Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на нивата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gates of Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 28 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВРАТИТЕ НА СЪЗИДАНИЕТО. 1994. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.2. Роман. Превод: [от англ.] Иван ЗЛАТАРСКИ [The Gates of Creation, Philip Jose FARMER (1966)]. Формат: 20 см. Страници: 192. Цена: 45.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

5

Макар да нямаше спомен за първите няколко секунди след като сетивата му го изоставиха, вероятно не беше загубил съзнание изцяло. Бе вмъкнал двете си ръце под приковалата го маса и бе сграбчил перките. И макар да бяха плъзгави, успя да ги удържи в захвата си. Усещайки, че съзнанието му се възвръща, той ги дръпна жестоко. Теотормон извика от болка и се надигна. Това беше достатъчно за Улф. Той изтласка с все сили изпъкналия корем и частично се освободи. След това присви десния си крак и ритна с него. Сега беше ред на Теотормон да изохка.

Улф се изправи и отново ритна, забивайки обувката си в най-уязвимата част на чудовището — главата му. Улучен в челото Теотормон се отпусна назад. Следващият удар на Улф го улучи в челюстта, последва нов — в провисналия корем. Изцъклил поглед, Теотормон рухна назад и краката му се подгънаха под тежестта.

Но дори това не беше достатъчно, защото когато Улф се приближи за да го довърши, Теотормон ритна с големия си крак. Улф улови ходилото и с това притъпи пълната сила на удара, но отстъпи няколко крачки. Теотормон се надигна, приклекна и отново скочи. Улф също скочи изненадващо напред, замахвайки в летежа с дясното си коляно. То попадна в брадичката на Теотормон и в следващия миг двамата отново паднаха на земята. Улф бързо се изправи на крака и посегна към излъчвателя, но установи, че не е в кобура. Брат му също стана. Те се изправиха един срещу друг очи в очи от разстояние шест стъпки. И двамата дишаха тежко, едва сега започвайки да усещат силата на ударите, които си бяха нанесли.

Естествената сила на Улф беше двукратно увеличена по изкуствен начин, а костите му бяха допълнително укрепени без да стават по-трошливи, така че да могат да поемат подсилените мускули. Но понеже всички Повелители минаваха през подобни процедури, физическите схватки помежду им протичаха при истинското съотношение на силите им. Понеже тялото на Теотормон беше видоизменено от Уризен, той тежеше с поне сто и петдесет фунта повече от брат си. Уризен явно не бе увеличил и силата му в същата пропорция, понеже до момента Улф се биеше с него като с равен. Но в схватка като тази теглото можеше да бъде ключов фактор, затова Улф реши да не дава на Теотормон шанса да го използва ефективно.

Успял да възстанови дишането си, Теотормон изръмжа:

— Пак ще те пратя в несвяст, Джадауин! После ще те отнеса в морето, ще те прекарам в някоя пещера и ще те държа в ръцете си, докато питомците ми не те изядат жив.

Улф се огледа. Вейла стоеше настрани и се усмихваше някак загадъчно. Реши, че е безсмислено да търси помощ от нея. Скочи изненадващо към Теотормон и го ритна с двата си крака едновременно. Застинал за частица от секундата след изненадващата атака, той се приведе. Улф се беше надявал точно на това, така че нанесе удара си ниско, но Теотормон беше удивително бърз. Краката на Улф се плъзнаха по мокрия гръб и Улф загуби равновесие. Той мигновено се извърна. Чудовището също беше успяло да се обърне и дори бе скочило, разчитайки, че Улф още ще е на мястото, където се бе приземил след зле завършилия скок. Ако това беше така, гърбът на Улф щеше да остане незащитен. Вместо това, посрещна го нов удар в челюстта. Този път Теотормон не се вдигна. Тъмната кожа почервеня от кръвта, стичаща се от разкъсаната му устна, смазаната челюст и разбития нос. Дишането му беше шумно. Улф го срита няколко пъти в ребрата, за да бъде сигурен, че брат му ще остане на земята.

Вейла изръкопляска на Улф и проговори:

— Добра работа. Ти си човекът, когото едно време обичах… и когото още обичам.

— И защо не ми помогна? — попита Улф.

— Ти нямаше нужда от помощта ми. Знаех, че ще се справиш с този дебелак.

Улф разгледа тревата за излъчвателя си, но не го видя.

Вейла не помръдваше.

— Защо не използва ножа си? — поинтересува се тя.

— Щях да го използвам, ако станеше необходимо. Но исках да запазя живота му. Защото смятам да го взема с нас.

