Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Бръмбар в мравуняка (27)

Тайната на личността на Лев Абалкин

На 21 декември 37 година група следотърсачи под командуването на Борис Фокин кацнали на каменистото плато на малка безименна планета в системата ЕН 9173 със задача да проучат откритите тук още през миналия век развалини от съоръжения, приписвани на Странниците.

На 24 декември интравизионната снимка показала, че под развалините в склада на дълбочина повече от три метра има широко помещение.

На 25 декември още при първия опит и без да се случи нищо непредвидено, Борис Фокин проникнал в това помещение. То имало форма на полусфера с радиус десет метра. Тази полусфера била облицована с кехлибар — материал, който е твърде характерен за цивилизацията на Странниците, — и в нея имало обемисто и тежко устройство, което по хрумването на един от следотърсачите взели да наричат саркофаг.

На 26 декември Борис Фокин поискал и получил разрешение от съответния отдел на „Комкон“ неговите хора на място да пристъпят към проучване на саркофага.

Той действувал както винаги убийствено методично и предпазливо и прекарал над саркофага три денонощия. През това време успели да определят възрастта на находката (четирийсет-четирийсет и пет хиляди години), да открият, че саркофагът потребява енергия и даже да установят, че между саркофага и развалините над него несъмнено има връзка. Още тогава била изказана хипотезата, която по-късно се потвърдила, че тези „развалини“ съвсем не са развалини, а част от широка система, която обхваща повърхността на цялата планета и е предназначена да поглъща и трансформира енергията, подарена от природата както на планетата, така и в Космоса (земетръсите, флуктуацията на магнитното поле, метеорологичните явления, излъчването на централното светило, космическите лъчи и така нататък).

На 29 декември Борис Фокин се свързал направо с Комов и помолил да му изпратят най-добрия специалист ембриолог. Комов естествено искал да знае защо, но Борис Фокин избягнал обясненията и му предложил да дойде лично, ала непременно придружен от ембриолог. Някога на млади години Комов имал случай да работи с Фокин и оттогава имал не много ласкаво мнение за него. Затова даже и през ум не му минало да лети, обаче ембриолог изпратил. Наистина той съвсем не бил най-добрият, а просто първият, който се съгласил — някой си Марк Ван Блерком (по-късно Комов всеки път си скубел косите, щом си спомнял за това свое решение, защото Марк Ван Блерком се оказал стар приятел на прочутия Айзък П. Бромбърг).

На 30 декември Марк Ван Блерком вече бил при Борис Фокин и само след няколко часа изпратил нешифровано съобщение до Комов с удивително съдържание. В него той твърдял, че така нареченият саркофаг всъщност представлява не друго, а своеобразен ембрионален сейф с абсолютно фантастична конструкция. В сейфа има тринайсет оплодени яйцеклетки от вида хомо сапиенс, при това всички са жизнеспособни, макар да се намират в латентно състояние.

Трябва да отдадем заслуженото на двама участници в тази история: на Борис Фокин и на члена на „Комкон“ Генадий Комов. Борис Фокин интуитивно се досетил, че за тази находка не бива да се вдига шум до небето: съобщението на Марк Ван Блерком било първата и последната нешифрована радиограма в последвалия радиообмен между групата и Земята. Затова в потока от масова информация на нашата планета цялата тази история била отразена само във вид на кратко съобщение, което по-късно не било потвърдено и поради това минало почти незабелязано.

Що се отнася до Генадий Комов, той не само че веднага схванал същността на проблема, зараждащ се пред очите му, но по някакъв начин успял да си представи и всички възможни последствия от него. Преди всичко той поискал от Фокин и Блерком да потвърдят получените данни (със специален код по свръхбързия канал) и щом получил потвърждението, незабавно свикал на съвещание тези ръководители на „Комкон“, които едновременно били и членове на Световния съвет. Сред тях били такива корифеи, като Леонид Горбовски и Август-Йохан Бадер, младия и буен Кирил Александров, предпазливия и вечно съмняващ се Махиро Синода, а също и енергичния шейсет и две годишен Рудолф Сикорски.

Комов ги информирал за случилото се и направо поставил въпроса: Какво трябва да се направи сега? Очевидно можели да затворят саркофага и да оставят всичко така, както си е, и по-нататък да се задоволят с ролята на пасивни наблюдатели. Можели да се опитат да активизират оплодените яйцеклетки и да видят какво ще излезе от това. И най-сетне, за да си спестят бъдещите усложнения, можели да унищожат находката.

Естествено Генадий Комов, който по това време вече бил достатъчно опитен, отлично разбирал, че нито това извънредно съвещание, нито още десет такива няма да разрешат проблема. С преднамерено острото си изказване той искал само да раздразни присъствуващите и да ги подтикне към спор.

