Сам Лундвал
Не е време за герои (7)

7

Бернхард и каубоят замаршируваха по широка, засипана с парчетии главна улица, известна някога като „Кметската улица“. Ръждясали табелки все още се полюляваха примамливо над тях, обещавайки разнообразни удоволствия, направили тази улица прочута в добрите стари времена. Кръглата луна пръскаше призрачна светлина върху редиците едноръки бандити, които търпеливо прекарваха времето си в очакване на следващия идиот. Какво ли само нямаше тук — руски автоматични рулетки (едно незабравимо изживяване или връщане на парите!), моноеротоавтомати (само за възрастни), будки за лоботомия и всякакви други чудесии изпълваха пространството под огромните готически сводове, извеждащо към арените, където преситени от живота млади мъже и жени срещу нищожно заплащане можеха да се бият на живот и смърт с най-различни гарантирано непобедими чудовища. Портите висяха приканващо полуотворени върху ръждясали панти. Тук-там в канавката се валяше по някой прогнил от ръжда робот вкарвач, все още с протегнати силни ръце в древен опит да натика вътре в локала някой колебаещ се минувач. Вятърът мрачно въздишаше из тъмните пресечки, където все още можеше да се чуе умореното потракване на неестествено високите токчета на някоя от проститутките роботи — останка от отшумяло по-щастливо време; и след двеста хилядолетия тя продължаваше да се предлага по улиците, все още поклащаше поскърцващите си бедра и обсипваше разбягващите се сенки с обещания за главозамайващо, неземно блудство.

Инак нощта бе тиха, покоят се нарушаваше единствено от цвърченето на някоя и друга нощна птица. В далечината се чуваше самотният вой на Робобрата, който изплакваше мъката и самотата си пред студения и безразличен свят. Воят му съдържаше нотка на отчаяние навяваше меланхолия, караше те да мислиш за смъртта и за неща, които би било по-добре да не се случват както и за други неприятни работи.

Този вопъл караше всички с не съвсем чиста съвест да настръхват — самотен, измъчен, изпълнен с ужас вой, изтръгнат от бездънната мизерия на една прокълната душа. Бернхард и каубоят продължиха своя марш надолу по улицата; тръпки ги побиваха в съвършено съзвучие.

— Да ти кажа, веднага забелязах, че си нещо специално — каза каубоят. — Още като те видях, си помислих: Има нещо специално в този мъж, да пукна, ако не съм прав. — Изсекна се за по-убедително с пръсти и продължи: — Значи ти сега ще разузнаваш за тая там армада. Да ти кажа, приятел, едва ли щеше да намериш някой по-подходящ мъж за тая работа от мен, вярвай ми.

Бернхард бързо се дръпна, за да избегне автоматичната проститутка робот, която с ужасяващо скърцащ глас се опита да го примами за съвсем уникално изживяване зад близкия стобор.

— Не ми харесва това място — промърмори той.

— Отвратително място — съгласи се каубоят. — Фрашкано е с чудовища, накъдето и да се обърнеш — всякакви налудничави измишльотини, каквито можеш да си представиш, какво ли няма тук. — Внезапно спря и се вторачи подозрително към мрачната пресечка, даде за всеки случай три изстрела в тъмнината и продължи, приятелски преметнал ръка върху превитите рамене на Бернхард: — Това е работа на проклетия централен мозък. Чиста лудост, вярвай ми. — Той злобно се изплю.

— Измамен съм — нададе вик Бернхард. — Никой не ми е казал, че тук има чудовища!

— Е, да не би да си очаквал, че ще те предупредят за такова нещо? Нима някой, който е с всичкия си, щеше да дойде тук, ако знаеше как стоят нещата?

— Изпратиха ме тук да умра — простена Бернхард с глас, пропит от самосъжаление.

— Разбира се, че са те изпратили да умреш — каза каубоят. — Е, и?

— Не е справедливо.

