Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на нивата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gates of Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 28 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВРАТИТЕ НА СЪЗИДАНИЕТО. 1994. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.2. Роман. Превод: [от англ.] Иван ЗЛАТАРСКИ [The Gates of Creation, Philip Jose FARMER (1966)]. Формат: 20 см. Страници: 192. Цена: 45.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

4

Офицерът на име Дугарн капитулира едва когато бе постигнато съгласие върху определени условия. Той отказа да напусне острова, докато не получи макар и малка част от онова, което илмавирците очакваха да плячкосат при успешна атака. Вейла не се поколеба да му обещае, че всички домашни птици и животни на защитниците (главно морски плъхове и малки тюлени) щяха да му бъдат предадени доброволно. Нещо повече, на абуталите се разрешаваше да обезобразят труповете на своите жертви и да ги скалпират.

Плаващите островитяни, които се наричаха фрийканци, възразиха когато чуха наложените им условия. Улф заплаши водачите им, че ако не ги приемат, войната просто ще продължи. И този път той, Улф, нямало да вземе страна. Едва тогава те навъсено казаха, че ще постъпят както иска. Абуталите свалиха от убитите селяни всичко, което сметнаха за ценно.

Останалите Повелители — Лува, Енион, Аристон, Тармас и Паламаброн — бяха в селото по време на атаката. Изненадаха се да го видят сред тях и не скриха завистта си, когато разбраха за излъчвателя. Единствен от всички, Лува го поздрави искрено зарадван. Лува, най-дребничкият измежду всички, беше с пясъчноруса коса и като се изключеше широката му уста и възпълните му устни, чертите на лицето му бяха приятни. Очите му бяха тъмносини, а по носа и бузите му имаше цяла галактика от лунички. Той прегърна Улф през раменете, притисна го и дори се просълзи. Улф не се възпротиви на прегръдката, защото не вярваше, че точно Лува ще се възползва от шанса и ще го промуши. Още като деца, двамата с него винаги прекарваха заедно и имаха много общи неща, бяха с богато въображение и обичаха да принуждават другите да мислят и действат както те пожелаеха. Всъщност, Лува никога не се бе отдавал на смъртоносната игра, в която целта бе или да се отнеме собствеността на друг Повелител или да бъде убит.

— Как е успял баща ни да те измъкне от твоя свят, където знам, че живееш щастливо и в безопасност? — попита Улф.

Лува се усмихна накриво и отговори:

— Мисля, че мога да те попитам същото. Може би е извъртял един и същи номер и на двама ни. Изпрати ми пратеник — светещ хексакулум — който ми каза, че е изпратен от теб. Искал си да те посетя: чувствал си се самотен и изведнъж си изпитал желание отново да поговориш с някой от семейството, който не възнамерява да те убие. И така, след като взех необходимите предпазни мерки за времето на моето отсъствие, аз напуснах моята вселена. Минах през онова, което мислех, че е вратата за твоя свят, но се озовах на този остров.

Улф поклати глава и каза:

— Ти си пламенна натура, братко, и винаги си действал прекалено припряно. И все пак, поласкан съм, че си жертвал собствената си безопасност, за да ме посетиш. Само че…

— Само че трябваше да бъда по-внимателен и да се уверя, че пратеникът наистина е дошъл от твое име. При други обстоятелства може би щях да го направя. Но в онзи момент, когато хексакулумът пристигна, аз наистина си мислех за теб и жадувах да те видя. Нали знаеш, дори Повелителите имат своите слабости.

Улф помълча известно време, загледан в еуфорията с която екзалтираните илмавирци отнасяха птици, животни, огърлици и пръстени от морски нефрит. После проговори:

— Не сме се намирали в по-тежка ситуация, Лува. Най-голямата опасност, разбира се, е баща ни. Но почти толкова смъртоносни са и онези, на които се налага да разчитаме. Въпреки дадената от тях дума, винаги ще се налага да бъдат държани под око. Предлагам ти ние двамата да се поддържаме взаимно. Когато аз спя, ти ще дежуриш. Когато спиш ти, аз ще стоя на стража.

Лува отново се усмихна накриво и поясни:

— А когато спиш ти, ще държиш едното си око отворено, за да следиш самия мен, нали, братко?