И трябва да кажем, че постигнал целта си. От всички участници в съвещанието само Леонид Горбовски и Рудолф Сикорски очевидно запазили хладнокръвие. Горбовски — защото бил разумен оптимист, а Сикорски — защото още тогава бил ръководител на „Комкон-2“. Наговорени били много приказки — несдържано разпалени и преднамерено спокойни, съвсем лекомислени и изпълнени с дълбок смисъл, отдавна забравени и такива, които по-късно влезли в речниковия състав на докладите, легендите, отчетите и препоръките. И както трябвало да се очаква, единственото решение, което взели, било още на другия ден да се свика ново, разширено съвещание, като се привлекат и други членове на Световния съвет — специалисти по социална психология, педагогика и средства за масова информация.

По време на цялото съвещание Рудолф Сикорски мълчал. Той не се чувствувал достатъчно компетентен, за да се изказва в подкрепа на това или онова решение на проблема. Обаче богатият му опит от работата в областта на експерименталната история, както и цялата съвкупност от факти за дейността на Странниците, които му били известни, еднакво го карали да стигне до заключението, че каквото и решение да вземе в края на краищата Световният съвет, това решение, както и цялата информация за случая за неопределено време трябва да останат известни само на кръга от хора с най-висока социална отговорност. И именно в този смисъл той се изказал в самия край на съвещанието. „Решението да се остави всичко както си е и пасивно да се наблюдава всъщност не е никакво решение. Истинските решения са всичко на всичко две: да се унищожат яйцеклетките или да се активизират. Не е важно кога ще бъде взето едно от двете решения — дали утре или след сто години, но всяко от тях ще бъде незадоволително. Да се унищожи саркофагът значи да се извърши непоправима постъпка. Всички ние тук добре знаем цената на непоправимите постъпки. Да се активизират яйцеклетките значи да играем по свирката на Странниците, чиито намерения, меко казано, ни са неясни. Нищо не предрешавам и изобщо не смятам, че имам право да гласувам за което и да било решение. Единственото нещо, за което моля и на което държа, е да ми разрешите незабавно да взема мерки против изтичането на информация. Та макар и само за да не ни залее океан от некомпетентност…“

Тази кратка реч явно оказала известно въздействие и разрешението било дадено единодушно, още повече, на всички било ясно, че не бива да се бърза и е абсолютно необходимо да се създадат условия за спокойно и всестранно обсъждане.

На 31 декември се състояло разширено съвещание. Присъствували осемнайсет човека, включително и поканеният от Горбовски председател на Световния съвет по социалните проблеми. Всички се съгласили, че саркофагът бил намерен случайно и значи — преждевременно. След това всички се съгласили, че преди да вземат каквото и да било решение, трябва да се опитат да разберат, а ако не могат да разберат, то поне да си представят намеренията на Странниците от самото начало. Били изказани няколко повече или по-малко екзотични хипотези.

Кирил Александров, известен със своите антропоморфически възгледи, изказал предположението, че саркофагът е хранилище на генетичния фонд на Странниците. Всички доказателства, които са ми известни, че Странниците не са хуманоиди, заявил той, всъщност са косвени. В действителност Странниците спокойно могат да се окажат генетични двойници на човека. Това предположение не противоречи на нито един от установените факти. Като се обосновал по този начин, Александров предложил да се прекратят всички изследвания, находката да се възстанови в първоначалното й състояние и групата на Фокин да напусне системата ЕН 9173.

Според Август-Йохан Бадер саркофагът — да! — наистина бил хранилище на генетичния фонд, но не на Странниците, а именно на земляните. Преди четирийсет и пет хиляди години Странниците допуснали теоретично, че е възможно малобройните тогава племена от хомо сапиенс да се изродят генетично и по този начин взели мерки земното човечество да се възстанови в бъдеще.

Същия лозунг — „Не бива да си мислим нищо лошо за Странниците“ — издигнал в своето изказване и престарелият Пак Хин. И той като Бадер бил убеден, че имаме работа с генетичния фонд на земляците, но смятал, че Странниците по-скоро са го създали с просветителска цел. Саркофагът бил своеобразна „бомба от консервирано време“ и като я задействуват, съвременните земляни ще могат с очите си да видят особеностите на облика, анатомията и физиологията на своите далечни прадеди.

