Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Камерер (2)
Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Жук в муравейнике, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 35 гласа)

Информация

Корекция
NomaD (2015 г.)
Източник
sfbg.us

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

Из отчета на Лев Абалкин

… Дъждът отново се усилва и мъглата става по-гъста, така че къщите вляво и вдясно вече почти не могат да се различават от средата на улицата. Експертите изпадат в паника — привидяло им се, че сега отказват биоптичните преобразуватели. Успокоявам ги. Щом сърцата им се отпускат, стават нахални и започват да ми досаждат да включа прожектора за мъгла. Включвам им прожектора. Експертите аха-аха да засияят, но тогава Шчекн сяда на опашката си по средата на платното и заявява, че няма да направи нито крачка повече, докато не махнат тази шантава дъга, от която го болят ушите и го сърби между пръстите. Той, Шчекн, чудесно вижда всичко и без тези глупави прожектори, а пък ако експертите нещо не виждат, то значи не трябва да го виждат, нека по-добре да се захванат с някоя по-полезна работа, например докато той, Шчекн, се върне, да му приготвят овесена каша с боб. Взрив от възмущение. Изобщо експертите малко се страхуват от Шчекн. Всеки землянин, запознал се с главанак, рано или късно започва малко да се страхува от него. Но в същото време, колкото и парадоксално да е това, същият този землянин не е способен да се отнася към главанака другояче освен като към голямо говорещо куче (е, нали знаете, циркът, чудесата на зоопсихологията, това-онова…).

Един от експертите има неблагоразумието да заплаши Шчекн, че ще го остави без обед, ако продължава да се инати. Шчекн повишава тон. Обяснява им, че той, Шчекн, цял живот прекрасно е карал без експерти. Нещо повече, досега ние сме се чувствували особено добре именно когато експертите ни се виждали, ни се чували.

Стоя под дъжда, който все повече и повече се усилва, слушам всичките тези експертно-бобови врели-некипели и все не мога да се отърся от пълното вцепенение. Струва ми се, че присъствувам на невероятно глупаво театрално представление без начало и без край, където всички действуващи лица са позабравили своите роли и дрънкат измислици с напразната надежда, че нещата могат да се оправят. Това представление сякаш е замислено специално за мене, та колкото може по-дълго да бъда задържан на едно място, да не ми дадат да направя нито крачка напред, а в това време зад кулисите някой бързо прави нещо, с което окончателно да ми внуши: всичко е безсмислено, нищо не може да се направи, трябва да се връщам вкъщи…

С огромно усилие се овладявам и изключвам проклетия прожектор. Шчекн веднага прекъсва насред думата дългото, грижливо обмислено оскърбление и хуква напред, сякаш нищо не е било. Вървя подире му и слушам как Вандерхузе възстановява реда на борда:

„Срамота!… Да пречите на работната група!… Незабавно ще ви изгоня от залата!… Ще ви отстраня!… Тука да не е пазар!“

— Забавляваш ли се? — тихичко питам Шчекн.

Той само ме поглежда накриво с изпъкналите си очи.

— Интригант — казвам. — И всички главанаци сте интриганти и кавгаджии…

— Мокро е — ни в клин, ни в ръкав отвръща Шчекн. — И е пълно с жаби. Няма къде да стъпиш… Пак има камиони — съобщава той.

От мъглата пред нас силно и остро замирисва на мокро ръждясало желязо и след минута се озоваваме сред огромно сборище от най-различни автомобили.

Тук има и обикновени камиони, и камиони-фургони, и грамадни автоплатформи, и мънички капковидни пикали, и някакви чудовищни самоходни превозни средства с осем колелета, високи човешки бой. Те стоят насред улицата и по тротоарите, спрели как да е, безразборно, като са се долепили един в друг с броните си, а тук-таме са се накамарили един връз друг — невъобразимо ръждясали, полуразнебитени, разпадащи се при най-малкото побутване. Те са стотици. Невъзможно е да вървим бързо, налага се да ги заобикаляме, да се провираме, да се прехвърляме и всички те са натоварени догоре с покъщнина, и тази покъщнина също отдавна е изгнила, разкапала се е, ръждясала е до неузнаваемост…

А после някак неочаквано този уродлив лабиринт свършва.

