Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 2001 (Пълни авторски права)
- Форма
- Научнопопулярен текст
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,8 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Alisa (2008)
Издание:
Георги Андреев. Краят на западната цивилизация
Българска, първо издание
Редактор: Искра Андреева
Формат 60×84/16
История
- — Добавяне
IV. А сега накъде?
1. Какво би станало…
Ж. М. Гуно [7] и П. Кенон [10] наричат имперска епохата, която ще последва след демокрацията, приемайки, че демокрацията, а не капитализмът характеризира обществената система. „Хората ще имат само частни интереси“ и ще се борят „всеки срещу всеки“ за власт, която ще принадлежи на транснационалните корпорации; те няма да изпитват нужда от свобода, но ще се чувствуват свободни; обществото ще се състои от „взаимнозаменяеми елементи“, хора-конформисти, с процедурен морал и силно корумпирани и винаги манипулирани от политиците и пропагандата; ще има световно правителство и „париите“ от Третия свят ще живеят в непозната досега мизерия. Всичко това в условията на един вечен капитализъм. Това е едно свръхтоталитарно общество, населено с кретени. Деградацията на човека би била толкова драстична, че той не би могъл да се нарича homo sapiens.
Още през 20-те години на XX век П. Бицили [6] пише, че „банкокрацията“ е един от най-съществените елементи на онова, което се нарича „капиталистически феодализъм“. Н. Чомски цитира Джон Дюи [30]: „Демократичните форми имат малко значение, когато животът на страната — производство, търговия, медии — се управлява от частни тирании, които се наричат «индустриален феодализъм» и в които работещите са във властта на ръководството, а политиката се превръща в сянка, хвърляна от едрия бизнес върху обществото“. Движението по посока на някакъв нов феодализъм се извършва пред очите на всички: основните икономически решения се налагат (от свръхбогатите, от техните транснационални корпорации, представяни от назначените от тях правителства) чрез непазарна икономическа (политическа, военна, терористична) принуда. Това е опит за спасяване на властта и богатствата на богаташите, който може би би успял, ако не срещне отпор.
Новият феодализъм може да допълзи тихо и незабелязано с постепенна замяна на икономическите, правните и моралните норми, при пълна пасивност на обработваното от пропагандата население. Но може да дойде и чрез „трета световна война, с образуване на нови империи и разрушаване на старите, със стотици милиони трупове, с разрушаване на собствената им (на Запада — б.а.) цивилизация и някакъв нов световен план «Маршал» за възстановяването й (ако се възстанови! — б.а.) със същите социални и международни отношения, които с неумолимостта на смяната на сезоните водят до… повторение на познатата ни история“ (Г. Константинов) [11]. Историята не се повтаря, въпреки че има аналогии. А новият феодализъм е възможен, но не е задължителен път на развитие.
Зб. Бжезински прогнозира [4]: „Американското общество не може да бъде модел за света — в морално отношение и като икономическа практика — ако на преден план излезе една по същество корнукопична (консумативна — б.а.) етика, а огромното, но обедняващо мнозинство бъде изключено от значимо социално участие. Обсебването от удовлетворяване на материалните желания, които все повече и повече излизат от контрол, може само да укрепи и да задълбочи обективната и субективната пропаст, вече разделяща човечеството“. Може и това става. Обществото на американската държава-грабител наистина не може да бъде модел за ограбваните колонии. А консумативната „етика“ се насажда принудително от цялата пропаганда на късния капитализъм.
И така, има морална криза. „Светлото комунистическо бъдеще“ изисква един морал. „Спасяването на душата в отвъдното“ — друг. А пък „печалба на всяка цена“ — трети. Въпреки че номинално десетте божи заповеди остават в сила. Но на Запад „човек се чувствува в правото си да има онова, което пожелае, независимо дали го заслужава. Така моралните преценки стават излишни, … законовата процедура и особено съдебната система заместват морала и църквата… Всичко това може да бъде наречено «процедурен морал», основан на външни правила, ръководещи поведението и социалното взаимодействие“ [4]. В рамките на късния глобализиращ се капитализъм моралната криза не може да бъде преодоляна.
Във времена на криза, когато обществото е стигнало до задънена улица и не вижда изход от нея, често възникват нови религии, появяват се ереси или съществуващите религии се разцепват на няколко конфесии. Това помага на хората да излязат от стреса и да не полудеят. Една нова религия събужда надежда, „снема“ част от общественото напрежение и отстранява от обществените (обикновено класови) борби част от населението, насочвайки го към извънземно спасение. В момента има условия за появата на нова религия на базата на някоя от многобройните секти. Това е възможно, но не е задължително.
Още Маркс изтъква, че съществува неразрешимо противоречие между производството, което е обществено и присвояването, което е частно [14]. Това води до диспропорции, разхищения и кризи и в икономиката, и в обществото.
Д. Бел продължава в друга плоскост: „Постиндустриалното (и индустриалното — б.а.) общество е… комунално общество, където социалната единица е груповата организация, а не индивидът, където решенията трябва да бъдат постигани посредством определена политическа организация…, а не посредством пазара. Но сътрудничеството между хора е нещо по-трудно, отколкото управляването на вещи“. Това би означавало да изчезне капитализмът, а заедно с това и западната цивилизация. Опитите за държавно регулиране могат временно да смекчат конфликта, но не могат да го премахнат. Противоречията биха изчезнали, ако пазарът приеме подчинено положение спрямо обществените нужди (сега пазарът заема подчинено положение, но не спрямо обществените нужди, а спрямо нуждите на свръхбогатите). При капитализма това е невъзможно. Конфликтът води до революции, макар че в момента не се вижда задаването им. Умелата пропаганда насочва масите в друга посока.
