Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на нивата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gates of Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 28 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВРАТИТЕ НА СЪЗИДАНИЕТО. 1994. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.2. Роман. Превод: [от англ.] Иван ЗЛАТАРСКИ [The Gates of Creation, Philip Jose FARMER (1966)]. Формат: 20 см. Страници: 192. Цена: 45.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

2

Земята свършваше като отсечена от морето без никаква преходна брегова ивица. Животното току-що бе излязло от водата и се намираше само на няколко стъпки от него. Тялото му бе като на жаба, приклекнала върху огромни ципести ходила, а самите крака изглеждаха нагънати, сякаш бяха без кости. Торсът беше хуманоиден и покрит от слой тлъстина, а коремът изпъкваше напред. Шията бе дълга, но здрава. На края й бе прикрепена човешка глава със сплескан нос, в който се виждаха отворите на дълги тесни ноздри. Някакви пипалца от червеникава плът висяха около устата. Очите бяха много големи и с цвета на зелен мъх. Уши липсваха. Темето беше покрито, също както лицето и тялото, с тъмно синя мазна козина.

— Джадауин! — изрече съществото. Говореше на древния език на Повелителите. — Джадауин! Не ме убивай! Не ме ли позна?

Улф бе шокиран, но не чак в такава степен, че да пропусне да погледне зад гърба си. Защото тази твар можеше да се опитва само да отвлече вниманието му.

— Джадауин! Не позна ли собствения си брат?

Но Улф не можеше да го познае. Тялото, което приличаше на хибрид между жаба и тюлен, отсъстващите уши, синята козина, сплесканият нос, странните ноздри — всичко това силно затрудняваше идентификацията. Намесваше се и факторът време. Ако наистина някога бе наричал това създание „брат“, това трябва да е било преди хилядолетия.

Но гласът… Гласът сякаш проникваше през прашните наслоения на спомените, подобно на куче, тръгнало след стар кокал. Слой след слой падаха и…

Той поклати глава, отново погледна зад гърба си и хвърли поглед към перестите листа на растителността.

— Кой си ти? — попита накрая той.

Съществото сърцераздирателно изви и по това той разбра, че брат му — ако нещото пред него наистина му беше брат — вероятно е станало затворник в това тяло преди много, много време. Защото никой от Повелителите не виеше.

— Нима ще се отречеш от мен? И ти ли си като другите? Те не пожелаха да имат нищо общо с мен. Надсмиваха ми се, плюеха ме, а после ме изритаха настрани от тях с викове. И казаха…

То плесна с перки, изкриви лице и от тъмнозелените му очи бликнаха едри сълзи и потекоха надолу по сините бузи.

— О, Джадауин, не бъди като другите! Ти винаги си бил моят любимец, най-обичният ми брат! Не бъди жесток като тях!

„Другите“, мина през главата на Улф. Наистина имаше и други! Но преди колко години?

Загубил търпение, той каза:

— Да оставим игрите… който и да си! Името ти?

Съществото се понадигна на лишените си от кости крака, мускулите му размърдаха слоевете тлъстина, които ги покриваха, и пристъпи крачка напред. Улф не отстъпи, но прихвана излъчвателя по-здраво:

— Достатъчно! Името ти!

Съществото спря, но сълзите му продължаваха да се стичат.

— Наистина и ти не си по-добър от тях. Не мислиш за никой друг освен за себе си и изобщо не те интересува какво се е случило с мен. Нима страданията ми, самотата ми и безкрайната ми агония — о, защо времето е спряло? — нима те не те трогват поне малко?

— Биха могли, ако знаех кой си? — отговори Улф. — И какво се е случило с теб.

— О, Господарю на Повелителите! Мой собствени братко!

Създанието премести огромния си крак, за да се придвижи още една крачка напред и изпод ципата между пръстите му нещо изджвака. После протегна напред перка в подобие на умолителен жест за човешка ласка. След това спря и очите му се приковаха в една точка, странично на Улф. Той скочи вляво и се изви във въздуха със заплашително движение на излъчвателя, което трябваше да покаже, че държи под прицел както животното, така и онзи, който се намираше зад него. Но зад гърба му нямаше никой.

