Георги Андреев
Краят на западната цивилизация (6)

1. Отклонения от „чистия“ капитализъм

„Бащата“ на западногерманското икономическо чудо през 50-те години Лудвиг Ерхард дава следните „предписания“ [8]:

Средство за всяко благосъстояние е конкуренцията. Картелите трябва да бъдат забранени. Предприемачът отговаря за своето предприятие, но за икономическата политика трябва да отговаря държавата. Една предприемаческа, но планова и принудителна по своята същност икономика е не по-малко порочна от административната принудителна икономика. Законодателят е длъжен да отстранява факторите, които смущават нормалното развитие на пазара. Инфлацията е напълно неморално пазарно средство, кражба срещу собствения народ; тя никога не ни връхлита като природно бедствие или като трагична небрежност, а винаги е предизвикана от лекомислие и престъпна политика. Не бива да се залага на допотопния либерализъм от времето на английската промишлена революция.

Подчертаните текстове противоречат на „чистия“ (либерален) капитализъм (laissez faire) или пък днес се прави тъкмо обратното на „предписанията“.

След Втората световна война (в повечето страни и преди това) „чист“ капитализъм е невъзможен. Под натиска на пазарната стихия цялата икономика би рухнала, а оцеляването на повечето хора би станало проблематично. Затова непрекъснато са правени „подобрения“, които отклоняват обществената система от laissez faire.

„Фундаментален политически акт от втората половина на XX век е разширяването на държавно регулираните икономики. Тяхното развитие е отговор на необходимостта най-напред да се спаси системата от криза, по-късно той е отклик на военната промишленост и най-накрая като следствие от стратегическата роля на фискалната политика, която засяга равнището на спестяване и моделите на инвестиране“. „Там, където държавните разходи приближават 40% от брутния национален продукт, какъвто в общи линии е случаят със САЩ, или пък надхвърлят 50%, като например скандинавските страни, главен политически проблем става разпределението на парите и данъчното облагане“ (Д. Бел.) [2].

След голямата депресия от 1929–1932 „посоката на движение на икономиката става основна задача на държавата. Държавното спестяване контролира равнището на икономическа активност; данъчната и монетарната политика направляват темповете на инвестиране; трансферът на плащанията осъществява частично преразпределяне на доходите посредством социално осигуряване, субсидии и т.н.“. „Главната разпределителна сила сега (1986) е по-скоро политическа, отколкото икономическа“ [2]. Така поне е на теория, според официалната макроикономика.

„САЩ не са абсолютно капиталистическо общество. Подобна система не би могла да съществува дълго време… Гешефтите, аферите и бизнесът се нуждаят от интервенцията на държавата в икономиката, поне за регулиране на пазарите в защита на интересите им с други (непазарни) средства. Те изискват и използуването на насилие на международната арена…, наред с услугите, които държавата прави на осигурените и привилегированите“ (Н. Чомски) [28].

„Услугите“, които държавата прави на капиталистите (най-вече на корпорациите), най-често са в областта на високите технологии. В САЩ това става чрез Пентагона в полза на военно-промишления комплекс (ВПК). Изследванията и разработките се субсидират от бюджета (т.е. от всички данъкоплатци), а след това готовият продукт се предава за масово производство на частните фирми (т.е. печалбите са частни). По този начин са създадени компютрите, редица микробиологични продукти, ядрената енергетика…, плюс всички видове оръжия [28, 29, 34, 35].

Когато някоя голяма фирма се изправи пред фалит, държавата се намесва пряко. Национализира несъстоятелната Continental Illinois Bank and Trust срещу добро заплащане. Дарява 2 милиарда долара на агонизиращата автомобилна компания Crysler. Похарчва милиарди долари за изплащане на дълговете на Savings and Loans. Редовно субсидира самолетостроителните компании (иначе те ще бъдат губещи) [29]. Правилото е: обществени разходи, частни печалби.

Всички днешни индустриализирани страни (от Първия свят) са постигнали икономическите си успехи чрез жесток протекционизъм и замяна на вносните суровини и други продукти с местни. Особено свиреп е бил протекционизмът в Англия преди 1850 и след 1930 (пълна забрана за внос на различни видове изделия, забрана на чужди кораби да посещават английски пристанища…). Примерът е последван от всички страни от днешния Първи свят. „Свободна търговия“ при „отворени врати“, т.е. либерализъм, си е разрешавала само страна, която в дадения момент е икономически най-силна. При наличието на колонии, където цените на наемния труд и на суровините се диктуват от метрополията, вносът на суровини е без ограничения. Страните от Първия свят и днес прилагат конюнктурно либерализъм (за производствата, в които са силни) и протекционизъм (за производствата, в които не са конкурентоспособни). Либерална пазарна икономика в слаборазвита страна е равносилна на самоубийство.

Протекция може да се осъществява и чрез дотиране (субсидиране) от държавата на определен вид производства. Тази форма на протекционизъм широко се прилага в страните от Европейския съюз. Обикновено САЩ защитават своето превъзходство чрез високи мита и непазарни методи.

Съществуват страни, които са успели да се индустриализират в пълно нарушение на „официалната“ (либерална) макроикономика. Най-фрапиращ пример е Япония.

Там държавата определя икономическата политика във всеки ресор (бранш) на икономиката при усилен протекционизъм, въвежда строга дисциплина на капитала и работната ръка, контролира цените, ограничава износа на капитали, субсидира новите индустрии, поощрява използуването на местни заместители на вносните продукти… Това е причина Чалмерс Джонсон да заяви, че Япония е „единствената комунистическа страна, която функционира“ [29]. „Японската икономика не следва западната логика, каквото и да вещаят западните прогнози и то по простата причина, че тя не е западна пазарна икономика“ (С. Хънтингтон) [27].

„Японският път“ е последван и от „малките тигри“ (Южна Корея, Тайван, Сингапур, Малайзия, Хонгконг), макар и с доста чужди инвестиции (главно американски). В този случай неудобството е, че при изтеглянето на (част от) чуждите капитали и повдигането на митническите бариери на търговските партньори (главно САЩ) икономиките на тези страни са готови да рухнат. Малайзия се „измъкна“ от рухване чрез „социалистически“ мероприятия, без помощта на МВФ.

Обществото не може да бъде пазар, дори поради факта, че е многофакторна система и не може да бъде „оразмерявано“ само по един фактор (печалбата), колкото и важен да е той. Това е в сила и за самата икономика. Икономиката трябва да „обслужва“ всички, а не само печалбите на богаташите. Пазарът е безотговорен (никой не е отговорен за пазарните стихии, както и за природните), а обществото изисква отговорни решения (лица, които да носят отговорност за взетите решения).

Според Адам Смит, принципите на икономическия либерализъм могат да дават благоприятни резултати, когато се прилагат, държейки сметка за основните права (интереси) на човека [29]. Тъкмо това не става никога.

Тук се проявява едно от основните противоречия на капитализма, изтъкнато от Маркс: обществения характер на производството и частния характер на присвояване (на печалбата).