Пейо Яворов
Тома

        „Огън в угнище угасна,

        сънен мрак навява сън.

        Глас… тревога ежечасна!

        Кой над пропастта опасна

        пак увисна отвън?

        Сънен мрак навява сън,

        глас — тревога ежечасна, —

        глас ли, или ветрове!

        Кой ме буди и зове?“

 

(Ний сме десетте мъже избрани,

ти не знаеш, о Тома!

Ний сме факлоносците, призвани

да творим деня в тъма.

Ние сме десетте мъже, всегдашни

милосърдци сред беди.

От небесните звезди

ний запалихме факлй: безстрашни,

ден творихме низ тъма…

Отвори ни, о Тома!)

 

        „Стар съм, гаснат стари сили,

        вестоносци на денят!

        Кръв не блика в кръвни жили:

        сто уста са нея пили,

        непознати в тъмен кът.

        Да отворя на денят? —

        Стар съм, гаснат стари сили,

        ослепяха и очи…

        Ад не виждам тук лъчи!“

 

(Повилнели бури ни факлйте

угасиха, о Тома!

Облаци покриха и звездите,

вредом зина пак тъма.

Ти изтръгна искрите от камък,

буен огън стъкна сам.

Зад предвръшна бездна — там

връх се губи: жив небесен пламък

пак да снемем — и тъма

посвети ни, о Тома!)

 

        „Тука огънят угасна,

        вън е бездната ужасна —

        край не чакам на тъма…“

 

(Помогни ни, о Тома!)

 

        „Догоряха стари сили,

        кръв не блика в кръвни жили —

        оплачете ме в тъма…“

 

(Съжали ни, о Тома!)