По-точно наоколо пак има коли, стотици коли, но сега те стоят в известен ред, подредени от двете страни на платното и по тротоарите, а средата на улицата отново е чиста.

Поглеждам Шчекн. Той яростно се отърсва, чеше се с всичките си четири лапи едновременно, ближе си гърба, плюе, бълва проклятия и отново захваща да се отърсва, да се чеше и да се ближе.

Вандерхузе пита разтревожен защо сме се отклонили от маршрута и какъв беше тоя склад. Обяснявам му, че това не беше склад. Спорим на темата: ако това са следи от евакуация, то защо аборигените са се евакуирали от покрайнините към центъра.

— Обратно по този път няма да мина — заявява Шчекн и с яростен удар размазва на настилката промъкващата се жаба.

В два часа след пладне щабът разпространява съобщение за първите изводи. Екологична катастрофа е имало, но цивилизацията е загинала по някаква друга причина. Населението е изчезнало, тъй да се каже, завчас, но не се е изтребило във войни и не се е евакуирало в Космоса, защото технологията не била на такова равнище, пък и изобщо планетата не представлява гробище, а боклукчийска кофа. Жалките останки от аборигените вегетират в селските местности, обработват някак земята, напълно са лишени от културни навици, но чудесно боравят с магазинните винтовки. Извод за нас с Шчекн: градът би трябвало да бъде абсолютно пуст. На мен този извод ми изглежда съмнителен. На Шчекн също.

Улицата се разширява, къщите и редиците от коли от двете ни страни съвсем изчезват в мъглата и усещам, че пред мен има открито пространство. След още няколко крачки отпред в мъглата изплува нисък квадратен силует. Пак е бронетранспортьор — съвсем същият като онзи, който беше попаднал под срутилата се стена, но този е захвърлен много отдавна, вдълбал се е под собствената си тежест и сякаш е враснал в асфалта.

Нищо не виждам пред себе си. Мъглата на този площад е някак особена, неестествено гъста, сякаш се утаявала тук много, много години, за тези години се е уталожила, пресякла се е като мляко и се е слегнала под собствената си тежест.

— Погледни под краката си — внезапно командува Шчекн. Поглеждам под краката си и нищо не виждам. Затова пък внезапно осъзнавам, че под краката ни вече има не асфалт, а нещо меко, пружиниращо и хлъзгаво като дебел мокър килим. Клякам.

— Можеш да включиш твоя прожектор — мърмори Шчекн. Но вече без всякакъв прожектор виждам, че тук асфалтът почти напълно е покрит с доста дебела и противна кора от някаква сплъстена влажна маса, плътно обрасла с разноцветна плесен. Измъквам ножа и надигам един пласт от кората — от плесенясалата маса се откъсва нещо като парче или ивица и под тази ивица от мътно зеленило се показва нещо кръгло (копче? катарама?) и бавно започва да се изправят някакви телчета или пружинки…

— Всички те са вървели тук… — казва Шчекн със странна интонация.

Надигам се и поемам нататък, като стъпвам по меко и хлъзгаво. Опитвам се да обуздая въображението си, но този път не успявам. Всички те са вървели тук, по този път, като са захвърляли своите ненужни пикали и фургони, стотици хиляди и милиони са нахлували от булеварда на този площад, като са минавали покрай бронетранспортьора със страшно и безсилно насочените картечници, вървели са, като са изтървавали и малкото, което се опитвали да отнесат със себе си, препъвали са се и го изтървавали, може би дори самите те са падали и тогава вече не са можели да станат и всичко, което паднело, се стъпквало, стъпквало, стъпквало от милиони, крака. И кой знае защо, струваше ми се, че всичко това е станало през нощта — човешката каша е била озарена от мъртва мъждива светлина и е било тихо като в сън…

— Яма… — казва Шчекн.

