Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Светът на нивата (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Gates of Creation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 28 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ВРАТИТЕ НА СЪЗИДАНИЕТО. 1994. Изд. Бард, София. Биб. Фентъзи клуб, No.2. Роман. Превод: [от англ.] Иван ЗЛАТАРСКИ [The Gates of Creation, Philip Jose FARMER (1966)]. Формат: 20 см. Страници: 192. Цена: 45.00 лв.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

10

Улф замислено изучаваше проблема, пред който се бяха изправили, стоейки на брега на реката, където бяха изтеглили драконовата лодка. Беше безполезно да се опитват да изкачат почти перпендикулярната скала, изградена от същото крайно плъзгаво вещество, което покриваше познатата им част на планетата. Трябваше странична помощ. Може би въже с примка, която да се захване за някаква изпъкналост. Шестоъгълниците бяха твърде големи, за да надянат примката върху тях.

Кука за захващане можеше да им свърши работа. При положение, че другата страна на вратата — онази, която трябваше да се надяват, че излиза на друга планета — щеше да даде на куката възможност да се залови за нещо.

Можеха да използват кожите на животните, да ги нарежат на ивици и да ги съшият заедно, за да направят от тях необходимото им въже, но ивиците трябваше да се ощавят, за да добият необходимата еластичност. Големият проблем щеше да бъде намирането на метал за самата кука.

Не бе изключено на планетата да имаше метал, при това дори недалече от тук. Но как да стигнат до него по тази плъзгава повърхност? Оставаше само едно, а той не очакваше, че главните действащи лица в този проект щяха да му окажат желаното съдействие.

Така и беше: Вейла не искаше да се раздели с меча си, а Теотормон отказа да даде ножа си.

Улф прекара няколко часа в спор с тях, изтъквайки им, че ако не дадат оръжията си сега, това е равносилно на приемането на смъртта в някой момент от бъдещето.

След поредния енергичен отказ от страна на Теотормон, Улф каза:

— Много добре! Останете си твърдоглави. Но ако ние останалите намерим някакъв начин да минем през вратата, вие ще си останете тук. Кълна се в това! Ще бъдете избутани обратно в този безличен плъзгав свят и ще живеете, докато не ви изядат хищниците или не умрете от дълбока старост.

Вейла огледа кръга на събралите се около тях Повелители, усмихна се и отговори:

— Значи така! Добре, можеш да вземеш меча ми.

— Но няма да вземеш ножа ми, запомни това! — каза Теотормон.

Другите започнаха да се приплъзват по задник към него. Той се изправи и се опита да избяга. Огромните му ходила му даваха по-добра опора, но Улф се пресегна и го дръпна за глезена. Теотормон падна обратно на земята и започна да се бори под купчината тела. Накрая, плачейки от безсилие, той се предаде. След малко, мърморейки гневно, се отправи към брега на реката и седна там в усамотение.

Улф намери някакъв по-мек варовит камък и начерта няколко линии върху меча на Вейла. После нагласи излъчвателя на пълна мощност и бързо наряза триъгълниците. Нагласи трите парчета заедно с няколко кръгли метални къса от меча върху тях. Пак с помощта на излъчвателя, вече в режим на намалена мощност, той завари трите зъбци и останалите метални парчета в едно цяло. Закали ги в студена вода, после нагря зъбците само в средата и ги изчука така че леко да се закривят. Изви още една метална ивица от меча и чукайки и нагрявайки последователно, успя да я изкове във форма, позволяваща за нея да бъде завързано въже.

Върна на Теотормон ножа му, понеже не се наложи да го използва. После изряза края на меча на Вейла в острие и го превърна пак в меч, малко по-къс от предишния. Даде й го, успокоявайки я, че и това е по-добро от нищо.

Изработването на въжето им отне няколко дни. Не беше трудно да убият и одерат животните, нито да нарежат кожата им на тънки ивици. Проблем беше щавенето. Колкото и да търсиха необходимите им материали, така и не се намери нищо подходящо. Накрая Улф реши да намаже суровата кожа с животинска мас и да се надява, че това ще е достатъчно.

