Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Второто нашествие на марсианците (7) (Записки на един здравомислещ)

7 юни

Окото и досега ме боли, замъгли се и нищо не виждам. Добре поне, че е лявото. Компресите на Ахилес само отчасти помагат. Ахилес твърди, че синината ще се вижда поне седмица; сега е синьо-червена, след това ще стане зелена, ще пожълтее и едва тогава ще изчезне съвсем. Каква жестокост, моля ви се, каква липса на култура! Да удариш възрастен човек само защото е искал да зададе невинно въпросче! Ако марсианците започват така, не знам с какво ли ще свършат. И кому да се оплачеш? Остава само да чакам пълното изясняване на обстановката. Окото така ме боли, че е страшно дори да си спомня колко се радвах на днешното безгрижно утро. (Температура — плюс двадесет, облачност — нула бала, вятър — южен, един метър в секунда.)

Когато след закуска се качих на покрива да извърша метеорологичните наблюдения, с изненада открих, че полята извън града са придобили забележим синкав оттенък. В далечината полето дотолкова се сливаше с небесния лазур, че линията на хоризонта беше съвсем размита, макар прозрачността на въздуха да беше добра и да отсъствуваше всякаква задименост. Тези нови марсиански семена покараха учудващо бързо. Очаквам след някой и друг ден окончателно да изместят пшеницата.

На площада открих, че почти всички наши, а и разни други граждани, които би трябвало да бъдат на работа, фермери, а също и ученици, на които им се полага да се занимават с игри, са се скупчили около три големи фургона, украсени с разноцветни плакати и рекламни афиши. Предположих, че е пътуващ цирк, още повече че рекламите приканваха да се любуваме на невиждани въжеиграчи и други обикновени герои на манежа, но Морфей, който стърчеше там отдавна, ми обясни, че това не е никакъв цирк, а подвижни донорни пунктове. Вътре се намирали специални помпи с маркучета, до всяка помпа седи здрав мъжага в лекарска престилка и предлага всекиму да изпомпи малко от излишъците, при това на главозамайваща цена: петарка за чаша. „Какви излишъци?“ — питам. Оказва се — излишъците от стомашен сок. Целият свят се е побъркал на тема стомашен сок!

„Нима са марсианците?“ — питам. „Какви ти марсианци — отговаря Морфей. — Млади космати здравеняци. Единият е кьорав с едното око.“ „И какво, като е едноок? — възразявам. — Представителят на всяка раса, независимо земна или марсианска, става едноок, ако му повредят едното око.“ Тогава още не знаех, че тези мои думи ще се окажат пророчески. Просто ме дразнеше мнителността на Морфей. „В живота си никога не съм чувал за еднооки марсиани“ — заяви той.

Публиката наоколо се вслушваше в нашия разговор и в пристъп на тщеславие Морфей намери за необходимо да поддържа съмнителното си реноме на опонент. А пък нищо не разбира от тези работи! „Никакви марсиани не са — казва. — Обикновени момчета от столичните предградия. Там такива с лопата да ринеш във всеки бардак.“ „Нашите сведения за Марс са толкова оскъдни — говоря спокойно аз, — че предположението, марсианците да приличат на момчета от крайстоличните квартали, не противоречи на никакъв научен факт.“ „Вярно — намесва се стоящ наблизо непознат фермер. — Много убедително го рекохте, господин не знам кой си. У тоя, едноокия, цялата му ръка е в татуировки и все голи жени. Как засука ръкав, как тръгна към мен с маркуча — не, викам, не е за нас тази работа.“ „Та какво говори науката относно татуировките на марсианите?“ — пита лукаво Морфей. Мен иска да жегне. Евтини номера, от тях вони на бръснарница. С такива нещица не можеш да ме прекараш. „Професор Зефир — казвам, гледайки го право в очите, — главният астроном на Маратинската обсерватория, в нито една от своите многобройни публикации не отрича подобни увлечения у марсианците.“ „Вярно — потвърждава фермерът. — Те са с очила, те по ги разбират.“ И Морфей трябваше да преглътне. Повъртя се и с думите: „Ще ударя една биричка…“ — започна да се измъква от тълпата, а аз останах да чакам.

