Георги Андреев
Краят на западната цивилизация (7)

2. Икономическият ужас

Условно може да бъде прието, че след 1970 капитализмът от промишлен се превръща в борсов, финансов, глобален, непромишлен, спекулативен… — всяка от тези характристики е справедлива. Това не означава, че не се произвеждат стоки и услуги. Произвеждат се, но се сменят акцентите на стремежа към печалба. Процесът е постепенен и 1970 е само един ориентир за него във времето.

Още Маркс и Енгелс [17] смятат, че глобализацията на икономиката е желана цел за капиталистите (те смятат това за положително явление). „Закъсняването“ й се дължи на липсата (преди) на технически средства за осъществяването й. Днес компютрите и телекомуникационните системи позволяват глобализирането на икономиката. И то се извършва.

За „обикновените хора“ последиците от това са ужасни. Затова говори Вивиан Форесте [37]:

„Днес безработните вече не са нещо временно и случайно и само в някои отрасли; те са изправени пред експлозивно разрастване, явление, подобно на приливни вълни, циклони и торнада, към които никой не се стреми, но и никой не може да им устои. Подвластни са на световната логика, която приема премахването на това, което се нарича труд, т.е. работни места“.

„Обаче — и това са жестоките ефекти на несъответствието — общественият и икономическият живот претендира, че се управлява от взаимодействия, основаващи се на труда, даже когато самият труд е изчезнал“.

„Погледнете свободния пазар, свободен да реализира печалби; погледнете социалните планове, които в действителност са осъществени [така], че да изхвърлят извън труда мъжете и жените (и го правят по възможно най-евтиния начин), лишавайки ги от прехрана, а понякога и от жилище“.

„Този свят, който по силата на кибернетиката и високите технологии живее при скоростта на мигновеност, свят където скоростта се слива с мигновеността в пространство, което не съдържа междини, е свят, където властвуват вездесъщността и едновременността“.

„Мнозинството от човешки същества вече не е нужно на малцинството, което формира икономиката и затова държи властта“.

„При демокрацията никой не ще се осмели да каже, че животът не е право или че множеството от живи хора е излишно за [днешните] изисквания. Но не може ли да дръзне да го каже при тоталитарен режим? Не са ли дръзнали вече? И не допускаме ли самите ние този принцип, докато го обсъждаме, когато гладът унищожава населението не толкова далече от нас, за да можем ние да продължим празника?“

„Частните транснационални икономически мрежи нарастващо доминират властта на държавите; далече от възможността да бъдат контролирани от страните, мрежите сами ги контролират и формират; всъщност, самите мрежи са някакъв вид нация. Нация без територия и правителствени институции, но нарастващо управляващи институциите и политиката на различни страни, често чрез влиятелни и забележителни организации като МВФ и Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР)“.

„Например частните икономически сили често имат контрол над националните дългове. В резултат на това, държавите зависят от тях и са под тяхната власт. Тези държави не се колебаят да превръщат дълговете на техните протектори в публични дългове, за които след това поемат отговорност. Тогава дълговете ще бъдат поети от гражданите, които не получават никаква компенсация в замяна на това. По ирония, дълговете на частния сектор, веднъж прехвърлени в публичния сектор, увеличават националния дълг с еквивалентно количество и след това поставят държавата под контрола на частната икономика“.

„Вековната традиция показва фундаментален принцип относно труда: без функция [в обществото] никой няма място в живота и никакъв видим достъп до него или поне до продължението му. Сега тези функции са изчезнали безвъзвратно…“

„Всичко това се нарича «обществено разпадане». Не социална несправедливост, или обществен скандал, или ад. Не: разпадане на обществото“.

„Толкова вярно е, че богатството на страната не е задължително да я направи процъфтяваща. То съставлява богатството на някои хора, само известна част от чиято собственост се намира там, или част от авоарите на националното финансово тяло. Всъщност, имотите принадлежат на съвсем различен вид организации от съвсем различен порядък, ръководени от лобитата на глобализацията. Богатството изтича само в икономиката, която е далече на светлинни години от официалната политика на дадена страна, както и от благоденствието и дори оцеляването на нейните жители“.

„Настоящата неолиберална система е достатъчно гъвкава и прозрачна, за да се приспособи към националните различия, но и достатъчно «глобализирана», за да ги ограничава прогресивно до състоянието на фолклор. Строг и тираничен, но разпръснат и труден за откриване и всепроникващ, новият необявен режим държи всички ключове на икономиката, която свежда до сферите на бизнеса, който пък кара бързината да поглъща всичко, което не принадлежи към тази сфера“.