Една сутрин, веднага след като сянката на луната се скри, те пуснаха драконовата лодка във водата доста над скалата с вратите. Останалите Повелители започнаха да гребат назад, стараейки се да удържат лодката на място, а Улф застана на носа, завъртя въжето с куката в кръг над главата си и го хвърли нагоре.

Куката мина през вратата и изчезна. Той започна да опъва въжето, теглейки и лодката, докато тя не се опря в основата на скалата. За момент помисли, че куката се е захванала. Но в следващия миг тя се изплъзна, появи се летейки обратно във въздуха, въжето се отпусна и той залитна назад. Успя да се задържи на крака, но лодката се заклати, зачерпи вода през борда си, преобърна се и потъна. Всички се вкопчиха в обърнатото към повърхността дъно, а Улф успя да задържи в ръка въжето с куката.

Половин час по-късно, експериментът беше повторен.

— Не се отчайвай — каза Улф на останалите. — Това е една земна поговорка.

— Моля те, спести ми поговорките си — сопна се Ринтра. — Мокър съм до кости и се чувствам отвратително. Наистина ли мислиш, че има нужда пак да опитваме?

— Че какво друго ни остава? Я да се хващаме на работа. Да се напънем като в доброто старо време.

Останалите го погледнаха неразбиращо и после неохотно се хванаха за греблата. Този път Улф опита по-трудно хвърляне. Прицели се в самия връх на шестоъгълника. Понеже вратата беше висока към дванайсет стъпки, общата височина ставаше над четиридесет стъпки. Въпреки трудната цел, хвърлянето се получи удачно и куката се захвана за другия ръб на рамката.

— Успях! — ухили се Улф доволно. После дръпна въжето, за да го обере. Лодката се плъзна по дясната страна на скалата, отривайки се в нея. После започна да завива, носена от течението. Застанал на носа, Улф разбираше, че ако се остави да бъде носен от лодката, куката ще се откачи в мига, когато минат от задната страна на вратата.

Затова увисна на въжето и остави лодката да мине под него. Краката му докосваха водата. Той ги опря в стената като алпинист, но те се плъзнаха встрани. Така че изостави тази техника и с груба сила се заизкачва само на мускули. Не беше много лесно: въжето бе мазно, скалата леко се извиваше, оставяйки въжето да минава близко до повърхността й, а това увеличаваше натоварването върху китките му. Изкачването ставаше бавно. Някъде по средата, въжето се отпусна в ръцете му. Нещо над главата му леко изпука. С вик на разочарование той полетя надолу във водата.

Когато Вейла и Енион му помогнаха да излезе на брега, се разбра, че два от зъбците се бяха отчупили от заварката си върху напречната планка. Парчетата сега, разбира се, бяха някъде на дъното на реката.

— Сега какво? — озъби му се Паламаброн. — Ти използва всичките ни оръжия и изхаби толкова от енергията на излъчвателя. А сме не по-близо до вратата, отколкото бяхме в началото. Според мен, дори и по-далече. Я ни погледни. Погледни мен: отвсякъде изпускам вода, като измъчена, наистина изтерзана дълбоководна риба, извадена на сухо.

— Защо не го духаш? — сряза го Улф. — Това е друг земен израз.

В същия миг спря, очите му се разшириха и той прошепна:

— О, питам се дали…

— Не, само не още една от налудничавите ти идеи! — възкликна Паламаброн и вдигна ръце във въздуха.

— Налудничави или не, поне са идеи — възрази Улф. — Поне до момента, аз съм единственият, който има какво да предложи по-различно от оплаквания, хленчене и зъбене.

После легна по гръб и се загледа в пурпурните небеса, дъвчейки парчето месо, което Лува му бе подал. Наистина ли идеята за хвърчило беше налудничава? Дори да можеха да го направят, щеше ли това да им помогне?

Не, хвърчилото нямаше да свърши работа. Ако го направеха достатъчно голямо, за да изтегли нагоре тежка и здрава кука, то нямаше да мине през шестоъгълника. Момент, момент! Ами ако хвърчилото носеше въже, от което висеше куката, и се издигнеше достатъчно високо, за да прелети над шестоъгълника? Той простена и отново се опита да забрави за хвърчилото. Не можеше да им помогне по никакъв начин.

Изведнъж рязко се изправи в седнало положение и извика:

— Може! Ако са две!