В същия миг, точно както беше замислено, създанието скочи към Улф едновременно с неговия скок. Краката му се изправиха като освободена катапулта и го изстреляха напред. Ако Улф се бе ограничил само с обръщане, тварта щеше да го събори на земята. Но тъй като в момента на съприкосновението той беше полуизвърнат, това го спаси от връхлитащото го тяло, и ударът се получи само с върха на дясната му перка. Но дори това беше достатъчно да залитне усетил парализираща болка в лявото рамо и ръката си, и да изпусне излъчвателя.

Улф имаше масивна фигура и мощна мускулатура, чиято здравина беше изкуствено подсилена над два пъти спрямо нормалната, също както беше ускорено над два пъти предаването на управляващи импулси по нервните му пътища. Ако бе обикновен землянин, щеше да остане инвалид с лявата си ръка завинаги и със сигурност не би успял да избегне втория скок на съществото.

Квичащо от ярост и разочарование, то се приземи на мястото, където само преди миг бе стоял Улф, изпружинира на краката си, отскочи и отново се хвърли към Улф. Всичко това беше направено с такава скорост, сякаш бе сцена от филм, прожектиран на ускорени обороти.

Улф обаче бе съумял да възстанови равновесието си. Хвърли се към изпуснатия излъчвател. Над главата му премина сянката на съществото, което издаваше крясък с такава сила, сякаш устните му бяха долепени до ухото на Улф. В следващия миг той вдигна излъчвателя, претърколи се два пъти странично и мигновено стана на крака. Нещото бе успяло да скочи за трети път към него. Улф прихвана оръжието си обратно и, използвайки дясната си ръка, нанесе мощен отсечен удар с лекия, но практически неунищожим приклад върху главата на съществото. Контактът с огромното тяло го запрати назад върху земята, но той се претърколи встрани. Тварта остана да лежи неподвижно по лице и от тюленоподобната й глава започна да се стича струйка кръв.

Чу се ръкопляскане и той се обърна за да види две човешки същества, стоящи в сянката на една горичка на около трийсетина крачки навътре в сушата. Бяха мъж и жена облечени в пищните одежди на Повелителите. Те се отправиха към него и ясно се виждаше, че не носят никакви оръжия в ръцете си. Всъщност, единственото им въоръжение бяха мечове, втъкнати в ножници от груба кожа. Въпреки привидната им невъоръженост, Улф не си позволи да се отпусне. Когато наближиха на двайсетина крачки от него, той им заповяда да спрат. Съществото зад гърба му простена и помръдна глава, но не направи опит да седне. Улф се отдалечи на достатъчно разстояние, така че да не се съобразява с възможността отново да отбягва скачащото тяло.

— Джадауин! — извика жената. Гласът й прозвуча като богат контараалт и в сърцето му се размърда някакъв спомен. Макар да не я бе виждал от петстотин години, той я позна.

— Вейла! — обади се той. — Какво правиш тук? — Въпросът, естествено, беше реторичен: той знаеше, че тя също е паднала в капана на баща си. В следващия момент позна и мъжа. Беше Ринтра — един от братята му. Вейла — сестра му и Ринтра — брат му, се бяха хванали на същия номер.

Вейла му се усмихна и сърцето му трепна отново. Беше най-красивата измежду всички жени, които бе виждал, с две изключения: обичната му Хризеис и друга негова сестра — Анана Лъчезарната, я надминаваха по хубост. Но той никога не бе обичал Анана така, както бе обичал Вейла. Точно както и никога не бе мразил Анана така, както бе мразил Вейла.

