Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на нивата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gates of Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 28 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВРАТИТЕ НА СЪЗИДАНИЕТО. 1994. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.2. Роман. Превод: [от англ.] Иван ЗЛАТАРСКИ [The Gates of Creation, Philip Jose FARMER (1966)]. Формат: 20 см. Страници: 192. Цена: 45.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

11

Нямаше ни най-малка идея какво ще намери от другата страна. Очакваше да се озове или на друга планета или в крепостта на Уризен. Подозираше, че Уризен не беше приключил играта си с тях и че по-скоро ще попадне на третата от планетите, обикалящи около Апирматцум. И пристигането му на тази планета можеше да е под формата на спокойно приземяване, хвърляне в яма с диви животни или пускане в пропаст.

В мига, когато усети нещо твърдо под краката си той осъзна, че се намира върху наклон. Моментално сви крака и изпъна напред ръце и така успя да блокира удара в камъка. Повърхността му беше гладка, макар и не с изкуствено понижен коефициент на триене и се намираше под наклон от четиридесет и пет градуса. Той се обърна и разбра защо зъбците на куката се бяха изплъзнали от вратата при първия експеримент. Цялата основа на шестоъгълната рамка от тази страна беше облицована с камък. Беше невъзможно нещо да се задържи по тази повърхност.

Усмихна се, разбирайки, че баща му беше предугадил номера с куката и бе взел мерки срещу това. И все пак синът му беше минал през вратата.

Улф мина през привидно празната зона в очертанията на шестоъгълника. За разлика от вратата, през която бяха пристигнали на водния свят, тази не беше еднопосочна. По една или друга причина Уризен не се вълнуваше дали те ще се върнат на планетата с пурпурните небеса. А може би знаеше, че те никога няма да пожелаят да го направят.

Изкатери се по каменния улей, иззидан в склона на някакъв хълм. Завърза единия край на въжето около ствола на малко дърво и се върна обратно при вратата. После хвърли свободния край на въжето през нея. Въжето се натегна и не след дълго във вратата се появи лицето на Вейла. Той й помогна да мине, а после двамата с нея издърпаха един по един и останалите Повелители.

Когато пристигна и осмия, Ринтра, Улф пъхна глава във вратата, за да хвърли на света, който току-що бяха напуснали един последен поглед. Направи го бързо, защото се изплаши от мисълта, че тялото му се намира на планета, обикаляща на двайсет хиляди мили от планетата, където беше главата му. Каква зловеща шегичка би било, ако Уризен в този момент решеше да деактивира вратата! Напълно в негов стил.

Краят на мостика се намираше само на три стъпки от шестоъгълника. Скелето по някакво чудо още стоеше изправено, макар да бе въпрос само на време кога течението на реката щеше да завърти една от лодките, в които се намираха краката му и щеше да събори цялата конструкция.

Той дръпна обратно главата си с усещането, че шията току-що му се бе изплъзнала от ножа на гилотина.

Повелителите би трябвало да ликуват, но бяха прекалено изморени, а и ги терзаеше мисълта за неясното им бъдеще. Вече бе ясно, че се намират на друг от сателитите на Апирматцум. Небето тук беше наситено жълто. Ако се изключеше хълма на който се намираха в момента, околността беше равнинна, покрита с шестинчова трева и много храсти. Те доста приличаха на земните храсти, които Улф помнеше добре. Различаваха се поне една дузина видове, отрупани с плодове с най-различни форми, размери и цветове.

Но всички плодове имаха нещо, което ги обединяваше. От тях се носеше определено неприятна миризма.

Хълмът се издигаше непосредствено на брега на море. Широка пясъчна ивица се простираше докъдето им стигаха очите. Улф погледна към вътрешността на сушата и видя планини. Обърнатата към тях страна на една от планините беше осеяна от някакви природни формирования, които му напомняха за лице. И колкото по-дълго се взираше в тази планина, толкова по-сигурен ставаше, че това наистина е образ на лице.

— Баща ни е оставил указание — обърна се той към останалите Повелители. — Пътепоказател към следващата врата. Но ми се струва, че не го прави само за наше добро.

Те потеглиха през равнината към далечната планина. След известно време стигнаха до широка река и тръгнаха по брега й. Установиха, че водата е чиста, прясна и чудесна за пиене. Хранеха се с плодовете, които предвидливо бяха донесли от света на пурпурните небеса. Скоро над хоризонта надвисна диска на луната. Тук тя беше бледоморава на цвят и подобно на другите планети, появата й предвещаваше падането на онзи здрач, който в тази вселена заместваше нощта.

Преспаха и на другия ден продължиха нататък. Вървяха мълчаливо. Бяха изморени, краката ги боляха, а нервите им бяха опънати поради липсата на оръжие. Мълчанието им добре се вписваше в тишината, спуснала се над този свят. Около тях не се разнасяха крясъци на птици, нито рев на животни. Не се виждаха никакви следи на живот, освен тях самите и пищната растителност. На няколко пъти им се стори, че виждат малки животни в далечината, но когато приближаваха, там нямаше нищо.

