люка се показа добре олизан блестящ ботуш под съпровода на единогласно измъчено войнишко стенание и зов от десет хиляди тръби, прозвучал от високоговорителите на кораба. След ботуша се появи и останалата част от Желязната челюст, разпенен от бяс и проклинащ всеки, попаднал му пред очите.

— Мекотели! — ревеше той с обичайния си гръмлив глас: — Говеда! Свине! Лошо ми става от вас! Чувате ли? Л-о-ш-о! Скоро ще ви се доще да сте мъртви! ЯСНО ЛИ Е? — и се вторачи в тях с налети с кръв очи. — Искате ли да сте мъртви? Отговаряй!

Отговориха, че искат.

— Това е добре — сатанински се усмихна той, — защото не след дълго, тъй или иначе, всички ще бъдете мъртви — разбрано? Така ви искам, плъхове с плъхове…

 

 

Бернхард, заел при появата на Желязната челюст позиция мирно, бавно се отпусна и се насили да спре треперенето си. Ужасният глас достигаше чак горе до него. Силен, могъщ и страховит, той оповестяваше възгледите на Желязната челюст за правото на живот на войниците, външния им вид, техния морал и съмнителната репутация на техните майки. С изключителна прецизност изреди всички възможни смъртни обиди.

Сетне Желязната челюст откри боговете, които продължаваха да стоят скупчени и мърморейки, разглеждаха войниците. Млъкна насред изречението.

— Какви са тия, по дяволите? — изрева той и им метна холеричен поглед. — Цивилни лица? Аз мразя цивилните лица! — Заразглежда объркано дългите им бели бради, лавровите венци около престарелите им глави, дрехите им с къс ръкав, които стигаха до коленете и разкриваха костеливи крака и мръсни плоски стъпала, техните тънки шии и слаби ръце. Вишнева червенина бавно плъзна нагоре по покритото му с белези лице. — Хипита! — Просъска той. — Феминистки страхопъзльовци! Интелектуалци! Пацифисти! Демократи! Комунисти! Говеда! Какво, по дяволите, правите тук? Отговаряйте!

Един от боговете едва чуто отрони звук. Желязната челюст се разкрещя, заподскача на два крака и едва когато ограниченият му запас от ругатни се изчерпа, малко се поуспокои. След което се обърна към своите парализирани от ужас войници и изрева заповед за стрелба. Боговете враждебно го гледаха, но не се унизиха да отговорят.

Ревящи енергетични оръжия, работещи в безупречен, добре съгласуван ритъм, разтърсиха цялата пустош. Боговете бяха погълнати от ослепителен адски облак. Бернхард се извърна, за да предпази очите си от гибелната светлина и така възобнови наблюдението на камериерката. Тя вдигна поглед към него и смигна съблазнително. Той видя, че устните й се движат, но шумотевицата му попречи да долови думите и. Вероятно го канеше да слезе долу и да прекара в единение с нея един стенещ миг. Вече чувствуваше как стройните и крака обгръщат гърба му. Започна да се поти от страст и пряко волята си се върна към горчивата действителност. Погледна надолу към равнината и откри, че стрелбата е преустановена. Войниците стояха на малки групички, отпуснали оръжия в омекналите си ръце, и се взираха в обгореното, димящо място, където допреди малко стояха боговете.

Те и сега се виждаха там — с изпепелени дрехи, тлеещи бели бради и обхванати от пламъци коси. Лъчевите оръжия бяха изровили в земята дълбок кратер, от чието дъно се показваха боговете — почернели от сажди, неподвижни и свирепи. Вече не мърмореха — те крещяха; въздухът наоколо им затрепера и потъмня от някакви неописуеми форми, които се заизвиваха във вихрушка ниско над земята, разкривайки огромни зъби, зверски нокти и ужасни блестящи очи. Желязната челюст ги гледаше с разширени очи, докато войниците отстъпваха към кораба, убедени, че най-сетне са се сблъскали с нещо по-страшно от него.

— Стреляйте, говеда такива! — ревеше той. — Защо, да му…

Мъглявите форми придобиха по-ясни очертания и се спуснаха напред. В първия момент войниците останаха пред корабите с боязливо вдигнати оръжия, за да направят нов опит; в следващия миг настъпи пълен хаос. Войниците хвърлиха оръжията и се втурнаха да бягат, но преди да направят и две крачки, бяха заловени. Военните лекари опитаха да се защитят със спринцовките си, представителките на женските военни части пищяха като луди в напразни опити да издерат очите на нападателите; никой не успя да се спаси. Мрачните фигури се понесоха над земята, смазаха кораба под тежестта си, разкъсаха част от войниците на парченца, а останалите накараха да замлъкнат по друг, по-ужасяващ начин. Тътен, сякаш произведен от грохота на хиляди водопади, се надигна над мястото и погълна виковете и звука на разкъсания метал. От време на време заглъхваха дори ревовете на Желязната челюст. Той стоеше широко разкрачен насред цялата суматоха — една чудовищна фигура, която накара дори тези същества от най-мрачните дълбини на пъкъла да заотстъпват заднишком, виейки от безумен ужас.

Внезапно във въздуха пред Желязната челюст се появи малко, черно като нощта петно. Виещите чудовища наоколо бързо се оттеглиха и замлъкнаха. Петното шеметно нарастваше и във въртопа на гъстия мрак се превърна в черна дупка. Виещи се мъгли плъзнаха навън от дупката и приеха образа на неописуемо създание. Очите му — ако това можеха да се нарекат очи — пламтяха като зелени огньове. Ужасни ръце се протегнаха към Желязната челюст. Над равнината се разпръсна отвратителна воня на сяра и от дупката се разнесе единогласният вик на хиляди мъртви души. Желязната челюст най-сетне си беше намерил майстора.

