Робърт Сойер
Терминален експеримент (39)

Глава 38

Кейти лежеше по гръб на леглото и се взираше в тавана. Мониторът „Хобсън“ показа на Питър, че е будна, затова той въобще не се опита да пази тишина.

— Питър? — обади се Кейти.

— Да?

— Какво стана?

— Трябваше да се видя със Саркар.

Кейти контролираше превъзходно гласа си:

— Знаеш ли кой уби баща ми? Кой уби Ханс?

Питър понечи да каже нещо, но замълча.

— Доверието — продължи тя, обръщайки се леко към него — трябва да бъде двупосочна улица. — Кейти почака малко. — Знаеш ли кой ги уби?

— Не — отговори Питър и събу чорапите си. След миг добави: — Не зная със сигурност.

— Но имаш определени съмнения, нали?

Питър не се довери на гласа си, затова само кимна в тъмнината.

— Кой го направи?

— Това е само предположение — отговори той. — Освен това дори не сме сигурни дали случаят с баща ти е бил убийство.

Гласът й изрече твърдо:

— Кой?

Питър въздъхна.

— Ще трябва да ти обясня много неща. — Вече си беше свалил ризата. — Саркар и аз правехме… изследвания в областта на изкуствения интелект.

Лицето й, сиво-синьо в тъмната стая, беше безизразно.

— Саркар създаде три електронни копия на моя ум в компютъра.

— Искаш да кажеш — нещо от сорта на експертни системи?

В гласа на Кейти се бяха промъкнали нотки на лека изненада.

— Повече от това. Много повече. Той откопира всеки неврон, всяка нервна клетка. Възнамерявахме да постигнем три пълни двойника на моята личност.

— Не знаех, че подобно нещо е възможно.

— Все още работим на експериментално ниво, но да, възможно е. Саркар изобрети техниката, която дава възможност да се постигне това.

— Боже мой! И смяташ, че един от тях — един от двойниците, е извършил убийствата?

Гласът на Питър беше слаб.

— Може би.

Очите на Кейти се разшириха от ужас.

— Но… но защо копията на твоя ум биха извършили нещо, което ти самият не би сторил?

Питър най-сетне облече пижамата си.

— Защото двама от двойниците не са изцяло мои копия. Части от онова, което представлявам аз, при тях са премахнати. Възможно е, без да искаме, да сме заличили частта, отговорна за човешкия морал. — Той седна на края на леглото. — Казвам ти, не бих убил никого за нищо на света. Дори и Ханс. Но част от мен силно искаше смъртта му.

В гласа на Кейти имаше горчивина:

— Ами баща ми? Нима част от теб искаше и неговата смърт?

Питър сви рамене.

— Е?

— Аз… аз всъщност никога не съм харесвал баща ти. Но доскоро нямах никаква причина да го мразя. Но… но после ти ми разказа за разговорите с твоята съветничка. Той те е наранил, когато си била млада. Разклатил е увереността, която си изпитвала в собствената си личност.

— И един от двойниците го е убил заради това?

Той не отговори.

— Изключете тези проклети копия — каза Кейти.

— Не можем — отговори Питър. — Опитахме. Избягали са в електронната мрежа.

— Божичко! — прошепна Кейти ужасено. — Ами… ами има ли още някой, когото желаеш да видиш мъртъв?

— Саркар ми зададе същия въпрос — каза той раздразнено. — Но не мога да се сетя за никого.

— Ами… ами аз? — попита Кейти?

— Ти ли? Не, разбира се.

— Но аз те нараних.

— Да. Но не искам да умираш.

Думите на Питър, изглежда, не я успокоиха.

— Боже мой, Питър, как си могъл да направиш толкова глупаво нещо?

— Аз… аз не знаех. Не искахме да създадем такова нещо.

— Ами детективката?

— Какво детективката?

— Какво ще стане, когато тя достигне прекалено близко до истината? — попита Кейти. — Ще пожелаеш ли и нейната смърт?

 

 

На следващата сутрин Саркар пристигна в къщата на Питър и Кейти в 10:15 и щом седнаха, Кейти попита:

— И какво ще правим сега?

— Ще отидем в полицията — отговори Саркар.

