Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Бръмбар в мравуняка (20)

3 юни 78 година
Нещо за впечатленията на Екселенц

От стръмния бряг се виждаше, че поради липса на пациенти доктор Гоанек се занимава с риболов. Това беше добре, защото до неговия клозет-кабина на нулевия транспорт беше по-близо, отколкото до курортния клуб. Наистина оказа се, че по пътя има пчелин, който от недоглеждане не бях забелязал по време на първото си посещение, така че сега се наложи да се спасявам, прескачайки някакви декоративни плетове и събаряйки в галоп декоративни делви и гърнета. Впрочем всичко мина благополучно. Изтичах на верандата с изящните перила, вмъкнах се в познатата одая и без да сядам, набрах номера на Екселенц.

Мислех да се отърва с кратък доклад, но разговорът излезе доста дълъг, така че се наложи да изнеса видеофона на верандата, за да не ме изненада приказливият и докачлив доктор Гоанек.

— Защо тя седи там? — замислено попита Екселенц.

— Чака.

— Той ли й е казал?

— Доколкото разбрах, не.

— Горката… — промърмори Екселенц. После попита: — Връщаш ли се?

— Не — казах аз. — Останаха ми още този Яшмаа и резиденцията на главанаците.

— Защо ти са?

— В резиденцията — отвърнах аз — сега се намира един главанак на име Шчекн-Итрч, същият, който е участвувал заедно с Абалкин в операцията „Мъртъв свят“…

— Така.

— Доколкото разбрах от отчета на Абалкин, техните отношения са били някак си не съвсем обикновени…

— В какъв смисъл необикновени?

Запънах се, докато подбирах думите си.

— Бих се осмелил да ги нарека приятелски, Екселенц… Помните ли този отчет?

— Помня. Разбирам какво искаш да кажеш. Но ти ми отговори на такъв въпрос: как разбра, че главанакът Шчекн се намира на Земята?

— Ами… Беше доста сложно. Първо…

— Достатъчно — прекъсна ме Екселенц и замълча в очакване.

Не веднага наистина, но все пак проумях. Действително. За мен, сътрудника на „Комкон-2“, при целия ми солиден опит да боравя с ГВИ беше доста сложно да открия Шчекн. Какво да кажем тогава за простия прогресор Абалкин, който отгоре на всичко е прекарал двайсет години в дълбините на Космоса и разбира от ГВИ не повече, отколкото двайсетгодишен ученик!

— Съгласен съм — казах аз. — Прав сте, разбира се. И все пак се съгласете, че тази задача е напълно изпълнима, ако човек има желание.

— Съгласявам се. Но работата не е само в това. Не ти ли е идвало наум, че той хвърля камъни в храстите?

— Не — честно си признах аз.

„Хвърлям камъни в храстите“ на нашия език означава: Пращам някого по лъжлива следа, подхвърлям фалшиви улики или, накратко казано, баламосвам хората. Разбира се, теоретично напълно можеше да се допусне, че Лев Абалкин има някаква съвсем определена цел, а всичките му екстравагантни появявания при Глумова, при учителя, при мене са майсторски подхвърлен фалшив материал, над чийто смисъл ние трябва безполезно да си блъскаме главите, като напусто си губим времето и силите и безнадеждно се отклоняваме от главното.

— Не мисля, че е така — решително казах аз.

— Аз пък мисля, че е точно така — рече Екселенц.

— Естествено вие знаете по-добре — сухо отвърнах аз.

— Безспорно — съгласи се той. — Но за съжаление това са само впечатления. Факти нямам. Обаче ако не се лъжа, струва ми се малко вероятно в неговото положение той да си спомни за Шчекн, да загуби сума време да го открие, да хукне на другия край на света и да разиграва там някаква комедия — само за да хвърли в храстите още един камък. Съгласен ли си с мен?

— Вижте, Екселенц, аз не зная какво му е положението и може би затова нямам такива впечатления.

— А какви впечатления имаш? — попита той с неочакван интерес.

Опитах се да формулирам своето впечатление.

— Всичко друго, но не и хвърляне на камъни. В неговите постъпки има някаква логика. Те са свързани помежду си. Нещо повече, той през цялото време използва един и същ похват. Той не губи време и сили да измисля нови похвати — той стъписва човека с някакво изявление, а после слуша какво мънка стъписаният… Той иска да узнае нещо, нещо, свързано с неговия живот… По-точно с неговата съдба. Нещо такова, което са скрили от него…

Замълчах, а после казах:

— Екселенц, той по някакъв начин е научил, че с него е свързана тайна на личността.

Сега мълчахме и двамата. Луничавото голо теме се поклащаше на екрана. Чувствувах, че преживявам исторически момент. Това беше един от онези редки случаи, когато моите доводи (не фактите, с които съм се сдобил, а именно доводите, логическите изводи) заставяха Екселенц да преразгледа своите представи.

Той повдигна глава и каза:

— Добре. Навести Шчекн. Но имай предвид, че най-вече си нужен тук, при мен.

— Слушам — казах аз и попитах: — А какво ще кажете за Яшмаа?

— Него го няма на Земята.

— Как така? — казах аз. — На Земята е. Той е в „Лагера на Ян“ край Антонов.

— Вече три дни, откакто е на Гиганда.

— Ясно — казах аз, като се напъвах да бъда ироничен. — Виж ти какво съвпадение! Родил се в същия ден, в който е роден Абалкин, също посмъртно дете, също фигурира под номер…

— Добре, добре — промърмори Екселенц. — Не се отклонявай.

Екранът изгасна. Отнесох видеофона на мястото му и слязох в двора. Там внимателно се промъкнах през поляната от гигантска коприва и направо от дървения клозет на доктор Гоанек закрачих под среднощния дъжд по брега на река Телън.