Планините се оказаха на три дни път от хълма с вратата. Лицето ставаше все по-отчетливо и вече ясно се различаваха чертите на Уризен. Той им се усмихваше, а погледът му беше сведен към тях. Това подтискаше Повелителите, които просто не можеха да избегнат гигантското каменно присъствие. Той сякаш им се надсмиваше.

На четвъртия ден стигнаха полите на планината, озовавайки се точно под колосалната брадичка на Уризен. Планината представляваше монолитна скала от розов и много твърд камък. Близо до мястото, където бяха застанали, се виждаше пукнатина или по-скоро нещо подобно на тесен каньон, издигащ се към върха на планината на около десет хиляди стъпки над главите им.

— Май няма никакъв заобиколен път нагоре — отбеляза замислено Улф. — Разбира се, бихме могли да се уверим в това, ако обиколим планината. Но нещо ми подсказва, че това ще бъде напразна загуба на време.

— Защо да постъпваме както баща ни иска? — попита Паламаброн.

— Нямаме друг избор — отговори Улф.

— Добре тогава, нека играем по свирката му, докато не ни излови и не ни набучи на шиш, за да ни изпече — иронизира го Паламаброн. — Предлагам да се откажем от този тежък и изнурителен път.

— И къде предлагаш да се заселим? — поинтересува се Вейла. — Тук? В този рай? С твоята тъпота, ти наистина едва ли си го забелязал, братко, но храната ни е на привършване. Изядохме всичкото месо, а тази сутрин довършихме и последните плодове. Досега поне не срещнахме нищо, което става за ядене. Ти можеш да опиташ плодовете, ако искаш. Но според мен те са отровни.

— О, Лос! Да не искаш да кажеш, че Уризен си е поставил за цел да ни умори от глад? — възкликна Паламаброн.

— Наистина ще умрем от глад, ако не намерим нещо за ядене — намеси се Улф. — Но ако стоим все така тук, няма да намерим нищо.

Той ги поведе нагоре в каньона. Пътеката минаваше по гладка скала, която личеше, че едно време е била корито на река. Реката се бе преместила към една от стените на каньона и сега ромолеше на няколко стъпки под каменните си брегове. Отвреме-навреме се натъкваха на храсти, поникнали в каменната твърд на планината.

Цял ден вървяха Повелителите по извиващата се пътека. Когато настана нощта, изядоха последните си запаси храна. Когато дойде денят, те се надигнаха с празни стомаси и чувството, че този път късметът им е обърнал гръб. Улф потегли напред с бърз ход, мислейки, че колкото по-бързо се измъкнат от мрачния каньон, толкова по-добре щеше да се отрази това на психиката им. Освен това, тук беше невъзможно да намерят каквато и да е било храна. В реката нямаше риба и до момента не бяха забелязали наличието даже на насекоми.

На втория ден зърнаха първото живо същество. Току-що бяха излезли от широк завой, вървейки бавно и безшумно. Това, заедно с факта, че вървяха срещу вятъра, им помогна да се приближат до съществото преди то да ги усети. Беше високо към две стъпки, стоеше изправено в стойката на кенгуру на задните си крака и държеше някакъв клон с подобните на лемур предни лапи. Когато ги видя, то спря да яде плодовете и избяга с големи скокове. Видя се че има тънка, но твърда опашка.

Улф понечи да го догони, но веднага се отказа, осъзнавайки превъзходството му в скорост. Животното спря на стотина метра и се обърна с лице към тях. Главата му имаше формата на чистокръвна персийска котка с разликата, че ушите бяха като на заек. Тялото му бе с убит кафеникав цвят, главата беше шоколадова, а ушите виолетови.

Улф предпазливо запристъпва към него, но то бързо се скри от погледа им. Тогава реши, че би било добре всеки Повелител да носи тояга, която да използва, ако по някакво стечение на обстоятелствата се окаже в непосредствена близост до един от тези скокливци. Захвана се със задачата да насече клони, достатъчно здрави за да свършат работа.

Паламаброн го попита защо не бе използвал излъчвателя за да убие животното. Улф му напомни, че се опитва да запази колкото може повече енергия. А и създанието се бе отдалечило от тях на такава скорост, че той не бе уверен дали ще може да го улучи. Следващият път обаче, независимо от всякакви съображения, щеше да стреля. Трябваше нещо да ядат. Продължиха по пътя си и започнаха все по-често да се натъкват на скокливците. Първият обаче вероятно бе предупредил останалите, защото всички се държаха на безопасно разстояние.

Два часа по-късно стигнаха до широка пукнатина в стената на каньона. Улф навлезе в нея и установи, че тя извежда в каменно дере, което се спускаше на трийсет стъпки под нивото на каньона, беше широко към триста метра и стигаше в дълбочина на около четиристотин метра. Дъното на тази каменна кутия бе застлано с храсти, сред които той зърна едни скокливец.

Върна се при останалите и им каза какво трябваше да направят. Лува и Теотормон останаха на входа, а останалите се пръснаха из заграденото отвсякъде място. Оформиха широк кръг, които смятаха да свият и да хванат по този начин скокливеца.

