Филип Хосе Фармър
Вратите на съзиданието (15)

15

Разнесе се глух тътен и земята се разтресе. Огромен облак от черен дим понесе със себе си нагоре изгнила растителност и корени. Докато отломките попадаха и димът се разсейваше, Улф поведе Повелителите към хълма. Той бързо потъваше — слабата му опора, върху която се бе намирал след изкопаването на обкръжаващия го ров, се бе разкъсала и долната му част бе буквално унищожена. Тежестта на масивните златни врати бе напълно достатъчна за да повлече хълма надолу във водата.

Улф хвърли няколко бомби със запалени фитили в основата на вратите, за да ускори потъването им. Вратите започнаха да се накланят. Улф задържа хората си, докато горната част на вратите не рухна в ямата, образувана от експлозията. Когато вратите се скриха в тъмните води, той даде знак на всички да скочат след тях. С маска на лицето, включени резервоари за кислород, стиснал копие с кремъчен връх в едната ръка и запъхнал кремъчен нож и кремъчна секира в колана си, той също скочи във водата.

Когато изплува на повърхността, за да огледа обстановката, видя че горната част на вратите вече се бе скрила под повърхността. Водата представляваше гъста каша от накъсани корени и хумус, така че в нея не можеше да се различи каквото и да е било. Той улови опипом горния край на рамката и се отпусна. Спускаха се към дъното, но той можеше да си позволи само част от това дълго пътуване.

Усети Лува, който държеше Вейла за едната ръка, да го стиска за глезена. Друг от Повелителите трябваше да се държи за глезена на Лува. Теотормон бе оставен като единствения свободен плувец, докато не минеха през вратата.

За последен път Улф провери, че се е хванал за лявата врата. След това загреба с ръце. Мина без никакъв проблем през вратата. Нахлуващият заедно с него поток морска вода го понесе със себе си.

Течението го повлече през огромен салон. Стените излъчваха достатъчно собствена светлина, така че можеше да различава подробностите. Успя да види, че някои врати са изтръгнати от рамките си или са извити. В далечния край на салона се виждаха две дебели метални врати, които бяха гротескно деформирани. Експлозията беше свършила работата си добре. По вида им можеше да се предположи, че в нормално състояние тези врати щяха да бъдат в състояние да запечатат останалата част от двореца от водния поток. В края на краищата налягането на водния стълб сигурно щеше да ги избие, но дотогава Повелителите отдавна щяха да са намерили смъртта си.

Улф мина през избитите врати и пое по някакъв коридор. Когато стигна до края му, той се изви с краката напред. Водата се блъскаше в преградата и се насочваше по нов леко наклонен коридор. Улф пое удара в стената с крака, оттласна се и течението го понесе в новата посока. Светлината му позволи да зърне участък с набодени дълги метални шипове. Без съмнение, те бяха предназначени за неканените гости, които сега благодарение на водата минаваха над тях.

Коридорът изведнъж пропадна и водата полетя с увеличена скорост по петдесетградусов наклон. Улф едва има време да забележи, че тунелът има две разклонения, преди да бъде изхвърлен през огромния прозорец в края.

Полетя превъртайки се във въздуха и видя как стените на двореца се стрелват покрай него. В последния миг успя да зърне някаква градина под себе си. Носеше се стремглаво към нея във водопад, образуван от морето, което се изливаше през същия прозорец.

Падането в басейна на дъното на водопада го замая. Успя по някакво чудо да остане в съзнание, изплува нагоре под ъгъл и след малко показа глава в края на басейна. По замисъл това беше градина, а не басейн. Идеята с потапянето на вратата се бе оказала далече по-удачна отколкото си бе мислил. Без нея сега щеше да лежи размазан върху камъните. Улф се изтегли на мускули навън от басейна и установи, че все още държи копието си. Един по един се появиха и останалите Повелители. Теотормон бе първи, Лува втори, а дошлата в съзнание изплашена Вейла изплува след него. Няколко секунди по-късно се показа и Ринтра. Тармас плуваше в края на басейна. Беше по лице във водата, а ръцете му бяха разперени. Улф го придърпа и го обърна по гръб. Вероятно се бе ударил в прозореца преди да бъде изхвърлен през него. Единият му крак беше пречупен в коляното, а едната страна на лицето му беше разбита.

Вейла се нахвърли върху Улф. Той й нареди да млъкне, защото нямаха време за разправии. Обясни й с няколко думи какво бе направил и защо.

Те бързо се овладя. Усмихна се, макар да беше все още малко бледа, и каза:

— Ти отново се оказа на ниво, Джадауин! Обърна цялата система на Уризен срещу него самия.