— Две какво? — сепна се Лува от дрямката си.

— Не хвърчила!

— Че кой е казал нещо за хвърчила? — отговори Лува.

— Две лодки и двама души, които да хвърлят — възбудено заговори Улф. — Може да стане. И най-добре е този път да стане. Защото започвам да изчерпвам идеите си, а виждам, че никой от вас няма намерение да ми помогне. Използвали сте си мозъците с хилядолети я наред с една-единствена цел: да се избивате. Не ставате за нищо друго. Но, в името на Лос, аз ще ви накарам да правите нещо по-различно!

— Изморен си — опита се да го успокои Вейла. — Легни и си почини — тя му се усмихваше. Това го изненада. Какво толкова весело имаше в ситуацията им? Също както другите и тя беше мокра и скапана от умора.

Да не би все пак да таеше някаква любов към него под омразата? Може би се гордееше, че от всички именно той продължаваше да изпровизира и да се боди с трудностите, докато останалите мислеха само за наложените им неудобства.

Или се опитваше да го накара да си мисли, че все още го обича и се гордее с него? Имаше ли някаква скрита причина за тази открита проява на добронамереност от нейна страна?

Не знаеше. Да си Повелител означаваше да се усъмняваш в мотивите на останалите Повелители и то със сериозни основания за това.

Когато завършиха изработването на двете примитивни лодки, Улф вече имаше нов план. Първоначално бе решил, че е най-добре да приближат към скалата, заобикаляйки я с двете лодки от двете страни. Но след това прецени, че три лодки дават още по-добри шансове за успех.

Използвайки клони от храстите и дърветата и свързвайки ги с въжета от сурова кожа, той изработи високо скеле. И четирите му крака бяха в лодки: единият в драконовата, а останалите три — в новоизработените три плетени лодки. Улф взе решение за провеждане на операцията едва след дълги тренировки с останалите Повелители. Бавно и безкрайно внимателно, лодките, които носеха основата на правоъгълното скеле, бяха пуснати на вода. Течението на реката в близост до брега не беше така силно, както както в средата, така че Повелителите можеха да контролират доста добре своя ход. Докато останалите плуваха и се мъчеха да задържат лодките относително неподвижни, Улф се изкачи по тясната стълба, построена на единия опорен крак на скелето. Точно този крак се поддържаше от драконовата лодка, така че тежестта на Улф не доведе до потъването му. Имаше един опасен миг, в който му се стори, че всичко всеки момент ще рухне във водата. Но той се притисна с всички сили до крака и равновесието остана ненарушено.

Работейки на малки групи, другите Повелители се качиха в малките плетени лодки и в драконовата. Направиха го едновременно, за да намалят клатенето до минимум. Вейла, Теотормон и Лува вече бяха в малките лодки и помогнаха на Паламаброн, Енион и Аристон да се качат по един при тях. Тармас прояви невероятна ловкост: той се качи сам на драконовата лодка с трудно извиване на тялото си.

След това Повелителите започнаха внимателно да гребат, насочвайки скелето. В началото имаше проблеми, понеже плетените лодки, които по-скоро имаха формата на вани, отколкото на истински лодки, бяха трудни за управление. Но понеже бяха потеглили към скалата много над нея срещу течението на реката, разполагаха с достатъчно време, за да овладеят тромавите си плавателни съдове и да синхронизират действията си преди да стигнат до целта. Улф се притискаше в мостика в предната част на конструкцията, който се издигаше високо над водата. Мостикът се люшкаше и пропадаше и на два пъти той затвори очи убеден, че лети към водата. Но в края на краищата видя бялата скала с двете златни шестоъгълни врати точно по курса пред себе си. Извика предупредително на останалите Повелители и те загребаха назад. Беше особено важно скелето да не налети на скалата с прекалено голяма скорост. Конструкцията беше толкова крехка, че бе немислимо да издържи на силен удар.

Улф бе решил да използва лявата врата, тъй като предишния път бяха минали през дясната. В последния миг скелето се заклати. Мостикът се насочи силно наклонен към левия шестоъгълник, Улф застина приклекнал и в мига, в който скелето се заби с оглушителен трясък в скалата, той скочи напред. Прелетя през шестоъгълната рамка с излъчвател на пояса и въже през рамото.