Той стоеше на едно открито място, носът му неспокойно потрепваше, а главата му бързо се въртеше от едната страна на другата. Улф нареди на останалите да спрат и бавно тръгна към него, скрил тоягата зад гърба си. Животното го изчака да се приближи на десетина стъпки. И изчезна.

Улф мигновено се извърна, мислейки, че бе скочило толкова светкавично, че не бе успял да забележи. Но зад него нямаше нищо. Там бяха само Повелителите, който гледаха зяпнали и едва след това попитаха какво бе станало.

Приблизително три секунди след изчезването си животното се появи отново. Сега се намираше на трийсет стъпки от него. Улф направи крачка и то моментално изчезна.

Три секунди по-късно на откритото място стояха две животни. Едното беше на десет стъпки от Вейла. Другото беше на петнайсет стъпки вляво от Улф.

— Какво, по дяволите, става? — възкликна Улф. Той трудно се изненадваше. Но сега бе напълно объркан. Беше направо смаян.

Животното до Вейла изчезна. Беше останало отново само едно. Улф се затича към него с вик и вдигната тояга, надявайки се да го стресне до такава степен, че да име шанс да го удари.

То изчезна. След малко се появи отдясно. Заедно с втория скокливец.

Повелителите тръгнаха към тях. Двете животни изведнъж се превърнаха в пет.

След това настана хаос от викове, крясъци и пълна суматоха. Няколко животни се материализираха зад гърбовете на Повелителите и те се втурнаха да ги преследват.

В следващия миг останаха само две от съществата, които Улф щеше да нарече темпусфъджери.

Двата станаха три в продължилото три секунди преследване.

След това остана само един.

Повелителите го подгониха и изведнъж се оказа, че пред тях има два.

След три секунди вече преследваха три.

После само един.

Повелителите се носеха във всички посоки на пълна скорост. Появиха се две същества, едното точно пред Паламаброн. Той се изненада, опита се рязко да спре, спъна се и падна по лице. Животното го прескочи и изчезна в мига, когато Ринтра замахна с тоягата си към него.

Появиха се две.

Три.

Изведнъж изчезнаха всички.

Повелителите спряха да тичат и се изгледаха в недоумение. В теснината се чуваше само запъхтяното им дишане и вятъра.

Неочаквано в центъра на групата се материализираха три от съществата.

Гонитбата започна отново.

Остана едно.

После пет.

Три.

Шест.

За шест секунди пак три.

Отново шест.

Улф сложи край на безсмисленото преследване. Всички заедно се върнаха на входа и седнаха за да възстановят дишането си. След това започнаха да обсъждат случилото се, но всеки задаваше едни и същи въпроси, на които никой не знаеше отговора.

Улф разглеждаше шестте животни от стотина метра, които ги разделяха. Те бяха забравили за паниката си, но не и за нейната причина и сега кротко похапваха от плодовете на храстите.

Повелителите се смълчаха. Всички погледнаха замисления си брат и после Вейла се реши да го попита:

— Какво мислиш за всичко това, Джадауин?

— Мислех за момента, когато изчезна първото същество — отговори й той. — Опитвах се да пресметна продължителността на изчезванията им и да съпоставя бройката им в даден момент и веднага след това. — Той поклати глава: — Не знам. Може би. Просто не ми се струва възможно. Но как иначе би могло да се обясни? Или ако не да се обясни, поне да се опише… Кажете ми, някой от вас чувал ли е за Повелител, който с провел успешни експерименти с пътуване във времето?

Паламаброн се изсмя.

— Глупак! — изсъска му Вейла и се обърна към Улф: — Чувала съм, че Слепия Орк в продължение на много дълго време се е опитвал да разкрие принципите на времето. Но уж се бил отказал. Чули го да заявява, че да се опитваш да узнаеш тайната на времето било също толкова непосилна задача, колкото да обясниш произхода на Вселената.

— Защо се интересуваш? — попита Аристон.

— Съществува една елементарна частица, която учените на Земята са нарекли неутрино — обясни Улф. — Тя няма електрически заряд и е с нулева маса в покой. Разбирате ли какво ви говоря?

Всички поклатиха отрицателно глави. Лува каза:

— Знаеш, че всички сме били изключително образовани на времето, Джадауин. Но минаха хиляди години, през които се интересувахме от наука, колкото да използваме техниката, оставена ни на разположение.

— Вие наистина сте една сбирщина от невежи богове — въздъхна Улф. — Най-могъщите същества във вселената, които не са нищо повече от неграмотни божества.

— Какво общо има всичко това с настоящата ситуация? — попита Енион. — И защо ни оскърбяваш? Нали сам каза, че ако искаме да оцелеем, трябва да забравим за обидите.

— Извинете ме — каза Улф. — Просто понякога наистина не мога да проумея абсурдността на тази… да оставим това. Както и да е, неутриното се държи доста особено. Държи се по начин, който може да обясни особеностите му, ако на него се гледа като на частица, движеща се обратно във времето.

— Така ли е в действителност? — попита Паламаброн.

