Робърт Сойер
Терминален експеримент (1)

Пролог

— В коя стая мога да намеря детектив Файлоу? — попита Питър Хобсън, висок, слаб четиридесет и две годишен мъж с прошарена коса.

Пълничката медицинска сестра, която седеше зад бюрото, погълната от някакво четиво, вдигна глава.

— Извинете, какво обичате?

— Детектив Сандра Файлоу — обясни Питър. — В коя стая мога да я намеря?

— Четиристотин и дванадесета — отвърна сестрата. — Но само най-близките и роднини могат да я посещават. Така нареди лекуващият й лекар.

Питър тръгна по коридора. Медицинската сестра излезе иззад бюрото, настигна го и твърдо заяви:

— Не е разрешено да отивате там.

Питър се обърна и за миг се вгледа в лицето й.

— Трябва да се срещна с нея.

Сестрата се изпречи пред него.

— Състоянието на пациентката е критично.

— Аз съм Питър Хобсън. Доктор съм.

— Зная кой сте, господин Хобсън. Знам и че сте доктор, но не сте медик.

— Член съм на управителния съвет на „Норт Йорк Дженерал“.

— Прекрасно. А сега излезте и идете да досаждате на някой друг. Няма да ви позволя да създавате безредие в моето отделение.

— Вижте, трябва да видя госпожица Файлоу — въздъхна Питър. — Това е въпрос на живот и смърт.

— Всички случаи в отделението за реанимация са на живот и смърт, господин Хобсън. Госпожица Файлоу спи и няма да позволя на никого да я безпокои.

Питър я отблъсна и тръгна по коридора.

— Ще извикам охраната — предупреди го сестрата. Говореше тихо, за да не тревожи пациентите.

— Прекрасно — каза Питър, без да се обръща. Дългите му крака бързо го носеха напред. Сестрата отиде до бюрото си и вдигна телефона.

Питър намери 412 стая и влезе без да почука. Към тялото на Сандра бяха свързани различни проводници. Правеха й електрокардиограма. Хобсън не беше специалист в тази област, но без особено усилие разчете данните от уредите. До леглото й имаше система с физиологичен разтвор.

Сандра отвори очи. Бяха необходими няколко секунди, докато се съсредоточи.

— Ти! — възкликна накрая тя. Гласът й беше слаб и дрезгав в резултат от облъчването.

Питър затвори вратата.

— Имам на разположение само няколко секунди. Вече извикаха охраната и ще ме изхвърлят.

За Сандра всяка една отделна дума беше истинско мъчение.

— Ти се… опита… да ме убиеш — прошепна тя.

— Не — отговори Питър. — Кълна ти се, че не съм.

Сандра се опита да извика, ала гласът й бе прекалено слаб, за да се чуе през затворената врата.

— Сестра!

Питър я погледна веднага. Когато я срещна за пръв път, само преди няколко седмици, тя беше здрава тридесет и шест годишна жена с бляскава червеникава коса. Сега косата й падаше на мръсни кичури, кожата на лицето й беше мъртвешки бледа, а самата тя почти не можеше да се движи.

— Не искам да бъда груб, Сандра — подхвана Питър, — но моля те, замълчи и ме изслушай.

— Сестра!

— Слушай по дяволите! Аз нямам нищо общо с убийството. Но зная кой го извърши. И мога да ти дам възможност да го пипнеш.

В този момент вратата се отвори с трясък и влезе пълната сестра. От двете и страни нахълтаха двама яки мъжаги от охраната.

— Изведете го оттук — нареди сестрата.

Здравеняците пристъпиха напред.

— По дяволите, Сандра! — възкликна Питър. — Това е единственият ти шанс. Отдели ми пет минути. — Единият мъжага го сграбчи за ръката. — Пет минути, за Бога! Това е всичко, за което те моля.

— Да тръгваме — каза здравенякът.

Гласът на Питър зазвуча умолително.

— Сандра, кажи им, че искаш да остана! — Намрази се за следващите думи, но не успя да измисли нищо по-убедително. — Ако не го направиш, ще умреш, без да си имала възможност да разкриеш извършителя на престъпленията.

— Хайде тръгвай, приятел — подкани го грубо другият здравеняк.