Включвам прожектора. Няма никаква яма. Докъдето стига лъчът, по равния гладък площад проблясват безбройните блещукащи пламъчета на луминесциращата плесен, а на две крачки пред нас влажно чернее голям, около двайсет на четирийсет, правоъгълник от гладък и гол асфалт. Той сякаш старателно е изрязан в този плесенясал мъждукащ килим.

— Стъпала! — казва Шчекн сякаш с отчаяние. — Надупчени! Дълбоко е! Не виждам…

Мравки полазват гърба ми: никога не съм чувал Шчекн да говори с толкова странен глас. Без да гледам, протягам ръка надолу, поставям я върху голямата високочела глава и усещам как нервно потрепва триъгълното ухо. Безстрашният Шчекн е изплашен. Безстрашният Шчекн се притиска до крака ми точно така, както неговите прадеди са се притискали до краката на своите господари, когато са усещали зад прага на пещерата нещо непознато и опасно…

— Няма дъно… — казва той с отчаяние. — Не мога да разбера. Винаги има дъно. Те всички са влезли там, а дъно няма и никой не се е върнал… Ние трябва ли да отидем там?

Клякам и го прегръщам през врата.

— Не виждам тук ями — казвам на езика на главанаците. — Виждам само правоъгълник от равен асфалт.

Шчекн диша тежко. Всичките му мускули са напрегнати и той все по-плътно се притиска до мен.

— Ти не можеш да я видиш — казва той. — Не умееш. Има четири стълби с надупчени стъпала. Изтрити са. Блестят. Спускат се все по-надълбоко и по-надълбоко. И наникъде не водят. Не искам да отивам там. Не ми заповядвай.

— Приятелю — казвам аз. — Какво става с тебе? Как мога да ти заповядвам?

— Не ме моли — каза той. — Не ме кани. Не настоявай.

— Ей сега ще си отидем оттук — казвам.

— Да. И по-бързо!

Диктувам донесението. Вандерхузе вече е превключил моя канал към щаба и когато завършвам, цялата експедиция вече е в течение на нещата. Надига се врява. Предлагат се хипотези, препоръчват се мерки. Доста е шумно. Шчекн полека-лека идва на себе си: гледа накриво с жълтите си очи и непрекъснато се облизва. Накрая се намесва самият Комов. Врявата стихва. Наредено ни е да продължим придвижването си напред и ние се подчиняваме на драго сърце.

Заобикаляме страшния правоъгълник, пресичаме площада, минаваме покрай втори бронетранспортьор, който е заприщил булеварда от срещуположната страна, и отново се оказваме между две колони от изоставени автомобили. Шчекн пак тича бодро напред, отново е енергичен, заядлив и надменен. Усмихвам се наум и си мисля, че на негово място сега несъмнено щях да се измъчвам от срам заради паническия пристъп на почти детински страх, който не съм могъл да овладея там, на площада. А ето че Шчекн никак даже не се измъчва. Да, изпитал е страх и не е успял да го прикрие, и не вижда в това нищо срамно и неудобно. Сега разсъждава на глас:

— Всички те са отишли под земята. Ако там имаше дъно, щях да те уверявам, че те всичките сега живеят под земята, много надълбоко, нечувано. Но там няма дъно! Не разбирам къде могат там да живеят. Не разбирам защо там няма дъно и как е възможно това.

— Опитай се да обясниш — казвам му аз. — Много е важно.

Но Шчекн не може да обясни. Много е страшно, твърди той.

Планетите са кръгли, опитва се той да обясни, и тази планета, и тя е кръгла, сам видях, но на този площад тя съвсем не е кръгла. Там тя е като чиния. И в чинията има дупка. И тази дупка води от една кухина, където се намираме ние, направо в друга кухина, където нас ни няма.