— Няма справедливост в тоя свят. Струва ми се, ти каза, че си редови войник. Да не си мръднал? Кой се отнася справедливо с един прост войник? — Направи кратка пауза, за да изстреля убийствен залп в пресечката, и после забърза да догони Бернхард, като зареждаше отново димящите си револвери. — Освен това — продължи той — те не са знаели кой знае колко по въпроса. Проклетият централен мозък го пазеше в тайна, като малка изненада. Тая космическа армада щеше да остане извън Слънчевата система, ако те имаха представа за тая работа. — Той се втренчи неодобрително в Бернхард. — Какво ти става, по дяволите? Да не би да искаш да живееш вечно? — После се изсмя презрително. — Ще ти кажа нещо, приятел — опасността, ето за какво си струва да се живее! Плюй в лицето на смъртта, приятел, и живей! — Той весело изруга и запя:

Смъртта е мойта годеница,

оттука ще ме отведе завчас.

Тя тегли ме със пръсти костеливи —

в окото й ще плюя аз!

— Аз не искам да плюя в окото на смъртта — отвърна Бернхард намусено. — Искам да си ида вкъщи.

— Няма да успееш — отвърна каубоят, — така че по-добре се научи да плюеш. Бързо!

Спря се пред друга тъмна пресечка; изпразни револверите си в мрака и с подозрение се завзира през барутния дим.

— Има ли някой там? — извика той.

Пресипнало стенание долетя в отговор. Каубоят доволно се захили и прекрачи в мрака.

— Стой тук! — нареди през рамо. — Връщам се веднага.

И изчезна. Няколко секунда по-късно шумът от очевидно мъчителната борба на живот и смърт се примеси със звука на мощно уриниращ каубой. Бернхард замислено продължи надолу по улицата.

 

 

Случи се тъй, че премина покрай най-голямата забележителност на Кметската улица, която беше и най-голямата атракция на планетата — увеселителният комплекс „Златен Вой“, нашумял с лошата си слава из цялата някогашна Реанонска империя заради срамните удоволствия, които на още по-срамни цени се предлагаха на уважавания, развратен гост. На стотици милиони провинциални момчета бяха им текли лигите при мисълта да пожертвуват една нощ и част от своите с мъка спестени банкноти в тези зали с тежка миризма, където (както се говореше) беше достъпно всичко, независимо колко отвратително и неестествено беше то. Някои от тези невинни млади мъже след време попадаха в „Златен Вой“, някои успяваха да се промъкнат и през редиците от едноръки бандити на входа и навреме да осъществят своите най-потайни пубертетски фантазии. Всички тези щастливи същества се завръщаха оголели като въшки, ако въобще се завърнеха, и още щом се приберяха в своите скромни жилища, те до един откриваха, че са пропилели всичко, каквото са притежавали, включително стопанства, къщи и банкови сметки, заради един бързо отлетял чаровен миг в ръцете на едно или друго разюздано женско същество. Зад тези стени човек можеше да получи всичко, стига само да беше в състояние да си плати. Всичко!

Бернхард спря рязко пред входа на прочутата сграда, привлечен от субсонски сигнал, на който не можеше да се противостои, издаван от някакъв все още действуващ механизъм. Втренчи подозрителен поглед към разкапаната порта, върху която с огромни позлатени букви продължаваше да сияе мотото на „Златен Вой“. „Плащаш ли си — имаш го“, гласеше надписът върху похотливо люлееща се субсонска табела. Там имаше също така безкрайни редици от тримерни подвижни — невероятно подвижни картини, представляващи някои от най-невинните удоволствия, които се предлагаха вътре. Бернхард започна да се облива в пот. В мозъка му просвяткваха картини, картини на прелестни потръпващи бедра, гърди, изпълнили блузите до пръсване, безкрайни множества от леснодостъпни жени, цяла кавалкада от неизразими грехове и развлечения, надминаващи и най-смелите фантазии на всеки извратен тип. Трепетен, изпълнен с желание стон се изтръгна от внезапно пресъхналите му устни.

— Пст! Ей, ти — искаш ли да купиш мръсни фотографии?

Гласът идеше откъм непроницаемите сенки край портата. Бернхард се въртеше в кръг, все тъй нежно обкръжен от субсонските примамливи тонове, и зяпна слисано робота, който се появи на лунната светлина, протягайки металните си ръце. Когато се движеше, се чуваше стържене и скърцане, едното му око липсваше, а на гръдната му плоча имаше някаква повреда. Иначе, с изключение на ръждата, той, изглежда, беше в забележително добро състояние.

