Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Terminal Experiment, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 10 гласа)

Информация

Допълнителна корекция
hammster (2014)
Допълнителна корекция
NomaD (2014)

Източник: Библиотеката на Александър Минковски (през http://sfbg.us)

Вероятно липсват подзаглавия на главите.

Липсват маркировки за наклонен текст.

Има некоректно сканирани думи.

Вероятно разделителите на параграфи са некоректни.

 

Издание:

ТЕРМИНАЛЕН ЕКСПЕРИМЕНТ. 1998. Изд. Бард, София. Биб. Избрана световна фантастика, No.56. Роман. Превод: [от англ.] Здравка ЕФТИМОВА [The Terminal Experiment / by Robert J. SAWYER]. Формат: 125×195 мм. Страници: 288. Цена: 4000.00 лв. (4.00 лв.). ISBN: 570.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция от hammster и Nomad

Глава 3

Питър бе видял рекламата в различни списания и в компютърната мрежа. „Живейте вечно! Съвременната наука е в състояние да прекрати износването на вашето тяло.“ Беше си помислил, че е някаква измама, докато най-сетне не прочете статия по този въпрос в списание „Биотехнологиите днес“. Някаква компания в Калифорния очевидно бе в състояние да осигури безсмъртие на всеки човек срещу хонорар от двадесет милиона долара. Всъщност Питър не повярва, че това е възможно, ала технологията, свързана с този процес, го очарова. Сега беше на четиридесет и две години. Осъзнаваше, че той и Кейти няма да бъдат заедно вечно, и това го изпълваше с тъга.

Калифорнийската компания „Живот безкрай“ — организираше семинари навсякъде в Северна Америка, за да пропагандира открития от специалистите й процес. След време нейни представители дойдоха и в Торонто и наеха зала в хотел „Роял Йорк“ за провеждането на въпросното мероприятие.

Вече бе станало невъзможно човек да стигне с кола до центъра на Торонто, така че Питър и Кейти взеха метрото до станция „Юнион“, където имаше пряка връзка с хотела. Семинарът щеше да се състои в облицованата с плюш зала „Онтарио“. Присъстваха около тридесет души и…

— О! — прошепна тихо Кейти.

Питър вдигна глава. Към тях се приближаваше Колин Годойо. Той беше съпруг на Наоми — една от приятелките на Кейти, и вицепрезидент на банката „Торонто Доминиън“ — богат тип, който обичаше да се перчи с това. Питър доста харесваше Наоми, ала мнението му за Колин не беше кой знае колко високо.

— Пити! — изрече Колин достатъчно високо, така че всички глави в помещението се обърнаха в тяхна посока, и протегна месестата си ръка на Питър. — И великолепната Катерин — добави той и се наведе да получи целувка, с каквато Кейти го възнагради без особена охота. — Прекрасно е, че ви виждам тук!

— Здравей, Колин — отвърна му Питър. После посочи с палец към предната част на залата, където представителят на компанията се готвеше да започне демонстрациите. — Значи мислиш да живееш вечно?

— Звучи примамливо, нали? — откликна Колин. — Ами вие? Щастливата двойка не може да понесе мисълта, че смъртта ще ги раздели?

— Заинтригуван съм от напредъка в областта на биомедицинското инженерство — отговори Питър, неприятно изненадан от предположението на Колин.

— Разбира се — заяви Колин с дразнещ, знаещ тон. — Разбира се. Ами ти, Кейти — искаш да запазиш убийствената си красота завинаги?

Питър почувства, че трябва да защити жена си.

— Тя има научна степен по химия, Колин. И двамата сме просто заинтригувани от постиженията на науката в този процес.

В този миг представителят на компанията заговори високо:

— Дами и господа, ние сме готови да започнем. Моля, заемете местата си.

Питър зърна два незаети стола в иначе пълната с хора редица и бързо поведе Кейти към тях. Всички се приготвиха да слушат новия хит, който обещаваше добри продажби.