— А защо аз не видях тази дупка?

— Защото отгоре тя е покрита. Ти не умееш да виждаш това. Покрили са я за такива като тебе, а не за такива като мене…

После той неочаквано съобщи, че пак се е появила опасност. Малка опасност, обикновена. Много отдавна е нямало никаква и ето че отново се е появила.

След малко от фасадата на къщата вдясно се откъсва и рухва балконът на третия етаж. Бързо питам Шчекн не е ли намаляла опасността. Без да се замисля, той казва да, намаляла е, но малко. Искам да го попитам от коя страна сега ни заплашва тази опасност, но в този момент силен въздушен поток ме блъска в гърба, свисти в ушите ми, а козината на Шчекн настръхва.

По булеварда сякаш профучава малък ураган. Горещ е и от него мирише на желязо.

— Какво става там при вас? — крещи Вандерхузе.

— Течение някакво става — отвръщам аз през зъби.

Нов вихър ме понася и въпреки желанието ми ме кара да тичам напред. Унизително е някак си.

— Абалкин! Шчекн! — гърми гласът на Комов. — Стойте по средата на улицата! По-далече от стените! Продухвам площада и край вас може нещо да се срути…

Шчекн пада по корем и се влачи по настилката в компанията на някакъв зазяпал се плъх.

— Свърши ли? — раздразнено пита той, когато ураганът стихва. Даже не се опитва да се изправи на крака.

— Край — казва Комов. — Можете да продължавате придвижването си.

— Благодаря ви от сърце — казва Шчекн, злъчен като най-отровната змия.

В ефира някой не може да се сдържи и се кикоти. Струва ми се, че е Вандерхузе.

— Моля да ме извините — казва Комов. — Трябваше да разпръсна мъглата.

В отговор Шчекн бълва най-дългото и завързано проклятие на езика на главанаците, изправя се, бясно се отърсва и внезапно застива в неудобна поза.

— Лев — казва той. — Вече няма опасност. Съвсем. Издухаха я.

— Все е полза — казвам аз.

Информация от Еспада. Много емоционално описва Главния Гаттаух. Като жив е пред очите ми — невъобразимо мръсен, вонящ старец, целият в лишеи, който изглежда на двеста години, а твърди, че е на двайсет и една, говори прегракнало, кашля, храчи и се секне, постоянно държи на колене магазинната си винтовка и от време на време гърми във въздуха над главата на Еспада, не ще да отговаря на никакви въпроси, а през цялото време се натиска сам да задава въпроси, като нарочно разсеяно изслушва отговорите и на всеослушание обявява всеки втори отговор за лъжа…

Булевардът ни извежда на поредния площад. Всъщност това не е площад, а просто вдясно има полукръгла градска градинка, зад която жълтее дълга сграда с вдлъбната фасада на фалшиви колони. Фасадата е жълта и храстите в градинката са някак си повехнало жълти като в края на есента и затова не мога веднага да забележа, че в средата на градинката има още една „чаша“.

Този път тя е непокътната и блести като нова, сякаш едва тази сутрин са я сложили тук, сред жълтите храсти — цилиндър, висок към два метра и с диаметър около метър, от полупрозрачен материал, наподобяващ кехлибар. Той стои абсолютно вертикално и кръглата му врата е плътно затворена.

На борда около Вандерхузе избухва ентусиазъм, а Шчекн още веднъж демонстрира своето безразличие и даже презрението си към всичките тези предмети, от които „неговият народ не се интересува“; той незабавно започва да се чеши, обърнал задник на „чашата“.

Аз обикалям около чашата, после хващам с два пръста издатината на кръглата врата и надниквам вътре. Обаче един поглед ми е напълно достатъчен — запълнил с чудовищните си кости с безброй стави цялото пространство в чашата, извадил на показ бодливите си половинметрови щипки, с цялото си величие тъпо и мрачно ме гледа с двете си редици мътнозелени зъркели гигантски ракопаяк от Пандора.

