Пейо Яворов
Към върха

„Нагоре, към върха!“ И глъхне далече

зад пътника глъка и шум нетърпим,

и чезнат равнища пребулени вече

зад него, там доле, от пластове дим.

И пресния въздух на утрото хладно

гърдите поемат дълбоко и жадно.

 

„Нагоре, към върха!“ И с кърви нозете

пътека бележат по урви, скали:

човек — на орела той няма крилете,

но ей го надминал самите орли.

И в адския въздух на пладня гореща

от радост безумец умора не сеща.

 

„На върха, на върха!“ И движи той бледен

с усилия сетни нозе и ръце,

трепери да бликне възторга победен,

задържан от скрита тревога в сърце.

На ранната вечер посред тишината

съмнение гнетно изпълня душата.

 

А ето и върха! Надоле окото

напразно през облак ще дири простор

отгоре еднакво далеч е небото,

загадка бездънна пред слабия взор…

Пустиня без ехо и зима всевечна,

и нощ без начало — и нощ безконечна.