— Съмнявам се. Но поведението му може да се опише в термините на пътуване във времето, при което то се движи на задна хронологическа скорост. Аз мисля, че същото има отношение към тези гризачи. Може би те могат да се движат напред-назад във времето. Кой знае, Уризен може би разполага с техниката за създаване на такива създания. На мен не ми се вярва. Склонен съм да допусна, че ги е намерил някъде във вселената и ги е пренесъл тук на тази планета. Но какъвто и да е произходът им, те притежават някаква способност, която ги прави да изглеждат като скачащи във времето. С уточнението, че обхватът им на действие е три секунди.

Той начерта окръжност в почвата с края на тоягата си.

— Нека това представлява единичното животно, което видяхме в самото начало. — После прекара една линия от кръга и в края й начерта втора окръжност. — Това представлява изчезването му, излизането му от нашето време. За нас това изглежда като придвижване напред във времето.

— Готова съм да се закълна, че когато първия път изчезна, това беше за по-малко от три секунди — обади се Вейла.

Улф начерта нова линия, започваща от втората окръжност и нарисува трета окръжност в края й. След това начерта линия перпендикулярна на втората и я зави в обратна посока, непосредствено до втората окръжност.

— Скача напред във времето или можем да мислим, че постъпва така. След това се връща в интервала от време, през който не го е имало по време на първия му скок. Така че когато видяхме съществото за шест секунди, ние не знаехме, че то е скочило напред и се е върнало назад… След това, създанието — нека го наречем темпусфъджър[1] — отново скача напред във времето материализирайки се в момента, когато прототипът на всички е излязъл от първия си скок. Това обяснява появата на двете животни. Макар на практика да става дума само за едно, размножено от пътуването във времето. Добре, едното от тях отново скача на три секунди напред и през този интервал ние не го виждаме. Другото не скача никъде, ни кара да го гоним насам-натам. Скача едва когато темпусфъджър 2 се появява отново. Но номер 1 скача назад в мига, когато номер 2 излиза от прехода. Така че отново имаме два.

— Но в един момент бяха пет. Как става това? — попита Ринтра.

— Да видим. Имахме два. Добре, номер 1 е направил скок и е първия от петте. Скача обратно, за да стане един от предишните два. После напред, за да стане номер 3 от петте. Номер 2 е скочил, когато е имало само един темпусфъджър, за да стане номер 2 от петте. Номера 1 и 2 скачат напред и веднага назад, превръщайки се в номера 4 и 5 от петте. Номера 4 и 5 скачат напред в момент, когато е имало само два. Междувременно номер 1 е скочил на три секунди, номер 4 не е скочил, номер 5 е скочил. При това положение във въпросния момент е имало само два.

Той се усмихна при вида на лицата им.

— Сега разбирате ли?

— Това е невъзможно! — заяви Тармас. — Пътуване във времето! Сам знаеш, че е невъзможно.

— Естествено, че знам. Но ако тези животни не пътуват във времето, какво тогава правят? Ти знаеш точно толкова за тях, колкото и аз. Защо възразяваш, след като аз мога да опиша поведението им като хроносалто, още повече, че това описание може да ни помогне да ги заловим?

— Защо не използваш излъчвателя? — намеси се Ринтра. — Всички сме много гладни. А след цялото това тичане, краката ми направо треперят.

Улф сви рамене, стана и се отправи към фъджърите. Те продължиха да се хранят, но внимателно го наблюдаваха. Когато ги доближи на трийсетина метра, те отскочиха назад. Той ги последва, така че не след дълго ги притисна към задната стена. Те се разпръснаха. Той нагласи излъчвателя на половин мощност и се прицели в един от тях.

Може би темпусфъджърът беше изненадан от вдигането на оръжието. Той изчезна в мига на изстрела, така че енергията на лъча порази само камъка зад него.

Улф изруга, изключи лъча и се прицели в друг. Той скочи встрани и избегна първия изстрел. Улф продължи да натиска пластинката на спусъка и завъртя лъча в плавна дъга. Животното отново скочи, изплъзвайки се на косъм. Когато лъчът отново се приближи до него, той просто изчезна. Улф бързо завъртя лъча обратно към групата. Един от фъджърите скочи точно пред него и белият лъч го близна.

В същия миг съществото изчезна. Зад него се разнесе вик. Той се обърна и видя Повелителите да сочат мъртвото животно отляво зад него. Лежеше на малка купчинка и козината му беше изгоряла.

Той премигна. Вейла изтича при него и му обясни:

— Падна от въздуха. Беше мъртво и обгоряло в мига, когато докосна земята.

— Но аз не бях улучил нищо допреди миг — възрази той. — А животното, което улучих още не се е появило.

— Този фъджър беше мъртъв още с пристигането си преди три секунди, може би дори малко повече — каза тя. — Три секунди преди да улучиш другия. — В същия миг спря да се усмихва и прошепна: — Какво казах… другия? Но това е същият, който ти удари. Убит преди да си го улучил. Или точно когато си го улучил. Само че скочил назад във времето.

— Ти да не искаш да ми кажеш, че първо съм го убил, а после застрелял? — попита я Улф.

— Не, но изглежда като че ли точно това е станало. Просто не знам. Обърках се.