— Но защо, в името на Лос? — разтвори тя широко очи.

— Защото той притежава определени умения, които може да се наложи да използваме.

Теотормон изпъшка и се надигна. Улф продължи да търси из тревата, държейки го под око. Накрая каза:

— Добре, Вейла. Дай ми го!

Тя бръкна под одеждите си и извади излъчвателя.

— Мога сега да те убия.

— Направи го тогава и не ми губи времето с голословни заплахи. Защото не можеш да ме изплашиш.

— Добре тогава. Ето ти го — каза тя и вдигна излъчвателя. За миг Улф помисли, че я беше притиснал ненужно много. В края на краищата, Повелителите бяха горди, даже прекалено горди същества и имаха склонността бързо да отвръщат на обидата.

Но тя внимателно се прицели в Теотормон и ослепителният лъч го близна по края на перката. Във въздуха се изви струйка дим и замириса на опърлено месо. Теотормон падна назад с разтворена уста и неподвижен поглед в очите.

Вейла се усмихна, хвана оръжието за цевта и го подаде с дръжката напред на Улф.

Той изруга и каза:

— Нямаше никакви основания за подобно озлобление, Вейла. Каква жестокост и глупост. Казвам ти, той може да се окаже разликата между живота и смъртта за нас.

Тя небрежно пристъпи към огромното влажно туловище и се наведе да го разгледа по-добре. Вдигна перката, чийто край беше овъглен.

— Не е мъртъв… все още! Можеш да го спасиш, ако държиш на това. Но ще трябва да изрежеш тази перка. И без това е изпечена до самото му рамо.

Улф се отдалечи без по-нататъшни коментари. Уговори няколко илмавирци, да му помогнат да вземе Теотормон на летящия остров. Увиснал на четири мехура, Теотормон беше изтеглен през един от люковете. Там го издърпаха настрани и го проснаха на пода на един бриг. Така се наричаше клетката, изработена от много лекия, но твърд материал на обвивката на мехурите. Улф сам извърши хирургическата операция. Той насила изля в гърлото на Теотормон приготвената от магьосника на илмавирците опияняваща напитка, след което разгледа асортимента от ножове и други инструменти. Те бяха собственост на магьосника, който отговаряше както за духовното, така и за физическото здраве на своето племе.

Използвайки няколко триона, изработени от острите зъби на някаква акулоподобна риба, Улф успя да отреже перката малко под рамото. Плътта се режеше лесно, но костите изтъпиха два от трионите. Магьосника втъкна аленочервения край на една запалена факла в отворената рана, за да запечата кръвоносните съдове. След това я намаза с някакъв мехлем, уверявайки Улф, че е спасил с него живота на хора, загубили повече от половината си кожа в резултат на обгаряния.

Вейла проследи цялата операция с гримаса на презрение. Веднъж погледът й срещна този на Улф и тя гръмко се изсмя. Той усети как през тялото му минава тръпка, макар тя да имаше приятен звънлив смях. Той му напомни за гонга, който веднъж бе чул, докато бе пътувал през Хамшем по река Гузирит на трето ниво на планетата в собствената му вселена. В смеха й се долавяха някакви златни нотки и това беше единствения начин да бъде описан. Гонгът вероятно беше от бронз и сигурно се бе намирал в тъмното помещение на древен порутен храм от нефрит и халцедон, защото звънът му бе прозвучал приглушен от каменната стена и гъстата зеленина на джунглата. Макар и бронзов, във вибрациите му имаше нещо златно. Точно така бе прозвучал и смехът на Вейла — бронзов и златен, с нещо тъмно и изпепеляващо в него.

Тогава тя проговори:

— Никога няма да му израсне нова перка, ако не оголва раната непрекъснато. Нали знаеш, че регенерацията на тъканта е невъзможна, ако на раната се позволи да се покрие с коричка.

— Остави тези неща на мен — каза той. — Ти вече направи каквото можа.

