Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Второе нашествие марсиан ((Записки здравомыслящего)), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 23 гласа)

Информация

Сканиране и разпознаване
sir_Ivanhoe (3 февруари 2008 г.)
Корекция
NomaD (11 февруари 2008 г.)
Форматиране и корекции
Mandor (2008 г.)
Допълнителна корекция
NomaD (2015 г.)

Издание:

Книгоиздателство „Георги Бакалов“ — Варна, 1979

Библитека „Галактика“ № 7

История

  1. — Добавяне
  2. — Корекция

11 юни

Хермиона искаше да прекарам деня в постелята, но не я послушах и постъпих съвсем правилно. Към обяд се почувствувах добре и веднага след това реших да изляза в града. Човекът е слабо същество. Какво да крия — нямах търпение да разкажа на нашите за страшните и трагични произшествия, на които имах нещастието да стана свидетел. Наистина към обяд тези събития ми се струваха вече не толкова трагични, колкото романтични. На „петачето“ моят разказ имаше огромен успех, затрупаха ме с въпроси и дребното ми самолюбие беше напълно удовлетворено. Забавно беше да следиш Полифем. (Той между другото вече е единственият член на антимарсианската дружина, който все още се мотае с ловджийска двуцевка.) Когато възпроизведох на нашите разговора ми с офицера-бунтовник, той веднага се наду, ставайки съпричастен с отчаяната и опасна дейност на метежниците. Дори стигна дотам, че призна бунтарите за смели момчета, макар и постъпващи противозаконно. Какво искаше да каже, аз не разбрах, пък и никой не разбра. Той дори заяви, че на мястото на бунтарите би показал на „онези селяндури“ колко струва кило барут, и тогава едва не стана побой, защото братът на Миртил е фермер и самият Миртил произхожда от фермерско семейство. Не обичам кавгите, не ги понасям и докато разтърваваха побойниците, отидох в кметството.

Господин Никострат беше любезен с мен, отзивчиво се заинтересува за здравето ми и със съчувствие изслуша разказа ми за вчерашните приключения. Пък и не само той — всички чиновници оставиха текущите дела и се насъбраха край мен. И тук успехът беше пълен. Всички се съгласиха, че съм действувал мъжествено и моето поведение ми прави чест. Трябваше да стисна много ръце, а красавицата Тиона дори помоли за разрешение да ме целуне, което разрешение, разбира се, аз дадох с удоволствие. (Дявол да го вземе, отдавна не са ме целували млади момичета! Да си призная, дори бях забравил колко приятно е това.) Относно пенсията господин Никострат ме увери, че всичко вероятно ще бъде наред и ми съобщи под секрет, че въпросът с данъците бил вече окончателно решен: от юли данъците ще се събират във вид на стомашен сок.

Този наш увлекателен разговор, за съжаление, беше прекъснат от един истински скандал. Вратата на кабинета на господин кмета изведнъж зейна, на прага се появи господин Корибант и с гръб към нас започна да крещи на господин кмета, че няма да остави тази работа така, че това е нарушаване свободата на словото, че това е корупция, че господин кметът трябва да помни печалната съдба на господин Лаомедонт и тъй нататък. Господин кметът също беше повишил тон, но не колкото господин Корибант и аз така и не разбрах какво точно говореше той. Господин Корибант в края на краищата тресна вратата и си отиде и тогава господин Никострат ми обясни каква е работата. Оказва се, че господин кметът глобил и закрил за една седмица нашия вестник, защото в броя преди два дни господин Корибант публикувал стихове, подписани от някой си „Хикс-Игрек-Зет“, в които имало такива редове: „А на хоризонта, тъй далечен, Марс гори в свирепа светлина.“ Господин Корибант отказал да се подчини на кмета и вече втори ден те се ругаят ту по телефона, ту лично. Обсъждайки произшествието, ние с господин Никострат стигнахме до единното мнение, че и двете страни в този спор са посвоему и прави, и неправи. От една страна, наказанието, наложено от господин кмета, е прекалено сурово, още повече че стихотворението като цяло е съвсем безобидно, доколкото разказва за неизлечимата любов на автора към нощната фея. Но, от друга страна, ситуацията е такава, че лъвът не трябва да се дразни; и без това господин кметът си има достатъчно неприятности, та дори и с оня същия Минотавър, който завчера отново се напил и повредил с вонящата си цистерна една марсианска кола.