— Е, поне има какво да ядем — каза той. — Макар да не е кой знае колко. Това месо доникъде няма да ни стигне.

Той рязко се извърна и описа широка хоризонтална дъга с лъча. Облиза няколко камъка и един фъджър. В следващия миг лъчът изгасна.

Улф продължи да държи излъчвателя насочен право срещу фъджъра, който стоеше изправен на задните си крака и примигваше с големите си очи.

— Край на последния заряд — каза той. Извади батерията и пъхна оръжието в пояса си. Сега беше напълно безполезно, но той нямаше намерение да го захвърля. Можеше да дойде време, когато щеше да може да го зареди отново.

Искаше да продължи лова с тояги. Другите единодушно му се противопоставиха. Гладни и изнемощели, те имаха нужда от храна веднага. И макар месото да беше само полуизпечено, те с настървение го изядоха. Коремите им шумно се разбунтуваха. След кратка почивка всички отново станаха на лов за темпусфъджърите.

Планът им беше да започнат от широк кръг и постепенно да го свиват, докато не съберат всички животни в място, достатъчно тясно за да могат да ги поразят с тоягите си. Фъджърите диво започнаха да скачат във времето. В един момент, когато всички едновременно бяха решили да скочат или напред или назад, те изчезнаха вкупом. Беше направо невъзможно да се опише какво ставаше по време на този невероятен лов.

Улф не се и опитваше да ги брои. Бяха шест, после нула, пак шест, след това три, отново шест, един, седем.

Напред-назад във времето, докато Повелителите диво крещяха, виеха като вълци и скачаха във всички посоки, размахвайки слепешката тоягите си с надеждата да поразят случайно някой от фъджърите в момента на излизането му от хроноскока. Изведнъж тоягата на Тармас се удари с тъп звук в главата на едно от животните в момента на материализацията му. Той рухна, конвулсивно пририта няколко пъти и издъхна.

Бяха се появили осем. Един беше останал поразен на земята, а останалите мигновено се скриха. Следващият път трябваше да бъдат седем, но отново се показаха осем. След три секунди бяха три, след нови три секунди, девет. Нула. Девет. Два. Единайсет. Седем.

Два.

Единайсет и Улф хвърли тоягата си, улучвайки един по гърба. Зверчето рухна по лице. Вейла връхлетя върху него със своята тояга и го доуби преди да бе успяло да се съвземе.

Станаха петнайсет, но успешните попадения на Ринтра и Паламаброн ги намалиха на тринайсет. После нула.

В течение на следващата минута фъджърите сякаш подивяха. Ужасени от сипещите се върху им удари, те започнаха да скачат напред-назад във времето: двайсет и осем, нула, двайсет и осем, нула, петдесет и шест. Улф реши на око, че са толкова. Естествено, беше невъзможно точно да се преброят. Малко по-късно той беше сигурен благодарение на простата аритметика на удвояването, че пред тях се мятаха хиляда седемстотин деветдесет и два.

Повече жертви сред тях, които да намалят това число, нямаше. Повелителите не можаха да убият нито един, защото бяха изтласкани от дивата орда, събаряни от мятащите се във всички посоки скокливци, които се материализираха пред тях, зад тях, отстранина тях, върху тях и драскаха, ритаха и се блъскаха.

Изведнъж дребните животни се понесоха към изхода на каньона. Масата за миг се заблъска около тесния проход, но необяснимо как в редиците настъпи ред и те организирано напуснаха ловното поле.

Измъчени, разтреперани и посмачкани, Повелителите бавно се надигнаха. Погледнаха четирите мъртви животни и поклатиха глави. От почти хиляда и осемстотинте лесни жертви — лесни на теория поне — им бяха останали тези четири нещастни трупа.

— Е, по половин фъджър на човек не е чак толкова зле — опита се да окуражи останалите Вейла. — По-добре е от нищо. Но какво ще правим утре?

Никой не й отговори. Всички се заеха да съберат дърва за огън. Улф взе ножа на Теотормон и се захвана да одере кожите.

На сутринта закусиха с остатъците от вечерята. После Улф отново поведе групата нагоре. Каньонът оставаше все така притихнал, като се изключеше ромонът на водата в реката. Стените все така се опитваха сякаш да ги затиснат. Небето все така жълтееше над главите им. Фъджърите се мяркаха на голямо разстояние. Улф опита да хвърля по тях камъни. Едва не улучи един и го видя как изчезва във въздуха. Появи се отново след три секунди на двайсет стъпки от него и се понесе скачайки, сякаш внезапно си беше спомнил за важна среща, която не искаше да изпусне.

Два дни след като бяха яли за последен път, Повелителите бяха готови да опитат от плодовете на храстите. Паламаброн се опитваше да убеди останалите, че неприятната миризма не означава задължително лош вкус. Но дори да беше така, кой можеше да бъде сигурен, че плодовете са отровни. Така и така щяха да умрат тук, защо да не опитат най-напред от плодовете.

— Давай — окуражи го Вейла. — Теорията си е твоя, ти експериментирай. Яж де!