— Не знам със сигурност дали си виновна в сговор с баща ни или не — започна Улф. — Може би съм прекалено подозрителен, макар това понятие да е безсмислено, когато става дума за Повелител. Ако си невинна, ще ти се извиня. Ако не си… е, тогава баща ни вече сигурно се е убедил, че си го предала и в момента си се съюзила с нас. Тогава ще те убие преди да можеш да му обясниш, освен ако не го убиеш ти преди това. Нямаш избор.

— Джадауин, ти винаги си бил по-хитър и от лисица! Така да бъде! Ще убия баща ни при първа възможност. Кой знае, може да имам този късмет! Само допреди няколко часа бих се заклела, че ще попаднем в капаните му в мига, когато се появим тук! А ето че не само сме тук, ами сме го поставили в смъртно опасно положение!

Тя посочи към огромния прозорец, от който продължаваше да се излива морето.

— Явно от тази страна вратата е била поставена на най-високото ниво на двореца. Водата тече надолу. Ако не направи нещо, той скоро ще се удави като плъх в собствената си дупка.

Тя се обърна за да им покаже околността извън двореца.

— Както виждате, дворецът е разположен в долина и е заграден от всички страни от високи планини. След известно време цялото море на водния свят ще се излее тук, освен ако вратите във водния свят не са потънали в плитчина. Цялата долина ще се наводни, после водата ще прелее през планините и се залее останалата част от планетата.

Ринтра попита:

— Защо тогава не се изкачим на върха на планината и не видим как баща ни се дави?

— Не, Хризеис е там — поклати глава Улф.

— Че какво ни интересува това? — каза Ринтра.

— Уризен със сигурност разполага с някакви летателни апарати — обясни Улф. — Ако успее да избяга от двореца с един от тях, няма да му трябва много време за да се захване отново с нас. Дори да се скрием от него, ние ще бъдем обречени. Стига му дори само да ни остави тук. В крайна сметка, целият този свят ще се озове под водата. И ние ще бъдем в капана, а началото отново ще бъде гладуване. Не, ако искате да се махнете оттук и да се върнете по собствените си вселени, ще трябва да ми помогнете да убия Уризен.

После се обърна към Теотормон::

— На теб ти е била разрешена известна свобода докато си бил негов затворник тук. Ако можем да намерим това място сега, това ще ни помогне да избегнем някои от капаните.

— Има вход в края на потопената градина — обясни Теотормон. — Най-добре е да влезем оттам. Можем да изплуваме до нивата, които още не са наводнени. Ако избягваме всякакъв контакт с пода и стените, ще можем да предотвратим активирането на клопките му.

Те скочиха във водата и придържайки се към стените на басейна, за да избегнат водната маса, която се стоварваше отгоре, заобиколиха водопада. Лесно намериха портата, защото водата изтичаше с мощен рев през нея. Оставиха се на течението да ги поеме, после стигнаха до някакво стълбище. Беше широко и изработено от изкусно издялан червен и черен камък. Изплуваха нагоре по него и след много завои стигнаха до по-горното ниво. То също беше наводнено, така че продължиха да се изкачват. Още по-следващият етаж беше наводнен само с няколко инча дълбок слой вода, но бързо се пълнеше. Повелителите се изкачиха по стълбището, докато не стигнаха четвъртия етаж.

Дворецът на Уризен беше като двореца на кой да е от Повелителите — великолепен във всяко едно отношение. При други обстоятелства Улф би се позадържал за да разгледа рисунките, завесите, скулптурите, съкровищата награбени от много светове. Но сега в главата му имаше само две мисли: да убие Уризен и да спаси съпругата си Хризеис.

Улф се огледа преди да даде знак да продължат нататък.

— Къде е Вейла? — попита той.

— Само допреди миг беше зад мен — обади се Ринтра.

— Тогава значи не й се е случило нищо лошо — заключи Улф. — Но ние сме в опасност. Защото ако тя намери Уризен и двамата обединят силите си…

— По-добре да тръгваме преди да го е направила — предложи Лува.

Както можеше да се очаква, Улф тръгна напред, очаквайки всеки момент да се активира някой от капаните на Уризен. Имаше някакъв шанс той да не бе инсталирал тук такива. Без съмнение, всеки вход се охраняваше. Но Уризен може да бе решил, че тук ще се намира в безопасност. Нещо повече, водата изливаща се над тях, може да бе повредила захранващия блок на двореца. Каквито и да бяха изненадите, за които Уризен се бе подготвял, едва ли някога му бе минавало през главата, че в собствения му дворец ще се отвори дупка на дъното на другопланетно море!

— ДЪржаха ме затворник на етажа над нас — обади се Теотормон. — Там се намират и покоите на Уризен.