Върнах се на „петачето“ и отново се присъединих към нашите. Свадата между Полифем и Миртил вече беше уредена и разговорите протичаха в обичайната атмосфера на приятелска дискусия. Не без удоволствие забелязах, че моят разказ е насочил умовете на събралите се в една определена посока. Говореха за бунтовниците, за бойните средства, с които разполагат марсианците, и тям подобни неща.

Морфей разказа, че близо до Милес един марсиански летателен апарат, извършил принудително кацане поради неумението на пилота да управлява при повишена тежест, е бил нападнат от злосторници; злосторниците били избити до крак със специални електрически снаряди, след което апаратът се самовзривил, оставяйки огромна яма с остъклени стени. Сега уж целият Милее ходел да гледа въпросната яма.

Миртил ни втълпяваше, че според думите на брат му, фермера, съществувала страшна банда амазонки, които нападат марсианците и ги похищават с цел да получат от тях потомство. Еднокракият Полифем от своя страна разказа следното. Снощи, когато носел патрулната служба по улица „Парковска“, до него безшумно се промъкнали четири марсиански коли. Един неприятен глас на развален език и с отвратително съскане настоял да бъде осведомен къде се намира кръчмата и макар кръчмата да не е обект от общодържавна важност, Полифем просто от гордост и презрение към завоевателите отказал да им отговори, така че марсианците продължили нататък с пръст в уста. Полифем ни уверяваше, че през цялото време животът му висял на косъм, дори забелязал дълги черни цеви, насочени право към него, но в своята упоритост не се поколебал нито за секунда.

„А ти какво, досвидя ти да кажеш, така ли? — попита Миртил, още незабравил оскърблението, нанесено на семейството му. — Знам ги аз такива мръсници. Отиваш, да речем, на непознато място, иска ти се да пийнеш, ама такива за нищо на света няма да ти кажат къде е кръчмата!“

Пак едва не стигна до бой, но в този момент дойде Пандарей и с радостна усмивка съобщи, че най-после отвели Минотавър от града. Марсианците го отвели. Подозирали Минотавър във връзки с терористите и в саботаж. Ние се възмутихме: да оставят града в най-горещото време без асенизатор — че това е престъпление!

„Стига! — изкрещя еднокракият Полифем. — Стига сме търпели омразното иго! Патриоти, слушайте моите команди! Строй се!“

Бяхме започнали да се строяваме, когато Пандарей ни успокои, че марсианците мислят следващата седмица да започнат прокарването на канализация, а дотогава нужникар ще бъде младшият полицейски. Е, казахме, това вече е друго нещо и отново се разбъбрахме за терористите. И за това, че да се правят засади, все пак е свинство.

Оглеждайки се, Димант разказа ужасна история — трети ден по града ходели някакви люде и черпели когото срещнат с бонбони. „Изядеш такава бонбонка и — щрак! — готов си.“ Надявали се така да отровят всичките марсианци. Ние, разбира се, не повярвахме на тази история, но стана някак зловещо.

Тогава Калаид, който отдавна фъфлеше и припръскваше, изведнъж се отпуши: „П-п-пък ето, самият Аполон има з-зет терорист.“ Всички като че ли се отдръпнаха от мен, а Пандарей, опулвайки се, заяви авторитетно: „Това е така. И ние разполагаме с такива сведения.“

Аз се възмутих до крайност и заявих на всички, че, първо, тъст за зет не отговаря; второ — един племенник на самия Пандарей беше окошарен лани за развратни действия цели пет години; трето — с Харон винаги съм бил на нож, това всеки може да потвърди; и, четвърто — нищо такова за Харон не знам, замина си човекът в командировка и нито вест от него, нито кост. Неприятни минути бяха, но заядливостта на обвинението беше толкова очевидна, че всичко завърши благополучно и заговорихме за стомашния сок.

Оказва се, че нашите всички дават стомашен сок вече втори ден и получават за това в брой. Само аз съм настрана. Но аз винаги по някакъв загадъчен начин оставам настрана от това, което е изгодно. Има по света такива хора, дето не могат да се уредят: в казармата вечно те чистят нужниците, на фронта вечно те попадат в „дупката“, те първи се сдобиват с всички неприятности и пак те последни се сдобиват с благата. Аз съм един от тях. Ама нейсе. Всички наши се фукат колко са доволни. Оставаше и да не са!