Генадий Комов погледнал на въпроса по-широко. Според него всяка цивилизация, достигнала до определена степен на развитие, не може да не се стреми към контакт с чужд разум. Обаче контактът между хуманоидните и нехуманоидните цивилизации е извънредно затруднен, ако изобщо е възможен. Не се ли сблъскваме сега с опит да се използва принципно нов метод за контакт — като се създаде същество-посредник, хуманоид, в чийто генотип са кодирани някои съществени характеристики на нехуманоидната психология. В този смисъл трябва да разглеждаме находката като начало на принципно нов етап както в историята на земляните, така и в историята на нехуманоидните Странници. Според Комов безспорно трябвало яйцеклетките незабавно да се активизират. Него, Комов, малко го смущавало очевидно преждевременното намиране на саркофага — като преценявали темповете, с които ще се развива човечеството, Странниците лесно биха могли да сбъркат с няколко века.

Хипотезата на Комов предизвикала оживен спор, в който за първи път било изказано съмнението, че съвременната педагогика успешно може да приложи своята методика при възпитанието на хора, чиято психика до голяма степен се отличава от хуманоидната.

Същевременно предпазливият Махиро Синода, виден специалист по Странниците, съвсем основателно задал въпроса: Защо всъщност уважаемият Генадий, както и някои други другари, са толкова сигурни в благосклонността на Странниците към земляните? Ние нямаме никакви доказателства, че Странниците изобщо могат да се отнасят благосклонно към когото и да било, в това число и към хуманоидите. Напротив, фактите (те са малобройни наистина) по-скоро говорят, че Странниците са абсолютно равнодушни към чуждия разум и са склонни да се отнасят към него като към средство за постигане на своите цели, а съвсем не като към партньор в контакта. Не му ли се струва на уважаемия Генадий, че хипотезата, изказана от него, в еднаква степен може да се развие в точно противоположната посока, а именно, че според замисъла на Странниците хипотетичните същества-посредници трябва да изпълняват задачи, които от наша гледна точка са по-скоро негативни. Защо, като следваме логиката на уважаемия Генадий, да не предположим, че саркофагът е, така да се каже, идеологическа бомба със закъснител, а съществата-посредници са нещо като диверсанти, които трябва да се вмъкнат в нашата цивилизация. Диверсанти, разбира се, е неприятна дума. Но ето че сега у нас се появи ново понятие — прогресор — човек от Земята, чиято дейност е насочена към запазване на мира сред другите хуманоидни цивилизации. Защо да не допуснем, че хипотетичните същества-посредници са нещо като прогресори на Странниците. Какво знаем в края на краищата за отношението на Странниците към темповете и формите на нашия човешки прогрес?…

Участниците в съвещанието тутакси се разцепили на две фракции — оптимисти и песимисти. Гледната точка на оптимистите, разбира се, изглеждала доста по-правдоподобна. Наистина трудно и даже като че ли невъзможно е да си представим свръхцивилизация, способна да извърши не само груба агресия, но дори и донякъде нетактични опити с по-малките братя по разум. В рамките на съществуващите представи за закономерностите в развитието на Разума гледната точка на песимистите изглеждала, меко казано, изкуствена, изсмукана от пръстите и архаична. Но, от друга страна, винаги оставала някаква вероятност, макар и нищожна, сметката да излезе крива. Биха могли да сбъркат нейните тълкуватели. И най-важното, биха могли да сбъркат самите Странници. А последствията от такива грешки за съдбините на земното човечество не се поддават нито на анализ, нито на контрол.

Именно тогава за пръв път във въображението на Рудолф Сикорски възникнал образът на същество, което нито анатомично, нито физиологично се отличава от човека, нещо повече, дори психически не се отличава от човека — нито с логиката си, нито с чувствата си, нито с отношението си към действителността, — живее и работи сред хората, носи в себе си невидимата страшна програма и най-ужасното е, че то самото нищо не знае за нея дори в онзи неопределен момент, когато тази програма най-сетне се включи, взриви в него землянина и го поведе към… къде? С каква цел? И още тогава на Рудолф Сикорски му станало безнадеждно ясно, че никой и преди всичко той, Рудолф Сикорски — няма право да се успокоява, като се позовава на нищожната и фантастична вероятност това предположение да излезе вярно.

В самия разгар на съвещанието предали на Генадий Комов поредната шифрограма от Фокин. Той я прочел, лицето му се променило и с треперещ глас обявил: „Лоша работа — Фокин и Ван Блерком съобщават, че всичките тринадесет яйцеклетки извършили първото деление.“

Това била отвратителна Нова година за всички посветени. От зори на 1 януари до вечерта на 3 януари на Новата 38 година на практика непрекъснато заседавала спонтанно образуваната Комисия за инкубатора. Саркофага сега го наричали инкубатор и по същество обсъждали само един въпрос: как, като се вземат предвид всички обстоятелства, да уредят съдбата на тринайсетте бъдещи нови граждани на планетата Земя.

