Георги Андреев
Краят на западната цивилизация (4)

3. Съвременна макроикономика

Днес (2001) политическата икономия се нарича макроикономика (economics). Тя е компилация от трудовете на Адам Смит, Дейвид Рикардо, Алфред Маршал, Саймон Кузнец, Джон Мейнард Кейнс, Фридрих-Август фон Хайек, А. Филипс, Милтон фридман и други. Без ентусиазъм се отчитат разработките на Карл Маркс, Джеймс Тобин, Джон Кенет Голбрайт и други.

Официално се признава, че не е възможен капитализъм без кризи. Всъщност, макроикономиката е наука за управлението на редуващите се една след друга кризи. Т.е. тематично тя се разминава с анализа на Маркс, където кризите само са „маркирани“.

Естествено, тук понятията са други [20]:

Икономически блага — тези, които са оскъдни [вместо (разменна) стойност].

Икономическо поведение — избор с помощта на критерии, позволяващи да се извлече специфична изгода с възможно най-малки разходи.

Пазарен механизъм — метод на организация, при който чрез нерегулираните цени и децентрализираните решения на частните собственици се решават основните икономически проблеми на производството, разпределението и потреблението.

Публични решения — метод на организация, при който решенията се вземат чрез гласуване, преговори, лобизъм, референдуми, закони и други непазарни подходи; по този начин се определят правилата на пазарната икономика.

Печалба — превишаването на прихода от продажбата над производствените разходи (няма и намек за принадена стойност!).

Пазар — абстрактна концепция (наистина абстрактна!) за търговското приспособяване на продавачите и купувачите към силите на търсенето и предлагането.

Брутен вътрешен продукт (БВП) — пазарна стойност на стоките и услугите, произведени в страната за определен период от време (обикновено 1 година) от всички фирми.

Брутен национален продукт (БНП) — същото, само от националните (местните фирми).

Национален доход — общият доход на собствениците на труд и капитал за даден период, равен на нетния вътрешен продукт (с отчитане на инфлацията), минус косвените данъци.

Активно население — лицата над 16 години, които са на работа или търсят работа.

Структурна безработица — безработица, дължаща се на структурни промени в икономиката, които премахват определени професии, а за новите работни места безработните нямат нужната квалификация.

Циклична безработица — безработица, дължаща се на рецесия.

Инфлация — повишаване на общото равнище на цените при намаляване на покупателната способност на паричната единица.

Стагфлация — едновременно наличие на инфлация и забавен растеж или спад на производството.

Съвкупно търсене — общи текущи разходи за покупка на стоки и услуги (потребление, инвестиции, правителствени разходи, нетен експорт).

Инвестиции — поток от разходи за дълготрайни активи (основен капитал) и добавъчни складови запаси (оборотен капитал) за даден период.

Фиксирани инвестиции (постоянен капитал у Маркс) — разходи за нови дълготрайни активи (сгради, машини, обзавеждане).

Инвестиционни запаси (променлив капитал у Маркс) — променящи се запаси от суровини, материали и непродадени стоки.

Фискална политика — данъчно облагане и бюджетни разходи, като инструменти за въздействие върху съвкупните търсене и предлагане; това е непазарна и главно нелиберална намеса в пазарната стихия.

В борбата с кризите (спадове, оживления, рецесии, инфлации, стагфлации…) макроикономиката като наука се съобразява със следните закони [20]:

Закон за сравнителните предимства — индивидите, фирмите, регионите и държавите могат да спечелят от специализацията в производство на стоки, които произвеждат по-евтино и ги разменят с други желани от тях стоки, които имат по-висока алтернативна цена за тях. Това е така на теория, при добра воля на всички участници в пазара. На практика силните диктуват цените на слабите.

Закон за търсенето — принцип, според който цените на стоките са в обратна зависимост от количеството стоки, които купувачите желаят да купят. Това е очевидна баналност.

Закон за предлагането — принцип, според който има пряка връзка между цената на стоката и предлаганото количество.

Закон на Сей — производството само си създава търсене; свръхпроизводство не е възможно, защото общата стойност на произведените стоки и услуги винаги е достатъчна, за да бъдат купени. Законът непрекъснато се опровергава от практиката.

Принцип на акселератора — потребителското търсене води до увеличаване на инвестициите, тъй като, за да се произведат повече допълнителни стоки, е необходим повече обществен капитал.

Печалбата е възнаграждение, което предприемачът получава за проекта, който осъществява, т.е. за своя труд. Не става дума за принадена стойност.