— Нанотехнологията е ключът към безсмъртието — заговори човекът на „Живот безкрай“. Той беше мускулест негър, около четиридесет и пет годишен, с прошарена коса и широка усмивка. Костюмът му очевидно струваше поне две хиляди долара. — Нашите машини, разработени на основата на нанотехнологията, са в състояние да възпрат всяка форма на стареене. — Той посочи картината, появила се върху екрана на стената: увеличена фотография на робот, който в действителност имаше микроскопични размери. — Ето една от тях — продължи мъжът. — Наричаме ги „бавачки“, защото те се грижат за вас. — Той се засмя и подкани аудиторията да стори същото.

— А сега, как нашите бавачки, които ние разпределяме навсякъде във вашето тяло, ще ви попречат да остареете? Просто е. Голяма част от процеса на стареене се контролира посредством броячи, прикрепени към определени гени. Е, не можем да елиминираме броячите — те са необходими за регулирането на всички процеси в тялото, но нашите бавачки разшифроват техните данни и ги настройват да започнат работа от нулата. Бавачките също така сравняват ДНК, която тялото ви произвежда сега с ДНК, която то е произвеждало в самото начало. Ако въведем откритите от нас грешки, ДНК се коригира на атомно ниво. В действителност процесът не е много по-различен от безпогрешното действие на компютърна комуникационна мрежа. Непрекъснатите проверки позволяват бързи и прецизни сравнения. Опустошенията, нанесени от натрупването на токсични отпадни продукти в тялото, също представляват основна част в процеса на стареене, но нашите бавачки могат да се погрижат и за това, като изчистят отпадъчните продукти. Автоимунни проблеми, като например ревматоидният артрит, са друга съставна част на стареенето. Докато се опитвахме да излекуваме болните от СПИН, ние научихме много неща за автоимунната система и сега сме в състояние да се погрижим за всички проблеми, свързани с нея.

— Ала най-опасната част в процеса на стареенето е загубата на паметта и познавателните функции на мозъка — продължи лекторът. — В много случаи това просто се дължи на липсата на витамин В-6 и В-12. Причинява се също така и от недостатъчното количество ацетилхолин и други вещества, необходими за предаване на нервните импулси. Нашите бавачки отново са в състояние да балансират нивата на тези съединения в организма ви. А какво да кажем за Алцхаймеровата болест? Тя е генетично програмирана и се проявява на определена възраст, макар че началото й може да бъде предизвикано от високи нива на алуминий в организма. Нашите бавачки могат да се занимаят с вашите гени, като спират или пускат в действие определени регулатори. Откриваме дали в гените ви съществува предразположение към болестта на Алцхаймер — не всеки човек го има, разбира се, и възпрепятстваме проявяването на болестта.

Мъжът се усмихна.

— Зная какво си мислите. Нищо от онова, което каза този, няма да ми помогне, ако някой бандит простреля гръдния ми кош. Всъщност, като използваме патентовани от „Живот безкрай“ технологии, ние можем да ви гарантираме, че ще оцелеете и в подобен случай. Да, куршумът ще накара сърцето ви да спре, но нашите бавачки наблюдават нивата на кислород в кръвта ви и те самите са в състояние да препратят кръв към мозъка, ако това е необходимо, в такъв случай действуват като трактори, теглещи след себе си червени кръвни клетки. Да, ще трябва да ви бъде трансплантирано сърце или може би някакъв друг орган, но мозъкът ви ще бъде поддържан жив, докато трае цялата операция…

— „Ами ако онзи разбойник ме застреля в главата?“ — мислите си вие. — Представителят на компанията вдигна нещо, което приличаше на тънко сребърно фолио. — Това е полиестер Ди-5. Подобен е на „Милар“[1]. — Той хвана листа в единия ъгъл и го залюля във въздуха. — Дебелината му е по-малка от половин милиметър — обясни той. — Но я вижте това! — Мъжът сложи фолиото върху метална рамка и го закрепи от четирите страни. После извади пистолет със заглушител от вътрешния джоб на сакото си и се разсмя. — Не се тревожете. Разполагам със специално разрешение за това. Много добре зная какви чувства изпитвате вие, канадците, към пистолетите.

