Сам Лундвал
Не е време за герои (10)

10

— Смъквай се от гърба ми! — изрева каубоят и замята истерично ръце, крака, шпори и ботуши, опитвайки да се освободи. — Плъх! Говедо! Глупак такъв!… — Позна Бернхард и се успокои. — А, ти ли си. Откъде се взе, по дяволите?

Бясно ругаейки, Бернхард се изтръгна от каубоя.

— Да не мислиш, че ми харесва? — попита той. — Да не мислиш, че за мен е удоволствие да се търкалям върху теб? Да не съм от стомана? Махни тая проклета шпора от ухото ми!

— Значи това е благодарността, задето се опитвам да се държа приятелски към един прост войник — изръмжа каубоят. — Не ме ритай в слабините, по дяволите! Да не си решил да ме кастрираш?

— Затваряй си устата, измишльотино! — изрева Бернхард. След което преглътна тежко, озовал се срещу дулото на добре използувана цев, заредена с шест патрона. — Хей, ти — пророни той сковано — от шега не разбираш ли? Това нещо заредено ли е?

— Всеки миг може да стреля — мрачно отвърна каубоят. — Скачай от гърба ми, преди да съм се изнервил.

Отделиха се един от друг с ръмжене. Когато този болезнен и унизителен процес приключи, замаршируваха надолу покрай изоставените коридори на артилерийските отделения, като разглеждаха раните си и се самосъжаляваха.

— Мислех, че си мъртъв — каза Бернхард. — Никога през живота си не съм виждал да удушават толкова истински някого. Лицето ти беше станало мораво.

— Бях почти мъртъв — отвърна каубоят, — защото един жалък, тлъст страхливец стоеше точно до мен и гледаше как ме душат и лицето ми става мораво. Ето какви приятели има човек! Жалки страхливци! — Той докосна едно от строшените си ребра и потрепера от болка.

— Откъде можех да знам, че ще се нахвърли върху теб? За какъв ме мислиш? За телепат ли?

— Когато лицето ми стане мораво, имам нужда от помощ — отговори каубоят. — Но помощ от теб не получих. Защо не го раздроби на парченца с пистолета?

— Не успях. Впрочем накъде води тоя дяволски коридор?

— Откъде да знам?

— Какво, по дяволите, правиш тук долу, щом не знаеш накъде води тоя проклет коридор? Да не мислиш, че горя от желание да прекарам тук остатъка от живота си?

— Мислех, че ти знаеш.

— Аз! Дори представа нямам!

— Какво тогава търсиш тук, по дяволите? Само за да ми счупиш гърба ли се изтресе?

— Боже господи!

— Не крещи, говедо такова — изръмжа централният мозък през прашно комуникационно табло.

— Затворени сме в тоя проклет коридор! — извика каубоят и пребледня с няколко нюанса.

— Без никакъв шанс да се измъкнем!

— Ще умрем от глад!

— А плъховете!

— … ще оставят от нас само оглозгани кости…!

— Хи-хи-хи! — хихикаше комуникационното табло.

— Ще си лежим тук до свършека на света — въздъхна Бернхард.

Спряха и огледаха замислено коридора, прострял се прав като стрела, без никакви извивки в двете посоки, очевидно без да свършва никъде. Дебел цели дюймове пласт прах се стелеше по пода; единствените следи в него бяха оставени от собствените им стъпки. Явно коридорът много дълго бе стоял изоставен. Наоколо витаеше мъчителна тишина. Най-накрая Бернхард въздъхна:

— Знам, че ще умра на това отвратително място — каза той и нова въздишка се изтръгна от гърдите му. Метна убийствен поглед на каубоя. — За всичко си виновен ти. Хайде да вървим. — Обърна се рязко и закрачи през прахта. Главата му беше изпълнена с мрачни мисли.

 

 

Оказа се, че пътят, по който може да се върви, е само един. Надолу. Вървяха, вървяха и ето че матово блестящите метални стени постепенно се замениха от разклатени тухлени стени с къртеща се мазилка, а най-накрая и от грубо изсечени каменни блокове. Атомните лампи по тавана изчезнаха и на тяхно място се появиха допотопни електрически крушки, после пърхащи пламъчета на газени лампи и най-накрая факли, които стояха втъкнати в поставки по стените и разпръскваха призрачна светлина из влажния коридор. Леденостудена вода капеше от тавана, а от мрака долиташе цвърченето на изгладнели плъхове. От време на време виждаха чудовищни същества да преминават на разстояние, а веднъж тягостната тишина се разцепи от пронизителен, изпълнен с ужас вик, който премина в ужасен гъргорещ звук. Въпреки това те продължаваха упорито надолу, тъй като друг път, който да следват, нямаше. Бернхард гледаше пламтящите факли, гледаше пода, върху който се стелеше дебел слой недокоснат прах, ако не се смятаха собствените им стъпки, и се чудеше.