Не реагирах от страх, а благодарение на спасителния рефлекс за абсолютно непредвидимото. Не бях успял и да ахна, когато вече с все сила запирах с рамо хлопнатата врата, опрял здраво крака о земята, облян в пот от главата до петите, и всяка жила в мен трепереше.

А Шчекн вече е до мен, готов незабавно и решително да се хвърли в бой — поклаща се на опънатите си напрегнати крака, като изчакващо върти високочелата си глава от една страна на друга. Ослепително белите му зъби влажно блестят в ъглите на устата. Това продължава само няколко секунди, след което той свадливо пита:

— Какво става? Кой те стресна?

Аз напипвам ръкохватката на скорчера, насила се отлепвам от проклетата врата и започвам да се отдръпвам назад, като държа скорчера готов. Шчекн отстъпва заедно с мене, като все повече се дразни.

— Зададох ти въпрос! — възмутено заявява той.

— Ти какво — казвам аз през зъби, — досега нищо ли не усети?

— Къде? В тази будка ли? Там няма нищо!

Вандерхузе и експертите развълнувано вдигат врява на ухото ми. Не ги слушам. И без тях знам, че мога например да подпра вратата с греда — ако я намеря отнякъде — или да изгоря всичко със скорчера. Продължавам да отстъпвам, като не свалям очи от вратата на „чашата“.

— Будката е празна! — продължава да настоява Шчекн. — И вътре няма никой. И от много години там не е имало никой. Искаш ли да отворя вратата и да ти покажа, че там няма нищо?

— Не — казвам, като криво-ляво се оправям с гласните си струни. — Да се махаме оттука.

— Само ще отворя вратата…

— Шчекн — казвам аз. — Грешиш.

— Ние никога не грешим. Отивам. Ще видиш.

— Грешиш — изревавам аз. — Ако сега не тръгнеш с мен, значи не си ми никакъв приятел и хич не ти пука за мене!

Рязко се завъртам на токовете си (скорчерът е в отпуснатата ми ръка, предпазителят е снет, а регулаторът е поставен на непрекъснато разреждане) и се отдалечавам… Гърбът ми е огромен, широк е колкото целия булевард и е абсолютно беззащитен.

С необикновено намусен и презрителен вид Шчекн се тътри вляво зад мен и мърмори предизвикателно. А когато се отдалечаваме на около двеста крачки и вече напълно съм се успокоил и започвам да търся начин да се одобрим, Шчекн внезапно изчезва. Излита като вихър и ето го вече до будката, и е късно да се спускам след него, да го хващам за задните крака и да замъквам глупака надалеч, и скорчерът ми вече е съвсем безполезен, а проклетият главанак открехва вратата и дълго, безкрайно дълго гледа вътре в „чашата“…

После, все тъй без да издаде нито звук, отново затваря вратата и се връща. Шчекн е унизен. Шчекн е убит духом. Безспорно признава, че е напълно некадърен и затова е готов занапред да изтърпи всякакво отношение към себе си. Той се връща до краката ми, сяда леко извърнат и посърнал свежда глава. Мълчим. Аз избягвам да го гледам. Гледам „чашата“ и усещам как струйките пот по лицето ми изсъхват и стягат кожата, как мускулите ми се освобождават от мъчителните тръпки, за да бъдат обхванати от лепкава угнетяваща болка и от всичко на света сега най-много ми се иска да изсъскам: „Мр-р-ръсно псе!…“ и със силен замах, в който да събера всичката си мъка и облекчение, да залепя плесница на тази тъжна, глупапа, упорита, високочела и безмозъчна тиква. Но аз само казвам:

— Имахме късмет. Кой знае защо, тук те не нападат…

Съобщение от щаба. Предполагат, че „правоъгълникът на Шчекн“ е вход в междупространствен тунел, през който е било отведено населението на планетата. Вероятно от Странниците…

Вървим през необикновено пуст район. Никакви гадинки няма, даже комарите са изчезнали някъде. На мене това много-много не ми харесва, но Шчекн никак не се безпокои.