„Господствуващите класи на частната икономика понякога са загубвали властта, но никога могъществото“.

„Компаниите не наемат работници поради превъзходната причина, че не се нуждаят от тях“.

„Призванието на бизнеса няма нищо общо с благотворителността. И това, което е порочно, е представянето на бизнеса като «динамична сила», действуваща в подчинение на морала и обществените повели, свързани с общото благо. И той наистина се старае да има задължения и етика, но те му заповядват да прави печалба, което от само себе си е позволено и безупречно законно. Да. Но днес, правилно или неправилно, наемането на работници е отрицателен фактор, скъп, безполезен и пагубен за печалбата. Вреден“.

„Заетостта, тъй горещо възпявана и призовавана, предмет на толкова много превъзнасяния за този, който трябва да я осъществява, е нещо като архаичен и практически безполезен фактор, източник на финансов дефицит. Орязването на работните места е станало един от най-модните мениджерски методи, един от най-ефикасните за непрекъснато приспособяване, благоприятен начин за икономия на пари и съществено средство за печалба“.

Световната банка, МВФ и ОИСР „управляват икономиката на планетата, което ще рече, политическия живот на народите в хармония с частните икономически сили, които в действителност по-скоро са в съюз, отколкото в конкуренция“. Според тях, „за да се получи регулиране на разходите за труд, ще бъде необходимо високо равнище на конюнктурна безработица“.

„Частните международни, многонационални или транснационални власти не се обременяват с желанието да се харесват, което ужасява политическите власти. Тук няма зависимост от чара; няма флиртуване с електората. Няма празно дърдорене или скрупули. Играта се играе открито и между всички. Целта е да се достигне до същественото: как да се управлява печалбата? Как да се достигне до печалба? Как може световното предприятие да работи за печалбата на всички съюзени лидери на бизнеса?“.

„Световната банка си идва направо на думата, без суетене и заобикалки постановявайки: «нарастналата гъвкавост на пазара на труда — въпреки лошата й репутация, като дума-евфемизъм за орязване нанадниците и излишеците — е съществена във всички области, където са извършени пълните реформи». МВФ продължава: «Европейските правителства не трябва да допускат страхове от последиците, настъпили от ефекта на техните действия относно разпределянето на доходите, за да се предпазват от смелото си хвърляне във фундаментални реформи на пазара на труда; те ще бъдат разхлабени от ревизирането на системите за печалби чрез безработица, гарантирана минимална надница и мерки защитаващи заетостта»“.

„От преструктурирането има печеливши ефекти, благодарение на «несигурността, засягаща работниците, които позволяват на работодателите да съкратят разходите във ведомостите и да създават работни места, особено в обслужващия сектор, които са ниско платени, но са и несигурни».“

„Мистер Фелпс, идеалният мъж, за когото ОИСР мечтае, пише: «Американските наемни работници, които напълно загубят работата си, трябва да намерят друга колкото е възможно по-бързо. Помощите за безработни са само малка част от предишната им заплата и ще бъде гарантирана най-много за шест месеца. Тя няма да бъде допълвана от никакви [други] социални помощи (за квартира, образование и др.)»“.

„Създаване на работни места? Може би. Но първо трябва да се създаде несигурност! И даже по-добре е да се предизвика несигурност по всички континенти“.

„Разбира се, между масите, чиято социална несигурност е била планирана хладнокръвно, само нищожен процент от лица, които не са били застигнати от бедствието, ще спечелят от нископлатените работни места. За другите ще остане само несигурността, заедно с униженията, лишенията и опасностите. Както и със съкращаването на живота им. Но пък ползата ще бъде извличането на печалби“.

„Освен всичко друго, сме преживели революция, без да сме я забелязали. Радикална, безмълвна революция, без някаква установена теория или призната идеология; тя стана тихо, чрез факти, установени без декларация, без коментар или някакво отбелязване, факти, безшумно установили се в историята и в нашето обкръжение. Самата сила на това движение се свързва с факта, че революцията започна, забелязана едва когато вече се беше установила и предварително бе успяла да предотврати и парализира реакцията против нея“.

