Пейо Яворов
Дни в нощта

Един след други те пристигат бледни

        неизживените ми дни,

покрити с прах, от ужас онемели

под хладното си бреме; те пристигат

до моя праг и чезнат все отвън —

бремето си хвърлят

и чезнат, като призраци насън.

 

Един след други те пристигат бледни

        неизживените ми дни,

захвърлят скъпи мъртъвци пред мене

и чезнат: ето моята любов

с изпъстрена от рани гръд; а ето

и вярата ми с клюмнала глава;

тук ето и надеждата ми светла

с угаснал взор; — и толкова мечти,

запазили в смъртта си ненадейна

усмихнати лица! Из бъднини

те идват, хвърлят мъртъвци и чезнат

        неизживените ми дни…

 

И само тя, настръхнала над мене,

        студена, непрогледна нощ,

без смяна си остана. Кървав студ вей

от нейното крило и ад бездънен

в погледа и зее. Хищно зла,

само тя остава —

и светят нокти, живи острила.

 

И само тя, настръхнала над мене,

        студена, непрогледна нощ,

без смяна си остава: тя живота

на толкоз скъпи мъртъвци живей.

Но ето я победна: шепне нещо,

и шепота и в жилите кръвта

на лед превръща; ето я разкъсва

гърдите ми и кърваво сърце

в ръцете си разглежда; ето с нокът

чертай по него и в свирепа мощ

свирепо се кикоти! — Вечно тая

студена, непрогледна нощ…