— Този път закъсняхте — мърмори той.

— Да, май че е така — отвръщам аз отзивчиво.

Шчекн проговаря за пръв път след инцидента с ракопаяка. Изглежда, че е склонен да говори за странични неща. Той рядко проявява такава склонност.

— Странниците — мърмори той. — Много пъти съм чувал: Странниците, Странниците… Вие съвсем нищо ли не знаете за тях?

— Много малко. Знаем, че това е свръхцивилизация, знаем, че са многократно по-силни от нас. Предполагаме, че не са хуманоиди. Предполагаме, че те са овладели цялата наша Галактика, при това доста отдавна. Освен това предполагаме, че те нямат дом — в нашия и във вашия смисъл на това понятие. Тъкмо затова ги наричаме Странници…

— Искате ли да се срещнете с тях?

— Ами какво да ти кажа… Комов би дал за това дясната си ръка. А аз например бих предпочел никога да не се срещам с тях…

— Страхуваш ли се от тях?

Не ми се ще да обсъждам този въпрос. Особено сега.

— Виж какво, Шчекн — казвам аз, — това е дълъг разговор. Ти все пак да беше се поозърнал настрани, че, гледам, си станал нещо разсеян.

— Озъртам се аз. Всичко е спокойно.

— А забеляза ли, че тука всичките гадинки са изчезнали?

— Така е, защото насам често се навъртат хора — казва Шчекн.

— Тъй ли? — казвам аз. — Е, няма що, успокои ме.

— Сега ги няма. Почти.

Четиридесет и втори квартал свършва и се приближаваме към кръстовището. Неочаквано Шчекн съобщава:

— Зад ъгъла има човек. Сам е.

Това е грохнал старец в дълго черно палто до петите, с кожена ушанка, завързана под разрошената му мръсна брада, с ръкавици в яркожълт весел цвят и с огромни обувки с платнена горница. Той се движи с голяма мъка, като едва влачи краката си. До него има към трийсет метра, но и от такова разстояние ясно се чува колко тежко диша, как свисти гърлото му, а понякога от напрягане дори се изтръгват стонове.

Той товари нещо като детска количка с тесни и високи колела. Вмъква се в разбита витрина, задълго изчезва там и пак така бавно се измъква обратно, като се опира с една ръка в стената, а с другата притиска към гърдите, си по две-три консервени кутии с ярки етикети. Всеки път, щом се добере до своята количка, капнал, той се свлича на трикрако сгъваемо столче, известно време седи неподвижно и си почива, а после се захваща все така бавно и внимателно да прехвърля консервите от свитата си ръка в количката. След това отново си почива, сякаш спи седнал, и пак се надига на треперещите си крака и се насочва към витрината — висок, черен, превит почти одве.

Ние стоим на ъгъла почти без да се крием, защото ни е ясно, че старецът нито вижда, нито чува какво става наоколо. По думите на Шчекн той е съвсем сам и наблизо няма никой. Нямам никакво желание да влизам в контакт с него, но очевидно ще се наложи да го направя — най-малкото за да му помогна да пренесе тези консервени кутии. Ала се боя да не го изплаша. Моля Вандерхузе да го покаже на Еспада, нека Еспада да определи какъв е той — „магьосник“, „войник“ или „човек“.

Старецът за десети път прехвърли своите консерви в количката и пак си почива, прегърбил се на трикракото столче. Главата му потреперва и се накланя все по-ниско над гърдите. Очевидно той заспива.

— Нищо такова не съм виждал — заявява Еспада. — Лев, поговорете с него…

— Май че е много стар — със съмнение казва Вандерхузе.

— Сега ще умре — мърмори Шчекн.