Известно време всички стояха, зяпаха и се уговаряха тихичко; фермерите и търговците са нерешителен народ. След това първите редове се раздвижиха, един селянин смъкна сламената си шапка, със замах я удари в коляното си и извика: „Ех! И пет монети са пари, не е ли тъй, а!“ Казвайки тези думи, той решително изкачи дървените стъпала и се шмугна във вратата на фургона, така че можехме да се любуваме само на задната му половина, цялата в прах и репеи. Какво там говореше, какво разпитваше, така и си остана неясно поради голямото разстояние. Видях само, че в началото позата му беше напрегната, след това сякаш се поохлаби, запристъпва от крак на крак, мушна ръка в джоба и измятайки се назад, поклати глава. После, без да погледне никого, слезе, взе шапката, старателно я изтърси от праха и се смеси с тълпата. На вратата на същия фургон се появи човек — наистина грамаден и наистина едноок. Ако не беше бялата престилка, с тази тъмна превръзка през лицето, с тази небръсната четина и космати татуирани ръце можеше да мине за главатар на престъпно свърталище. Мрачно оглеждайки ни, той мързеливо смъкна ръкави, извади цигара, запали и викна грубо: „Хайде, влизай! Пет монети се дават. За всяка чашка пет монети! Мангизи са това, ей, на ръка! Че ти за пет монети колко трябва да превиваш гръбнак? А тук глътнеш маркучето и съвсем набързо. Е?“ Гледах го и се дивих на късогледството на държавната ни администрация: как можеш да разчиташ, че обикновеният гражданин и дори фермерът ще поверят организма си на такъв вагабонтин. Измъкнах се от тълпата и поех към „петачето“.

Нашите бяха там, всички с чифтета, а някои и с бели ленти на ръкавите. Полифем, надянал стара военна фуражка и плувнал в пот, произнасяше реч. Според думите му излизаше, че злодеянията на марсианците са абсолютно нетърпими, че всички патриоти стенат и се обливат в кръв под игото им и че е крайно време да им се даде достоен отпор. А виновници за всичко, твърдеше Полифем, са дезертьорите и ренегатите от типа на дебелогъзите трътлести генерали, аптекаря Ахилес, бъзливеца Миртил и този предател Аполон.

Причерня ми пред очите от последните думи. Напълно загубих дар слово и се опомних едва когато забелязах, че никой, освен мен, не слуша еднокракия глупак Полифем; всички се бяха втренчили в Силен, който току-що се беше върнал от кметството и разказваше, че занапред данъците ще се събират изключително във вид на стомашен сок и че от Марс е спуснато указание за приравняване на стомашния сок с обикновените парични единици. Стомашният сок уж щял вече да има валидност наравно с банкнотите и спестовните каси са готови да го обменят срещу валута. Злъчният Парал веднага подхвърли: „Съвсем се самозабравиха. Профукаха златните запаси и сега ще ми търсят пари със стомашна секреция.“ „Как така? — рече Димант. — Не разбирам. Сега трябва да си накупим съдове като буркани, така ли? А ако вместо сок им занеса вода?“ „Слушай, Силен — започна Морфей. — Заборчлял съм ти десетарка. Да ти я върна със сокче, а?“ Оживи се, горкичкият, вечно не му стигаха пари за пиене, вечно на чужда сметка пиеше. „Добри времена, старчета! — викна той. — Иска ми се например да му ударя едно, отивам, значи, в банката, отделям им от излишъка, получавам в брой и право в кръчмето.“ Тук Полифем отново закрещя: „Купиха ви! На марсианите се продадохте за стомашен сок! Вие тук се продавате, а те из града се разхождат като на бащиния им Марс.“

И наистина, през площада бавно и без шум се движеше странна черна кола, сякаш съвсем без колела, без прозорци и врати. След нея с викове и дюдюкане тичаха дечурлига, някои искаха да се хванат отзад, но тя беше абсолютно гладка, като роял — къде да се хванеш! Много необикновено транспортно средство. „Ама наистина ли е марсианска?“ — питам. „Че каква друга! — раздразнено отвръща Полифем. — Да не би да е твойта!“ „Никой не казва, че е мойта — възразявам. — Малко ли коли има по света, да не са все марсиански.“ „А аз и не съм рекъл, че са все марсиански, карантийо дърта! — закрещя Полифем. — Казах, че марсианите, гадовете, се шляят по града като у тях си! А вие всички се продадохте!“ Само повдигнах рамене, без желание да му обръщам внимание, а Силен съвсем мъдро му отговори: „Извинявай, Полифем, но твоите крясъци вече ме изморяват. И не само мен. Ако ме питаш, ние дълга си изпълнихме. Встъпихме в дружината, оръжието почистихме, какво още, пита се?“ „Патрули! Патрули трябват! — истерично изви Полифем. — Да прикрием пътищата! Да не ги допуснем до града!“ „Че как няма да ги пуснеш?“ „Върви по дяволите, Силен! Как да не ги пуснеш ли? Много просто: «Стой! Горе ръцете! Ще стрелям!» И му теглиш една.“ Не понасям такива приказки — не човек, а казарма. „Е, да направим патрули — рече Димант. — Да не е трудно?“ „Не е наша работа — казах с нотки на решителност. — Нека Силен потвърди, че е незаконно. За това си има армия. Армията да се занимава и с патрулите, и с всякакви стрелби.“