Въпросът за унищожаването на инкубатора повече не бил повдиган, макар че всички членове на комисията, включително и тези, които от самото начало ратували за активизирането на яйцеклетките, се чувствували неловко. Неясна тревога завладяла душите им, струвало им се, че от 31 декември в известен смисъл са загубили своята самостоятелност и сега са принудени да действуват по план, натрапен им отвън. Впрочем обсъждането имало напълно конструктивен характер.

Още в тези дни, общо взето, били формулирани принципите на режима, по който щели да бъдат възпитавани бъдещите новородени, набелязани били техните бавачки, наблюдаващите лекари, учители, възможните наставници, а също и основните насоки на антропологичните, физиологичните и психологическите изследвания. Определени били и незабавно били изпратени в групата на Фокин специалисти по ксенотехнология и по-конкретно по ксенотехниката на Странниците със задача най-старателно да изучат саркофага-инкубатор, да предотвратят възможни „несръчни действия“ и най-вече с надежда, че могат да открият някакви характерни особености в тази машина, които по-късно ще им помогнат да уточнят и конкретизират програмата за предстоящата работа с „подхвърлените деца“. Разработени били дори различни варианти на организиране на общественото мнение, в случай че се осъществи всяка от изказаните хипотези за целите на Странниците.

Рудолф Сикорски не вземал участие в дискусията. Той слушал с половин ухо, а цялото му внимание било заето да отбелязва всеки, който дори съвсем малко бил замесен в развиващите се събития. Списъкът растял с потискаща бързина, но той разбирал, че за сега нищо не може да се направи, че така или иначе в тази странна и опасна история непременно ще се окажат замесени много хора.

Вечерта на 3 януари по време на заключителното заседание, когато била направена равносметка и стихийно образувалите се подкомисии били оформени организационно, той поискал думата и заявил приблизително следното.

Ние свършихме тук добра работа и повече или по-малко се подготвихме, за възможното развитие на събитията — доколкото беше възможно при сегашното ни равнище на информираност и в това, право да си кажем, глупаво положение, в което изпаднахме не по своя воля, а по волята на Странниците. Ние се споразумяхме да не извършваме непоправими постъпки — в това фактически е същността на всичките ни решения! Но! Като ръководител на „Комкон-2“, организацията, която е отговорна за безопасността на земната цивилизация, като цяло, ви предлагам няколко изисквания, които ние трябва безусловно да изпълняваме в нашата дейност занапред.

Първо. Всяка дейност, която поне малко е свързана с тази история, трябва да бъде обявена за поверителна и сведенията за нея да не подлежат на разгласяване при каквито и да било обстоятелства. Основанието за това е добре известният ви Закон за тайната на личността.

Второ. Нито едно от „подхвърлените деца“ не трябва да бъде запознато с обстоятелствата, при които се е появило на бял свят. Основанието е същият закон.

Трето. Веднага щом се появят на бял свят, „подхвърлените деца“ трябва да бъдат разделени, а по-нататък трябва да бъдат взети такива мерки, че те не само да не знаят нищо един за друг, но и да не могат да се срещнат. Това изискване се основава на доста елементарни съображения, които нямам намерение да излагам.

Четвърто. Всички „подхвърлени деца“ в бъдеще трябва да получат извънземни специалности, така че условията на живот и работата им по най-естествен начин да затрудняват връщането им на Земята дори за кратко време. Основанието е същата елементарна логика. За сега ние сме принудени да играем по свирката на Странниците, но сме длъжни да направим всичко възможно по-нататък (и колкото по-скоро, толкова по-добре) да свърнем от утъпканите пътища.

Както и трябвало да се очаква, „Четирите изисквания на Сикорски“ предизвикали буря от негодувание. Участниците в съвещанието като всички нормални хора не можели да търпят каквито и да било тайни, поверителни теми, премълчавани неща, пък и изобщо „Комкон-2“. Но Сикорски правилно предвидил, че като платят данък на естествените си емоции, психолозите и социолозите ще си съберат ума в главата и решително ще застанат на неговата страна. Със Закона за тайната на личността шега не бива. Лесно и без да се пресилват нещата всеки можел да си представи колко неприятни ситуации биха могли да възникнат в бъдеще, ако бъдат нарушени първите две изисквания. Опитайте се само да си представите човек, който научава, че се е появил на бял свят от инкубатор, изоставен преди четирийсет и пет хиляди години от незнайни чудовища, с незнайна цел и отгоре на това знае, че това е известно на всички наоколо. И ако той има поне малко развито въображение, неизбежно ще си представи, че той, землянинът до мозъка на костите си, който никога не е познавал и не е обичал нищо друго освен Земята, може би носи в себе си някаква страшна заплаха за човечеството. Тази представа може да нанесе на човека такава психологическа травма, с която няма да се справят и най-добрите специалисти…