— Обзалагам се, че си мислиш за прелестни, тръпнещи бедра — каза той и с поскърцване смигна конспиративно на Бернхард.

— Кой си ти? — попита Бернхард.

— … А да не говорим за неизброимите грехове и развлечения, надминаващи фантазията и на най-извратения тип, който ти сигурно арррррк! — Гласът бе прекъснат от режещия звук на несмазани зъбчати колела и пукания от някакво счупване вътре в гръдния му кош. Роботът се заклати и сетне бавно се стабилизира с оглушително напрягане на силите.

— Радвам се, че го казваш! — възкликна той и потупа сърдечно Бернхард по гърба със стоманенотвърда ръка. — Е, с какво предпочиташ да започнеш? Блондинка? Брюнетка? Може би най-напред — малко предястие за създаване на настроение, а? — Усмихна се многозначително, доколкото това беше по силите на един робот, а то не беше малко.

— Искаш да кажеш, че там вътре има момичета? — задъха се Бернхард. — Истински момичета?

— Достатъчно истински. Във всеки случай няма да усетиш разликата. — Роботът се наведе по-близо до Бернхард и го зарадва с гледката на разкапаната си глава. — Няма ли да започнем отнякъде? Имаш вид на приятен млад мъж, който иска да получи нещо извънредно — искаш ли да спиш със сестра си? Само ми дай нейна фотография, каквато и да е фотография, и след четвърт час ще я имаме готова там вътре. Вързана с вериги, ако искаш, долу в едно приятно подземие, просмукано от влага, само вие двамата — тя се бори като побъркана и крещи от ужас, когато ти влизаш и заключваш вратата след себе си — облечена е само с една разкъсана рокля (или черни ажурени чорапи и обувки с висок ток, или пък ботуши с шпори, ако предпочиташ) и се гърчи като червей върху лигавия леденостуден под, опитва се да ти издере очите, но, разбира се, е вързана с верига към стената и ти просто я събаряш по гръб и…

— Но аз нямам сестра — възрази Бернхард.

— Е, и? Ако искаш, можеш да спиш с майка си. Нали имаш майка?

— И с майка си не искам да спя.

— Брат ти?

— Не!

— Аха! Баба ти?

— Не! Не! Не!

— Виж какво — рече роботът със слаба нотка на нетърпение в гласа, — аз съм тук, за да ти помогна, така че защо не се опиташ да бъдеш малко по-сговорчив? Какво лошо има в това да спиш със сестра си? Толкова уважавани хора го правят.

— Просто не искам, там е цялата работа. Докарай тук някое момиче и зарежи останалата работа, а?

— Искаш ли да я шибаш с камшик? — с надежда запита роботът. — Долу в мазето разполагаме с фантастична стая за изтезания — лежи вързана върху колелото за изтезаване, извива се и се гърчи като червей и крещи като побъркана, когато влизаш и заключваш вратата след себе си; тя е само по една разкъсана рокля, а ти държиш в ръката си камшик от хипопотамова кожа и…

— Спри!

— Какво ти става, по дяволите? Да не си извратен? Какво си мислиш, че е тук всъщност? Женски манастир? Разочарован съм от теб, млади момко. Наистина разочарован!

Той мрачно поклати ръждясалата си глава, очевидно осъждайки кошмарите на тия неморални времена, като си припомняше отминалото щастливо време, когато животът беше чист и прост и младите мъже знаеха как да се насладят на радостите му. Бернхард се почувствува засрамен.

Внезапно се появи каубоят. Държеше по един неприятен револвер във всяка от косматите си ръце, втренчил също тъй неприятен поглед в робота.

— Какво, по дяволите, става тук? — изрева той.

— Искаш ли да спиш със сестра си? — учтиво запита роботът. — Дай ми само нейна снимка, мистър, каквато и да е снимка, и за четвърт час ще я имаш готова! Какво ще кажеш?

— Мразя сестра си — процеди каубоят и спусна предпазителите на револверите.