Конкуренцията е жизнено важна за регулативната роля на пазарния механизъм, понеже обвързва цените на стоките с действителната им стойност. Без конкуренция се достига до монополизъм. От друга страна всеки истински капиталист се стреми да унищожи конкурентите си и да стане монополист — това е крайната цел на конкуренцията.

В малките общности (държави, общини) и в някои отрасли (железници, пощи, топлофикация, електрификация, водоснабдяване) съществуват т.н. естествени монополи — раздробяването на монополиста на по-малки фирми влошава работата.

За дадена страна паричният поток на разходите за крайни продукти = БВП (или БНП за „затворените“ икономики) = паричния поток на разходите за производствени ресурси. Това е аналогично на един счетоводен баланс, където винаги графата „дебит“ = графата „кредит“.

Едно от постоянните явления на капиталистическата икономика е безработицата („незаетостта“). „Загубите (за обществото, а не за частните фирми — б.а.) от безработицата са най-солидното документирано разхищение в съвременната пазарна икономика. То е с много по-големи измерения, отколкото са загубите от неефективност на микро-равнище, предизвикани например от възникването на монопол или от въвеждането на мита и квоти във външната търговия“ (Ст. Савов) [20].

Безработицата се проявява като закономерно явление, свързано с циклите на икономическата дейност в моментите на спад, рецесия, стагфлация… Идеалната „пълна заетост“ е случаен факт в моменти на подем на икономиката (например при война), а не цел. Крайна цел е производството на стоки и услуги и извличаната от тях печалба.

Според Кейнс безработицата нараства и доходите намаляват, когато са недостатъчни разходите за инвестиции и потребление. Оттук следва, че производството и потреблението трябва непрекъснато да нарастват (експанзия). Тъй като, образно казано, никой не може да изяде повече, отколкото може, настъпват кризи (в случая рецесия и безработица).

Спестяването е изземване на средства от преходно-разходния поток. Ако то превишава предприемаческите инвестиции, тогава общите разходи на потребителите и предприемачите са недостатъчни, за реализиране на произведените стоки (т.е. има свръхпроизводство). Производството намалява обема си и в резултат настъпва депресия (с повишена безработица) и, най-общо казано, криза.

Р. Хайлбронер и Л. Туроу [26] описват по следния начин „динамиката“ на капиталистическата пазарна икономика:

Ако заплатите (а с това и потреблението) се увеличат бързо, ще последва инфлационна спирала. Това се преодолява чрез създаване на безработни, за да се намали потреблението. Спестените средства формират нов капитал. При лошо взаимодействие между отраслите (въпреки „невидимата ръка“ на пазара!) намалява търсенето и възниква безработица. Ресурси за преодоляване на тези явления са нови данъци (събирани от цялото население в полза на фирмите) и доброволно спестяване. Ако набраните средства са недостатъчни, ще се появи инфлация. Ако не се изразходват, ще се появи рецесия. Ако пазарът не регулира нещата (къде отива „невидимата ръка“?), ще се намеси държавата.

И още [26]: „Икономическите рецесии се коренят в провала на бизнес-сектора, [неспособен] да поеме спестяванията на икономиката посредством достатъчно инвестиции“. В този случай държавата налага нови данъци на всички и спестените по този начин средства се дават на бизнеса, за да ги инвестира. А държавата прехвърля фондове от едни членове на националната общност (данъкоплатците) към други членове на същата общност (притежателите на държавни облигации). Все едно „дълг в семейството, който съпругът дължи на съпругата“, понеже капиталистът и наемният работник са едно семейство.

Потреблението е главен източник на стагнация [20], но също и на инфлация [26]. „Сигурен лек“ за инфлацията е „да се изпрати икономиката съзнателно в наистина дълбока инфлация“, пък, който може, нека оцелее.

В съвременната макроикономика на капитализма си съперничат две школи — кейнсианската и монетаристката.

Според Кейнс, икономическата (не)стабилност се определя от колебанията на съвкупното търсене на стоки и услуги. При недостатъчно търсене нараства безработицата. В обратния случай възниква инфлация. Ако се управлява търсенето, икономиката ще бъде устойчива.