— За всичко е виновен проклетият централен мозък — ръмжеше каубоят. — Прекалил е с четенето на тия жалки романи на ужасите. Не можеш да си представиш какви чудовища е създал. — Той се вторачи подозрително в сумрака на коридора, където едно неописуемо чудовище тъкмо натикваше друго, наполовина изядено същество в някаква воняща дупка в пода. То се смееше от удоволствие, а от четирите му усти течаха лиги. Бернхард потръпна.

— Всичко е от тия проклети микрофилмирани книги — продължи каубоят. — Библиотеката на централния мозък е фрашкана с такъв боклук, оттам взима всичките си идиотски идеи. Едва изчел някоя книга и вече включва протоплазмените лаборатории и започва да създава всяко чудовище, за което е прочел. А да не говорим за любовните романи — луд е по романтиката. Цялата тая дяволска планета е пълна с добродетелни девойки от седмични списания, които търсят Истинския. Побъркан е, слушай какво ти казвам. — Каубоят злобно се изплю.

— Протоплазмени лаборатории? — ахна Бернхард.

— Разбира се. Пълно е с тях. Май че имаха нещо общо с отбраната. Защо питаш?

— Но в такъв случай всички тия същества не са нищо друго освен андроиди, изкуствени чудовища и хора — възкликна Бернхард. — Протоплазмени лаборатории, по дяволите!

— Слушай — процеди злобно каубоят, — аз също съм се появил от протоплазмените лаборатории, и какво ми има? Във всеки случай това е съвсем приличен начин да се появиш на бял свят. Да не би някога да си чувал за някого, роден от майка?

— Аз съм роден от майка.

— Лошо ми става от тебе!

— Ти имаш нещо против майка ми?

— Я се чуй какви гадости дрънкаш — внимавай, че ще те накарам да се позамислиш. Колко перверзен може всъщност да стане човек? Майка! — Той изкриви лице в отвратителна гримаса.

— Хиляди пъти по-естествено е, отколкото да се родиш от един кран в стената — отвърна Бернхард. — Протоплазмена буца!

— Животно!

— Педераст!

— Мамино синче!

— Слушай какво — изрева Бернхард. — Искаш ли да ти извия изкуствения врат?

— Само ме докосни с отвратителните си ръце на мамино синче и, господ да ми е свидетел, ще те направя на решето. Ясен ли съм?

— Млък! — изрева централният мозък през някаква шахта в пода зад тях. — Ако злоупотребиш с името ми още един-единствен път, отиваш обратно в протоплазмените лаборатории, разбрано?

— Той започна пръв — оправда се кисело каубоят.

— Това говедо обижда майка ми! — изрева побеснял Бернхард. — Трябва ли просто да стоя и да го слушам как обижда майка ми? Така ли трябва?

— Мамино синче!

— Лабораторно чудовище!

— Дано си строшите вратовете и двамата! — изруга шахтата. — Млъквайте и ме оставете да мисля на спокойствие! — Самоизключи се със злобно прищракване и силно клокочещ звук. Задушлива воня плъзна нагоре от шахтата и прогони каубоя и Бернхард надалеч, и двамата кашлящи и задъхващи се за въздух.

— Виж какво направи — изсъска каубоят, — сега щастлив ля си?

— А кой започна? — озъби се Бернхард в отговор. — Ти или аз? Кажи де!

— Не ми говори! Прилошава ми от теб.

— А на мен ми призлява два пъти повече.

— Ако ти бях майка, щях да те удуша в същия миг, в който си се родил.

— Ако ти беше моята майка, щях да съм ти благодарен за това.

— Още думичка и господ да ми е на помощ, ще ти…

— Млък! — изрева шахтата зад тях.

Побързаха да се отдалечат в зловещата тишина, като се стараеха да не се поглеждат.