Прицели се и стреля под ъгъл срещу фолиото. Питър чу как пистолетът глухо изкашля и видя слабото пламъче, което изскочи от дулото. Разнесе се звук, подобен на гръмотевица, завесата зад сцената се полюшна.

Демонстраторът се приближи до металната рамка и освободи листа фолио.

— Не е продупчен — обяви той и това наистина беше така. Листът се развя на течението, създадено от климатичната инсталация. — Полиестер Ди-5 беше разработен за военните и днес намира широка употреба при направата на предпазните бронирани жилетки, използвани от полицията в цял свят. Както виждате, материалът е твърде гъвкав — освен ако не бъде ударен с голяма скорост. В такъв случай той се стяга и става по-твърд от стомана. Куршумът, който изстрелях преди секунда, рикошира от него и попадна в завесата. — Помощникът на лектора излезе на сцената. Държеше куршума с метални щипки и го пусна в малка стъклена купа върху подиума. — Ето го.

Демонстраторът се обърна към публиката.

— Ние покриваме черепа с перфориран слой от полиестер Ди-5. Естествено, не е необходимо да смъкваме скалпа на човека, за да извършим това; просто инжектираме нанотехнологични агенти и те нанасят покритието. Черепът ви вече е защитен с това вещество — вече могат да стрелят в главата ви, кола може да прегази черепните ви кости или да паднете върху челото си от прозореца на последния етаж, но няма да си счупите главата. Полиестерът става толкова твърд, че ударът почти не се предава на вашия мозък.

Мъжът се усмихна лъчезарно на аудиторията си.

— Точно както споменах в началото, дами и господа. Можем да се погрижим за вас по такъв начин, че вие няма да умрете — не и поради застаряване или каквато и да било злополука. Независимо от вашите цели и намерения, ние ви предлагаме тъкмо онова, което обещаваме в рекламата: безсмъртие, за което се кълнем в Бога! А сега — има ли някой, приемащ нашата оферта?

 

 

Беше първата неделя от месеца. Според установената отдавна традиция това означаваше вечеря с родителите на Кейти.

Те живееха на авеню „Бейвю“ в Северен Йорк. Къщата на семейство Чърчил, едноетажна постройка в стил шейсетте години на двадесети век с гараж за една кола, някога би била приета за прилична по размери, но днес изглеждаше направо джудже в сравнение с чудовищно големите домове от двете й страни, които я засенчваха през по-голямата част от деня. Над гаража имаше ръждясал баскетболен обръч, върху който не бе прикрепена мрежа.

Кейти натисна с палец ключалката, електронната защита се задейства и вратата се отвори. Тя влезе първа, а Питър я последва. Кейти извика:

— Пристигнахме! — и на стълбищната площадка веднага се появи майка й, излязла да ги посрещне. Бани Чърчил беше на шестдесет и две години, ниска, спретната, със сива коса, която отказваше да боядиса. Питър много я харесваше. Кейти и той се отправиха към всекидневната. Питър идваше тук от години, но още не беше привикнал с вида й. Вътре имаше малка библиотека, в която бяха подредени аудио-компактдискове и няколко лазерни видеодискове с пълната поредица на календарите „Спътник на Плейбой“ от 1998 година.

Бащата на Кейти беше преподавател по физическо възпитание. Учителите по физическо бяха истинско проклятие в живота на младия Питър — именно те за пръв път го бяха накарали да си помисли, че възрастните не са задължително интелигентни същества. Което беше по-лошо, Род Чърчил се отнасяше към членовете на семейството си, като че ли бяха футболният отбор на някоя гимназия. Всичко започваше навреме — дори сега Бани се бе затичала да сервира на масата, преди часовникът да удари шест. Всеки знаеше своето място и, разбира се, всеки спазваше инструкциите на треньора Род.

Род седеше начело на масата, Бани на отсрещния й край, а Кейти и Питър се разположиха един срещу друг от двете страни — понякога, когато Род се увличаше в някоя от отегчителните си истории, докосваха коленете си под масата.

Днес имаше пуйка — гозбите на семейните вечери се въртяха така: пуйка, телешко печено, пиле. Род взе ножа, с който разразяваше пуйката — той винаги сервираше първо на Питър — „гостът трябва да бъде обслужен пръв“, казваше той, подчертавайки, че дори след тринадесет години брак с дъщеря му Питър е все още външен човек.