Не понасям военни игри и особено ако ги командува Полифем. Пълен садизъм. Помня, имахме в града противоатомни учения, той за абсолютна имитация разпали навсякъде димни шашки, че никой да не шикалкави с противогаза. Кошмар — бог знае колко народ изтрови! Той си е унтерофицер, на такива нищо не им възлагай. Или — веднъж се намъкна в час по физкултура, наруга учителя с най-долни думи и започна с дървения си крак да учи децата на строева подготовка. Че ако него го поставиш в патрул, ще гърми с чифтето по всеки, докато не стане ненужно снабдяването града с продоволствия. Ами той и на марсианците, моля ви се, ще се нахвърли, а те за отмъщение ще вземат да ни подпалят града. Но нашите старчета са като деца, ей богу. Патрули, та патрули! Плюх демонстративно и тръгнах към кметството.

Господин Никострат пилеше ноктите си и на моите стеснителни въпроси отговори горе-долу така. Финансовата политика на правителството се променя съобразно новите условия. Важна роля в паричното обръщение вече ще играе така нареченият стомашен сок. Следва да се очаква, че в най-близко време гореспоменатият сок ще има валидност наравно с парите. Засега няма специални разпореждания относно пенсиите, но имаме твърдото основание да предполагаме, че след като данъците ще се приемат, във вид на така наречения стомашен сок, то и пенсиите ще се изплащат във вид на така наречения стомашен сок. Сърцето ми се сви, но се съвзех и направо попитах господин Никострат, не трябва ли думите му да се разбират в смисъл, че така нареченият стомашен сок не е съвсем стомашен сок, а представлява в същността си някакъв символ на новата финансова политика. Господин Никострат неопределено повдигна рамене и продължавайки да се възхищава от ноктите си, произнесе: „Стомашният сок, господин Аполон, си е стомашен сок.“ „Но за какво ми е на мен стомашен сок?“ — попитах, напълно отчаян. Той втори път повдигна рамене и отбеляза: „Вие прекрасно знаете, че стомашен сок е необходим на всеки гражданин.“ Беше ми абсолютно ясно, че господин Никострат или лъже, или нещо премълчава. Така се отчаях, че поисках визита при господин кмета. Беше ми отказано. Тогава напуснах кметството и се записах в патрулните органи.

Ако на човек, съвестно проработил тридесет години на нивата на народната просвета, му предложат за награда канче стомашен сок, този човек има пълнота право да демонстрира в известна степен недоволство. Марсианите ли са виновни, или не са марсианите — няма абсолютно никакво значение. Не понасям никакви анархистични действия, но за своите права съм готов да се боря с оръжие в ръка. И макар всички да разбират, че протестът ми има чисто символичен характер, нека се замислят, нека знаят, че нямат работа с някаква безсловесна твар. Разбира се, ако донорските пунктове станат система и ако банките наистина приемат сок срещу валута, аз ще се отнеса към всичко това по-иначе. Но за банките и касите единствено Силен говори и засега е само непотвърден слух. Що се отнася до донорните пунктове: Морфей, който се записал в патрулните органи и решил незабавно да полее тази работа, се отдал в ръцете на едноокия, бандит, върна се със зачервени плачещи очи и показвайки една новичка шумоляща петарка, заяви, че фургоните, значи, си отиват. Ето — не може и да се говори за система, дойдоха и си отидоха. Ако си успял да си дадеш излишъка — добре, не си ли успял — ругай себе си. Това е възмутително според мен.