Според М. Фридман. „политиката на държавата спрямо монополите е арбитрарно ограничаване на индивидите да извършват свободна размяна и същевременно ограничава свободата и увеличава разхищаването на средства“. Преразпределянето на доходите в името на обществената справедливост е „поредният пример за обосноваване на намесата на правителството с цел да поправи мними дефекти на системата на свободна конкуренция…“ [13]. Т.е. монетаристите са за „чист“ либерален капитализъм, laissez faire. „Предлагането на пари трябва да се разширява с неизменен фиксиран процент, съответствуващ на дългосрочните тенденции в растежа на икономиката на страната“ [26]. „Монетаризмът се състои от три главни мерки на икономическа политика: намаляващи надници, орязване на бюджетните дефицити на правителството и висок лихвен процент. Уникална черта е… че те… преразпределят доходите по неегалитарен начин“ (Е. Александер) [32]. Не се поставя за цел да останат живи хора.

Ако се систематизират разликите между кейнсианството (К) и монетаризма (М), ще се получи следната картина [20]:

1. К: Пазарната икономика по своята природа е нестабилна; макрополитиката е в състояние да коригира тези нейни недостатъци.

М: Погрешната парична политика е главният източник за нестабилност. Пазарната икономика притежава самонастройващ се механизъм, който води към стабилизация, когато тя е в равновесие.

2. К: По време на рецесия макрополитиците трябва да планират бюджетен дефицит, а по време на инфлационен подем — бюджетен излишек, за да предизвикат икономическа стабилност и пълна заетост.

М: Макрополитиката не е в състояние перманентно да намалява безработицата и да ускорява икономическия растеж. Усилията растежът да бъде стимулиран предизвикват инфлация.

З. К: фискалната политика е по-резултатна и по-предвидима от монетарната.

М: фискалната политика е относително импотентна поради изтласкващия ефект.

4. К: Целенасочената макрополитика има по-голяма вероятност да води икономиката към стабилизация, отколкото фиксираните правила.

М: Към стабилност водят по-вероятно фиксираните монетарни правила, отколкото целенасочената (дискреционна) макроикономика.

5. К: Влиянието на монетарната политика се пренася върху икономиката индиректно, посредством лихвения процент.

М: Монетарната политика упражнява пряко влияние върху търсенето на стоки и услуги.

6. К: фискалната политика упражнява непосредствено влияние върху икономиката посредством разходните потоци.

М: Влиянието на фискалната политика върху икономиката се пренася индиректно, посредством лихвения процент и скоростта на паричното обращение.

Двата подхода имат еднаква крайна цел: печалбата. Човекът, неговото оцеляване и битие не са предмет на макроикономиката — за нея съществуват само продавачи и купувачи.

Идеалните участници в икономическата игра са хора, изчисляващи печалбите и загубите (активите и пасивите) и нищо друго. „Другото“ е в сферата на идеологията-пропаганда и е бизнес на други професионалисти-манипулатори, които „промиват мозъците“ на широката публика. Понеже самият Фридман признава: „Никое общество не е стабилно, ако му липсва един основен комплекс от ценностни съждения, приемани несъзнателно от по-голямата част от обществото. Някои ключови институции трябва да бъдат признати за «абсолютни», а не само за инструментални“ [13].

Д. Готие и Дж. Бюкенан, позовавайки се на Т. Хобс, достигат до извода, че „homo oekonomicus е фактическият и същностен елемент на човешкия характер… Това е чертата, която прави човешкото поведение разбираемо и прозрачно…“ [13].

Според Е. Бърк, светът и пазарът в частност са управлявани от божествен закон и затова бунтът срещу този закон в името на протекционистки реформи трябва да се смята за кощунствен акт на противопоставяне на Бога и на реда, който той е създал. [13].

За Ейн Ранд „капитализмът е единствената система, опряна на обективната теория на ценностите“. „Пазарните механизми са приложими към стоките, но също и към хората, чувствата, мислите, преживяванията и убежденията“. „Капитализмът е идеал. Безсмислени са споровете как да бъде реформиран и модифициран, защото той самият, в своя чист вид, е норма сам по себе си…“. „За чест на човечеството се появи… страната на парите — нямам по-силна и по-достойна дума, за да изразя преклонението си пред Америка, защото това означава страна на разума, справедливостта, свободата, производството и постиженията“ [13].

Л. фон Мизес пише, че „свободният пазар е единствено възможният постулат на рационалистичната методология, основана на твърдението за непроменливостта и еднородността на човешкия разум“ [13].

Апологетиката може да бъде продължена. Идеологията-пропаганда, преминаваща в религия, „покрива“ и „учени“, и „прости“ хора и не оставя пространство за други мнения.