Тя му се усмихваше с особена усмивка, сякаш се наслаждаваше на конфликта между глада и страна му.

— Не — заяви Паламаброн. — Няма да се превръщам в опитното ви свинче. Защо точно аз да се жертвам за останалите? Ще ям от плодовете само ако всички едновременно ги опитат.

— Така че да умреш в компания — намеси се Улф. — Хайде, Паламаброн. Само ни губиш времето в безсмислени спорове. Направи го сам или забрави за това.

Паламаброн подуши плода, който беше откъснал, направи гримаса на отвращение и го пусна на каменната пътека. Улф отново тръгна напред, а останалите го последваха. Час по-късно той видя ново отклонение за страничен каньон. Преди да влезе в него, подбра камък, подходящ за хвърляне. Надяваше се да може да се промъкне близо до някой фъджър и да го улучи с камъка, в момент, когато не гледа към него.

Каньонът се оказа много по-малък от първия, в който бяха провели онзи незабравим лов. В далечния му край се виждаше самотен фъджър, който ядеше плодове. Улф бавно запълзя по корем към него. Възползваше се от всяка неравност на терена и съумя да преполови разстоянието преди животното нещо да заподозре. В следващия момент то неочаквано спря да дъвче, изправи се на задните си крака и се огледа, помръдвайки с нос, докато ушите му вибрираха като телевизионна антена на силен вятър.

Улф се притисна в земята, не смеейки да помръдне. Беше потен от положените усилия, защото гладът го бе изтощил значително. Искаше му се да скочи, да изтича към фъджъра, да се хвърли върху него, да го разкъса с ръце и да го изяде суров. Беше сигурен, че можеше да изяде цялото същество започвайки с ушите и свършвайки с края на твърдата му опашка, след което щеше да разчупи костите и да изсмуче мозъка от тях.

Но се насили да остане неподвижен. Гризачът сигурно скоро щеше да преодолее боязливостта си, след което Улф щеше да поднови приближаването към него.

И в този миг иззад камъка непосредствено до фъджъра се появи друг звяр. Беше сив с изключение на червените вълчи уши, имаше издължено лице, рунтава опашка, а на големина беше нещо средно между лисица и койот. Звярът скочи върху темпусфъджъра, издебвайки го отзад в мига, когато гледаше на другата страна.

Зъбите му изщракаха във въздуха. Фъджърът беше изчезнал, изплъзвайки се от зъбите буквално на косъм.

Хищникът също изчезна преди още да се бе приземил след скока.

Появиха се три животни: два фъджъра и един хищник. Улф, който обичаше да дава имена на нещата, го нарече за себе си хроновълк. Той за първи път виждаше съществото, поставено от природата — или Уризен — тук, за да попречи на фъджъра да завладее цялата планета.

Сега Улф разполагаше с време да прецени какво се разиграваше около него. Бяха два. След това нито един. После три. Значи оригиналният фъджър и хроновълкът бяха скочили напред във времето. Но фъджърът беше останал само за микросекунда и отново бе скочил назад. Репродуцирайки се по този начин, той беше предоставил на хроновълка две цели за преследване.

Животните отново изчезнаха. Появиха се пак, вече четири. Два фъджъра и два хроновълка. Преследването продължаваше при това не само в пространството, но и напред-назад в странните сиви коридори на времето.

Нов едновременен скок в нищото. Улф се възползва от отсъствието им и изтича до една скала, заобиколена от няколко храста. Хвърли се сред тях и надникна през листата.

Седем. Този път вълкът се бе материализирал веднага след жертвата си. Хвърли се напред и челюстите му се затвориха около врата на фъджъра. Разнесе се силно изпукване и фъджърът умря. Седем живи и един мъртъв. Някой от фъджърите се беше пренесъл мигновено напред и отново назад.

Живите изчезнаха. Явно вълкът не възнамеряваше да остане и да изяде улова си на спокойствие.

Наоколо заскачаха шест. Вълкът прегриза врата на следващия.

Нищо за три секунди. Улф изскочи от храстите и се хвърли на земята. Макар този път да не беше скрит зад нищо, той се надяваше, че ако остане неподвижен, ужасът на фъджърите и опиянението от кръвта на вълците ще им попречат да го забележат.

Нов вълк се появи от утробата на времето. Какво беше това, партеногенеза[2] на хроносъщества?

Двата хроновълка се нахвърлиха един срещу друг, докато третият ги наблюдаваше, а фъджърите скачаха наоколо в пълно объркване.

Хищникът-наблюдател стана участник, но не в схватката, а в лова. Той хвана между зъбите си един от фъджърите, който в паниката си бе скочил точно срещу него.

Един фъджър и един вълк умряха.

Живите отново изчезнаха. Когато пак се появиха, вълкът хвана един от фъджърите и му пречупи врата.

Улф бавно се изправи на крака. В момента, когато един от вълците умря, той хвърли камъка към победителя. Съществото вероятно беше зърнало нещо с периферното си зрение, защото изчезна миг преди да бъде ударено. Когато отново се върна от утробата на времето, то се понесе с цялата възможна бързина на четирите си крака към изхода на каньона.