Полифем ме назначи в двойка с пелтека Калаид да патрулираме по площад „Съгласие“ и прилежащите към него улици от дванадесет до два през нощта. Давайки ни удостоверението, собственоръчно написано от Силен, той трогателно ме потупа по рамото и рече: „Ех, ти стара гвардийо! Какво щяха да правят тези говнени навлеци без нас, Феб! Знаех си, че в решителния час ще бъдем рамо до рамо.“ Прегърнахме се, просълзени и двамата. Всъщност Полифем не е лош човек, само дето обича да му се подчиняваш безпрекословно. Напълно разбираемо желание. Поисках разрешение да напусна и тръгнах към Ахилес. Патрулът си е патрул, но за всеки случай са необходими и предпазни мерки. „Какво е това стомашен сок? — питам Ахилес. — За какво може да служи? За какви цели е подходящ?“ Ахилес рече, че сокът е необходим за успешното смилане на храната и, значи, за нищо друго. Че това го знаех и без него. „Скоро ще мога да ти предложа голяма партида от така наречения стомашен сок — казах. — Може би ще вземеш?“ Каза, че ще помисли, и предложи да сменим моята непълна „Зоопарк“ за неперфорираната „Авиопоща“ от двадесет и осма година. Какво да му кажа, неперфорираната е уникално нещо, но Ахилесовата е с две лепенки и с някакво мазно петънце. Не знам, не знам…

На излизане от аптеката пак видях марсианската кола. Може и същата да е била, може и друга. Нарушавайки всички правила за движение, тя плаваше точно по средата на улицата, е, наистина със скоростта на пешеходец, тъй че можех да я разгледам добре; отивах към кръчмата, пътят ни беше общ. Първото ми впечатление се оказа абсолютно правилно: автомобилът най-много приличаше на прашен роял с аеродинамична форма. Сегиз-тогиз под него припламваше нещо, подскокваше леко, но това очевидно не беше повреда, защото транспортното средство продължаваше да се плъзга напред, без да спира дори за секунда. Нито прозорци можеш да различиш, нито врати — дори отблизо, — но най-много ме порази отсъствието на колела. Наистина фигурата ми не позволяваше да се наведа достатъчно и да погледна долницата й. Вероятно там все пак има колела — тъй де, не може съвсем без нито едно колело!

Неочаквано автомобилът спря. Разбира се, спря пред резиденцията на господин Лаомедонт. Помня, че с тъга си помислих: има на света хора, за които дали е старият президент, дали е новият президент, дали са марсианци или каквито още щеш — няма никакво значение. Винаги, мислех си, всяка власт се отнася към тях с внимание и уважение, което те никак не заслужават, а ако говорим за уважение — дори обратното. Случи се обаче нещо абсолютно неочаквано. С основание предполагайки, че от автомобила ще излезе някой и най-после ще видя жив марсианец, спрях встрани сред тълпа граждани, мислите на които очевидно съвпадаха с моите. За обща изненада и разочарование от автомобила се измъкнаха съвсем не някакви марсианци, а прилични млади хора с тесни сака и еднакви такета. Трима от тях отидоха до парадния вход и позвъниха, а другите двама — в свободни пози, мушнали дълбоко ръце в джобовете — се разположиха край колата, опирайки о нея разни части на телата си. Парадната врата се отвори, трима хлътнаха вътре и оттам се понесоха странни, не много силни звуци, сякаш някой небрежно разместваше мебелите, а другите с отмерени удари тупаха килима. Двамата отвън край колата не обръщаха никакво внимание на въпросните звуци. Стърчаха в старите пози, единият разсеяно зяпаше към улицата, а другият, прозявайки се, оглеждаше горния етаж на резиденцията. Те не промениха позата си и след минута, когато от вратата бавно, плахо, като слепец излезе моят оскърбител — шофьорът на господин Лаомедонт. Лицето му — бледно, устата — широко отворена, очите — опулени, стъклени; притиснал силно ръце към корема. Като излезе на тротоара, той направи две-три крачки, пльосна се, охкайки, поогледа се, смъквайки се все повече, падна настрани, сгърчи се, прибра крака и замря неподвижно. Да си призная, нищичко не разбирах в началото. Всичко ставаше без суетене, в толкова спокойна и делова атмосфера, на фона на обичайния градски шум, че в мен неволно се появи и укрепна убеждението: така всъщност трябва и да бъде. Не изпитвах никакво безпокойство, никаква необходимост от обяснения. Доверих се на тези млади хора — толкова прилични, толкова сдържани… Ето, един от тях разсеяно поглежда към лежащия на седалката шофьор, запалва цигара и отново започва да оглежда горния етаж. Стори ми се, че дори се усмихва… Чуха се стъпки и от входа един след друг излязоха: млад човек с тясно сако, който бършеше устни с кърпичка; господин Лаомедонт с разкошен източен халат, без шапка и в белезници; друг млад човек с тясно сако, който смъкваше ходом ръкавиците си; и на края още един млад човек с тясно сако, натоварен с оръжие. С дясната си ръка той притискаше към гърдите три или четири автомата, в лявата си носеше пистолети, мушнал показалец през спусъците им, а на раменете му висяха ръчни картечници. Само веднъж погледнах към господин Лаомедонт, но ми беше съвсем достатъчно — и досега съм под впечатлението за нещо червено, мокро и лепкаво. Цялата група спокойно пресече тротоара и влезе в колата. Останалите отвън двама лениво отидоха до шофьора, грижливо го подхванаха за ръцете и краката и с леко полюшване го метнаха на тротоара. Единият извади от джоба си хартийка и акуратно я залепи до звънеца, след което автомобилът, без да прави маневра, се плъзна със същата скорост в обратна посока, а останалите двама млади хора с тесни сака и скромен вид минаха през разстъпващата се тълпа и се скриха зад ъгъла.