 

 

Коридорът упорито продължаваше надолу и с всяка измината крачка ставаше все по-мръсен. Появиха се огромни дъбови врати, разположени на равни разстояния в хлъзгавите стени. През малките им зарешетени прозорчета проникваха ужасни, смразяващи кръвта звуци, които не би трябвало да се описват по-подробно. Някои от звуците напомняха хлипания, а на моменти — люспести туловища, извиващи се по леденостуден каменен под; чуваше се и плач, както и странни съскащи звуци и ръмжене, които караха Бернхард и каубоят да се притискат все по-близо един до друг, докато накрая краката им се заплетоха и те паднаха, омотани на кълбо — ругаеха, борейки се за живота си, и молеха за милост с гласове, потръпващи от ужас. Прахът около тях се надигаше и трептеше на светлината от пламтящите факли. Беше мъчително и Бернхард не се съмняваше, че каубоят го е направил нарочно.

— Нарочно го направи — изрева той, като с мъка се изправи на крака и се облегна на една врата. — Този път го прекали, стари приятелю, сега вече ще ти дам да се разбереш! Аз ще ти ааааааррргх!

— Какво ще направиш? — попита каубоят, очаровано втренчил очи в неописуемо мръсната ръка, която се беше промъкнала през решетката на вратата и сега бавно душеше Бернхард. Лудешки смях кънтеше между стените — междувременно лицето на Бернхард постепенно придоби синкав оттенък. — Продължавай — издевателствуваше каубоят, — какво щеше да направиш с мен, гадино такава? Кажи де — или те е страх? — Изсмя се пронизително и се плесна по коленете.

— Гааааргххх! — гъргореше Бернхард.

— Говори по-високо! — хилеше се каубоят. — Не чувам!

— Застреляй го! — изхриптя Бернхард. — Не виждаш ли, че ще ме убие?

Каубоят лениво се облегна на отсрещната стена и почна да рови в горния си джоб за цигари. — Тая работа трябва добре да се обмисли — рече той провлачено и запали грижливо цигарата. — Наистина ли искаш да застрелям този мъж? — Поклати с упрек глава. — Знаеш много добре, че не мога да направя такова нещо, приятел. За какъв ме вземаш? За убиец?

— Уххррм гхррззсхт? — предложи Бернхард. Теглеше отчаяно и с все сила стоманенотвърдата ръка и почти успя и да я ритне. Каубоят се отпусна още повече. Всмукна дълбоко и блажено от цигарата си.

— Не ме разбирай погрешно, приятел — рече той. — Знам как се чувствуваш, недей мисли, че не знам. — Въздъхна леко и продължи: — Това ми причинява много повече болка, отколкото на теб. Вярвай ми.

— Наистина ли? — просъска Бернхард. — Сериозно ли говориш?

— Разбира се! Искам да кажа, като вземем предвид твоето минало, как другояче би могъл да реагираш? Нали си войник, ти мислиш само когато държиш пистолет в ръка, а и тогава мисълта ти не стига по-далеч от куршума. Дълбоко в себе си аз съм пацифист, така че как би могъл да очакваш, че ще ти помогна? Нима в Светото писание не е написано, че който вади нож, от нож умира? Тъй че, забавлявай се, докато ти е възможно, приятел, защото не смятам да направя нещо по въпроса! — И възхитен подсвирна. — Ой! Обзалагам се, че не би могъл да станеш по-син в лицето, отколкото си сега! Би трябвало да се видиш! Невероятно!

— Но той ще ме убие! — изграка Бернхард.

— Сега пък се настройваш философски, приятел. Откъде знаеш, че ще се опита да те убие? Пак прибързан извод, който правиш, без да се опиташ да изясниш причините за действията на горкия човек! Какво знаеш ти за душата му? Може би чисто и просто такъв е неговият начин да търси контакт с друго човешко същество. Освен това няма ли всички ние един ден да умрем?

Бернхард беше изцяло погълнат да гризе ръката и отвърна само с кръвожадно грухтене. Каубоят замислено се взря в огънчето на цигарата си.

— Да — продължи с въздишка той, — насилието е коренът на всяко зло. А ето ти искаш от мен да се обърна с гняв в сърцето срещу този беден нещастник, чиито мотиви дори не са ми известни и който не ми е направил нищо лошо. Ти си лош човек, приятел, срамувам се за теб. — Той мрачно заклати глава.

Ужасяващ рев долетя от килията и Бернхард прелетя през коридора, стиснал в зъби напоени с кръв парцали.

Удари се здравата в стената и остана проснат на пода, поемайки си запъхтяно въздух. Окървавената ръка махаше наоколо из въздуха, а помещението се огласяше от смразяващ кръвта рев.