Тогава през площада мина марсианска кола и еднокракият Полифем мъдро рече: „А как мислите, старчета, ако я зачеша сега с чифтето, ще се пробие ли, или няма да се пробие?“ „Ако, да речем, е куршум, възможно е и да се пробие“ — казва Силен. „Зависи къде ще целиш — възразява Миртил. — Ако е в бронята или в задното стъкло, за нищо на света няма да се пробие.“ „А ако е отстрани?“ — пита Полифем. „Ако е отстрани, може и да се пробие“ — отвръща Миртил. Исках да съобщя, че и граната не я пробива, но Пандарей ме изпреварва, заявявайки умно: „Не, старчета, напразно спорите. Непробиваеми са.“ „И отстрани непробиваеми?“ — злъчно пита Морфей. „Напълно“ — отговаря Пандарей. „Даже и за куршуми?“ — пита Миртил. „Ако щеш, и с топ стреляй“ — отговаря Пандарей важно. Всички заклатиха глави и започнаха да го тупат по рамото: „Да, Пан — казваха. — Ти, Пандарей, го изпорти. Тук, старче, на празен ход го даде. Не помисли, дърто, изтърва се.“ А злъчният Парал веднага пусна лафа, че ако пушнеш Пандарей с топ в кърмата, може и да остане вдлъбнатина, но ако го целиш по челото, ще рикошира и това е. Пандарей се наду, закопча всички копчета на куртката, облещи рачешките си очи и гракна: „Побъбрахме — край! Разпръснии се! В името на закона.“

Без да губя време, поех към донорния пункт. Естествено, тук пак ме очакваше несполуката. Никакъв сок не ми взеха и никакви пари не получих. Оказва се, имало ред — сок можеш да даваш само на празен стомах, а аз бях обядвал само преди два часа. Издадоха ми сокодарителна карта и ме поканиха да дойда утре сутринта. Впрочем трябва да призная — донорният пункт ми направи най-приятно впечатление. Съоръженията — последна дума на техниката. Сондите се омазват с първокачествени марки вазелин. Даването на стомашен сок става автоматично, но под наблюдението на опитен лекар, а не на някакъв дангалак. Персоналът е абсолютно учтив и любезен, веднага се вижда, че не им плащат как да е. Всичко блести от чистота, мебелите са новички. В очакване на реда си можеш да гледаш телевизор или да четеш нови вестници. Пък и какъв ти ред! По-бързо става, отколкото в кръчмата. А парите се дават незабавно, директно от автомат. Да, във всичко се чувствува висока култура, хуманност, грижа към дарителя. И като си помислиш — само преди три дни тук беше бърлогата на човек като господин Лаомедонт!

Мисълта за зет ми обаче не ме оставяше на мира и почувствувах необходимостта да обсъдя този досаден проблем с Ахилес. Намерих го, както винаги, на касата да разглежда своя „Космос“. Разказът за моите приключения му направи невиждано впечатление и аз почувствувах, че вече ме гледа със съвсем други очи. Но когато стана дума за Харон, той само повдигна рамене и ми рече, че моите действия и рискът, на който съм се подложил, напълно реабилитират не само мен, а може би и самия Харон. Освен това той въобще се съмнявал, че Харон е способен да участвува в нещо осъдително. Харон, заяви той, вероятно сега е в Маратина и взима активно участие във възстановяването на реда, стремейки се при това да направи нещо полезно за родния ни град, както подобава на всеки културен гражданин, а местните завистници, всичките тези пандареевци и калаидовци, са способни само на безотговорни дрънканици и клевети.

Имах съмнения по този въпрос, но, естествено, ги премълчах и само за себе си се изненадах: колко малко всъщност се познаваме ние, жителите на едно нищо и никакво градче. Убедих се, че напразно съм заговорил Ахилес на тази тема, и давайки вид, че неговите разсъждения напълно ме успокояват, обърнах разговора към марките. И тук се случи едно удивително произшествие.

