Серия
Камерер (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Жук в муравейнике, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 32 гласа)
Корекция
NomaD (2015 г.)
Източник
sfbg.us

Стояха зверчета

Около плета.

В тях стреляха

И те умираха.

(стихове на малко момченце)

1 юни 78 година
Сътрудникът на „Комкон-2“ Максим Камерер

В 13:17 Екселенц ме извика при себе си. Той не вдигна очи към мен, така че виждах само голия му череп, покрит с бледи старчески лунички — това означаваше, че е твърде много загрижен и недоволен. Но впрочем не от моята работа.

— Седни.

Седнах.

— Трябва да се намери един човек — каза той и неочаквано млъкна. Мълча дълго. Човек би помислил, че не са му харесвали собствените му думи. Формата, а може би съдържанието. Екселенц обожаваше абсолютно точните формулировки.

— Кого именно? — попитах, за да го изведа от филологическото вцепенение.

— Лев Вячеславович Абалкин. Прогресор. Онзи ден е отпътувал за Земята от Полярната база на Саракш. На Земята не се е регистрирал. Трябва да се намери.

Той отново замълча и тогава за пръв път вдигна към мен кръглите си, неестествено зелени очи. Явно беше в затруднение и аз разбрах, че работата е сериозна.

Прогресор, който не е сметнал за нужно да се регистрира при завръщането си на Земята, строго погледнато, е нарушител на реда, но естествено неговата особа съвсем не би могла да заинтересува нашата комисия, най-малко пък самия Екселенц. Обаче Екселенц беше в толкова явно затруднение, та у мене се появи чувството, че ей сега ще се отпусне назад в креслото, ще въздъхне едва ли не с облекчение и ще промърмори: „Добре. Извинявай. Сам ще се заема с тази работа.“ Случвало се е и такова нещо. Рядко, но се е случвало.

— Има основания да се предполага — рече Екселенц — че Абалкин се крие.

Преди петнайсетина години жадно бих попитал: „От кого?“ Ала оттогава минаха петнайсет години и времето на жадните въпроси отдавна свърши.

— Ти ще го намериш и ще ми съобщиш — продължи Екселенц. — Не искам никакви силови контакти. Няма да влизаш в каквито и да било контакти. Ще го намериш, ще го поставиш под наблюдение и ще ми съобщиш. Само толкова.

Опитах се да се отърва със солидно разбиращо кимване, но той ме гледаше така втренчено, че сметнах за нужно преднамерено бавно и съсредоточено да повторя заповедта:

— Трябва да го открия, да го взема под наблюдение и да ви съобщя. В никакъв случай не бива да се опитвам да го задържа, да му се мяркам пред очите, най-малко пък да го заговарям.

— Така — каза Екселенц. — Сега другото.

Той бръкна в страничното чекмедже на бюрото, където всеки нормален сътрудник държи справочната си кристалотека, и извади оттам обемист предмет, чието название в първия момент си спомних на хонтийски: „закурапия“, което в буквален превод ще рече „вместилище за документи“. И чак когато Екселенц сложи това вместилище пред себе си на бюрото и отпусна върху него дългите си възлести пръсти, се изтървах:

— Папка за книжа!

— Не се отклонявай — строго каза Екселенц. — Слушай внимателно. Никой в комисията не знае, че се интересувам от този човек. И в никакъв случай не трябва да научи. Следователно ще работиш сам. Без никакви помощници. Цялата си група ще прехвърлиш в подчинение на Клавдий, а за работата си ще докладваш на мен и само на мен. Без никакви изключения.

Трябва да си призная, че се смаях. Просто никога досега не беше се случвало такова нещо. Никога не бях се сблъсквал на Земята с такава степен на секретност. И честно казано, даже не можех да си представя, че е възможна. Затова си позволих доста глупаво да попитам:

— Какво значи „без никакви изключения“?

— Без никакви в този случай означава просто „без никакви“. Има още няколко човека, които са в течение, но тъй като никога няма да се срещнеш с тях, на практика за този случай знаем само ние двамата. Естествено, докато го търсиш, ще ти се наложи да разговаряш с много хора. Всеки път ще използваш някаква легенда. За легендите бъди така добър да се погрижиш сам. Без легенда ще разговаряш само с мен.

— Да, Екселенц — смирено казах аз.

— По-нататък — продължи той. — Очевидно ще трябва да започнеш от неговите връзки. Всичко, което знаем за тях, е тук. — Той почука с пръст по папката. — Не е кой знае колко много, но има с какво да започнеш. Вземи я.

Поех папката. С такова нещо също не бях се сблъсквал на Земята. Кориците от матова пластмаса бяха стегнати с метална ключалка, а отгоре с червени букви беше написано: „ЛЕВ ВЯЧЕСЛАВОВИЧ АБАЛКИН“. И под него, кой знае защо — „07“.

— Слушайте, Екселенц — казах аз. — Защо са в такъв вид?

— Защото в друг вид тези материали не съществуват — студено отвърна той. — Между другото не разрешавам да се презаписват на кристали. Имаш ли други въпроси?

Разбира се, това не беше покана да задавам въпроси. Просто малка порция отрова. На този етап имах много въпроси, но без да се запозная предварително със съдържанието на папката, нямаше никакъв смисъл да ги задавам. Въпреки това обаче аз си позволих два:

— Какъв е срокът?

— Пет денонощия. Не повече.

Помислих си, че в никакъв случай няма да успея.

— Мога ли да бъда сигурен, че той е на Земята?

— Можеш.

Станах с намерение да си тръгна, но той още не ме пускаше. Гледаше ме отдолу нагоре с втренчените си зелени очи и зениците му се свиваха и разширяваха като на котка. Естествено на Екселенц му беше съвсем ясно, че не съм доволен от задачата, че тя ми изглежда не само странна, но и, меко казано, безсмислена. Обаче по някакви причини не можеше да ми съобщи повече, отколкото вече ми каза. А пък не искаше да ме пусне, без да ми рече поне още нещо.

— Помниш ли — продума той — на планетата Саракш някой си Сикорски, по прякор Странника, гонеше един пъргав хлапак, на когото викаха Мак…

Помнех.

— Та така — каза Странника (сега той е Екселенц). — Сикорски тогава не успя. А ние с тебе трябва да успеем. Защото планетата вече не е Саракш, а Земята. И Лев Абалкин не е хлапак.

— Намеци ли правите, шефе? — казах аз, за да скрия обхваналото ме безпокойство.

— Отивай да работиш — рече той.