Бернхард се извърна, потресен от отблъскващата гледка, и с несигурна походка се отправи към вратата, която водеше навътре в кулата. Зад него се смесваха ревът на Желязната челюст и воят на неописуемото същество — ту единият, ту другият вземаше надмощие и отново стихваше, докато накрая се сляха в едно. После внезапно всичко утихна и единственото, което се чуваше, бе някакво ужасно хлипане. Бернхард затвори вратата след себе си и се запрепъва надолу по стълбите. Едва успя да зърне съществото във виещите се мъгли, но и това му стигаше. Питаше се дали някога отново ще може да се усмихва.

Почти беше стигнал до последното стъпало, когато малка вратичка се отвори и една бяла ръка му махна приканващо. В мрака, който цареше вътре в помещението, едва-едва му се мярна приветствената усмивка на камериерката.

И това след всичко, което току-що се случи — помисли си той възмутено. — Няма ли поне капчица срам?

Взе решение да се отнася с безсрамната развратница надменно и презрително — тъй както подобаваше на почтен мъж с безупречен морал.

Ръката потъна обратно в мрака. Бернхард не се поколеба да я последва. Вътре цареше пълна тъмнина и нищо не можеше да види, но затова пък усети доста. Очевидно камериерката беше необуздана и къде-къде по-безсрамна, отколкото бе очаквал. Бернхард реши да я презира.

— Името ми е Фани Хил^[3], ваша милост — пошепна тя в ухото му. — Желае ли ваша милост нещо от мен?

— И още как — задъха са Бернхард. Опита се да я сграбчи, но тя безшумно се бе оттеглила от него и сега се обаждаше от другия край на стаята.

— Къде сте, ваша милост? Чакам ви!

— Почакай само! — пъхтеше Бернхард. — Идвам! — Хвърли се напред, разтреперан от желание, с потекли от страст лиги. Удари се в нещо твърдо, изправи се отново на крака — пред очите му танцуваха звезди във всички цветове на дъгата, и се втурна към възбуждащия глас. Накъдето и да се обърнеше, се натъкваше на остри предмети; маси, столове, стени, а за момент и на прелестната статуя на гола жена, която той прегърна възторжено, преди да разбере, че не е жива. Започна да се озлобява.

— Ценя добрата шега — изрева той, — но това е вече прекалено! Къде си?

— Ти си млад и снажен мъж — обади се прекрасен женски глас само на няколко сантиметра от ухото му. — Искаш ли…

Бернхард се хвърли настрани и ръцете му прегърнаха нещо твърдо — студено и метално. Грейнаха светлини и той се видя застанал насред огромна спалня, с Робобрата в прегръдките си, който му изпя Romanza d’Amour и отново му каза какъв млад и снажен мъж е той. Бернхард пусна Робобрата и го зарита с все сила.

— Какво, по дяволите, означава всичко това? — изсъска той. — Проклет тенекиен боклук, това пък какво е? Как се вмъкна вътре?

Робобрата надникна иззад огромно кресло.

— Ти си млад и снажен мъж — повтори той с глас на млада и страстна жена. — Иска ти се да притежаваш една жена, нали така? Ти желаеш повече от всичко една млада и очарователна камериерка на име Фани Хил, нали? Само десет кредита за веднъж, двайсет и пет за цялата нощ. Чудесно. Ще ти изсмуче всичките сили, стари приятелю. Постави само банкнотите върху езика ми, благодаря много. Той възпроизведе звуци, издавани от млада, приказно красива жена, разтърсвана от несъмнени признаци на сексуална страст.

Бернхард пристъпи три крачки напред и сграбчи Робобрата, преди да му е избягал.

— Наистина ли мислиш, че ще ме накараш да платя? — изръмжа той. Отнесе диво съпротивляващия се Робобрат до един прозорец, който гледаше към крепостния ров. Долу във вонящата вода се мяркаха не едно и две чудовищни същества в очакване някой побъркан да направи опит да се вмъкне в замъка. Бутна прозореца и надвеси Робобрата над пропастта.

— Ти се изправяш на пътя на свободната инициатива! — крещеше ужасено Робобрата. — Не мисли, че ще ти се размине току-така! Пусни ме!

— Не крещи! — изрева Бернхард. — Смущаваш дамата!

— Като се позамисля — изрече парализирано Робобрата и погледна надолу в крепостния ров, — давам си сметка, че не бих могъл да взема пълна цена от такъв добър стар приятел като теб. Какво ще кажеш за десет кредита за цялата нощ, след като сме толкова добри приятели?

— Млъквай!

— Пет! И ще можеш освен това да я шибаш с камшик…

— Млъквай, ти казах!

— Един кредит — и ще правиш каквото си искаш с нея, ама наистина каквото си искаш! Пусни ме!

— Сериозно ли говориш? — попита Бернхард.

— Разбира се!

— Както искаш — каза Бернхард и пусна Робобрата. Той полетя право към крепостния ров, където чудовищата хищно се струпаха около него и се сбиха за най-хубавите парчета.

— Половин кредит! — изкрещя той, преди две огромни челюсти да се сключат около главата му.

Тежък преглъщащ звук отекна от мрака на крепостния ров, незабавно последван от звучно оригване. Бернхард бавно затвори прозореца и се обърна към камериерката, излегнала се примамливо върху красиво изваяното легло за официални гости. Подпряла глава на ръката си, тя го наблюдаваше със смеещи се очи, без да отмества погледа си.