— Зная какво искаш, Питър — кълка, без съмнение.

— Всъщност бих предпочел бяло месо — отвърна учтиво Питър.

— Мислех си, че харесваш тъмното месо.

— Харесвам тъмното пилешко месо — обясни Питър, както всеки трети пореден месец. — От пуйката предпочитам бялото.

— Сигурен ли си?

„Не, по дяволите, измислих си го, докато се разхождах, защото така ми е кеф.“

— Да.

Род сви рамене и започна да реже бялото месо. Той беше суетен човек, след една година щеше да се пенсионира, косата му беше боядисана в кафяво — по-точно остатъците от косата му. Пускаше я дълга отдясно и я сресваше грижливо върху плешивото си кубе. Дик Ван Патен по анцуг.

— Кейти обичаше да хапва кълка, когато беше малко момиченце — обяви Род.

— Все още обичам — потвърди Кейти, ала Род, изглежда, не я чуваше.

— Давах й цяла кълка, а после я наблюдавах как се опитва да отхапе от нея.

— Можеше да се задави и да умре — рече Бани.

— Децата могат да се грижат за себе си — изсумтя Род. — Помниш ли онзи път, когато падна по стълбището? — Род се изсмя, сякаш животът беше безкрайна просташка комедия. — Ти се разстрои повече от Кейти. Тя изчака, докато се събере достатъчно многобройна публика, и чак тогава започна да реве. — Учителят по физическо поклати глава. — Костите на малките хлапета са като направени от гума. — После подаде на Питър чиния с две разкъсани парчета бяло месо. Питър я взе и протегна ръка към купата с печени картофи. Петъчните вечери в „Смирения епископ“ точно сега не му изглеждаха чак толкова неприятни.

— Имах синини седмици наред — рече Кейти, сякаш се защитаваше.

Род се изсмя.

— Задникът й беше насинен.

Питър имаше дълъг белег на крака след злополука в гимнастическия салон в гимназията. И мразеше проклетите учители по физическо. Гадни типове. Изчака докато всеки получи порцията си, после си взе от соса и го подаде на Род.

— Не, благодаря — отказа Род. — Напоследък не ям много-много сос.

Питър си помисли дали да не го попита защо, реши да не го прави и вместо това подаде съда със соса на Кейти. Обърна се към тъщата си и се усмихна.

— Има ли някакви новини при теб, Бани?

— О, да — отговори тя. — Сряда вечер ходя на курс по френски. Смятам, че е време да науча този език.

Питър беше впечатлен.

— Браво на теб — поздрави я той, след това се обърна към Род. — Означава ли това, че ти трябва да се грижиш сам за себе си в сряда вечер?

Род изсумтя.

— Поръчвам си вечеря от веригата „Храна-Храна“

Питър се засмя.

— Пуйката е много вкусна — каза Кейти на майка си.

— Благодаря, скъпа — рече Бани и се усмихна. — Помниш ли как в училище игра пуйката в пиеската за Деня на благодарността?

Питър вдигна вежди.

— Не знаех това, Кейти. — Той погледна тъст си. — Как игра тя, Род?

— Не зная. Аз не ходих. Представата ми за приятно прекарана вечер не съвпада с пиески, където децата са облечени като добитък.

— Но тя е твоя дъщеря — възрази Питър и веднага му се дощя да не бе изричал тези думи.

Род се взе от варените моркови. Питър бе сигурен, че би отишъл да гледа ръгби например, ако синът му играеше в някой от двата отбора.

— Татко никога не се е интересувал много от деца — обясни Кейти с неутрален тон.

Род кимна, сякаш това беше идеалното отношение, което един баща би могъл да прояви към дъщеря си. Питър нежно погали крака на Кейти със стъпалото си под масата.

Бележки

[1] Mylar — търговска марка на полиестер, изработван под формата на изключително тънки листова, притежаващи голяма здравина. Използват се при изработката на ленти за магнитофони, изолационни покрития и материали. — Бел.пр.