Улф се заизкачва по първото стълбище, на което се натъкнаха. Вървеше бавно и напрегнато се взираше за каквито и да е било следи на капани. Но за всеобща изненада, стигнаха до следващия етаж без никакви произшествия и спряха за миг. Колкото повече се приближаваха до Уризен, толкова по-неспокойни ставаха. Към омразата им започваше да се примесва и малко от детинското им страхопочитание към него.

Намираха се в огромна зала с мраморни стени. Бяха украсени с барелефи, представляващи сцени от други планети. Единият изобразяваше Уризен, седнал на трон. Една нова вселена се раждаше от хаоса в краката му. Друга сцена го показваше на поляна, заобиколен от играещи деца. Улф позна себе си, братята, сестрите и братовчедите си. Отдавна забравени щастливи времена, макар още тогава да бе имало сенки, които предвещаваха днешните дни на омраза и безпокойство.

— Чувате ли грохота на водата горе — каза Теотормон. — Не след дълго и този етаж ще бъде наводнен.

— Хризеис вероятно е държана на същото място, където си бил затворен и ти — обади се Улф. — Води ни нататък.

Теотормон потегли бързо. Огъващите му се крака действаха като пружини. Без никакво колебание той намери пътя през сложна плетеница от стаи и коридори, които за новодошлия сигурно биха изглеждали като лабиринт.

После спря пред високата арка на вход от аленочервен камък, в който се забелязваха инкрустирани в тъмночервено силуетите на крилати същества. През арката се виждаше друго помещение, което беше осветено от червена светлина.

— Ето, в тази стая прекарах по-голямата част от времето си — обясни той. — Но ме е страх да мина под арката.

Улф протегна копието си към арката. Теотормон го спря:

— Почакай малко. Може да е със забавено действие.

Улф продължаваше да държи в ръка копието си. Броеше на ум секундите, представяйки си къде би се намирал във всеки следващ момент в стаята, ако беше влязъл незабавно. Блесна ярка светлина, която го накара да накара да залитне назад заслепен.

Когато възвърна зрението си, установи, че копието му е като прерязано надве. Разширилият се от топлината въздух в стаята ги лъхна и те доловиха мириса на обгоряло дърво.

— Късмет, че по-голямата част от енергията беше концентрирана и топлината се разсея нагоре — каза Теотормон.

Клопката действаше в една отсечка от около двайсетина метра. Оттам нататък намиращият се в стаята сигурно беше в безопасност. Но как да се минеше през зоната на смъртта?

Той отстъпи няколко крачки, хвърли остатъка от копието през арката и се обърна с гръб. Отново последва ярко светване, от което Повелителите оставиха сенки по стените, а после после ги лъхна и горещата въздушна вълна. Улф се обърна, хвърли една стрела в стаята, после отново се скри и преброи пак. Беше сигурен, че клопката се задейства след три секунди.

Той отдаде разпореждане и всички се върнаха при стълбището, наполовина скрито под издигащите се води. Сложиха кислородните си маски и се потопиха във водата. След това изтичаха обратно по коридора, надявайки се, че ще стигнат преди водата по телата им да е изсъхнала. Когато стигнаха пред арката, Улф хвърли нова стрела. В мига когато светкавицата угасна, но преди горещата вълна да се бе разсяла, той се хвърли през охраняваната зона. Следваха го Теотормон и Лува. Разполагаха с три секунди за да изминат към двайсет метра. Успяха да го направят. Топлата вълна изсуши влагата по телата им и стопли гърбовете им. Но минаха.

Ринтра последва примера на Улф и също хвърли стрела в стаята. Двамата с Тармас се втурнаха през горещия въздух. Улф се обърна за да ги наблюдава в мига, когато светкавицата угасна. Той неволно извика, защото Тармас се поколеба. Тармас не се слуша в предупреждението му да изчака и да опита след това, може би защото не го чу. Той тичаше отчаяно, широко разтворил очи зад стъклата на очилата си. Улф извика на другите да се обърнат в мига, когато Ринтра се пронесе покрай тях. Пореден блясък, писък, последван от глух удар. Огнена вълна обля Повелителите. Носовете им доловиха миризмата на овъгления костюм от рибешка кожа, а после и тази на изгоряла човешка плът.

Тармас представляваше тъмна маса на пода. Пръстите на ръцете и краката му бяха изгорели.

Без да кажат нито дума, четиримата се обърнаха и поеха нататък през стаята. Преди да стигнат до другата арка, Теотормон ги поведе през много тесен коридор, макар да не посмя да го направи преди да опитат дали е безопасно. Озоваха се в полусферична зала, с диаметър най-малко сто метра. В залата имаше много клетки, но всички с изключение на една бяха празни.

Улф първи забеляза кой беше в клетката.

— Уризен! — извика той.