Тя изсумтя презрително и се качи по тясната спираловидна стълба на главната палуба. Улф се задържа още малко. Когато стана ясно, че Теотормон няма да умре от шока, той също се изкачи на палубата. Новопокръстените фрийканци получаваха първите си уроци във връзка с новите им задължения и той известно време ги наблюдава с интерес. После попита Дугарн по какъв начин се хранеха растенията, които отделяха летателния газ, понеже му се струваше, че необходимата за тях храна би следвало да тежи недопустимо много. В крайна сметка, беше научил, че има поне четири хиляди мехура, всеки с големината на едновремешните земни цепелини. Дугарн му обясни. Растящият мехур не изисквал специални грижи. Умирал веднага щом като съзреел. Обвивката му изсъхвала и се втвърдявала, но благодарение на специална обработка запазвала еластичността си. Във вътрешността се поставяла нова колония бактерии, генериращи газ. Те вече трябвало да бъдат хранени, но отделяния газ бил във високо съотношение към необходимата храна. Храната се получавала от израстващите растения, но бактериите можели да се хранят и с риба или месо.

Дугарн се извини, че има много работа във връзка с отлитането и си тръгна. Сянката на луната се отдалечи и отново стана ден. Островът започваше да опъва въжетата на котвите все по-силно и по-силно. Накрая Дугарн реши, че може да потеглят. Изтеглиха каменните котви и отсякоха въжетата, чиито примки се бяха затегнали около папратите долу. Вятърът пое острова, и той бавно започна да се издига. За известно време се установи на височина около сто и петдесет стъпки. Понеже газът продължаваше да пълни мехурите, те постепенно се издигнаха на петстотин стъпки. Дугарн нареди да намалят подаваната на бактериите храна. Той огледа целия остров и обиколката му отне няколко часа, след което се върна на капитанския си мостик. Улф слезе да види какво бе състоянието на

Теотормон. Магьосникът го успокои, че пациентът се възстановява по-успешно, отколкото би могло да се очаква.

Улф изкачи няколкото стъпала по вътрешната страна на обвивката. Тук бяха Лува и Паламаброн — един от братовчедите. Той беше добре сложен и симпатичен мъж, може би най-мургавият в семейството. Носеше конична шапка със шестоъгълна периферия, богато украсена с изумруденозелени малки сови. Пелерината му бе с висока черна яка, а еполетите напомняха хералдически знак на легнали лъвове с вдигнати глави. Тъканта беше в перленозелен цвят с втъкани мотиви на детелини, пронизани от окървавено копие. Ризата му бе електриково синя с белезникава шарка от черепи. Дебелият му кожен колан бе извезан със злато и обсипан с диаманти, изумруди и топази. Шалварестите му панталони на черни и бели райета стигаха до глезените. Ботушите му бяха от бледочервена мека кожа.

Фигурата му правеше впечатление и той добре съзнаваше това. Кимна в отговор на приветствието на Улф и се отдалечи. Улф го проследи с поглед и леко се усмихна.

— Паламаброн никога не ме е обичал особено — отбеляза той. — Щях да се обезпокоя, ако сега го беше показал по някакъв начин.

— Те няма да направят нищо, докато сме на този остров във въздуха — каза Лува. — Няма да посмеят, освен ако търсенето продължи прекалено дълго. Аз самият се питам колко време ще ни отнеме. Ние можем да си летим над морето вечно и така и никога да не се натъкнем на вратите.

Улф хвърли поглед на червените небеса, на синьозелените води на морето, на острова — къс суша, странно откъснат от света, смаляващ се под тях. Бели птици с огромни криле, жълти извити клюнове и оранжеви очи прелетяха над главите им, приветствайки ги с остър крясък. Едната кацна недалече, наклони глава и заби непримигващия си поглед в тях. Улф си спомни за гарваните в своя собствен свят. Дали и някоя от тези птици нямаше частица човешки мозък в странната си за птица глава? Възможно ли бе те да гледат и слушат за Уризен? Беше абсолютно сигурно, че баща им разполага с начин да ги наблюдава, защото иначе не можеше да получи пълно удоволствие от играта.

— Дугарн ми каза, че абутата се носи все от един и същи вятър. И обикаля над водите на този свят по спирала. Така че в крайна сметка покрива цялата площ.

— Но островът, на който са вратите, може да следва курс, който никога да не се пресече с нашия.

Улф сви рамене и философски отбеляза:

— Е, тогава няма да го намерим.

— Може би точно такъв е замисълът на Уризен. За него определено би било забавно, ако се побъркаме от отчаяние и скука и започнем да си прерязваме един друг гърлата.

— Възможно е. Обаче абутата може да променя курс по желание на екипажа си. Макар процесът да е бавен, той е напълно възможен. Освен това…

Той замълча за толкова дълго, че Лува се разтревожи.

— Освен това какво?

— Милият ни баща е оставил тук и други същества освен хора, птици, риби и някои животни. Доколкото разбрах, някои от островите, както летящи така и плаващи, са населени с доста кръвожадни хвъркати твари.