Като излязох от вцепенението, породено от тази неочаквана и необичайна случка, и възвърнах способността си да разсъждавам, усетих нещо като психически удар — като че ли пред мен бе извършен превратен исторически акт. Сигурен съм, че нещо подобно преживяваха и останалите свидетели. Всички се струпахме пред входа, но никой не събираше кураж да влезе. Сложих очила и измежду главите прочетох прокламацията, залепена до звънеца. Тя гласеше: „Наркотиците са отрова и позор за нацията! Дойде време да ги ликвидираме. Ние ще ги ликвидираме, а вие ще ни помагате. Безпощадно ще се разправяме с тези, които разпространяват наркотици!“ Сякаш нещо ни стана — имаше материал за поне двучасови приказки, а ние само подхвърляме междуметия, не можейки да преодолеем обичайната си боязливост: „Ай-яй-яй…“, „Трябваше, а!“, „Ехе-хе-хе…“, „Да, господа, уви!“ Някой извика полиция и лекар. Лекарят влезе в дома и се зае с шофьора. След това се домъкна и Пандарей на полицейския всъдеход. Помота се около навеса, няколко пъти прочете прокламацията, почеса се по тила, даже надникна през вратата, но се уплаши да влезе, макар докторът да го викаше с най-непочтени изречения. Пандарей щръкна до вратата, разкрачен, с ръце на колана и надут като пуяк. С появата на полицията тълпата малко се посъвзе и заприказва по-определено: „По такъв, значи, начин, а!“, „А бе по-ясно от бял ден“, „Интересно, интересно, господа!“, „Убий ме, не бих повярвал…“ Безпокоях се, че езиците се развързват, и исках вече да си тръгна, макар любопитството да ме глождеше, но точно тогава Силен се обърна към Пандарей с откровения въпрос: „И така, Пан, законът, значи, все пак възтържествува. Решихте се най-после, а?“ Пандарей прехапа устни и колебаейки се, произнесе: „Предполагам, че не ние сме се решили.“ „Как така не вие? Че кой тогава?“ „Предполагам да е столичната жандармерия“ — прошепна Пандарей, оглеждайки се. „Каква ти жандармерия! — възразиха от тълпата. — Жандармерия в марсианска кола, хайде де! Не е жандармерията.“ „Че какво, да не са самите марсианци?“ Пандарей се наду още повече и гракна: „Ей вие там, дето за марсианите…, Я по-внимателно!“ Но повече никой не му обърна внимание, езиците съвсем се разкършиха: „Колата може и да е марсианска, но самите те не са марсианци, ясно. Маниерите им са нашенски, човешки.“ „Истина е! Пита се, каква работа имат марсианците с разните наркотици?“ „Е, старче, новата метла мете здравата. Ами стомашният сок за какъв дявол им е, а!“ „Не, господа, не бяха това хора. Прекалено, разбирате ли, спокойни, прекалено мълчаливи. Струва ми се, че са самите марсианци. Действуват като машини.“ „Правилно, машини! Роботи! Че защо марсианците да си цапат ръцете? Имат си хората роботи!“ Пандарей също не се сдържа и се намеси в хипотезите. „Не, старчета — провъзгласи той. — Никакви роботи не са това. Редът сега е такъв. В жандармерията сега набират само глухонеми. С цел да се пази държавната тайна.“ Тази хипотеза предизвика отначало изумление, а след това отровни реплики, повечето остроумни, но аз запомних само подмятането на злъчния Парал. Парал възрази в смисъл, че не би било лошо и в полицията да набират с предимство глухонеми, но не с цел опазване на държавната тайна, а за да се предпазят невинните хорица от дрънканиците на тези официални представители на властта. Поотпуснал се беше Пандарей, сега, разбира се, пак се наду, закопча всички копчета на куртката и кресна: „Побъбрахме — край!“ За съжаление, трябваше да си тръгнем, макар че точно тогава дойде колата на „Бърза помощ“. Старото магаре така се беше разпенило, че само отдалеч можахме да наблюдаваме как изнасят осакатения шофьор, а след него — за всеобща изненада — още някакви две тела. И досега е неизвестно чии бяха тези две тела.