Бернхард ругаеше бавно и обстоятелствено, изправяйки се с мъка на краката си. Запъти се с клатушкане срещу каубоя, стиснал лъчевия си пистолет в ръка. Погледът му блестеше.

— Значи си философ? Значи си пацифист? Значи ти просто стоиш и си дрънкаш, докато мен ме убиват? Знаеш ли какво възнамерявам да направя с теб? — Той оголи окървавените си зъби в зла усмивка.

— Слушай, стари приятелю — неубедително смънка каубоят и заотстъпва назад, докато стената не го спря. — Защо не ме ООУХХ, не ме изслушаш, стари приятелю?

— Говори по-високо! — изрева Бернхард. — Не те чувам!

— Надзирател! — крещеше затворникът зад тях. — Надзирател! Ей там… ти не си надзирателят!

— Затваряй си устата! — процеди Бернхард. — Скоро ще се погрижа за теб; само да опека това говедо по-напред.

— Съжалявам, станало е недоразумение — засрамено каза затворникът. — Мислех, че ти си надзирателят.

— Да, недоразумение — съгласи се Бернхард. — Млъквай сега, докато смажа този червей!

— Защо не ме изслушаш? — изкрещя затворникът.

— Защо не ме изслушаш? — крещеше каубоят.

— А мен кой ме изслушва? — изкрещя Бернхард. — Защо всички се опитват да ме убият? Вървете по дяволите! — Той сведе лъчевия пистолет. — Кой си ти, дявол те взел?

— Аз съм един безименен затворник, осъден да умре в тази килия — отвърна затворникът, — но някога бях известен под името Едмон Дантес. Съжалявам, че се опитах да те удуша, но бързам да се измъкна оттук и да изкопая съкровището на абата, за да стана най-богатият човек на света и да започна да убивам старите си врагове един след друг по възможно най-ужасния начин, който мога да измисля, защото те съсипаха живота ми. Не ти ли се намира случайно ключ някъде в джоба?

— Това е граф Монте Кристо — поясни каубоят. — Не му обръщай внимание.

Бернхард се престори, че не чува.

— Има ли някакъв път, който извежда от това отвратително място? — попита той.

— Има един начин — отвърна бъдещият граф Монте Кристо и сграбчи пръчките на решетката с костеливите си ръце, като се усмихваше с прогнили зъби през сплъстените кичури коса и брада, които покриваха измършавялото му лице. — Когато някой тук умре, пазачът идва, зашива тялото в брезентов чувал и го хвърля в морето. Ето какъв е моят план: когато абатът умре, ще заема мястото му в чувала, сетне пазачът ще ме изхвърли, а аз ще се освободя, като прережа чувала и заплувам като риба. После се наемам да работя на някой добър кораб, който случайно хвърля котва край остров Монте Кристо, след което се чупя на острова и намирам всички сандъци, претъпкани със злато и диаманти, накрая си заминавам за Париж и започвам нов живот. И първото, което те направя, ще бъде да отида при оня банкер с един чек и да му кажа, че…

— Млъквай! — изкрещя Бернхард. — Да не мислиш, че съм тук, за да слушам историята на проклетия ти живот? Искам да се измъкна оттук!

— В чувала на абата има място само за един — отвърна графът. — Не вярвам да си толкова непочтен, че да ми го отнемеш, нали?

— Напротив, бъди уверен, че ще го направя — отвърна Бернхард. — Къде е чувалът?

— … и после ще те хвърлят от сто метра височина в морето, долу при скалите, и бурята ще те изхвърли право върху острите им като бръснарски ножчета ръбове, а пък брезентът е толкова як и ти загубваш ножа, морската вода нахлува в дробовете ти и целият твой живот преминава пред очите ти, докато се радваш, че ще умреш, после пристигат раците и започват да те гризат, и змиорките, а после…

— Централният мозък! — нададе вой Бернхард. — Къде си? Искам да се измъкна оттук! Помогни ми!

Част от влажната, обрасла с мъх стена се завъртя на скърцащи панти и така перна Бернхард по гърба, че той падна по лице долу в прахта. Пленителна атомна светлина заструи през отвора. Бернхард се изправи с мъка на крака и слепешката се заклати към тайната врата, хлипайки от радост. Пристигна тъкмо навреме, за да бъде посрещнат от оглушителен залп маршова музика, която го хвърли по гръб на пода за втори унизителен път в разстояние на десет секунди. Появи се Робобрата гордо развял императорски флаг, ревейки Марша на космическите моряци. Древните, хлъзгави каменни блокове се разтърсваха под гърма на барабани, тръби, пушки и мощен хор от свирепи подофицери. Робобрата дирижираше хора с див ентусиазъм, отмервайки такта с четирите си стоманени крака в прахта. Задушливи облаци прах се закълбиха във въздуха и послужиха за екран на прожекцията на чудесни рекламни филмчета, разказващи за уморени да воюват войници, които се освежават с пенлива, изпълнила халбите до ръба „Войнишка бира“ — божествено питие, чиито разнообразни достойнства се рекламираха от пресипналия глас на млада и красива жена.