Улф се намръщи и Лува успокоително допълни:

— Не се ядосвай, Джадауин! Двамата с теб оцеляхме толкова дълго, само защото никога не сме се доверявали напълно никому. С всички основания за това. Колко тъжно е, че едно време всички ние — братя, сестри и братовчеди — живяхме, учихме и играехме заедно напълно невинни и дори обичащи се. А днес сме като глутница гладни вълци, впили се в гърлата си. И защо, питам те аз? Защо? Ще ти отговоря. Само защото Повелителите са луди! Мислят, че са богове, а те винаги са си били обикновени човешки същества, не по-добри от тези диваци около нас. Само че по прищявка на съдбата са се оказали наследници на огромна мощ, на наука и технология, които сега използват без да имат и най-малка представа от основните принципи. Те са като лоши деца, чиито играчки им позволяват да създават светове, но и да унищожават светове. Великата и мъдра раса, изобретила играчките, отдавна е мъртва, мъртви са също науката и технологията, а доброто, което би следвало да бъде неотменима черта на всяка космическа сила, е изкривено за користни и лични цели.

— Знам това, братко — проговори Улф. — Знам го дори може би по-добре и от теб, защото едно време и аз бяха егоцентричен и зъл като другите. Само че изживях нещо, за което ще ти разкажа при удобен случай. Нещо, което ме промени в човешко същество — надявам се! — в същество, което само ти можеш да оцениш.

Илмавирците пуснаха огромни, надуваеми стълби от абутата. Плячката бе привързана към тях и с въжета бе издърпана обратно в люковете на дъното. Планерите, които си струваше да бъдат ремонтирани, също бяха вдигнати на острова. И когато от фрийканците бе взето всичко, каквото имаше да се взима, абуталите се прибраха. Улф беше изтеглен, пристегнат в ремъци, вързани за два големи мехура с газ. Той държеше излъчвателя си в готовност, защото се намираше в положение, когато абуталите можеха да се опитат да го убият не без шансове за успех. Нищо подобно не се случи. Той влезе през отвор в дъното и веднага беше хванат от две усмихнати жени. Те го дръпнаха настрани и го освободиха от ремъците. Мехурите бяха прибрани в огромна камера, където имаше и други.

Когато всички Повелители бяха изтеглени на летящия остров, групата им бе поведена от Дугарн и жена му Ситаз по извиващо се стълбище към горната част на острова. Стълбите бяха направени от много лек и тънък като хартия, но здрав материал. Това беше втвърдената обвивка на газовите мехури. На абутата, където теглото бе фактор с ключово значение, всичко трябваше да бъде колкото може по-леко. Скоро Улф установи, че това съображение беше повлияло дори езика, на който се говореше. Макар речта да се отличаваше малко в базовия набор от думи от езика на далечните предци, в нея бяха настъпили някои съществени промени. Бяха се появили нови думи, свързани с понятия като тегло, форма, гъвкавост, размер, вертикална и хоризонтална посока. Използваха се класификатори в нов контекст, непознат за класически говорящите. И наистина, нямаше нито едно съществително и бяха останали съвсем малко прилагателни, които можеха да се използват без съответните придружаващи класификатори. Паралелно с това, беше възникнала нова морска и аеронавигационна терминология.

Стълбището представляваше шахта, изсечена в плътната плетеница на корените. Когато излязоха на горната повърхност, те се озоваха в нещо като амфитеатър. Подът беше изработен на широки ивици от материята на мехурите, а наклонените бордове представляваха стени от свързани с корени един за друг мехури. На просторната палуба имаше една-единствена голяма постройка, представляваща по-скоро навес без стени с плетен покрив. Това беше място за забава и срещи. По пода бяха подредени плоски камъни, на които всяко семейство можеше да си сготви храната. Домашни птици и морски плъхове тичаха на свобода, а тюлените за прехрана си играеха в плитки резервоари с вода, разположени близо до центъра.

Съпругата на командира Ситаз им показа къде ще живеят. Жилищните им помещения представляваха кутийки, изсечени в корените, чиито стени бяха облицовани с черупки от мехурите. В пода имаше отвори, спускането в които ставаше с помощта на малка стълба. Единствената светлина проникваше през люка или от малки лампи с рибешка мазнина. Мястото беше колкото да се направят две крачки в едната и две в другата посока. Леглата представляваха отвори в стената с формата на ковчези, където се виждаха пухени дюшеци, натъпкани в съшити кожи от тюлени. Денем и нощем, почти всичко се правеше на открито на главната палуба. Нямаше никаква възможност за усамотение, с изключение на капитанския мостик.

Улф бе очаквал, че абуталът ще вдигне котви и ще отплава веднага. Но Дугарн обясни, че се налага да изчакат известно време. От една страна островът трябваше да набере височина преди да се понесе над открито море. Бактериите, изработващи газ за мехурите, наистина работеха бързо когато се нахранеха, но въпреки това, необходими бяха цели два дни преди мехурите да се издуят до степен, която Дугарн намираше безопасна за отлитане.