Вейла ги извика долу, известявайки че яденето е готово. Слязоха и седнаха в края на дългата маса на вожда. Тук чуха какви бяха плановете на Дугарн. Той беше готов да отклони абутата от курса, по който я носеше вятъра. Някъде, в само на него известна посока, имало летящ остров, на който живеели най-заклетите врагове на илмавирците — племето уериш. След като илмавирците разполагали с Улф на тяхна страна, те можели да си позволят една последна битка с уеришите. Тя щяла да донесе славна победа за Илмавир, а враговете им щели да бъдат погълнати от океана завинаги.

Улф се съгласи, защото в този момент нямаше какво друго да направи. Надяваше се да не намерят уеришите, защото искаше да съхрани зарядите на излъчвателя за по-важни неща.

Последваха много и еднообразни светлочервени дни и бледочервени нощи. Първоначално Улф беше зает. Искаше да научи всичко каквото може да управлението на абутата. Захвана се да изучава племенните нрави и индивидуалните особености на всеки от спътниците си. С изключение на Вейла, останалите Повелители не проявяваха никакъв интерес по тези въпроси. Те прекарваха времето си на носа, търсейки с поглед острова, на който се намираха вратите за крепостта на Уризен. Или се оплакваха от живота на абутата, както и един от друг. Винаги се намираше някой, който бе обидил друг, макар това да се правеше така, че да бъде на границата на търпимостта.

Улф започна да се отвращава от тях с всеки изминал ден. С изключение на Лува, останалите не заслужаваха да бъдат спасявани. Тяхната арогантност дразнеше абуталите. Улф предупреди родствениците си няколко пъти, подчертавайки, че животът им се намира в ръцете на диваците. И че нищо не може да им попречи да ги изхвърлят през борда някой ден. Съветите му намираха почва за ден-два, после убедеността в тяхната полубожественост отново вземаше връх.

Улф прекарваше голяма част от времето си на мостика заедно с Дугарн. Това се налагаше, защото бе наложително да се изглажда напрежението, което братята и братовчедите му непрекъснато създаваха. Освен това, той изкара курс по полет с планер, защото разбра, че абуталите не могат истински да уважават един човек, докато той не си е „спечелил крилата“. Улф попита Дугарн защо е така. Според Улф планерите бяха прекалено скъпи и създаваха повече затруднения и неприятности от всичко останало.

Тази постановка на въпроса изуми Дугарн. Загубил дар слово, той все пак съумя да възкликне:

— Ами, това е така… просто защото е така! И толкова. Никой мъж не е мъж, докато не направи първото си самостоятелно кацане. Отхвърлям твърденията ти, че планерите не си стрували неприятностите. Когато дойде денят, в който ще срещнем врага, тогава ще преглътнеш думите си обратно.

На следващия ден Улф излетя с планер. Подготвиха специален модел с две седалки за него и инструктора му и го вдигнаха във въздуха с помощта на въжета, прикрепени към два мехура пълни с газ. Планерът се издигаше и издигаше, докато абутата под тях не се превърна в кафеникаво петънце. По-бързите въздушни течения на тази височина ги подеха и не след дълго те се озоваха на няколко мили пред острова. Тогава инструкторът му, Дугарн, освободи въжетата. Мехурите бяха изтеглени за повторна употреба обратно на абутата с помощта на тънко, но здраво въже.

Като Джадауин, Улф беше летял на много летателни апарати. На Земята беше получил пилотски права да лети на едномоторни самолети. От много години не се бе вдигал във въздуха, но не бе забравил старите си умения. Дугарн го остави да се запознае с органите за управление, докато се спускаха по спирала надолу. Той потупа с ръка рамото на Улф, кимна му одобрително и пое управлението в свои ръце. Планерът заходи срещу вятъра, леко се издигна в последния миг и кацна в края на широката палуба. Улф взе още пет урока и кацна сам последните два пъти. На четвъртия ден излетя сам. Дугарн беше силно впечатлен, защото по негови думи начинаещите се нуждаели от два пъти по-дълго време. Улф попита какво става, ако ученикът не улучи абутата. Можеха ли островитяните да го изтеглят на борда?

Дугарн се усмихна и разпери ръце с дланите нагоре, признавайки, че неудачникът бил оставян на съдбата си. Нищо повече не се каза по този въпрос, но на Улф направи впечатление настойчивостта на Дугарн излъчвателят да остане на острова, докато Улф е във въздуха. Той го повери на Лува, вярвайки му, че нямаше да злоупотреби с това доверие. Поне не в степента, в която биха злоупотребили другите.