— Спасени сме! — изкрещя каубоят. — Кавалерията пристига! Портите се разтварят! Издържахме, приятел! Свободни сме! — Затанцува наоколо в коридора, смеейки се като луд. Измъкна револверите си и почна да стреля като побеснял.

— Загубени сме — изхриптя Бернхард, който беше мернал една слаба, облечена в бяло фигура през облаците прах и сега отстъпваше заднишком с изкривено от ужас лице.

— Бернхард! — извика щастливо Тери. — Най-после те открих! Любими мой! Съпруже мой! Сега вече нищо няма да ни раздели! — Тя изтича към него, сграбчи го и го изправи на крака и след като успокои размаханите му ръце в юдейска прегръдка, го обсипа с влажни целувки. На заден план Робобрата и каубоят бършеха сълзи и стискаха ръцете си, наблюдавайки щастливо усмихнати сцената. Отделни фрагменти от Менделсоновия сватбен марш се долавяха между ритмичните вълни гърмяща маршова музика.

— Обичам те — прошепна Тери и гризна леко лявото ухо на Бернхард — и ти ме обичаш… има ли на света нещо по-прекрасно от нашата любов? Любими, ако знаеше как копнеех за твоите пламенни целувки, за силните ти ръце които ме смачкват, за изпълнения ти с обич поглед, който прониква в очите ми и ми казва всичко онова което никога не си посмял да ми кажеш открито… — тя не можа да превъзмогне чувствата си и се разрида върху рамото му.

— Махнете я оттук, преди да съм полудял! — ревеше Бернхард, полуобезумял от болката, причинена от прегръдката, в която Тери държеше ръцете му.

— Устата казва не-не, но очите казват ДА! — запя Робобрата сълзливо.

— Ще бъдат дяволски красива двойка, да пукна, ако не съм прав — развълнувано рече каубоят. — Пък аз ще бъда дяволски добър шафер, нали така?

— Ще бъде истинска старовремска църковна сватба — нареждаше Робобрата, — с дълга сватбена рокля от коприна, булчинската коронка ще бъде от сребро, ще свири музика от Шопен, а булчинският воал ще скрие нейните радостни сълзи; на всички ще бъде сервирана безплатна бира, само пет кинта бутилката, и шампанско „Veuve Cliquot“ (естествено, разходите ще бъдат удържани от заплатата на младоженеца), а после ще дойде ред на сватбената нощ и той ще поведе своята поруменяла булка към спалнята, а сватбарите (това сме ние двамата) ще стоят отвън и ще подслушват.

— Така ще се погрижи за нея, че леглото ще се сцепи на две! — изкрещя каубоят. — Как мислиш, дали ще може да пошпионираме мъничко?

— И ще им се родят десет деца, които ще служат на Империята и Императора.

— Най-малко петнайсет. Нека се поизмъчи това говедо.

— И тъй ще се смеят с мъничките си беззъби устица, че сърцето му ще се свива от щастие.

— Ще се напишкват през цялото денонощие.

— Животът му ще придобие нов смисъл!

— Никога повече през целия си живот няма да има щастлив миг!

— И сетне ще се завърне на бойното поле, за да се бие за Императора и семейството си!

— Ще бъде готов на всичко, за да се махне от тях!

— Пуснете ме! — ревеше Бернхард. Опита се да срита Тери в корема, но тя с лекота го събори и в бързината едва не му счупи ръката.

— Обичам те, Бернхард — шептеше тя нежно и притискаше тръпнещото си тяло към неговото.

— Господи! — зави Бернхард. — Къде си? Защо не ми помогнеш? Не виждаш ли какво възнамеряват да направят с мен?

— Аз съм тук — обади се централният мозък от някаква дупка в стената. — Какво искаш?

— Само направи така, че да изляза оттук — примоли се Бернхард, — и без идиотски въпроси.

— Няма ли да се ожениш за тази очарователна жена?

— За нищо на света!