Доводите на психолозите били подкрепени от внезапното и необичайно остро изказване на Махиро Синода, който направо заявил: „Тук умуваме твърде много за тринайсет още неродени сополанковци и твърде малко за потенциалната опасност, която те могат да представляват за древната Земя.“ В крайна сметка всичките „Четири изисквания“ били приети с мнозинство на гласовете и на Рудолф Сикорски веднага било възложено да разработи и въведе на практика съответните мерки. И навреме.

На 5 януари на Рудолф Сикорски се обадил леко разтревожен Леонид Андреевич Горбовски. Оказало се, че преди половин час той разговарял с един свой стар приятел — тагорски ксенолог, работещ през последните две години в Московския университет. По време на разговора сякаш между другото тагорецът се заинтересувал потвърдило ли се е мярналото се преди няколко дни съобщение за необикновената находка в системата ЕН 9173. Заварен от този невинен въпрос съвсем неподготвен, Горбовски взел да мънка неубедително, че отдавна вече не е следотърсач, че този въпрос е извън неговите интереси, че той изобщо не е осведомен, и в края на краищата с облекчение и съвсем искрено заявил, че не бил чел това съобщение. Тагорецът веднага прехвърлил разговора на друга тема, но въпреки това Горбовски останал с най-неприятно чувство от тази част на разговора.

Рудолф Сикорски разбрал, че този разговор ще има продължение. И не сбъркал.

На 7 януари неочаквано го посетил току-що пристигналият от Тагора колега по работа, ако може така да се каже, многоуважаемият доктор Ас-Су. Целта на посещението му била да уточнят някои необходими подробности, свързани с набелязаното разширяване на дейността на официалните тагорски наблюдатели на нашата планета. Когато деловата част от разговора завършила и дребничкият доктор Ас-Су наченал любимата си земна напитка (студено ечемичено кафе със синтетичен мед), високопоставените страни се заловили да си разменят забавни и страшни исторически анекдоти, които отдавна обичали да си разказват един на друг, като при това ги поднасяли с голямо майсторство.

По-специално доктор Ас-Су разказал как преди сто и петдесет земни години при полагането на основите на Третата голяма машина тагорските строители открили в базалтовия пласт на Полярния континент удивително устройство, което според земната терминология би могло да се нарече много хитро конструиран развъдник, съдържащ двеста и три ларви на тагорци в латентно състояние. Не успели достатъчно точно да установят възрастта на находката, обаче било ясно, че този развъдник е направен много преди Великата генетична революция, сиреч още в онези времена, когато всеки тагорец преминавал в своето развитие през стадия на ларва…

— Забележително — промърморил Сикорски. — Нима в онези времена вашият народ е разполагал с толкова развита технология?

— Не, разбира се! — отвърнал доктор Ас-Су. — Безспорно това е било приумица на Странниците.

— Но защо е било всичко това?

— Много трудно може да се отговори на този въпрос. Ние дори не се опитахме да отговорим.

— И какво стана по-нататък с тези мънички тагорци?

— Хм… Задавате ми странен въпрос. Ларвите започнаха спонтанно да се развиват и естествено веднага унищожихме това устройство заедно с цялото му съдържание… Нима можете да си представите народ, който в това положение би постъпил другояче?

— Мога — казал Сикорски.

На другия ден, 8 януари 38 година, дипломатическият представител на Единна Тагора отпътувал за родината си по здравословни причини. След още няколко дни на Земята и на всички други планети, където се били заселили и работели земляни, не останал нито един тагорец. А след още един месец се наложило абсолютно всички земляни, работещи на Тагора, да се завърнат на Земята. Връзките с Тагора се прекъснали за двайсет и пет години.

Те всички се родили в един ден — на 6 октомври 38 година: пет момичета и осем момчета, яки, кресливи, абсолютно здрави човешки бебета. До момента, в който се появили на бял свят, всичко вече било готово. Поели ги и ги прегледали медицински светила — членове на Световния съвет и консултанти на Комисията за тринайсетте — измили ги, повили ги и още същия ден ги докарали на Земята със специално подготвен за целта кораб. Вечерта в тринайсет ясли, пръснати по шестте континента, грижовни бавачки вече се занимавали с тринайсетте сираци и посмъртни деца, които никога нямало да видят своите родители и отсега нататък майка на всички ставало цялото огромно и добро човечество. Легендите за техния произход вече били подготвени от самия Рудолф Сикорски и със специално разрешение на Световния съвет били въведени в ГВИ.