— Ще получиш и камшик — увери го роботът. — Е, скъпи приятелю, не е ли това… Той направи поскърцваща крачка към каубоя, който незабавно и без колебание откри огън с двата револвера. Бернхард се хвърли към портата на сигурно място, в това време въздухът се изпълни с барутен дим и виещи рикошети. Ритмичните удари от олово, чаткащи върху ръждясалата стомана, заглушиха и уговорките на робота, и истеричния смях на каубоя. Бернхард се скри в сенките край портата и потръпваше ужасено всеки път, когато някой заблуден куршум с глух удар плясваше в каменния зид на сантиметри от главата му.

 

 

Когато барутният дим най-сетне се вдигна от полесражението, роботът продължаваше да стои изправен, което само по себе си беше истинско чудо. Освен това той душеше бавно каубоя, което бе очевидна нелепост, тъй като представляваше явно нарушение на трите закона на роботиката.

— Ей, ти, не може така! — изкрещя Бернхард. — Не виждаш ли какво правиш?

— На път съм да удуша този каубой — щастливо отвърна роботът. — Да не мислиш, че съм сляп?

— Но първият закон на роботиката го забранява! Не можеш да го направиш!

— Ти адвокат ли си или какво? — изсъска злобно роботът. — Не прави опит да ми се бъркаш, мистър, аз просто си върша работата! — И той с удоволствие продължи да души каубоя, чието лице вече беше посиняло.

— Ти си луд! — извика Бернхард и отстъпи крачка назад.

— И ти да работиш на такова място достатъчно дълго, и ти ще се побъркаш — отвърна роботът. — Тоя негодник да не ти е приятел?

— Отчасти.

— В лоша компания си попаднал, мистър. — Той с нежелание отпусна хватката около шията на каубоя, взря се в изцъклените му очи, после здравата го цапардоса под дясното ухо. Каубоят се свлече като чувал с картофи. В продължение на няколко секунди ботушите му истерично барабаниха по земята; после той се просна в цял ръст и остана неподвижен. Бернхард тежко преглътна. — Мъртъв ли е?

— Разбира се, че не! Никога ли не си чувал да се говори за първия закон на роботиката? Не мога да убия човек, дори негодник като този. За луд ли ме мислиш?

— И все пак, струва ми се, той изглежда доста умрял — промърмори Бернхард.

— Има всички шансове да умре скоро — съгласи се роботът щастливо, — ако не успее да се добере до някой респиратор колкото се може по-бързо. А дори и да го направи, пилешкият му мозък е стоял толкова дълго без кислород, че ще се превърне в още по-голям идиот от преди. Не че ще се забележи някаква разлика. — Той срита здравата каубоя, после се приближи към Бернхард. — Обикновен пияница — изръмжа той. — Такива ги имаме с дузини всеки ден.

— Но ако умре, ти си виновен! — каза Бернхард и заотстъпва заднишком с разширени от ужас очи. — Той ще умре!

— Хм — промърмори роботът, — мога ли насила да го накарам да диша? Сам ще си реши. Тая страна е свободна.

Бернхард не отговори, тъй като внезапно си даде сметка, че се намира вътре в сградата. Роботът нещо буташе ръчките върху гръдния си кош. Субсонските примамливи тонове се засилиха и се превърнаха в истински вой. Бернхард застана мирно, простена два пъти и се втурна през огромната, облицована с мрамор зала, виейки от сладострастна възбуда. Една проститутка робот се изпречи на пътя му, размахала ръждясалите си ръце, издавайки тежки астматични механични пъшкания; той се метна встрани, прескочи някакъв женски андроид, конструиран за кой знае какви перверзни фетишистки цели, ритна друга проститутка робот в гърдите и се хвърли към най-близката открехната врата, която водеше към гравитационен барабан, където силите на притегляне не действуваха и уважаемите гости на увеселителния комплекс можеха с наслада да летят надолу към по-ниските, криещи обещания етажи. Бернхард полетя право надолу, ревейки като заклано прасе.

Имаше сериозни причини, тъй като съоръжението, което изключваше гравитационните сили, не действуваше.