„Галопиращата ескалация на безработицата в развитите страни, както видяхме, се стреми да ги накара да достигнат в неочаквана степен бедността на Третия свят. С задълбочаване на процъфтяването, може да сме се надявали да видим обратното. Вместо това, бедността е, която идва «глобализирана», проправяйки пътя си в привилегированите преди страни“.

„Всеки твърди, че вярва…, че това е само кризисен период, а не мутация [на капитализма], не организиран вече нов вид цивилизация, чиято логика приема изхвърлянето на наемния труд, изчезването на хората, живеещи от заплата и маргинализирането на повечето човешки същества“.

„Живеем в странни времена, когато пролетариатът, по-скоро късният пролетариат, се бори за възстановяване на нечовешките условия“ [на съществуване].

Възниква ново понятие: наемаемост (employabilite). Понятието ще бъде популярно. Можем да си представим какъв ще бъде „професионалистът“, т.е „наемаемият“, степента на интерес, която ще изпитва към работата си и опитността, която ще придобива. А също и статута на взаимнозаменяема пионка и професионално нищожество. Това няма нищо общо с живота, изпълнен с приключения, противоположен на мрачното съществуване като „бутни-колиба“, а с положение, което ще акцентира върху крехкостта му и даже повече ще го излага на риск. Непрестанно ще бъде обзет от грижите да изтърпява постоянно подновяващото се чиракуване, без голям шанс да успее. Разбира се, и дума не може да става за истинска „професия“. С всеки нов опит ще трябва да се старае да се хареса на непознати нему хора, без голяма надежда, че ще има време да си създаде приятели, да постигне позиция, положение, статут на близък на другите, макар и мъничко.

Профсъюзите ще загубят ролята си. Постоянните идвания и отивания, краткостта на времето, прекарано в компания, за чието образуване няма да имат време, след като всички са изолирани елементи, само преминаващи един покрай друг, прави профсъюзите безрезултатни. Дори невъзможни. Както и договарянията, събранията, проявите на солидарност, колективните протести, работническите съвети — има толкова много забравени стари неща!

Глобалистките сили биха могли да обявят: „Благодарение на нашите общи усилия, всяко нещо е сведено до това, което смятаме за рационално, справедливо и печелившо и то свързва всички нас. Този свят на конкуренция е наш — започнат, контролиран и управляван от нас. Той налага това, което ние поискаме. Той е неизбежен и е такъв, какъвто го желаем и може да върши и да взема всичко едновременно“.

„Новото гледище за принципа «Един за всички и всички за един» е планетарният отговор «Нищо за всички и всички за нищо»“.

„Конкуренция? Конкурентност? Тя действува вътре в клуба [на богатите] и със съгласието на всички членове. Частно дело. Членовете са част от играта, която в действителност ръководят и която е нищо за бизнеса на онези, които са извън клуба. Тъкмо обратното, цялото население на света има нещо общо: то не е част от клуба, даже ако, прислучайно начало на близост, го приемат за съюзник, почти асоцииран, даже съучастник, който би могъл да загуби или спечели заедно с един или друг т.нар. опонент в тези измислени конфликти. Всъщност, играта е изиграна без хората, да не кажем против тях. Това е съвсем цивилизована игра, организирана, за да гарантира, че всеки от измислените съперници ще печели винаги, във всяко нещо, във всяко време“.

„Никога човечеството като цяло не е било застрашавано чак толкова в оцеляването си“. „За пръв път масата от човечеството вече не е необходима материално, а още по-малко икономически на малкия брой хора, държащи властта, за които човешкият живот извън техния частен кръг не струва нищо, дори не трябва да съществува — това е все по-очевидно от ден на ден — освен като утилитарна вещ“.

И тези престъпления против човечеството винаги са престъпления на човечеството. Извършвани от човечеството.

„Как можем да избегнем мисълта за възможен сценарий при тоталитарен режим, който би срещнал малка трудност при «глобализирането» си и би имал на разположение средства за отстраняване с такава експедитивност, размах и бързина, каквато не сме си представяли преди: геноцид, готов да започне“. Всъщност вече е започнал.

Вивиан Форесте е литераторка, а не икономистка и може би затова не разглежда икономиката като нещо самоцелно, а като средство за съществуването на хората. Може би затова вижда социалните абсурди и ги коментира на разбираем език. Липсва само обяснението защо става всичко това. Дали свръхбогатите не са патологични типове, унищожаващи човечеството за развлечение? Може и да има такива мизантропи, но подобен отговор не звучи сериозно.