— Какво? — възкликна смаяно Питър.

— В полицията — повтори Саркар. — Ситуацията е извън контрол. Имаме нужда от помощта им.

— Но…

— Обади се в полицията. Кажи им истината. Това е ново явление. Не сме очаквали този резултат. Кажи им това.

— Но ако го направим — бавно каза Кейти, — ще има съдебно преследване.

— Наистина е така — потвърди Питър. — Ще повдигнат обвинения срещу нас.

— Какви обвинения? — попита Саркар. — Не сме направили нищо лошо.

— Шегуваш ли се? — рече Питър. — Мен може да ме обвинят в убийство. Или в съучастие в убийство. А теб — в престъпна небрежност по отношение на служебните си задължения.

Саркар разтвори широко очи.

— В престъпна небреж…

— Да не споменаваме, че попадаш под закона за компютърните хакери — добави Кейти. — Ако правилно съм разбрала всичко, ти си създал софтуер, който получава незаконно достъп до компютърните системи на хората и краде различни ресурси. Това е углавно престъпление.

— Но ние не сме възнамерявали да получим такова нещо в резултат на работата си.

— Федералният прокурор би могъл да ни прати директно в затвора — отбеляза Питър. — Някакъв господин и най-добрият му приятел създават софтуер, убиващ хората, които господинът ненавижда. Съвсем лесно е да обориш всякакви твърдения от сорта, че не съм имал предвид именно това през цялото време. Помниш ли съдебното дело срещу компанията „Консолидейтид Едисън“? Правилото на Франкенщайн. Онези, които искат да печелят от новосъздадените технологии, трябва да заплатят цената на непредвидените последици.

— Това са американски закони — възрази Саркар.

— Подозирам, че всеки канадски съд ще застане на същата позиция — каза Кейти.

— Независимо от всичко — заяви Саркар, — двойниците трябва да бъдат спрени.

— Да — подкрепи го Кейти.

Саркар погледна Питър.

— Вземи телефона. Набери девет-едно-едно.

— Но какво могат да направят в полицията? — попита Питър и разпери ръце.

— Биха могли да издадат заповед за изключване на електронната мрежа — каза Саркар.

— Шегуваш ли се? Само Комитетът по отбраната към Министерския съвет или Централният съвет на канадската полиция биха могли да го направят — при това след като се обяви военно положение, за да преустановят достъпа до информация в толкова голям мащаб. Ами ако междувременно двойниците се прехвърлят в САЩ? Или отвъд океана? — Питър поклати глава. — Не е възможно да изключим цялата мрежа в световен мащаб.

— Може би си прав — въздъхна Саркар.

Известно време всички мълчаха. Накрая Кейти каза:

— Струва ми се, че има начин ти сам да ги отстраниш от мрежата.

Двамата я погледнаха с очакване.

— Знаеш ли — продължи тя. — Създай вирус, който ще ги проследи и ще ги унищожи. Спомням си, когато бях в университета — онзи вирус в Интернет. За няколко дни се разпространи по целия свят…

Саркар изглеждаше възбуден.

— Може би — прошепна той. — Може би.

Питър го погледна. Опита се да овладее гласа си.

— В края на краищата двойниците са огромни. Няма да е чак толкова трудно да бъдат открити.

Саркар вече кимаше.

— Вирус, който ще блокира всички файлове, по-големи от… да речем, по-големи от десет гигабайта. Би могъл да търси два-три основни модела, извлечени от твоите нервни мрежи. И когато ги открие, да изтрие файловете. Да-да! Мисля, че бих могъл да напиша подобно нещо. — Той се обърна към Кейти. — Блестящо хрумване, Катерин!

— Колко време ще ти трябва да създадеш такъв вирус? — попита Питър.

— Не съм сигурен — отговори Саркар. — Никога досега не съм създавал вирус. Два дни.

Питър кимна.

— Да се молим дано планът ни успее.

Саркар го погледна.

— Пет пъти на ден се обръщам с лице към Мека й се моля. Може би ще имаме по-добър късмет, ако и вие двамата се помолите. — Той се изправи. — Я по-добре да тръгвам. Чака ме много работа.