От този ден нататък, Улф ходеше гол до кръста, както подобаваше на човек, заслужил своя ийфтарз на гърдите си. Дугарн настоя също Улф да стане техен кръвен брат. Останалите Повелители презрително изсумтяха при тези думи.

— Какво? Джадауин, син на великия лорд Уризен и директен потомък на самия Лос, да стане брат на тези боядисани невежи диваци? Нямаш ли гордост, братко?

— Никакъв брат не съм ви, братя! — отвърна им той. — Тези хора поне не са се опитали да ме убият. За разлика от всички вас с изключение на Лува. И не заслужават да бъдат презирани от подобни на вас! Те са господарите на своите малки светове. А вие сте лишени от домовете си и сте хванати в капан като тъпи тлъсти пуйки. Така че, не се опитвайте да ме презирате заради тях! Ще бъде много по-добре за вас самите, ако се опитате да се посприятелите с диваците! Защото ще дойде ден,когато ще ви бъдат необходими!

Теотормон, чиято перка беше розова и полузараснала, клечеше в един от плитките басейни.

— Цялата ви проклета пасмина е обречена — проговори той. — Как само ще виете, когато Уризен реши да затегне капана си! Едно нещо обаче не може да се отрече на Джадауин: той е два пъти по-голям мъж от всеки от вас! И му желая късмет. Пожелавам му да се добере до обичния ни баща и получи своето възмездие, а вие дано умрете в ужасни мъки!

— Затвори си гадната уста, крастава жабо! — изкрещя Аристон. — Стига ни, че се налага да те гледаме. Стомахът ми се обръща като те видя. Но ако трябва и да те слушам, изрод такъв, това вече е нетърпимо! Как бих искал отново да съм в прекрасния си свят и ти да лежиш в краката ми окован! Тогава, твар непоносима, ще те накарам да говориш и думите ти ще са хленч за милост. А после ще нахраня моите много специални питомци хапка по хапка с плътта ти!

— А аз — отговори Теотормон, — ще те изхвърля през борда на острова някоя нощ и ще се смея докато наблюдавам как се преобръщаш във въздуха, задавяйки се в последния си писък!

— Стига детински приказки — сряза ги Вейла. — Не разбирате ли, че като се карате помежду си, изпълвате с радост сърцето на баща ни? Как би се радвал той да ви види да се разкъсвате взаимно!

— Вейла е права — намеси се и Улф. — Чудя се как е възможно да се наричате Повелители — създатели и господари на цели вселени. Държите се като разглезени зли деца. Щом толкова силно се мразите, защо не си спомните, че онзи, който ви е закърмил с тази ужасна омраза, същият, който е нагласил всичко за смъртта ви, е още жив. Той трябва да умре. И ако се налага и ние да намерим смъртта си, за да постигнем това, нека бъде така. Но поне да се опитаме да живеем с достойнство, за да бъде смъртта ни достойна.

Неочаквано Аристон се изправи и се приближи до Улф. Лицето му бе почервеняло, а устата му изкривена. Той се издигаше над Улф, макар да не беше така широк в раменете. Вдигна ръце и шафранената му мантия, избродирана с аленочервени и зелени орнаменти, се развя във въздуха.

— Търпях те достатъчно, презряни ми братко! — изрева той. — Твоите оскърбления и инсинуациите ти, че си нещо повече от нас, защото междувременно си станал нещо по-малко — станал си едно от онези животни! — ме вбесяват! Мразя те, както винаги съм те мразил и ще ти призная, че те мразя далече повече отколкото мразя останалите. Ти си… нищо… едно… едно подхвърлено дете!

Изричайки това оскърбление, най-лошото, което мозъкът на един Повелител можеше да измисли, защото за тях нямаше нищо по-низко от това да не бъдеш пряк потомък на Повелителите, той посегна да извади ножа си. Улф присви колене, готов да се бие, макар да се надяваше да не се наложи. Щеше да бъде крайно унизително, ако Повелителите стигнеха до това положение пред абуталите.

В същия миг от наблюдателницата в гондолата на изнесения напред нос на острова се разнесе вик. Забиха барабани и абуталите захвърлиха каквото правеха в момента. Улф хвана за ръката един от притичващите наблизо и попита какво става.

Мъжът посочи безмълвно наляво към нещо в въздуха. Улф се обърна и видя някакъв тъмен летящ обект с размити очертания да изпълва купола на небето.