— Съжалявам, че ти развалих победата — извика Улф след него. — Но ти можеш да подновиш лова си и на друго място.

Той се върна да извика останалите Повелители и да им каже, че късметът най-сетне им се беше усмихнал. Шестте животни бяха достатъчни за да напълнят стомасите им и дори щеше да остане нещо и следващия ден.

Следващите три дни Повелителите отново не ядоха нищо. Бяха измъчени, бузите им хлътнаха, очите им дебнеха от тъмните пещери на очните кухини, коремите им се залепиха за гръбнака. Същият ден Улф разпрати всички по двойки на лов. Искаше да бъде сам, но Вейла настоя да вземе Лува със себе си. Каза че иска да ловува сама. Улф я попита защо държи на това и тя му отговори, че не желае да остава в компанията само на един мъж.

— Да не те е страх, че може да станеш жертва на канибал? — попита той.

— Точно от това ме е страх — отвърна му тя. — Досещаш се, че ако продължим да гладуваме, рано или късно ще започнем да се ядем един друг. Кой знае дали замисълът на Уризен не е бил точно такъв. О, какво удоволствие би му доставило да ни види да се избиваме взаимно и да натъпчем стомасите си с плътта на брат си.

— Нека бъде както искаш — съгласи се Улф. Двамата с Лува потеглиха с намерение да изследват разположените наблизо странични каньони. В единия забелязаха няколко фъджъри да се хранят край храстите и предпазливо се промъкваха към тях в продължение на няколко часа. Бяха само на крачка от успеха. Камъкът, хвърлен от Улф, мина на косъм от главата на един от тях. След това всичко беше загубено. Фъджърите дори не се главоболиха да търсят спасение във времето, а с няколко скока избягаха в друг каньон.

Улф и Лува продължиха да търсят, докато не стана време луната да донесе със себе си поредната мъчително гладна нощ. Когато стигнаха на предварително уговореното място на срещата, намериха останалите крайно обезпокоени. Паламаброн и партньорът му по лов Енион още ги нямаше.

— Не знам как се чувствате вие — сопна се Тармас, — но аз съм прекалено скапан за да тръгна сега да търся проклетите глупаци.

— Но май се налага да направим точно това — обади се Вейла. — Може именно те да са имали по-голям късмет от нас и точно в този момент да си тъпчат търбусите с крехко месце, вместо да го разделят с нас.

Тармас изруга. Но въпреки мъчителното предположение, той отказа да тръгне да ги търси. Каза им, че щял да разбере по лицата им дали са имали късмет. Съмнявал се, че можели да скрият задоволството си от него. И ако се окажело така, щял да ги убие за егоизма и алчността им.

— Те едва ли биха направили нещо, на което и ти да не си способен, ако ти се откриеше подобен шанс — напомни му Улф. — И за какво са всички тези вълнения? Никой от нас не знае със сигурност дали причината за отсъствието им е успешния лов. Това не е нищо повече от едно предположение на Вейла. Неподкрепено с абсолютно нищо.

Останалите изръмжаха недоволно, но не след дълго заспаха непробудно от умора.

Улф също заспа, но се събуди посред нощ. Стори му се, че чува вик в далечината. Седна и хвърли поглед към останалите. Всички бяха тук с изключение на Паламаброн и Енион.

Вейла също се изправи.

— Не чу ли и ти нещо, братко? — обади се тя. — Или това беше само воят на стомасите ни?

— Разнесе се нагоре по течението на реката — каза той. После стана на крака. — Ще отида да видя.

— И аз ще дойда с теб — спря го Вейла. — И без това повече няма да заспя. Мисълта, че ония двамата пируват, няма да ми даде мира.

— Не мисля, че основното блюдо са малките скокливци.

— Искаш да кажеш… — започна тя и не довърши.

— Не знам. Ти спомена за подобна възможност. И тя става все по-вероятна.

Той взе тоягата си и двамата се отправиха по брега на реката. Не беше трудно да се ориентират накъде вървят. Луната носеше със себе си само нещо като здрач. Макар в теснината на каньона да бе по-тъмно отколкото на открито, светлината беше напълно достатъчна, за да се придвижват уверено.

Зърнаха Паламаброн преди той да ги види. Главата му за миг се показа зад една скала близо до стената на каньона. Видяха го за миг в профил, после главата му изчезна. Те тихо се промъкнаха към него. Вятърът донасяше към тях шумовете, които той издаваше. Изглеждаше като че ли удря два камъка едни в друг.

— Дали не се опитва да разпали огън? — прошепна Вейла.

Улф не отговори. Повдигаше му се при мисълта за причината, поради която Паламаброн можеше да се нуждае от огън. Когато застанаха от другата страна на канарата, зад която се намираше Паламаброн, той се поколеба. Не искаше да гледа онова, което мислеше, че ще види като заобиколяха канарата.

Паламаброн стоеше с гръб към тях. Беше коленичил пред купчина клонки и листа и удряше с кремък по богатата на желязо скала.

Улф въздъхна с облекчение. Тялото до Паламаброн беше на фъджър.

Но къде бе Енион?