През 70-те години Дж. К. Голбрайт предупреждава, че „обществената нищета ще се задълбочава с нарастването на личното потребление“ [2] (поради крайните ресурси на планетата и безкрайните апетити на потребителите). Този проблем бе разискван в предишните глави. Това също води до социални конфликти и революции.
През 1965 Х. Маркузе пише [13]: „Днес опозицията на централното планиране в името на либералната демокрация, която е отхвърлена в действителността, служи като идеологически стожер на репресивни интереси. Целта на автентичното самоопределяне на индивидите зависи от ефективния социален контрол върху производството и разпределението на предметите от първа необходимост“. „Поради начина, по който организираме своята технологична база, съвременното индустриално общество има склонност да стане тоталитарно“. „Границите на тази [съществуваща] рационалност и на зловещата й сила се оказват в прогресиращото заробване на човека от системата на производство…“, „…става ясно, че има нещо погрешно в самата система“, „…общата организация става тоталитарна поради вътрешни основания, отхвърляйки алтернативите“.
Днес склонността на системата „да стане тоталитарна“ е осъществена. Тя е тоталитарна. Защо тъкмо днес?
Всеки човек, станал политик, неволно или нарочно постепенно променя вижданията си за света. От даден момент нататък най-важна цел във вселената става личната му политическа кариера. С такова извратено мислене той престава да бъде човек и деградира в морално отношение (всякакви комбинации са позволени в името на личната кариера). Стреми се към властта като пеперуда към горяща свещ. Станал управник, той започва да унищожава народа си, решавайки всички свои управленчески проблеми (проблеми, колкото щеш!) за сметка на „обикновените хора“. Въобще не се сеща, че ако унищожи всички, няма над кого да властвува. Апетитите му за власт са безгранични и, ако има възможност, управникът ще превърне системата в тоталитарна, оглавявана от него. Някои политици (управници) се примиряват и с по-малко (въпрос на възможности), но „идеалният“ модел е такъв. Отклоненията от модела са толкова малко (Шарл де Гол, Сун Ят Сен…), че не дават облика на съсловието „политици“.
В предишните епохи тази стръв към тоталитарна власт не е могла да бъде удовлетворявана. Това става възможно едва с появата на електронните комуникационни средства — радио, телевизия, спътникови връзки, шпионска система „Ешелон“… Тези средства правят възможен контрола и над най-интимните страни на човешкото битие, а в съчетание с пропагандата (и рекламата, като част от нея), разработена от опитните психолози на public relations и другите мозъчни центрове на богатите, позволяват изключително ефективно манипулиране на хората — усъвършенствувани методи бързо могат да „снемат“ параметрите на всеки човек, група от хора или цялото общество и чрез включване на нужната програма да предизвикат желаната реакция. Днес това е почти „автоматизирана“ рутинна операция. Естествено, хората не знаят, че са превърнати в опитни животни и управляеми роботи — всеки смята, че внушеното му мнение е негово собствено, а предизвиканата реакция е негово собствено решение. Засега не е изнамерена достъпна противоотрова срещу кретенизирането на масите.
Ето защо в днешно време е възможна само тоталитарна обществена система. Поне в условията на капитализма (реалният социализъм е вид държавен капитализъм).
Съвременният усъвършенствуван тоталитаризъм на западните общества е превърнал демокрацията в досаден процедурен ритуал. Единственото реално право на гражданите е да гласуват за някои от кандидатите, които реалната държавна или световна власт на свръхбогатите им е подбрала. Те не само че не участвуват във вземането на управленчески решения, но обикновено не знаят за какво става въпрос — всичко е секретно (обикновено в името на националната сигурност), освен дребните битови клюки и пикантерии, с които е заменена истинската информация. В някои страни (Швейцария, Швеция, Финландия…) има останки от буржоазна демокрация, но те бързо се „изживяват“. Западните общества са тоталитарни общества. И не могат да бъдат други.
Броят на „излишните“ хора ще расте и „елитите“ (богаташите) някакси трябва да се справят с тях. За известно време пропагандата, кретенизираща хората, ще притьпява класовите противоречия между бедни и богати. Когато „излишните“ (безработните) станат преобладаваща част от населението, това няма да бъде възможно. Затова още отсега „излишните“ за бизнеса хора постепенно трябва да бъдат „елиминирани“. Според Барбара Хубард, „1/4 от човешкия род трябва да умре“, а според Сам Кийн, трябва „да се намали населението на света с 90%“ [21], т.е. 10 пъти. Други са на мнение, че населението на света трябва да се намали 5, 10 и дори 600 пъти [19]. Най-популярна е версията за т.н. златен милиард, т.е. населението да се намали 6 пъти. Има разлики в оценките, но не и в решенията.
В момента тази „програма“ се изпълнява. Оказва се, че войните, репресиите, СПИНът и други геноцидни „мероприятия“ не дават желания резултат в нужния обем. Най сигурно средство е организирането на глад. Тук вече успехите са безспорни — над 1 милиард души в света гладуват, въпреки че земята може да изхрани много по-голямо население от сегашното.
Всичко това не може да спаси капитализма и западната цивилизация. Но, загивайки, те могат да унищожат планетата — съвременните технически средства позволяват това.