Вейла отново изръкопляска и каза:

— Много добре, Джадауин! Не си загубил нищо от уменията и реакциите си. Това нещо е толкова опасно, колкото е омерзително! То се гърчи, хленчи и се опитва да спечели доверието ти, след което, бам! Впива се в гърлото ти! Едва не уби Ринтра, когато той се появи тук за първи път и щеше да го направи, ако не го бях ударила с камък. Така че, нали разбираш, аз също съумях да го надвия.

— И защо не го уби, когато ти беше в ръцете? — поинтересува се Улф.

— Не можа ли да познаеш собствения си малък брат, Джадауин? — усмихна се Ринтра. — Това създание е обичният ти, сладък малък Теотормон.

— Господи! — ахна Улф. — Теотормон! Кой му е причинил това?

Никой не му отговори, а и не беше необходимо. Този свят принадлежеше на Уризен и само той би могъл да направи от техния брат такова чудовище.

Теотормон изпъшка и седна. Сложи едната си перка върху кървящата рана на главата си, заклати се напред-назад и продължи страдалчески да стене. Странните му зелени очи гневно проблясваха в посока на Улф и той тихо изруга под нос, не смеейки да повиши глас.

— Май се опитвате да ме убедите, че сте го пожалили, заради някакво братско чувство? — каза Улф. — Познавам ви достатъчно добре, за да повярвам на това.

— Разбира се, че не! — изсмя се Вейла. — Просто ми мина през ума, че бихме могли да го използваме по-нататък. Той познава тази малка планета много добре, защото е прекарал на нея много дълго време. Не си ли спомняш, че той беше страхливец, братко Джадауин? Не му стигнал куража да рискува живота си в лабиринта на Уризен, затова е останал на този остров и се е превърнал в един от населяващите го изроди. Защото на баща ми му писнало да очаква от него някаква проява на несъществуващото му мъжество, така че, за да го накаже за липсата на смелост, той го заловил, откарал го в крепостта си Апирматцум, и го преправил, превръщайки го в това отвратително морско създание. Дори тогава Теотормон не посмял да използва вратите, за да влезе в двореца на Уризен. Останал тук и заживял като отшелник, мразел се и се презирал, ненавиждайки всички останали живи същества, особено Повелителите… Сега живее, хранейки се с плодовете на острова, с птиците, рибата и другите морски животни, които съумее да хване. Яде ги сурови, а когато може убива местните жители, ако му се удаде такава възможност. Не че те не заслужават тази съдба. Те са синове и дъщери на други Повелители, проявили малодушие също като Теотормон. Останали да живеят мизерния си живот на тази планета, те раждали деца, отглеждали ги, после умирали… Уризен постъпил с тях по същия начин, както с Теотормон. Взимал ги в Апирматцум, преправял телата им и ги връщал обратно тук. Баща ни считал, че осъждайки ги на подобна ужасна съдба, той ще ги принуди да опитат една по една планетите-клопки, през които да влязат в Апирматцум и да потърсят отмъщение. Но те предпочели да живеят, макар и в отвратителните си тела, вместо да умрат по начин, достоен за истинските Повелители.

— Има много неща, които трябва да науча за порядъка на нещата тук — обади се Улф. — Но най-напред трябва да реша дали мога да ви вярвам.

Вейла отново се засмя:

— Всички ние, хванали се в капана на Уризен, живеем на този остров. Повечето от нас сме тук само от няколко седмици, но Лува е от половин година.

— Кои са другите?

— Някои наши братя и братовчеди. Освен Ринтра и Лува, тук са братята ни Енион и Аристон. Както и братовчедите Тармас и Паламаброн. — Тя се усмихна весело, посочи червеното небе и продължи: — Всички, всички до един, измамени от баща ни! Всички събрани тук, след разкъсваща сърцето хилядогодишна раздяла. Щастлива семейна среща, каквато обикновените смъртни никога не биха могли да си представят.

— Аз си я представям — увери я Улф. — Но вие още не сте отговорили на въпроса ми за доверието.