Съдбата на Лев Вячеславович Абалкин, както и съдбите на останалите дванайсет негови „едноутробни“ братя и сестри, отсега била програмирана за много години напред и много години тя по абсолютно нищо не се отличавала от съдбите на стотици милиони негови обикновени земни връстници.

В яслите, както се полага на всяко бебе, отначало той лежал, после пълзял, след това проходил и накрая взел да тича. Заобиколен бил от бебета като него и за тях се грижели млади и по-възрастни хора — такива, каквито имало в другите стотици хиляди ясли на планетата.

Наистина на него му провървяло малко повече, отколкото на други деца. В същия ден, когато го приели в яслите, тук постъпила на работа като обикновен наблюдаващ лекар Ядвига Михайловна Леканова — един от най-големите специалисти в света по детска психология. Кой знае защо, на нея й се приискало да слезе от висините на чистата наука и да се върне там, откъдето започнала преди няколко десетилетия. А когато шестгодишният Лев Абалкин бил прехвърлен заедно с цялата група от яслата в сиктивкарското училище-интернат №241, същата тази Ядвига Михайловна решила, че й е време сега да поработи с деца в училищна възраст и се прехвърлила като наблюдаващ лекар в същото училище.

Лев Абалкин растял и се развивал като напълно нормално момче, може би бил малко затворен и имал лека склонност към меланхолия, но всички отклонения на неговата психика от нормите били в границите на средните значения и значително отстъпвали на крайните възможни отклонения. Също така добре се развивал той и физически. Не се отличавал нито с прекалена нежност, нито пък с някаква особена сила. С една дума бил яко, здраво, напълно обикновено момче, което изпъквало сред своите съученици — повечето славяни — единствено със синкавочерните си прави коси, с които много се гордеел и все гледал да ги остави да пораснат до раменете. Така било до октомври 47 година.

На 16 ноември по време на периодичния преглед Ядвига Михайловна открила, че Льова има малка леко подута синина на свивката на десния си лакът. Синините при момчетата не са голяма рядкост и Ядвига Михайловна не й обърнала никакво внимание, а след това, разбира се, щяла да забрави за нея, ако след седмица, на 23 ноември, не се оказало, че синината не само че не изчезнала, ами странно се преобразила. Всъщност тя вече не можела да се нарича синина, защото вече приличала на нещо като татуировка — малък жълтокафеникав знак във вид на стилизирана буква „Ж“. Ядвига Михайловна внимателно поговорила с момчето и разбрала, че Льова Абалкин няма никаква представа откъде се е взело това нещо и защо. Било съвсем ясно, че досега той чисто и просто не знаел и не забелязвал, че нещо му е излязло на свивката на десния лакът.

След като се поколебала малко, Ядвига Михайловна решила, че е длъжна да съобщи за това малко откритие на доктор Сикорски. Доктор Сикорски изслушал информацията без всякакъв интерес, обаче в края на декември неочаквано се обадил по видеофона на Ядвига Михайловна и я попитал как стои въпросът с бенката на Лев Абалкин. Нищо не се е променило, отвърнала малко учудена Ядвига Михайловна. Ако не ви затруднява, помолил доктор Сикорски, фотографирайте някак си незабелязано от момчето тази бенка и ми изпратете снимката.

Лев Абалкин бил първото „подхвърлено дете“, на което се появяло знак на свивката на десния лакът. През следващите два месеца на още осем от „подхвърлените деца“ се появили бенки с повече или по-малко заплетена форма по съвсем същия начин: отначало без никакви външни причини се появявала леко подута синина, децата нямали никакви болки, а след седмица се оформял жълтокафеникавият знак. В края на 48 година вече и тринайсетте носели „клеймото на Странниците“. И тогава било направено поразително и ужасяващо откритие, което предизвикало и появата на понятието „детонатор“.

Кой пръв въвел това понятие днес трудно може да се каже. Според Рудолф Сикорски то най-точно и най-страшно определи същността на нещата. Още през 39 година, сиреч на следващата година след раждането на „подхвърлените деца“, ксенотехниците, които се занимавали с демонтирането на опустелия инкубатор, открили вътре в него дълга кехлибарена кутия, която съдържала тринайсет сиви, леко изпъкнали диска със знаци по тях. В инкубатора тогава били открити и по-загадъчни предмети, затова никой не й обърнал специално внимание. Калъфът бил пренесен в Музея за извънземни култури, описали го в поверителното издание „Материали за саркофага-инкубатор“ като елемент от системата за осигуряване на жизнеспособността, той успешно издържал на вялия напън на някакъв изследовател, който се опитал да разбере какво е това и за какво може да послужи, а после бил прехвърлен като футболна топка във вече препълнения специален сектор за предмети от материалната култура с неизяснено предназначение, където благополучно бил забравен цели десет години.