— Не… чакайте! Сандра, моля те!

— Тръгвай…

— Сандра!

Накрая се разнесе слабият й, едва доловим глас:

— Пуснете го… Нека… остане.

— Не можем да допуснем това, госпожо — каза единият мъж.

Сандра събра сили.

— Касае се за полицейско разследване… нека остане.

Питър се освободи от хватката на мъжагата и каза на Сандра:

— Благодаря. Наистина благодаря.

Медицинската сестра го изгледа навъсено.

— Няма да стоя дълго — увери я той. — Обещавам ви.

Сандра успя да извърне глава към сестрата и измърмори едва чуто:

— Всичко е… наред.

Сестрата възмутено стисна устни, но кимна и каза:

— Добре. — Може би приказките за полицейско разследване и криминални престъпления с неизвестен извършител я бяха убедили, че това не е нейна територия.

— Благодаря — обърна се Питър към нея. Изпитваше истинско облекчение. — Много ви благодаря.

Сестрата се намръщи, обърна се и напусна стаята. Единият здравеняк незабавно я последва, другият, чието лице наподобяваше гневна маска, тръгна заднишком, вдигнал предупредително показалец срещу Питър.

Когато и тримата излязоха и Питър и Сандра останаха сами, тя промълви:

— Разкажи… ми.

Питър взе стол и седна до леглото.

— Искам да започна с това колко дълбоко, наистина дълбоко съжалявам за всичко, което се случи. Повярвай ми, никога не съм искал нито ти, нито някой друг да пострада. Това… Просто събитията са извън контрол.

Сандра не отговори нищо.

— Имаш ли семейство? Деца?

— Дъщеря — отвърна Сандра. — Защо?

— Не знаех.

— От бившия ми съпруг — обясни Сандра.

— Искам да знаеш, че ще поема финансовата й издръжка. Всичко, от което се нуждае тя — дрехи, коли, университет, ваканции в Европа. Каквото и да е. Ще заплатя всичко. Ще основа попечителски фонд.

Очите на Сандра бяха широко отворени.

— Никога не съм искал да стане така. Кълна ти се, непрекъснато се опитвах да го спра.

Питър замълча, мислейки си отново как бе започнало това проклето нещо. Друга болнична стая — опитваше се да утеши друга прекрасна жена, която умираше. Кръгът се бе затворил.

— Саркар Мухамед имаше право — трябваше да дойда при теб по-рано. Имам нужда от помощта ти, Сандра. Това трябваше да спре.

Питър въздъхна. Чудеше се откъде да започне. Бяха се случили толкова много неща.

— Ти знаеше ли — подхвана накрая той, — че е възможно да се проследи всяка неутрална мрежа в човешки мозък и да се създаде точно копие на индивидуалния човешки ум вътре, в компютъра?

Сандра поклати глава.

— Е, това е напълно възможно. Нова техника. Саркар Мухамед е един от пионерите в тази област. Какво би казала, ако ти съобщя, че моят мозък е бил проучен внимателно и след това са създадени негови копия?

Сандра вдигна вежди.

— Две глави… мислят винаги по-добре… от една.

Питър прие коментара й с крива усмивка.

— Може би. Макар че всъщност са били създадени общо три на брой копия на моя ум.

— И едно от тях… е извършило… убийствата?

Питър се изненада колко бързо Сандра успя да схване същността на случилото се.

— Да.

— Помислих си, че е… замесен… изкуствен интелект.

— Опитахме се да ги спрем — продължи Питър. — Ала не успяхме с никакви средства. Но поне сега зная кое от копията е виновно. — Той замълча. — Ще ти дам всичко от което се нуждаеш, Сандра, включително и пълен достъп до режим „Въпрос — Отговор“, с който е бил проучван мозъкът ми. Ще ме опознаеш в най-големи подробности — по-добре от всеки друг на света. Ще научиш как мисля и това ще ти даде необходимите знания, как да унищожиш копието-убиец.

Сандра леко вдигна рамене.

— Не мога да го направя — отвърна тя с тъжен, слаб глас. — Умирам.

Питър затвори очи.

— Зная. Ужасно, ужасно съжалявам. Но има начин, Сандра. И ти можеш да сложиш край на всичко това.