— Всички тук сме се заклели да спазваме примирие, обединени от обща цел — обясни Ринтра. — Нуждаем се един от друг, така че трябва да забравим за враждата и да се опитаме да действаме заедно. Само така бихме имали шанс да победим Уризен.

— Не знам за подобно примирие откакто се помня — въздъхна Улф. — Но майка ми разказваше, че някога — четири хиляди години преди да се родя — е имало. Било по времето когато Черните камбани заплашвали Повелителите. Уризен е сътворил две чудеса — съумял е да плени осем Повелители наведнъж и ги е накарал да се съюзят. Кой знае, това може да доведе до собствената му гибел.

След това заяви, че се заклева в примирието. В името на Бащата на всички Повелители, великия Епоним Лос, той се заклеваше да спазва правилата на мирното съглашение и да се придържа към тях, докато не се вземеше решение от всички, че споразумението повече не е валидно или докато не останеше жив само един от тях. Съзнаваше много добре, че не може да разчита, че никой от другите няма да го предаде. Разбираше, че Вейла и Ринтра мислят по същия начин и че, подобно на него самия, не му се доверяват повече, от колкото той вярваше в тях. Но поне за известно време щяха да работят съвместно. Освен това, бе малко вероятно някой да измени на клетвата си без да се замисли сериозно. Само една случайно открила се изключителна възможност да бъде избегнато наказанието, би могла да изкуши някой от съзаклятниците.

В този момент Теотормон изхленчи:

— Джадауин. Братко мой. Любими братко, който винаги си твърдял, че ще ме обичаш и ще ме защитаваш. И ти си като другите. И ти искаш да ме убиеш или да ми причиниш болка. На мен — твоето собствено малко братче!

Вейла се изплю в неговата посока и извика:

— Ах ти, гадно пъзливо създание! Ти не си нито Повелител, нито си брат на кой да е от нас. Защо не се хвърлиш в дълбините на морето поне да се удавиш и да освободиш нас и всички дишащи въздух същества от твоя непоносим страх и твоята подлост? И да дадеш на рибите възможност да се нахранят от трупа ти, макар и с риска да те повърнат обратно!

Приклекнал и протегнал едната си перка, Теотормон се примъкна предпазливо към Улф.

— Джадауин! Ти нямаш представа колко страдах. Няма ли в сърцето ти милост за мен? Винаги съм мислел, че в теб има нещо по-различно от останалите: горещо сърце, състрадание — неща, напълно непознати за онези бездушни чудовища!

— Но ти се опита да ме убиеш — напомни му Улф. — И би опитал пак, ако ти се удаде удобна възможност да го сториш.

— Не, не — възкликна Теотормон, опитвайки да се усмихне. — Разбрал си ме напълно погрешно. Мислех, че ще ме презреш затова че обичам дори недостойния живот повече, отколкото смъртта като Повелител. Исках да ти отнема оръжията, за да не можеш да ме нараниш. След това щях да ти обясня какво се случи с мен и как станах такъв, какъвто ме виждаш пред себе си. Тогава щеше да ме разбереш. Щеше да ме съжалиш и да ме обикнеш както ме обичаше, когато беше момче в двореца на баща ни, а аз бях новороденият ти брат. Това е всичко, което исках — да ти обясня и отново да бъде обичан, а не мразен. Кълна се в името на Лос!

— Ще се видим по-късно — обеща Улф. — А сега, върви си.

Теотормон се отдалечи, клатейки се на краката си. Когато стигна до края на острова, той се обърна и изкрещя към Улф мръсотии и оскърбления. Улф вдигна излъчвателя с намерението само да сплаши Теотормон. Тварта изписка и скочи като гигантска жаба във водата, подвила гумените си крака и ципестите лапи под себе си. Потъна и не изплува на повърхността. Улф попита Вейла колко време може да остава под водата.

— Не знам. Мисля, към час и половина. Но се съмнявам, че стои там, задържайки въздуха си. Сега вероятно е в една от подводните пещери в основата на острова.