Помня, в началото говорех напосоки, защото все пак основната ми цел беше да отклоня Ахилес от разговора за Харон. Но се получи така, че стана дума за онази свещена марка с обърната литографска препечатка. Аз своевременно изложих на Ахилес неопровержимите си доводи, че е фалшификат, и въпросът, струва ми се, беше изчерпан. Предната вечер обаче Ахилес прочел някакво книжле и си въобразил, че е способен да предлага свои собствени съждения. В нашите отношения това никога не е бивало. Естествено, аз излязох от кожата си, разсърдих се и направо му казах, че него въобще го няма във филателията, че само преди година не различаваше кое е албум и кое е класьор и неслучайно колекцията наблъскана с бракувани екземпляри. Ахилес също се разпали и подхванахме караница, каквато може да има само между мен и Ахилес и само заради марки.

Тогава сякаш в мъгла съзнах, че по време на спора някой влезе в аптеката, протегна през рамото ми хартийка към Ахилес, Ахилес за секунда млъкна, което незабавно използувах, за да се вклиня в неговите некомпетентни разсъждения. Запомних само някакво досадно чувство на смущение, нещо странично през цялото време нахално се навираше в съзнанието ми, пречейки ми да мисля последователно и логично. После ми мина. Следващият етап от това изключително любопитно от психологична гледна точка произшествие беше моментът, когато спорът ни завърши и млъкнахме, изморени и обидени един на друг.

Помня, че точно в този момент изведнъж усетих непреодолимата потребност да огледам помещението и изпитах смътна изненада, че не откривам никакви особени промени. А едновременно с това ясно разбирах, че по време на нашия спор е трябвало да са станали някакви промени! Забелязах, че Ахилес също се намира в състояние на душевна неудовлетвореност. И той се оглеждаше, а след това занаднича под тезгяха. На края ме пита: „Кажи, моля те, Феб, никой ли не идва тук?“ Сто на сто го мъчеше същото, което и мен. Неговият въпрос постави всичко на мястото си и аз разбрах повода за моето недоумение.

„Синята ръка!“ — крясвам, озарен от неочаквано ярък спомен. Сякаш наяве видях пред лицето си сини пръсти, стискащи лист хартия. „Не, не ръка! — темпераментно казва Ахилес. — Пипала! Като на октопод!“ „Ама аз ясно помня пръсти…“ „Пипала като на калмар!“ — повтаря Ахилес, оглеждайки се трескаво. След това взима книгата с рецепти и внимателно я прелиства. В мен всичко се преобърна от мъчителното предчувствие. Държейки лист хартия, той бавно повдигна към мен широко отворените си очи и аз вече знаех какво ще каже.

„Феб — каза той със сподавен глас — Това беше марсианин.“ И двамата бяхме потресени. Ахилес като човек, сроден с медицината, сметна за необходимо да подкрепи мен и себе си с коняк, който извади от голяма картонена кутия с надпис „Норсулфазолум“. Да, докато ние тук спорихме за онази проклета препечатка, в аптеката е влизал марсианец — влиза, връчва на Ахилес писмено разпореждане да се предаде на предявителя на настоящото пакет с всички лекарствени препарати, съдържащи наркотици, и Ахилес, без нищо да помни и да разбира, му предава приготвения пакет с въпросните лекарства, след което марсианецът си отива, без да остави в нашата памет нищо освен откъслечни спомени и смътен образ, фиксиран с крайчеца на окото.

Ясно помня синята ръка, покрита с къси редки космици, и месестите пръсти без нокти. И съм поразен как подобно зрелище не е изпарило от главата ми мигновено всякаква способност да водя отвлечени спорове.

Ахилес не помнеше никаква ръка, но затова пък помнеше дълго, непрекъснато пулсиращо пипало, протегнато към него сякаш от нищото. Освен това той помнеше, че видът на пипалото го е вбесил, защото му се сторило, че това е една съвсем неприлична шега. Помнеше и това, как в яда си хвърлил пакета с лекарства, без да го погледне, но затова пък не помнеше чел ли е разпореждането и слагал ли го е в регистрационната книга, макар да беше очевидно, че го е чел (щом е дал лекарствата) и го е сложил (щом се оказа на мястото си).

Ние ударихме още по чашка коняк и Ахилес си спомни, че марсианецът стоял вляво от мен и бил в модерен пуловер с деколте, а аз си спомних, че на един от пръстите имаше блестящ пръстен от бял метал със скъпоценни камъни. Освен това помнех автомобилен шум. Ахилес потри чело и заяви, че видът на разпореждането му напомня за недоволството, което предизвикало у него нечиите, нахални до неприличност опити да се вклини в нашия спор с една абсолютно нелепа теза относно филателията въобще и относно обърнатите препечатки в частност.

