Георги Андреев
Краят на западната цивилизация (2)

1. Марксистка политическа икономия

Класическата политическа икономия на промишления капитализъм от XIX век е създадена от Карл Маркс [14, 15, 16]. Той обобщава започнатото от Адам Смит, Дейвид Рикардо, Франсоа Кене и други и внася свой принос в тази наука. За да бъдат разбираеми всички следващи глави, се налага тук да бъдат изложени основните понятия и концепции на марксистката политикономия [14]:

„Полезността на един предмет го прави потребителна стойност.“ Разменната стойност е количествено отношение, в което потребителните стойности от един вид се разменят с потребителните стойности от друг вид (например хляб срещу обувки или злато). Обществено необходимо работно време е онова работно време, което е нужно за изработване на някаква потребителна стойност при обществено средна степен на умение и интензивност на труда. Той определя (разменната) стойността на всяка потребителна стойност. Естествено, един изолиран производител, произвеждащ само за собствени нужди, създава само потребителни стойности. Стойността се създава от човешкия труд, но самият труд не е стойност.

Парите са необходима форма за проява на мярката на стойността — работното време. Цената е парично название на опредметения в стоката труд. Стоките (С) циркулират, превръщайки се в пари (П) и след това отново в стоки: С-П-С. Масата на необходимите за циркулацията пари се определя от сбора на цените на стоките и е пропорционална на продължителността на платежните периоди.

При стоковото (капиталистическо) производство действителният цикъл на циркулацията е П-С-П_прим, като П_прим = П + дП, а дП е прираст на стойността, наречен принадена стойност (surplus value). На работника се заплаща само необходимото за преживяване време, което в различните страни (например в Англия и Турция) може да бъде различно. Той изработва надницата си само за част от работното си време (например 4 часа), а през останалото време произвежда принадена стойност (допълнителен неплатен нему продукт). Това е ключовият пункт на всеки капитализъм, създаващ прираста дП. Принадената стойност превръща първоначалната стойност (инвестиция) в капитал.

Средствата на труда (инструменти, машини) и предметът на труда са средства за производство. Частта от капитала, която се превръща в средства за производство, е постоянен капитал. Частта от капитала, която се превръща в работна сила, плюс принадената стойност, е променлив капитал. Отношението между принадената стойност m и променливия капитал е норма (rate) на принадената стойност и тя е показател за степента на експлоатация на работната сила от капитала. Ако V е масата на променливия капитал, k — стойността на работната сила, а — необходимият труд, а а1 — принаденият труд, масата на принадената стойност е М = (m/v)V или М = k(а1/а)n, при n работници. Т.е. М зависи от V. М, получена чрез удължаване на работното време, е абсолютна принадена стойност. М, получена от скъсяване на (необходимото) работно време (поради механизиране на труда), е относителна принадена стойност. Гонитбата за висока принадена стойност създава конкуренция.

В стадиите на обращение капиталът може да бъде паричен или стоков, но винаги промишлен. Само промишленият (по-точно производителният) капитал създава принадена стойност. Печалбата на капиталиста е принадената стойност. Печалбата от търговия, лихва или рента е принадената стойност, произведена от промишления капиталист, споделена (разделена) с търговеца, лихваря (банкера) или рентиера.

Ако целият капитал е K, нормата на печалба е m/K, Ако цената на суровината спадне със сума d, нормата на печалба се повишава: m/(K-d). Затова евтините суровини са много важни [16].

Банковият капитал се състои от пари (злато и банкноти) и ценни книжа. „В действителност тези ценни книжа са само натрупани претенции, юридически титули върху бъдещо производство, чиято парична и капиталова стойност не представлява никакъв капитал…“. „По-голямата част от банкерския капитал е съвсем фиктивен“. Кредитната система се оказва „обикновен призрак“ [16].

Производството на стоки съществува заради самото производство, тъй като то създава принадена стойност, равна на печалбата — цел на съществуването на капитализма. За да запази капитала си, капиталистът трябва непрекъснато да разширява производството (m = дП да нараства). „Оттук произтича постоянният стремеж към експанзия, без която капитализмът би загинал“ [16].

Печалбата е по-висока, ако съществува „резервна армия от безработни“ — наличието им понижава работната заплата.

Движението на заемния капитал, при колебанието на лихвения процент, протича в посока, обратна на движението на промишления капитал. При прекратяване на кредита настъпва криза, чиято действителна причина е разширяването на операциите „отвъд пределите на обществената потребност“. Голяма част от операциите са фалшиви и спекулативни. Обезценяването на ценните книжа не засяга действителния капитал. „Натрупването на паричния капитал може да бъде постигнато без всякакво действително натрупване, с помощта на технически средства…“. „Докато общественият характер на пазара се проявява като парична форма на съществуване на стоките, т.е. като нещо, съществуващо вън от действителното производство…, паричните кризи са неизбежни“. Кредитната система предлага монопол на частни лица върху обществените средства за производство [16].

На базата на тези вътрешни противоречия на капитализма Маркс предвижда гибелта му чрез революция на пролетариата (наемните работници)… в края на XIX век. Причина за революцията трябва да бъде прогресивното обедняване на пролетариата. Прогнозите не се сбъдват, поне по отношение на сроковете.

Тук не е изложена цялата теория на Маркс, а само онези аспекти, които са нужни за настоящото изследване. Читателят може да намери пълното излагане на теорията в оригиналните трудове на Маркс, а съкратено в [1].