Улф тихо се приближи зад Паламаброн с вдигната във въздуха тояга.

— Е, Паламаброн? — каза той с висок глас.

Повелителят изпищя и се преметна през купа клонки. Изтърколи се и се изправи на крака. Държеше в ръката си грубо издялан нож от кремък.

— Мой е — озъби се той. — Аз го убих и го искам. Трябва да го изям! Ще умра, ако не го изям!

— Същото се отнася и до нас — напомни му Улф. — Къде е брат ти?

Паламаброн се изплю и отговори:

— Това чудовище! Той не ми е никакъв брат! Откъде да знам къде е? Защо изобщо това трябва да ме интересува?

— Двамата тръгнахте заедно — напомни му Улф.

— Нямам представа къде е. Разделихме се още по време на лова.

— Стори ни се, че чухме вик — обади се и Вейла.

— Мисля, че беше фъджъра — каза Паламаброн. — Да, той беше. Убих го преди малко. Намерих го заспал, убих го, а той изврещя докато умираше.

— Може би — съгласи се Улф. Той отстъпи заднешком, докато не се озова на безопасно разстояние. Продължи нагоре по брега. Преди да бе изминал и сто метра, видя една ръка да стърчи зад някаква скала. Заобиколи скалата и намери Енион. Тилът му беше разбит.

До тялото му се виждаше окървавения камък, с който беше убит.

Върна се при Паламаброн и Вейла. Тя все още беше там, но Повелителя и фъджъра ги нямаше.

— Защо не го спря? — попита я той.

— Аз съм само една жена — сви рамене тя и се усмихна. — Как бих могла да го спра.

— Знам, че би могла — отговори той. — Мисля, че искаш да изпиташ наслаждението от преследването му. Е, добре, ще ти кажа, че преследване няма да има. Никой от нас няма силите да се катери насам-натам из тези места. А след като се нахрани, той ще разполага с достатъчно сили да се измъкне на всеки преследвач.

— Добре тогава — съгласи се тя. — Какво ще правим сега?

— Ще продължим да вървим и ще се надяваме да ни провърви.

— Умирайки от глад! — отбеляза тя. После посочи скалата, зад която лежеше тялото на Енион. — Има достатъчно храна за всички ни.

Улф не отговори. Не му се бе искало да мисли за тези неща, но след като се налагаше, той щеше да направи онова, което трябваше да бъде направено. Вейла беше права. Без тази храна, колкото и ужасно да звучеше това, те можеха да умрат. Можеше да се каже, че Паламаброн им беше направил услуга. Беше поел върху себе си вината за убийството на един от тях. Сега можеха да се нахранят без да се смятат за убийци. Не че убийството би възпряло който и да е от останалите. За себе си можеше да каже, че би живял в агония, ако се озовеше в положение, в което се налага да убие човешко същество, за да оцелее.

Що се отнася до самата храна, той изпитваше само леко отвращение. Гладът беше притъпил естествения му ужас пред самата мисъл за канибализъм.

Върна се да събуди останалите, а Вейла взе камъните изпуснати от Паламаброн. Когато се се събраха, тя не само бе наклала огъня, но и беше готова да се захване с разфасовката. Улф се поколеба за момент. После, решавайки, че след като смята да яде от храната, следва да вземе участие и в работата, той взе ножа на Теотормон. Другите също предложиха услугите си, но той отказа на всички. Сякаш искаше да се самонакаже, свършвайки най-мръсната част от работата.

Когато сготвиха месото, или по-точно преди още да се бе сготвило както трябва, той взе своята част и се скри зад скалата. Не беше сигурен дали дори така можеше да задържи изяденото в себе си, но бе уверен, че като гледа другите да ядат, със сигурност ще повърне. Без да може да обясни причината, чувстваше, че ако остане сам нещата няма да изглеждат толкова лоши.

Утрото ги завари докато продължаваха да готвят. Поеха отново на път едва когато денят беше преполовен. Недоизяденото месо беше увито в листа.

— Ако Уризен ни наблюдава — изкоментира Улф, — той сигурно умира от смях.

— Нека се смее — каза Вейла. — Моят ред предстои.

— Твоят ред ли? Искаш да кажеш, нашият ред.

— Можеш да постъпиш както пожелаеш. Мен ме интересува какво ще направя аз.

— Колко типично за Повелителите — каза Улф, без да навлиза в подробности. Остана загледан в нея. Тя изглеждаше невероятно жизнена. Може би руменината в бузите и енергичната й походка се дължаха на погълнатата храна. Не, той не мислеше, че това бе причината. Дори по време на глада тя като че ли не бе страдала толкова колкото останалите, нито бе загубила силите си толкова бързо.

Да, ако някой оцелееше и имаше шанс да се докопа до гърлото на баща им, това щеше да бъде Вейла, мина през главата му.

Дано не бъда много зад нея, помисли си той. Не толкова за да отмъстя на Уризен, макар да го желая искрено, колкото за да спася Хризеис.

Бележки

[1] Oт fudge (англ.) — мамя, отбягвам, изплъзвам се, измислям си — Бел.пр.

[2] Безполово размножаване — Бел.пр.