Тогава аз си спомних точно, че марсианецът рече нещо и гласът му беше пронизителен и неприятен. „По-скоро нисък и снизходителен“ — възрази Ахилес. Аз настоявах на своето, Ахилес отново се разгорещи, извика от лабораторията младшия аптекар и го попита какви звуци е чувал през последния час. Младшият аптекар, изключително ограничен хлапак, замига с глупавите си очи и измънка, че през цялото време слушал само нашите гласове, един път сякаш някъде включили радио, но той не обърнал внимание. Ние отпратихме аптекарчето и ударихме по още една капчица коняк. Паметта ни съвсем се проясни и макар постарому да се разминавахме в мненията си относно външността на марсианеца, ние бяхме абсолютно единодушни по въпроса за последователността на случилите се събития. Без съмнение, марсианецът е дошъл до аптеката с автомобил, влязъл в помещението, без да изключва двигателя, застанал отляво и съвсем мъничко зад мен и се заслушал в нашия разговор. (Изстинах, когато осъзнах своята пълна беззащитност в този страшен момент!) След това той е направил няколко забележки — вероятно относно филателията и вероятно абсолютно некомпетентни, а след това подал на Ахилес разпореждането, което Ахилес взел, хвърлил му бегъл поглед и го мушнал в регистрационната книга. По-нататък Ахилес, все още извън кожата си от този смутител, му дал пакета с лекарства и марсианецът си отишъл, разбирайки, че не желаем да го включим в нашия разговор. По този начин, като пренебрегнем подробностите, пред нас изниква образът на същество, макар и лошо осведомено по филателните въпроси, но в общи линии нелишено от правилно възпитание и определена хуманност, ако се вземе под внимание, че в това време той е можел да прави с нас всичко, което си пожелае. Ударихме по още една чашка и почувствувахме, че нямаме сили да останем повече тук и да държим в неизвестност нашите относно произшествието. Ахилес скри бутилката, предаде дежурството на младшия аптекар и с бързи крачки тръгнахме към кръчмата.

Разказът за визитата на марсианеца беше приета от нашите различно. Еднокракият Полифем направо го сметна за лъжа. „Помиришете ги как вонят! — каза. — Надрънкали са се до козирката!“ Мъдрият Силен предположи, че онова все пак не е било марсианец, а някакъв негър — у негрите понякога се срещал синкав оттенък на кожата. Парал си остана Парал. „Великолепен аптекар си имаме! — злъчно каза той. — Идва неизвестно кой, неизвестно откъде, пробутва му неизвестно каква хартийка и този му дава всичко, без да рече дума. Не, с такива аптекари разумно общество ние няма да построим. Що за аптекар е онзи, който заради своите въшливи марки не вижда какво прави?“ Но затова пък всички останали бяха на наша страна, цялата кръчма се събра наоколо, даже златната младеж начело с господин Никострат се изсипа от бара да послуша. Настояваха да повтаряме отново и отново къде аз съм стоял и къде е стоял марсианецът, как е протягал крайника си и така нататък. Много скоро забелязах, че Ахилес започна да украсява разказа с нови детайли, по правило потресаващи. (Като този например, че когато марсианинът мълчал, мигали само две очи като при нас, а когато отварял уста, се включвали още допълнителни очи — едното червено, другото бяло.) Аз веднага му направих забележка, но той възрази, че конякът и брендито по удивителен начин действуват върху човешката памет, това, дето се казва, било медицински факт. Реших да не споря с него, помолих Япет да ми поднесе вечерята и вътрешно смеейки се, наблюдавах как Ахилес уверено се компрометира. След някакви си десет минути всички разбраха, че Ахилес съвсем се увлече, и престанаха да му обръщат внимание. Златната младеж се върна на бара и скоро оттам се чуха традиционните: „Писна ни… Тук си е живо скучилище… Марсианци! Тъпотия, бунащина… Да бяхме се чупили, орли?“ На нашата маса се възобнови старият спор за стомашния сок. Какво е това, за какво го бива, за какво им е на марсианците и за какво ни е на нас самите. Ахилес обясни, че стомашният сок е необходим на човека за смилане на храната, да се смила храна без него било невъзможно. Но авторитетът му вече беше подкопан и никой не му повярва. „Да си беше затворил човката, клизмо стара! — викна Полифем. — Какво ти там невъзможно. Трети ден давам такъв сок и нищо — смилам си. Къде и ти да смилаше така.“