Нашите поеха към кръчмата и аз с тях. На бара в непринудени пози седяха двамата млади мъже с тесни сака. Както и преди, бяха спокойни и мълчаливи, пиеха джин и разсеяно гледаха отгоре. Поръчах си пълен комплект обяд и засищайки се, наблюдавах как най-любопитните от нашите постепенно се примъкват към младите мъже. Смешно беше да гледаш колко несръчно Морфей се опитва да завърже разговор относно времето в Маратина, а Парал — с твърдото намерение да хване направо бика за рогата — им предлага почерпка. Младите хора с тесни сака, сякаш не виждайки никого, методично поглъщаха предлаганите напитки, но продължаваха да седят в безстрастно мълчание. Шегите не ги разсмиваха, намеците не ги засягаха, а за директните въпроси бяха направо глухи. Не знаех какво да си мисля. Ту се възхищавах от необикновената им въздържаност, от пълното им равнодушие към смешните ни опити да ги вкараме в разговор, ту си мислех, че действително са марсиански роботи, защото отвратителната външност на марсианците не ям позволява да ни се представят лично, ту ги подозирах, че са самите марсианци, за които ние всъщност и досега нищичко не знаем. Нашите нагло се скупчиха около младите хора и без всякакъв срам обсъждаха тяхната самоличност, а някои дори се осмеляваха да опипват платовете на саката им. Всички бяха убедени, че пред тях стоят роботи. Япет дори започна да се безпокои; като им поднасяше брендито, каза разстроено: „Ама как така роботи? Взеха по два джина, по две брендита, две кутии цигари, а кой ще плаща?“ Аз му обясних, че роботската програма, включваща употребата на спиртни напитки и цигари, без съмнение трябва да предвижда и някакъв начин за заплащане на консумираното. Япет се успокои, но в този момент край бара започна бой.

Както после се разбра, злъчният Парал се хванал на бас с глупака Димант, че ако Димант залепи на ръката на робота горяща цигара, от това нищо няма да се случи. Ето какво видях със собствените си очи. От развличащата се тълпа Димант изхвърча като тапа на шампанско; прелетя с гърба напред цялата зала, ситно биейки въздуха с крака, и като преобърна масите и клиентите по траекторията си, се пльосна в ъгъла. Не мина дори секунда, и по абсолютно аналогичен начин, но в другия ъгъл се озова и Парал. Нашите мигом се разпиляха, а аз, тогава без още нищо да разбирам, видях как двамата млади мъже с тесни сака все така кротко си седят на бара и замислено, с еднакви движения бавно поднасят до устните си чашките джин.