И спомена, че следва да се срещнат с останалите. Докато вървяха през горичката, тя го запозна с основните физически характеристики на планетата, доколкото й бяха известни:

— Сигурно ти е направило впечатление колко близко е хоризонтът. Диаметърът на тази планета е около 2170 мили (приблизително колкото Луната, помисли си Улф). Но силата на притеглянето е само малко под тази на родната ни планета (и не повече от тази на Земята, мина отново през главата му). Гравитацията рязко отслабва с издигане в атмосферата — продължи тя, — и интензивността на полето е доста слаба в цялата тази вселена. Подобни са гравитационните полета и на останалите планети. — Това не изненадваше Улф. Повелителите можеха да правят с полетата и с гравитоните всичко онова, за което земляните дори още не мечтаеха. — Планетата почти изцяло е покрита с вода — донесоха се думите на Вейла.

— Ами този остров? — напомни й той.

— Островът плава. Издига се върху растение, което расте на дъното на морето. Още преди да е достигнало зрелост, мехурът му започва да се изпълва с газ, който се образува в резултат от дейността на определен вид бактерии. Тогава растението освобождава корените си от дъното и излиза на повърхността. Там разперва корени и влакънца, а те от своя страна се сплитат с тези на другите растения. В крайна сметка се образува плътна маса. Горната част на растението умира, а долната продължава да расте. Изгнилата горна част образува почва. Птиците добавят своите екскременти към нея. Те прелитат към новите острови от старите и пренасят по този начин семена от тях. Така са се появили горичките и останалата растителност, която виждаш.

— А откъде са камъните? — поинтересува се той.

Зад бамбуковите стебла пред тях се виждаха няколко белезникави канари с диаметър около дванайсет стъпки.

— Растението, което пълни мехура си с газ и образува острови, е само една от хилядите разнообразни форми на живот тук. Има други, които се прикрепят за скали на дъното и ги издигат със себе си на повърхността, когато плаваемостта им достигне необходимото ниво. Местните жители ги събират и ги изтеглят навътре по островите, ако не са много големи. Белите камъни, кой знае защо, привличат птиците гаржу, а това дава възможност на аборигените да ги убиват или опитомяват.

— Ами питейната вода?

— Океанът е от прясна вода.

Загледан в една пролука сред дивата растителност от тъмночервените дървета с жълти ивици по тях и отрупаните с плодове храсти, Улф забеляза огромна тъмна дъга на хоризонта. Минута по-късно сърпът се превърна в сфера и продължи да се изкачва над хоризонта.

— Луната — обясни тя. — Разбираш ли, нещата тук са обърнати наопаки: няма слънце и светлината идва от небето. Луната носи със себе си нощта като затъмнява небето. Настъпва нещо като полумрак, но и това е по-добро от нищо… По-нататък ще видиш планетата Апирматцум. Тя е центърът на тази вселена и около нея се въртят пет други планети. И тях ще видиш. Също като луната всички те са тъмни и запълват небето.

Улф я попита откъде е научила толкова много неща за структурата на света на Уризен. Тя му отговори, че разполага с информацията от Теотормон, макар той да не й бе казал тези неща доброволно. Той, от своя страна, ги бе научил като затворник на Уризен. Не проявил готовност да сподели макар и част от знанията си, защото по природа си бил дръпнато и егоистично същество. Но когато братята, сестрите и братовчедите му го хванали, те го бяха принудили да говори.

— Повечето от белезите по него зараснаха — каза тя и се изсмя.

Улф се запита дали Теотормон наистина няма солидни основания да желае смъртта на останалите. Запита се още дали всичко, което му бе разказала за взаимоотношенията с него, също беше истина. Май се налагаше да поговори с Теотормон след време… на безопасно разстояние от него, разбира се.

Вейла спря и сграбчи Улф за ръката. Той понечи да се дръпне встрани, мислейки си, че тя опитва някакъв номер. Но тя гледаше тревожно нагоре и Ринтра също бе вдигнал глава.