На второ място, нападението беше коствало на абуталите прекалено много жертви. Те просто не разполагаха с достатъчно хора, за да управляват острова ефикасно. Затова, Дугарн предложи нещо, което абуталите не бяха правили от много време. Недостигът на работна ръка трябваше да се попълни чрез наемане на фрийканци. След като се убеди, че „гостите“ му знаят къде ще живеят, Дугарн отново слезе на плаващия остров. Тласкан от любопитство, Улф го придружи. Вейла настоя и тя да дойде. Улф не знаеше какви бяха мотивите й — дали и тя искаше да задоволи любопитството си или желаеше да го държи непрекъснато под око. Нищо чудно да ставаше дума и за двете.

Дугарн обясни на вожда на фрийканците какво желае. Вождът, който нямаше настроение, махна с ръка, че не се интересува какво става. Дугарн събра оцелелите заедно и направи своето предложение. За изненада на Улф, доброволците се оказаха много. Вейла му обясни, че двете племена били кръвни врагове, но фрийканците се чувствали унизени. На всичко отгоре, много от младежите гледали на живота във въздуха като на романтично изживяване.

Дугарн огледа желаещите и избра измежду тях онези, които се бяха отличили по време на битката. Подбра повече жени, отколкото мъже, особено измежду децата. Последва ритуалът на посвещаването, който се състоеше в леко обгаряне на кандидата в слабините. Нормално плененият враг биваше измъчван до смърт, освен ако не проявеше изключителен стоицизъм и смелост. Едва тогава му се даваше възможност да заживее в племето.

Но в изключителни случаи като този, мъчението можеше да бъде само символично.

По-късно, когато островът отплаваше, посветените трябваше да вземат участие в церемония, в която всеки от тях щеше да смеси кръвта си с тази на някой илмавирец. Смисълът беше да се избегне заплахата от отмъщение от страна на някой фанатик на морските островитяни, защото кръвното братство беше свещено.

— Има и друга причина освен нуждата от допълнителен екипаж — обясни Вейла. — Абуталите — а според мен това се отнася както за наземните, така и за летящите — имат склонност към кръвосмешение. За да се избегне това, понякога на пленниците се разрешава да станат членове на другото племе.

Тя се държеше вече много приятелски с Улф и настояваше да е до него във всеки миг. Дори започна пак да го нарича уивкрат, което на езика на Повелителите означаваше „скъпи“. Облягаше се на него при всеки удобен повод и веднъж дори го дари с лека целувка по бузата. Улф не й отговори. Не беше забравил дори след 500 години, че на времето бяха любовници, а тя въпреки това се бе опитала да го убие.

Улф се възползва от слизането и се отправи към района, където се намираше вратата, през която бе пристигнал тук. Вейла тръгна с него. На въпроса й той отговори, че иска още веднъж да разговаря с Теотормон.

— Онази морска твар! Какво може да получиш от него?

— Може би някаква информация.

Не след дълго бяха при вратата. Теотормон не се виждаше. Улф се приближи до водата, отбелязвайки, че на места почвата се сляга под тежестта му. Очевидно в тези места мехурите не бяха плътно притиснати един до друг.

— Колко острови като този има на планетата и какъв е размерът на най-големия измежду тях? — полюбопитствува той.

— Не знам. Откакто съм тук, се разминахме с два, но фрийканците твърдят, че били много. Говорят за Майката на островите — някакъв голям остров, за който твърдят, че били чували. Има и много летящи острови, но нито един от тях не е по-голям от илмавирския. Защо искаш да говорим на тези скучни теми, когато бихме могли да говорим за нас самите?

— Например в какъв смисъл? — невинно попита той.

Тя го погледна толкова отблизо, че вдигнатите й устни едва не докоснаха брадичката му.

— Защо не можем да забравим случилото се между нас? В края на краищата, това беше толкова отдавна. Тогава, когато бяхме все още млади, а значи, и не толкова мъдри.

— Съмнявам се, че ти си се променила — отбеляза той.

Тя се усмихна игриво:

— Откъде знаеш? Остави ме да ти докажа, че сега съм по-различна!

После сложи ръце на раменете му и отпусна глава на гърдите му.

— Различна във всичко с изключение на едно. Обичах те някога, а когато те видях отново разбрах, че всъщност не съм спирала да те обичам.

— Въпреки че се опита да ме убиеш в леглото? — попита той.

— О-о, това ли било? Но, скъпи, аз си мислех, че сериозно си се хванал с онази отвратителна и лукава Алаграада. Можеш ли да ме обвиниш, че бях луда от ревност? Знаеш колко противно е чувството ми за собственост.

— Знам много добре — той я бутна от себе си и продължи: — Даже и като дете си беше егоист. Всички Повелители са егоисти, но малко от тях се издигат в това отношение до твоето ниво. Гледам те сега и не мога да си обясня за какво съм те обичал някога.

— Ах ти, негоднико! — извика тя. — Обичал си ме, защото съм Вейла. Това е всичко, просто защото съм Вейла.