Парал и Димант ги вдигнаха и ги скриха зад завесата да се оправят. Взех си чашката и отидох при тях да изясня случилото се. Когато влязох, Димант вече се беше ококорил и седеше с абсолютно идиотски вид, опипвайки гърдите си. Парал още не беше дошъл на себе си, но вече гълташе джин и го заливаше със сода. До него стоеше прислужничката със салфетка в ръка, готова да превърже челюстта му, когато се посъвземе. Там узнах описаната по-горе версия за инцидента и се съгласих с останалите, че Парал е провокатор, а Димант е просто глупак, не по-малък от Пандарей. Въпреки тези разумни съображения обаче нашите не бяха удовлетворени и си бяха набили в главата, че това не трябва да остане така. Полифем, който дотогава беше в сянка, заяви, че сега ще трябва да последва първата бойна акция на нашата дружина. Ще причакаме младоците на излизане от кръчмата, каза той, и започна да командува кой къде да застане, кога и по кое точно място да бие. Аз веднага се разграничих от тази операция. Първо: аз съм принципен противник на насилието, нямам нищо унтерофицерско. Второ: тогава виждах никаква вина у младите хора с тесни сака. И на края: съвсем не планирах да се бия с тях, а да поговоря за своите си работи. Тихичко се измъкнах иззад кулисите, върнах се на моята маса и именно с тези мои действия започнаха по-нататъшните, толкова горчиви за мен събития.

Впрочем дори сега, когато гледам на преживяното с други очи, съм длъжен да установя, че логиката на моите постъпки беше и си остава безупречна. Младите хора не са тъдявашни — мислех. Фактът, че дойдоха с марсиански автомобил, говори по-скоро за техния столичен произход. Нещо повече, участието им в екзекуцията на господин Лаомедонт свидетелствува за безспорната им принадлежност към хората, имащи власт: едва ли ще изпратят при господин Лаомедонт някакви редови изпълнители. Следователно от логиката на нещата следваше, че младите хора сто на сто са добре осведомени за новите обстоятелства и могат да ми съобщят много от онова, което ме интересува. Не му отива на един дребен човечец, над когото издевателствува дори шофьорът на господин Лаомедонт, комуто дори секретарят на кметството отказва да дава информация, да пренебрегне такъв удобен случай за получаване на правдиви сведения. От друга страна, младите хора не предизвикваха у мен никакви опасения. Фактът, че бяха мъничко жестоки с господин Лаомедонт и неговите телохранители, ни най-малко не ме правеше предпазлив. Такава им е работата, пък и става дума за господин Лаомедонт, който отдавна трябваше да си получи заслуженото. Що се отнася до инцидента с Парал и Димант, Димант е глупак и да се разбереш с него е невъзможно, а Парал може да вбеси всеки със своите злъчни остроти. Дори аз самият никому не бих позволил да ме нарича робот и още повече да лепва цигара на ръката ми.

Затова, щом допих брендито и поех към младите хора, аз бях абсолютно уверен в успеха на своето начинание. Бях обмислил в подробности предстоящия разговор, като не забравях и характера на тяхната работа, и настроението им след току-що случилия се инцидент, и очевидната им природна сдържаност и мълчаливост. В началото имах намерение да поискам извинение за бездарното поведение на моите съотечественици. След това щях да се представя, да изразя увереността, че не ги обременявам със своя интерес, да ги посъветвам относно качеството на брендито, което Япет честичко разрежда с евтини марки, и да им предложа да се почерпят лично от моята бутилка. И едва по-късно, след като обсъдим и времето в Маратина, и в нашия град, се надявах кротко, деликатно да мина към основния въпрос. Тръгвайки към тях, забелязах, че единият разпалва цигарата си, а другият, поотдръпнал се от бара, внимателно и както ми се стори, с интерес следи моите движения. Приближих се, свалих шапка и казах: „Добър вечер.“ И в същата секунда младокът направи лениво движение с рамо. И в същата секунда сякаш граната се взриви в главата ми. Нищо повече не помня. Помня само, че дълго лежах до Парал, гълтах джин, гасях го със сода и някой слагаше на пребитото ми око мокра студена кърпа.

И ето сега се питам: какво ли ни очаква по-нататък? Никой не се застъпи за мен, никой не повдигна глас на протест. Отново всичко се повтаря. Отново предизвикващи ужас млади хора пребиват мирни граждани по улиците. А когато Полифем ме закара в къщи със своята едноместна малолитражка, дъщеря ми, равнодушна като всички останали, се целуваше в градината с господин секретаря. Не, дори и да знаех как щеше да завърши всичко, все едно — аз трябваше, аз бях задължен да се опитам да побеседвам с тях! Ако бях по предпазлив, не бих се приближил, но от кого тогава ще получа сведения? Аз не искам да треперя за всяко грошче, аз не съм способен повече да давам уроци, за които не ми стигат силите, аз не искам да продавам дома, в който съм преживял толкова години. Аз се страхувам от всичко това, аз искам покой!