— Ще се ожени! — изкрещя каубоят. — Той докосна гърдите й, тоя сладострастник. Сега трябва да се ожени за нея!

— Въобще не съм! — изкрещя Бернхард. — За какъв извратен тип ме смяташ?! — Отведнъж млъкна и зяпна с подпухнали очи блесналата револверна цев, която каубоят тикаше в лицето му.

— Винаги съм мечтал да бъда шафер на старовремска сватба — изръмжа каубоят. — Не се опитвай да ме лишиш от мечтата ми!

— Сигурно има някакво недоразумение — прошепна Бернхард. — Не можеш ли да махнеш това нещо от лицето ми? Кара ме да се чувствувам нервен.

— Искаш ли да се ожениш за това чудесно момиче?

— Разбира се, че иска! — отвърна Тери развълнувано. — Ние се обичаме!

— Боже господи! — простена Бернхард.

— Винаги, когато съм ти нужен, ще бъда до теб — обади се дупката в стената. — Ах, скъпи мои млади влюбени деца, значи вие възнамерявате да сключите брак. Вземаш ли…

— Да! — отсече Тери щастливо и се изчерви чак до якичката си. Сълза на благодарност се търкулна надолу по дясната й буза.

— Млък, жено! Теб още не те питам! Вземаш ли ти, Бернхард Рордин, Тери Кисхолм от „Дом на слънчевата светлина“ за своя законна съпруга, за да я обичаш в мъка и в радост? Ако не кажеш да, ще те пребия до смърт.

— Да — отвърна Бернхард и погледна револвера.

— А ти, жено?

— Да!

— Тогава ви обявявам за мъж и жена — нека бог се смили над душите ви и да ви благослови.

Настъпи ужасна суматоха. Дъжд от конфети заваля от тавана, залата се изпълни от оглушителни звучи на Менделсоновия сватбен марш; Робобрата и каубоят стояха един до друг и пееха, допрели глави, а от очите им бликаха радостни сълзи; граф Монте Кристо скачаше тропешката в килията и удряше по решетката с канчето си, врещейки като луд. Тери получи нервен срив и сега лееше реки от сълзи на рамото на Бернхард. Свещеникът от кораба държа възвишена реч по един високоговорител, поставен на задника на Робобрата, в която обяви на всеослушание колко щастлива е в този миг младата двойка, и вмени в дълг на младоженците да родят много и силни деца за благото на императорската космическа флота: фанфарни тръби прерязаха въздуха, последваха реклами за бира, пелени и противозачатъчни средства, сегиз-тогиз прекъсвани от дотегливи описания на брачните права на младоженеца и най-добрите методи да се извлече максималното от тях. Ритмично скърцащи креватни пружини и ентусиазирани пъхтения съпровождаха тези добри съвети; морският духов оркестър свиреше Марша на Морския корпус, а един дебелокож подофицер разказваше на Бернхард за прастария военен закон Droit du Segneur, който означавал, че първата нощ е запазена за дежурния офицер и че Бернхард ще стори добре да си припомни това, ако не иска да загази здравата. Бернхард лежеше на пода, сгърчен в малка нещастна купчинка, борейки се с всички сили срещу нежните прегръдки на Тери. Мечтаеше да е мъртъв. „Нищо на света не може да бъде по-лошо от това — мислеше си той. — Нищо!“ После си спомни, че Желязната челюст е по петите му, и заплака тихичко и беззвучно като дете. Някъде отзад Робобрата черпеше всички присъствуващи с шампанско „Veuve Cliquot“. Каубоят енергично се бе заел да се напие като свиня и разказваше безсолни истории на всички наоколо. Коридорът вече гъмжеше от хора и други, по-трудно определими същества, които пееха, крещяха, биеха се и се наливаха с питиета за сметка на Бернхард. Той опита да се застреля, но Тери продължаваше да държи дясната му ръка в желязна хватка.

— Нима не е чудесно най-после да сме женени! — хлипаше тя. — Само ти и аз, две малки влюбени птички, свързани от любовта! Добрият стар централен мозък вече е планирал медения ни месец. Ще гостуваме на истински граф и ще живеем в неговия замък, докато се сдобием със собствен малък дом, едно истинско любовно гнезденце, ще си имаме кадифени драперии във всекидневната и стилна мебел, а в неделите ще гостуваме на село при мама и…

— Бих желал да съм мъртъв — прошепна Бернхард и затвори очи.

— Вече? — попита централният мозък удивено. — А си женен не повече от пет минути!