Затруднени, обърнахме се за консултация към Калаид, но и това, разбира се, завърши без успех. Калаид след продължителни конвулсии, които цялата кръчма следеше в мъчително очакване, изтърси само: „П-п-полицаят на трийсет години си е вече ст-т-тарец, ако искаш да зн-наеш.“ Тези думи имаха отношение към някакъв полузабравен разговор, протекъл още на „петачето“ и преди обяд, и въобще предназначен не за нас, а за Пандарей, който отдавна вече беше дежурен. Ние оставихме Калаид да мъти отговора на въпроса ни, а самите се впуснахме в измишльотини. Силен предположи, че цивилизацията на Марс е във физиологична безизходица, не могат вече да си отделят собствен сок и трябва да усвояват други, източници. Япет подаде глава иззад бара, заявявайки, че марсианите използуват стомашния сок като фермент при производството на особен вид енергия. „От типа на атомната“ — добави той след размишления. А глупакът Димант, който никога не е блестял със смел полет на фантазията, рече, че за марсианците човешкият стомашен сок е онова, което е за нас конякът или бирата, или, да речем, хвойновата водка, и с това изявление изпорти апетита на всички, които в този момент замезваха. Някой предположи, че марсианите добиват от стомашния сок злато или други редки метали, и това явно неграмотно предположение подтикна Морфей към много точна мисъл. „Старчета — каза той, — дали злато добиват или енергия, всъщност е все едно, а трябва да сме наясно, че нашият стомашен сок е нещо много важно за марсианите. Дали не ни прекарват, а?“ Отначало никой не го разбра, но после включихме, че никой не знае истинската цена на стомашния сок и че що за цена са определили марсианците, е неизвестно. Напълно е възможно марсианците като хора практични да изстискват от това мероприятие непропорционално висок доход, използувайки нашето невежество. „Купуват го от нас на евтиния — вбеси се еднокракият Полифем, — а след туй, мерзавците, го пласират на някоя комета по истинската му цена.“ Понечих да го поправя, че не на комета все пак, а на планета, но той с присъщата му грубост предложи първо да си излекувам зъркела, пък тогава да влизам в спорове. Но работата не е там.

Предположението на Морфей ни разтревожи и можеше да се получи много съдържателен и полезен разговор, но тогава в кръчмата хлътнаха Миртил и брат му, фермерът, и двамата пияни до козирката. Оказва се, че братът на Миртил вече няколко дни се опитвал да дестилира джибри от синя пшеница и че днес тези опити най-после се увенчали с успех. На масата се извисиха две солидни манерки със син първак. Разсеяхме се, започнахме да пробваме и трябва да призная — „синьовицата“ ни направи огромно впечатление. Нямаше си работа Миртил, покани и Япет да вкуси. Япет удари две чашчици, постоя, замижал с лявото око, сякаш размишлявайки, а след това изведнъж викна: „Хайде, марш, да не ви виждам тук!“ Беше казано с такъв тон, че Миртил, без да пророни дума, подбра празните манерки и задрямалия си брат и припряно се отдалечи. Япет ни изгледа заплашително и казвайки: „Намерили му цаката — в мойто заведение със свой буламач да идват“ — се върна на бара. Поръчахме си по чашка, за да замажем неловката ситуация, но предишната непринуденост вече я нямаше. След половин час си тръгнах към къщи.

В гостната господин Никострат седеше срещу Артемида, в креслото на Харон, и пиеше чай със сладко. Не се намесих в тази работа. Първо: Харон явно е вече бита карта и не се знае ще се върне ли въобще, и, второ: съвсем близо беше Хермиона, а от мен така смърдеше на спирт, че аз самият го чувствувах. Затова предпочетох тихичко да се примъкна в моята стая, без да привличам ничие внимание. Преоблякох се и прегледах вестника. Просто да се чудиш! Шестнадесет колони и нищо съществено. Като че ли жвакаш вата. Публикувана е пресконференция на президента. Два пъти я четох и нищо не разбрах — абсолютен стомашен сок. Ще отскоча да видя как е Хермиона.