— Точно така — казвам аз. — Особено ако се появя пред него с моя папагалски комбинезон…

Не успявам да се доизкажа. Внезапно старецът се наклонява рязко напред и меко се поваля на една страна на настилката.

— Край — казва Шчекн. — Можем да отидем да го видим, ако ти е интересно.

Старецът е мъртъв, той не диша и пулсът му не се напипва. По всичко личи, че има обширен инфаркт и организмът му е напълно изтощен. Но не от глад. Просто той е много, невъобразимо грохнал от старост. Стоя на колене и се вглеждам в това зеленикавобяло костеливо лице. Първият нормален човек в този град. И той е мъртъв. И нищо не мога да направя, защото имам под ръка само походната апаратура.

Поставям му две ампули микрофаг и казвам на Вандерхузе да изпрати насам лекари. Нямам намерение да се задържам тук. Безсмислено е. Той няма да заговори. А ако заговори, няма да бъде скоро. Преди да тръгна, стоя още малко над него, гледам количката, натоварена до половината с консервени кутии, събореното столче и си мисля, че сигурно старецът навсякъде е мъкнал със себе си това столче и постоянно е присядал на него да си почине…

Към осемнайсет часа започва да се мръква. По моите сметки до края на маршрута ни остават още към два часа път и предлагам на Шчекн да си починем и да хапнем. Шчекн няма нужда от почивка, но както винаги, не пропуска случая още веднъж да си похапне.

Настаняваме се на края на голям пресъхнал фонтан под сянката на някакво митологично каменно чудовище с крила и отварям пакетите с храна. Наоколо неясно мъждеят стените на мъртвите къщи, цари мъртва тишина и е приятно човек да си мисли, че на десетки километри по изминатия маршрут вече няма мъртва пустота, а работят хора.

По време на ядене Шчекн никога не разговаря, но щом се нахрани до насита, обича да побъбри.

— Този старец — казва той, като грижливо облизва лапата си — наистина ли го съживиха?

— Да.

— И отново е жив, върви и приказва?

— Едва ли приказва, камо ли пък да върви, но е жив.

— Жалко — недоволно мърмори Шчекн.

— Защо жалко?

— Жалко, че не приказва. Интересно би било да науча какво има Там…

— Къде?

— Там, където е бил, когато умря.

Усмихвам се.

— Мислиш, че там има нещо?

— Трябва да има. Нали трябва някъде да се дяна, когато умра.

— Къде се дява електрическият ток, когато човек го изключи? — питам аз.

— Това никога няма да мога да разбера — признава си Шчекн. — Но ти разсъждаваш неправилно. Да, не знам къде се дява електрическият ток, когато човек го изключи. Но не знам също така и откъде се взема той, когато човек го включи. А виж, откъде съм се взел аз — това ми е ясно и добре известно.

— И къде си бил ти, когато още те е нямало? — коварно го запитвам аз.

Но за Шчекн това не е проблем.

— Бил съм в кръвта на моите родители. А преди това — в кръвта на родителите на моите родители.

— Значи когато няма да те има, ще бъдеш в кръвта на своите деца…

— А ако нямам деца?

— Тогава ще бъдеш в земята, в тревата, в дърветата…

— Не е така! В тревата и в дърветата ще бъде моето тяло. А аз самият къде ще бъда?

— В кръвта на твоите родители също не си бил ти самият, а твоето тяло. Та нали ти не помниш какъв си бил в кръвта на твоите родители…

— Как така да не помня? — учудва се Шчекн. — Доста много неща помня!

— Да, наистина… — промърморвам аз, сразен. — Вие имате генетична памет…

— Можеш да го наричаш както си искаш — сърдито мърмори Шчекн. — Но аз наистина не разбирам къде ще се дяна, ако ей сега умра. Нали нямам деца…

Решавам да прекратя този спор. Ясно ми е, че никога няма да съумея да докажа на Шчекн, че Там няма нищо. Затова мълчаливо загъвам пакета с храната, слагам го в раницата и се настанявам по-удобно, като протягам краката си.