В началото на 49 година помощникът на Рудолф Сикорски по въпросите на „подхвърлените деца“ (да го наречем примерно Иванов) влязъл в кабинета на началника си и сложил пред него проектор, включен на 211-а страница от шестия том на „Материалите за саркофага-инкубатор“. Екселенц погледнал и се вцепенил. Пред него била снимката на „елемента за осигуряване на жизнеспособността 15/156А“ — тринайсет сиви, леко изпъкнали дискове в гнездата на кехлибарения калъф. Тринайсет заплетени йероглифа, същите онези, които така добре познавал от тринайсетте снимки на тринайсет свивки на детски лакти и над които дори вече бил престанал да си блъска главата. По един знак на всеки лакът. По един знак на всеки диск. По един диск на всеки лакът.

Това не можело да бъде случайност. То трябвало да означава нещо. Нещо много важно. Първата реакция на Рудолф Сикорски била веднага да поиска от музея този „елемент 15/156А“ и да го скрие при себе си, в сейфа. От всички. От себе си. Той се уплашил. Просто се уплашил. И най-страшното било, че не разбирал защо се страхува.

Иванов също бил изплашен. Те се спогледали и се разбрали без думи. Пред очите им оживяла една и съща картина: тринайсет загорели, изподрани бомби с весели викове тичат през потоците и се катерят по дърветата в различни краища на земното кълбо, а тук, на две крачки, тринайсет детонатора за тях чакат в зловещата тишина да им дойде времето.

Това било минута на слабост, разбира се. Та нали нищо страшно не било станало. Всъщност от никъде не следвало, че дисковете със знаците са детонатори за бомби, възбудители на скрита програма. Просто те вече свикнали да предполагат най-лошото, когато станело дума за „подхвърлените деца“. Но дори и ако изпадналото им в паника въображение не ги лъжело, дори и в този краен случай за сега нищо страшно нямало. Винаги когато поискат, можели да унищожат детонаторите. Винаги когато поискат, можели да ги вземат от музея и да ги изпратят през девет земи в десета, чак на края на обитаемата Вселена, а при нужда — и по-нататък.

Рудолф Сикорски позвънил на директора на музея и го помолил да предостави експонат номер еди-кой си на разположение на Световния съвет, като нареди да го донесат при него, Рудолф Сикорски, в кабинета му. Последвала малко учудена, но безупречно вежлива реплика, с която недвусмислено му било отказано. Станало ясно (дотогава Сикорски и представа си нямал за това), че експонатите от музея, при това не само от Музея за извънземни култури, а и от всеки музей на Земята, не се дават нито на частни лица, нито на Световния съвет, нито даже на го̀спода. Ако дори на самия господ му се наложи да поработи с експонат номер еди-кой си, той ще трябва да отиде в музея, да покаже съответните пълномощия и там, в сградата на музея, да направи необходимите му изследвания, за които иначе на него, на го̀спода, ще му бъдат предоставени всички необходими условия: лаборатории, съответните съоръжения, необходимите консултации и така нататък, и така нататък.

Появила се неочаквана пречка, но първоначалната уплаха вече преминала. В края на краищата добре е поне, че за да се съедини с детонатора, на бомбата ще й потрябват най-малкото „съответните пълномощия“. И в края на краищата само от Рудолф Сикорски зависело да направи така, че музеят да се превърне в същия този сейф, само че с малко по-големи размери. И изобщо за какъв дявол било всичко това? Бомбите отде ще знаят къде се намират детонаторите и че те изобщо съществуват? Не-не, това било минута на слабост. Една от малкото такива минути в неговия живот.

С детонаторите се заели сериозно. Съответно подбрани хора, снабдени със съответните пълномощия и препоръки, провели в чудесно съоръжените лаборатории на музея цикъл от грижливо обмислени изследвания. Резултатът от тези изследвания с чиста съвест би могъл да се нарече нулев, ако не било едно странно и дори, право да си кажем, трагично обстоятелство.

С един от детонаторите бил направен опит да бъде регенериран. Експериментът не успял: за разлика от много предмети на материалната култура на Странниците детонатор номер 12 (със знак „М“ в готическото писмо), след като бил разрушен, не се възстановил. А два дни по-късно в Северните Анди попаднала под лавина група ученици от интерната „Темпладо“ — двайсет и седем момчета и момичета начело с учителя си. Много деца били натъртени и наранени, но всички останали живи освен Една Ласко, лично дело №12, знак „М“ от готическото писмо.

