Георги Андреев
Краят на западната цивилизация (13)

2. Какво би могло да стане…

„Последните години са били най-изявени в спокойната слепота на създаването на абсолютен контрол; най-изявени в скритата история на напредъка, останал незабелязан и на широко разпространеното безгрижие. Безгрижие е, че даже самото безгрижие не бе забелязано. Няма съмнение, че липсата на интерес и на наблюдение е било резултат от упоритите стратегии на бавно настаняване на троянски коне, криещи хитро какво носят — т.е. на липсата на бдителност — така че самите те си остават неоткриваеми…“ (В. форесте) [37].

„Сега сме тук, в нов свят, управляван от сили, подчинени на неизпитани системи, в които добре действуваме и реагираме, като че ли нищо не е станало, като че ли вървим, сънувайки в съгласие с организация и икономика, станали неработещи“ [37].

„Всичко е било режисирано толкова отдалече, от времето, когато се намесвахме [в играта] или мислехме, че го правим. Всяка форма на протест е изчезнала. Дори на сме обърнали внимание на fait accompli (свършения факт); вече сме заключени в него“ [37].

„Остава нашата пасивност да ни оплете в бримките на политическата мрежа, покриваща световния пейзаж“ [37].

„Нашата слепота даже към очакваната проява на края на труда е продължила тъй дълго. Новите технологии и автоматизацията например бяха предсказуеми (и изглеждаха тъй обещаващи), а не бяха взети под внимание чак до деня, когато бизнесът ги употреби и, след като веднъж ги бе използувал прагматично, ги включи в употреба, без много да му мисли, като благодари за напредъка, който дават, усвои ги и се самоорганизира около тях в наша вреда“. „На идеята за край на труда тогава се гледаше като на… освобождение“ [37].

„След това, при мълчаливата уплаха, бяхме застопорени в прокълнати обществени места, в тези анахронистични места, които самоунищожават, но където сме толкова отчаяни, обзети от толкова странни копнежи тогава, когато бъдещето бе организирано пред самите ни очи, въз основа на приетото от нас и вече повече или по-малко хитро планирано отсъствие“. „И тази [наша] пасивност е най-неочакваният факт. Тази липса на интерес, това примирение и глобализирана апатия е това, което може да доведе до най-лошото. Най-лошото, което чука на вратите ни“ [37].

Като литераторка, Форесте прави доста белетристично описание, но изводът е ясен: изчакването и примирението е поражение: без борба няма победа.

Голяма част от хората на Запад, особено в САЩ, са с отровено от пазарното общество (пазарно общество, а не само пазарна икономика!) съзнание. Те бавно и мъчително ще проумяват социалното си положение и факта, че капитализмът занапред е невъзможен. Някои въобще няма да осъзнаят това, докато настъпващият катаклизъм не ги застигне. За мнозина от тях демокрацията, дори в най-изродения й и ритуален вид, е върховно постижение, а пазарната либерална икономика е нещо естествено, като природен закон. Народните сили, обикновено наричани „левица“, са слаби или въобще липсват (САЩ, Великобритания…). Онези, които изобразяват левица (социалисти, социалдемократи, лейбъристи…), стоят на позиции, които преди Втората световна война се считаха за ултрадесни.

Обаче в Латинска Америка и голяма част от Азия, където не е настъпило постиндустриалното общество, хората не са толкова „облъчени“ от пропагандата и имат по-трезво мислене. Там съществува някаква съпротива срещу Новия световен ред, отредил им съдбата на колонии. Създадени са структури на истински леви сили, които не само водят пропаганда срещу неолиберализма — чумата на днешната епоха — но и имат значително представителство в управлението на много градове, включително повечето столици. В някои страни се води въоръжена борба.

В Първия свят съпротивата срещу глобализацията и неолиберализма е слаба. Наистина, демонстрациите в Сиатл, Вашингтон, Прага, Давос, Торонто или Генуа събират по трийсетина хиляди агресивни демонстранти — и това е повече от нищото — но то е капка в морето сред океана от апатия и неосъзнатост.

Както се каза, тази пасивност на „обърканото стадо“, в каквото са превърнати атомизираните „обикновени хора“, се дължи на ефективната корпоративна пропаганда. „За демокрацията пропагандата е това, което е тоягата за тоталитарните режими“ (Н. Чомски) [28]. Човек може да се съпротивлява срещу тоягата, защото в този случай поне е ясен врагът. Трудна е съпротивата срещу глобалистичната неолиберална пропаганда, понеже обществените противоречия са размити и замаскирани и повечето хора не виждат кой е врагът и откъде идва опасността. Затова първостепенна задача е да се изнамери противоотрова срещу пропагандата на „елитите“.

Всъщност, противоотрова съществува. Достатъчно е да разполагате с медии (телевизия, радио, преса), съизмерими по брой и обществена тежест с тези на „елитите“. Тогава тяхната пропаганда ще рухне, защото защитава незащитими позиции. „Елитите“ знаят това и с всички средства (главно икономически и процедурни) се стараят да попречат на това. Засега успяват.

Дори когато борбата е неуспешна, тя е полезна, понеже създава някакви структури сред народа и не позволява той да се превърне в сива, аморфна, атомизирана маса. Понеже „неспособният нито да се защити, нито да си отмъсти, очевидно е лишен от най-съществените за един човек елементи на характера“ (Адам Смит) [12].