Метаданни
Данни
- Серия
- Камерер (2)
- Включено в книгите:
- Оригинално заглавие
- Жук в муравейнике, 1979 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Милан Асадуров, 1982 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Антиутопия
- Екзистенциален роман
- Научна фантастика
- Социална фантастика
- Съвременен роман (XX век)
- Съвременен роман (XXI век)
- Философска фантастика
- Характеристика
- Оценка
- 5,7 (× 36 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Корекция
- — Добавяне
- — Корекция
1 юни 78 година
Малък инцидент с Ядвига Михайловна
В 19:23 се прибрах и се заех да търся историчката Майя Глумова. Не бяха минали и пет минути, когато информационната карта лежеше пред мен.
Майя Тойвовна Глумова беше три години по-млада от Лев Абалкин. След училището тя завършила курсовете за осигуряващ персонал при „Комкон-1“ и веднага взела участие в печално известната операция „Ноев ковчег“, а после постъпила в историческия факултет на Сорбоната. Отначало се специализирала по ранната епоха на Първата научно-техническа революция, след което се заела с историята на космическите изследвания. Тя имаше син — Тойво Глумов, на единадесет години, а за мъжа си нищо не съобщаваше. Сега — ама че чудо! — тя работеше като сътрудник при специалния фонд на Музея за извънземни култури, който се намираше през три пресечки оттук, на Звездния площад. И живееше съвсем наблизо — на Алеята на канадските ели.
Потърсих я незабавно. На екрана се появи сериозна светлоруса личност с вирнат олющен нос, обкръжен от безброй лунички. Без съмнение това беше Тойво, или Глумов-младши. Като ме гледаше с прозрачните си северни очи, той ми обясни, че мама не е вкъщи, че смятала да се прибере, но после се обадила и казала, че ще се върне утре и ще отиде направо на работа. Какво да й предаде? Казах, че няма нужда нищо да й предава и се сбогувах.
Така. Налага се да чакам до утре, а утре тя дълго ще си спомня кой беше този Лев Абалкин и после, като си спомни, с въздишка ще каже, че нищо не е чувала за него ето вече цели двайсет и пет години.
Добре. В моя списък на главните връзки оставаше още един човек, на когото впрочем не се осмелявах да възлагам кой знае какви надежди. В края на краищата след четвъртвековна разлъка хората с удоволствие се срещат с родителите си, много често — със своите учители, нерядко — с другарите си от училището, но само в някакви особени, бих казал, в специални случаи паметта им ги връща при техния училищен лекар. Още повече, ако вземем под внимание, че този училищен лекар е на експедиция, в затънтен край, на другата страна на планетата, а нулевата връзка според бюлетина вече втори ден е несигурна поради флуктуация на неутринното поле.
Но просто нищо друго не ми оставаше. Сега в Манаос беше ден и ако въобще имаше смисъл да се обаждам, то би трябвало да се обадя сега.
Провървя ми. Оказа се, че Ядвига Михайловна Леканова тъкмо е в пункта за свръзка и мога да поговоря с нея веднага, на което изобщо не бях се надявал. Тя имаше пълно, загоряло до блясък лице с разкошна тъмна руменина, кокетни трапчинки на бузите, сияйни сини очи и буйни, съвсем посребрени коси. Ядвига Михайловна притежаваше някакъв трудноуловим, но много мил дефект в говора и дълбок кадифен глас, който навеждаше на съвсем неуместната закачлива мисъл, че доскоро тази дама е можела, ако пожелае, да завърти главата на когото си иска. И по всичко личеше, че го е правила.
Аз се извиних, представих се и изложих пред нея своята легенда. Тя притвори очи, като се мъчеше да си спомни, и повдигна черните си гъсти вежди.
— Лев Абалкин?… Льова Абалкин… Извинете, как се казвате?
— Максим Камерер.
— Извинете, Максим, не разбрах добре. Вие лично ли се интересувате или като представител на някаква организация?
— Ами как да ви кажа… Направих предложение в издателството, те проявиха интерес…
— Но вие самият просто журналист ли сте или все пак работите някъде? Нали няма такава професия — журналист…
Вежливо се ухилих, докато трескаво съобразявах какво да правя.
— Вижте, Ядвига Михайловна, доста трудно е да го формулирам… Основната ми професия е… ами, да речем, прогресор… макар че, когато започнах да работя, още не съществуваше такава професия. До неотдавна бях сътрудник на „Комкон“… пък и сега в известен смисъл съм свързан с тях…
— Преминахте на свободна практика? — каза Ядвига Михайловна.
