Пейо Яворов
Шепот насаме

I

Дъжд, все дъжд: небето сълзи ли пролива

над оголялата земя?

Мъгли — бездънна паст, — прозината ламя,

вечно сива…

Изчезна пролет в спомена далече.

Нима ще да се върне? Няма да се върне!

                        Нивга вече.

 

Сълзи — в песни за света: плачи додето

изплачеш ледено сърце,

плачи на жадна мъка в сухите ръце,

с лед в сърцето…

Изчезна пролет в спомена далече.

Нима ще да я сънуваш? Няма да сънуваш!

                        Нивга вече.

II

Разтръгната е радостта — проникната,

                        обезплодена,

а скръбта

презряно е разбита — чаша доцедена.

И горко ти душа от хладен яд пропита!

 

Живот в живота и света — загадка с присмех

                        разрешена,

а смъртта

на блянът от воала смело е лишена.

И горко ти душа все дишаща остала!

III

Една муха се бие по стъклото на широкия прозорец.

Тук вътре мека топлота, приятност

и нечий шепот в странен полусън;

средизимна, мрътвосива необятност,

простора се открива там отвън.

Една муха се бие по стъклото на разделния прозорец.

Къде се тя стреми — мушица, шушка — ?

И аз се взирам, ето я колос,

вселената засенил и се люшка

пред сянката си гръмнат, — ням въпрос — !

Една муха замръзна връх стъклото на студения прозорец.