Той поклати глава и каза:

— Някога това може и да е било вярно. Вече не е. И никога няма да бъде!

— Обичаш друга? Познавам ли я? Нали не е Анана, моята глупава и смъртно опасна сестра?

— Не е — успокои я той. — Анана наистина е смъртно опасна, но не е глупава. Защото не се е хванала в капана на Уризен. Не я видях тук. Или нещо й се е случило. Да не е мъртва?

Вейла сви рамене, извърна се и каза:

— Не съм чувала за нея от триста години. Но твоята загриженост доказва, че не ти е безразлична. Анана! Кой би могъл да допусне?

Улф не се опита да я разубеди. Не мислеше, че е разумно да споменава за Хризеис, макар че бе малко вероятно Вейла някога да установи контакт с нея. Нямаше никакъв смисъл да поема дори малък риск.

Вейла отново се обърна към него.

— А какво стана с онова земно момиче?

— Какво земно момиче? — сепна се той от озлоблението в гласа й.

— „Какво земно момиче“? — подигравателно повтори тя. — Говоря за Хризеис — простосмъртната, която отвлече от Земята преди две и половина хилядолетия. От онова място, което земляните наричат Троя или как там беше. Нали я направи безсмъртна и тя ти стана любовница?

— Заедно с още няколко хиляди други — уточни той. — Защо питаш точно за нея?

— О, знам, знам! Ти наистина си станал дегенерат, братко мой Улф-Джадауин!

— Значи знаеш земното ми име, името с което предпочитам да ме наричат? И какво друго знаеш за мен? И защо?

— Винаги съм искала да разполагам с колкото може по-пълна информация за Повелителите — обясни тя. — Точно затова останах жива толкова дълго.

— Което обяснява и защо толкова много други умряха.

Гласът й отново стана нежен и тя пак му се усмихна:

— Няма никакви причина да се караме. Защо не махнем с ръка на миналото?

— Че кой иска да се кара с теб? Съгласен съм, миналото може наистина да си остане минало, ако не се използва за нещо друго. Но аз знам, че Повелителите никога не помнят стореното им добро и никога не забравят когато някой ги настъпи. И докато не ме убедиш в обратното, за мен ще бъдеш старата Вейла. Красива, дори още по-прекрасна, но с черна разядена душа!

Тя пак опита да се усмихне:

— Винаги си бил толкова прям. Може би това е една от причините да те обичам толкова силно. И си повече мъж от останалите. Ти беше най-страхотния от всичките ми любовници!

Тя изчака да чуе ответния му комплимент. Но вместо това, той каза:

— Любовта е онова, което прави от някого любовник. Аз наистина те обичах. Обичах! — подчерта той миналото време.

После се отдалечи от нея минавайки по линията на водата. Отвреме-навреме поглеждаше назад. Тя го следваше на около двайсетина стъпки. Земята продължаваше да пружинира под краката им. Той спря, давайки й възможност да го настигне и отбеляза:

— На дъното сигурно има много пещери. Как бихме могли да извикаме Теотормон?

— Не можем да го направим. Да, пещерите наистина са много. Понякога цяла група мехури умират от болест или старост, а може и да ги изяжда някоя риба, която ги намира за вкусни. Кухините, които остават на тяхно място се запълват бавно от новите мехури.

Улф реши да запомни тази информация за евентуална бъдеща употреба. Ако нещата се развиеха в особено лоша насока, не бе изключено да потърси убежище под острова. Вейла сигурно се бе досетила за мислите му — тази й способност го дразнеше още като бяха любовници — защото каза:

— Аз не бих слязла там долу. Водата гъмжи от човекоядци!

— И как тогава оцелява Теотормон?

— На знам. Може би той е прекалено бърз и силен за тези риби. В края на краищата, той се е адаптирал към този начин на живот… ако това може да се нарече живот.

Улф реши, че трябва да се откаже от срещата с Теотормон. Отправи се обратно в джунглата, следван по петите от Вейла. Вече й разрешаваше да върви зад гърба му. Тя имаше прекалено голяма нужда от него, за да си позволи лукса да го убие.

Но беше изминал само няколко метра, когато силен удар отзад го повали на земята. Първоначално помисли, че тя беше скочила върху него. Изтърколи се странично, опитвайки се едновременно с това да извади излъчвателя от кобура. Тогава видя как тя полита към него, блъсната от друг. После огромното мокро тяло на Теотормон полетя във въздуха. Туловището му се стовари с цялата си тежест върху него и извади въздуха от гърдите му със свистене. В следващия миг Теотормон се озова седнал на гърдите му и го заудря безмилостно с перките си. Първият удар го замая, а след втория над него се спусна тъмнина.