Тя продължаваше, както преди, да се усмихва, но сега вече в усмивката й липсваше нещо много важно. И в същото време твърде, твърде обикновено.
— Знаете ли, Максим — каза тя, — с удоволствие ще поговоря с вас за Лев Абалкин, но ако ми позволите — след известно време. Хайде аз да ви позвъня… след час — час и половина.
Тя все още се усмихваше и разбрах какво липсва сега в усмивката й — най-обикновена доброжелателност.
— Но, разбира се — казах аз. — Както ви е удобно.
— Моля да ме извините.
— Не, вие трябва да ме извините.
Тя си записа номера на моя канал и се разделихме. Някак си странен излезе този разговор. Сякаш тя научи отнякъде, че лъжа. Опипах си ушите. Ушите ми горяха. Пр-р-роклета професия… „И започна най-увлекателният лов — ловът на човека…“ О, темпора, о, морес! Колко често все пак са грешали тези класици… Добре, ще почакаме. Пък сигурно ще се наложи да летя и за този Манаос. Поисках бюлетина. Нулевата връзка продължаваше да бъде неустойчива. Тогава поръчах стратолет, отворих папката и се захванах да чета отчета на Лев Абалкин за операцията „Мъртъв свят“.
Успях да прочета четири-пет страници, не повече. На вратата се почука и Екселенц прекрачи прага. Станах.
Рядко ни се случва да видим Екселенц иначе, освен зад бюрото му и винаги някак си забравяме каква костелива грамада е той. Безукорно белият му платнен костюм висеше като на закачалка и изобщо той донякъде напомняше на циркаджия на кокили, макар движенията му съвсем да не бяха резки.
— Седни — каза той, сгъна се на две и се отпусна в креслото пред мен.
Аз също побързах да седна.
— Докладвай — заповяда той.
Докладвах.
— Това ли е всичко? — попита той навъсено.
— Засега толкова.
— Лошо.
— Чак пък да е лошо, Екселенц…
— Лошо е! Наставникът умрял. А приятелите му от ученическите години? Гледам, че ти даже не си ги предвидил! А съучениците му от училището за прогресори?
— За съжаление, Екселенц, той очевидно не е имал приятели. Поне в интерната, а що се отнася до прогресорите…
— Избави ме от тези разсъждения. Провери всичко. И не се отклонявай. Какво общо има тука детският лекар например?
— Старая се да проверя всичко — казах аз, като започнах да се ядосвам.
— Нямаш време да се мотаеш на стратолети. Занимавай се с архивите, а не с полети.
— Ще се захвана и с архивите. Смятам да се заема даже с този главанак. С Шчекн. Но аз съм ги набелязал в определен ред… И съвсем не смятам, че детският лекар е чисто и просто губене на време…
— Я млъкни — каза той. — Дай ми твоя списък.
Той взе списъка и дълго го изучава, като от време на време помръдваше костеливия си нос. Главата си режа, че беше се спрял на един-единствен ред и го гледаше, без да сваля очи от него. После ми върна листа и каза:
— За Шчекн е добре. И легендата ти ми харесва. А всичко останало е лошо. Повярвал си, че не е имал приятели. Това не е вярно. Тристан му беше приятел, макар че за това няма да намериш нищо в папката. Търси. И тази… Глумова… това също е добре. Ако между тях там е имало любов, това е шанс. А Леканова остави. Тя не ти трябва.
— Но нали тя и без това ще се обади!
— Няма да се обади — каза той.
Погледнах го. Кръглите му зелени очи не мигаха и разбрах, че Леканова няма да се обади.
— Вижте, Екселенц — казах аз. — Не ви ли се струва, че бих работил три пъти по-успешно, ако знаех в какво по-точно се състои цялата работа, а?
Бях уверен, че той ще ме отреже: „Не ми се струва.“ Въпросът ми беше чисто риторичен. Просто исках да му покажа, че съм усетил атмосферата на тайнственост, която обкръжава Лев Абалкин, и тя ми пречи.
Но той каза друго.
— Не зная. Предполагам, че не. И без това засега нищо не мога да ти кажа. Пък и не искам.
— Това е тайна на личността ли? — попитах аз.
— Да — каза той. — Тайна на личността.