Шчекн грижливо е облизал и втората си лапа, идеално е подредил козината по бузите си и отново подхваща разговор.

— Ти ме учудваш, Лев — заявява той. — И всички вие ме учудвате. Нима още не ви е омръзнало тук?

— Защо да ни омръзне? Нали това ни е работата.

— А защо трябва да работите без всякакъв смисъл?

— Как да няма смисъл. Та ти сам виждаш колко неща научихме само за един ден.

— И тогава аз питам: за какво ви е да научавате това, което няма смисъл? Какво ще правите с него? Вие все научавате и научавате и нищо не правите с това, което научавате.

— С кое например? — питам аз.

Еша си няма Шчекн да спори. Току-що спечели една победа и сега явно се стреми да спечели втора.

— Ами например ямата без дъно, която намерих. На кого и за какво може да потрябва яма без дъно?

— Това не е точно яма — казвам аз, — а по-скоро врата към друг свят.

— Вие можете ли да минете през тази врата? — осведомява се Шчекн.

— Не — признавам аз. — Не можем.

— За какво ви е тогава тази врата, през която и тъй, и тъй не можете да минете?

— Днес не можем, но утре ще можем.

— Утре ли?

— В широкия смисъл. Вдругиден. След година…

— Друг свят, друг свят… — недоволно мърмори Шчекн. — Нима ви е тясно в този?

— Ами как да ти кажа… Сигурно е тясно на въображението ни.

— Разбира се! — язвително казва Шчекн. — Нали е достатъчно да попаднете в друг свят и тутакси се захващате да го променяте, докато заприлича на вашия собствен. И много естествено на вашето въображение пак му става тясно, и тогава търсите друг някакъв свят, и отново се захващате да го променяте…

Внезапно той рязко прекъсва своята филипика и в същия миг усещам, че наблизо има някой. Тук. На две крачки. В подножието на митологичното чудовище.

Това е съвсем нормален абориген, по всичко изглежда, че е от категорията „човек“ — здрав и строен мъж в брезентови панталони и брезентово яке на голо, а на врата му виси магазинна винтовка. Гъстите му рошави коси падат над очите, а лицето му е гладко избръснато. Той стои съвсем неподвижно до постамента и само очите му бавно се въртят ту към мен, ту към Шчекн. Личи, че в тъмнината той вижда не по-лошо от нас. Не ми е ясно как е успял така безшумно и незабелязано да се промъкне дотук.

Внимателно се пресягам на гърба си и включвам озвучителния блок на езиковия транслатор.

— Ела и седни, ние сме приятели — казвам аз, като си мърдам само устните.

Със закъснение от половин секунда от лингвафона се разнасят гърлени звуци, доста приятни за ухото.

Непознатият трепва и прави крачка назад.

— Не се бой — продължавам аз. — Как се казваш? Аз се казвам Лев, а той се казва Шчекн. Ние не сме врагове. Искаме да поговорим с тебе.

Не, нищо не се получава. Непознатият отстъпва още една крачка и наполовина се скрива зад постамента. Лицето му си остава все така безизразно и дори не е ясно разбира ли какво му говоря.

— Имаме вкусна храна — не се предавам аз. — Може би си гладен или искаш нещо да пиеш? Седни с нас и аз с удоволствие ще те нагостя…

Изведнъж се сещам, че сигурно аборигенът доста се е изплашил от това „ние“ и „с нас“ и бързам да премина в единствено число. Но и това не помага. Той съвсем се скрива зад постамента и вече нито се вижда, нито се чува.

— Отива си — мърмори Шчекн.

И в този миг отново виждам аборигена — с широки, меки и абсолютно безшумни крачки той пресича улицата, стъпва на отсрещния тротоар и все така, без нито веднъж да се обърне, се шмугва в един вход.