Безспирно това би могло да бъде случайност. Но изследванията на детонаторите били прекъснати и през Световния съвет било прокарано решението да бъдат забранени.

И имало още едно произшествие, но много по-късно, вече през 62 година, когато Рудолф Сикорски, наричан тогава с прозвището „Странника“, бил резидент на Саракш.

Работата е там, че тъкмо благодарение на неговото отсъствие на Земята, група психолози, влизащи в състава на Комисията за тринайсетте, успяла да получи разрешение отчасти да разкрие тайната на личността на едно от „подхвърлените деца“. За експеримента бил избран Корней Яшмаа — номер 11, знак „Елбрус“. След старателна подготовка му разказали цялата истина за неговия произход. Само за неговия и за ничий друг.

Корней Яшмаа завършвал тогава училище за прогресори. Всички изследвания показвали, че той бил човек с извънредно устойчива психика и много силна воля, и изобщо с необикновени заложби. Психолозите не сбъркали. Корней Яшмаа възприел фактите изключително хладнокръвно — очевидно обкръжаващият го свят го интересувал много повече, отколкото тайната на собствения му произход. Психолозите внимателно го предупредили, че в него може да е заложена скрита програма, която всеки момент може да насочи неговата дейност против интересите на човечеството, но това предупреждение никак не го развълнувало. Той откровено си признал, че макар да съзнава потенциалната опасност, която представлява, изобщо не вярва в нея. С готовност се съгласил постоянно да се самонаблюдава, като между другото всеки ден проверява състоянието си с индикатор на емоциите, и дори сам предложил да му направят колкото искат дълбоко ментокопиране. С една дума комисията можела да бъде доволна: поне едно от „подхвърлените деца“ сега станало съзнателен и силен съюзник на Земята.

Щом научил за този експеримент, отначало Рудолф Сикорски се разгневил, но после решил, че в крайна сметка такъв опит може да се окаже полезен. От самото начало той настоявал да се запази тайната на личността на „подхвърлените деца“ преди всичко в интерес на безопасността на Земята. Не искал, ако програмата заработи, освен с тази подсъзнателна програма, „подхвърлените деца“ да разполагат и с напълно съзнателни сведения за себе си и за това какво става с тях. Предпочитал те да се лутат, без да знаят какво търсят и неизбежно да вършат странни и безсмислени постъпки. Но в края на краищата дори било полезно за сравнение едно (но не повече!) от „подхвърлените деца“ да разполага с пълна информация за себе си. Ако програмата въобще съществува, то тя безспорно е организирана така, че всяко съзнание да бъде безсилно да се справи с нея. Иначе работата на Странниците не би си заслужавала труда. Но без съмнение поведението на човека, осведомен за програмата, трябвало рязко да се отличава от поведението на останалите.

Обаче на психолозите и през ум не им минало да се задоволят с постигнатото. След успеха с Корней Яшмаа те станали по-смели и три години по-късно (Рудолф Сикорски все още бил на Саракш) повторили експеримента с Томас Нилсон (номер 02, знак „Разкривена звезда“), надзирател на резерват на Горгона. Сведенията за него били доста благоприятни и действително няколко месеца той продължавал спокойно да си работи, като очевидно ни най-малко не бил смутен от тайната на своята личност. Изобщо Нилсон бил по-скоро флегматичен човек, без склонност да проявява емоции.

Той старателно изпълнявал всички препоръчани му процедури за самонаблюдение и дори гледал на положението си с присъщото му малко мрачно чувство за хумор, но решително се отказал от ментокопиране, като се позовал на лични причини. На сто двайсет и осмия ден от началото на експеримента Томас Нилсон загинал там, на Горгона, при обстоятелства, които не изключвали възможността за самоубийство.

За комисията и най-вече за психолозите това било страшен удар. Престарелият Пак Хин обявил, че напуска комисията, зарязал института, учениците си, роднините и се оттеглил от живота в някакъв затънтен край. На сто трийсет и втория ден сътрудникът на „Комкон-2“, който между другото бил длъжен всеки месец да проверява състоянието на кехлибарения калъф, докладвал ужасно смутен, че детонатор номер 02 със знака „Разкривена звезда“ изчезнал безследно. В гнездото, застлано с помръдващите се влакънца на псевдоепителната тъкан, нямало и помен от него, а камо ли прах.

Сега вече нямало никакво съмнение, че между „подхвърлените деца“ и съответните детонатори съществува някаква, меко казано, полумистична връзка. И никой от членовете на комисията вече не се съмнявал, че в близко бъдеще земляните май няма да могат да се оправят в тази история.