Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Второто нашествие на марсианците (13) (Записки на един здравомислещ)

13 юни

Най-после като че ли лятото дойде. Температура — плюс двадесет и два, облачно. Ама работа! Не знам даже откъде да започна.

Относно пенсията нищо не се знае, но в края на краищата не за това ми е думата. Току-що бях започнал днешните бележки и изведнъж долавям шум на приближаваща кола. Помислих си, че Миртил ми носи от фермата обещаната четвъртинка синьовица, и погледнах през прозореца. И добре, че погледнах. В началото видях, че под стълба стои непозната лека кола, много разкошна, а след това забелязах, че през градината, направо към скамейката, където от вечерта се бяха нагласили Артемида и господин Никострат, с решителни крачки се отправя Харон. Не успях и да мигна, а господин Никострат вече летеше презглава над оградата. След него Харон с нечовешка сила запокити бастунче и шапка, но господин Никострат не спря да ги вземе, а само ускори тичането си. След туй Харон се зае с Артемида. Почти не виждах какво става, но според мен в началото Артемида се опита да припадне, обаче щом Харон й залепи плесница, тя се отказа от своето намерение и реши да демонстрира знаменития си характер. Нададе протяжен, неприятен за ухото писък и изподраска с нокти Хароновата физиономия. Повтарям, не всичко видях. Но когато след няколко минути надникнах в гостната, Харон — като тигър в клетка — ходеше от ъгъл на ъгъл, сложил ръце на гърба, а на носа му аленееше свежа драскотина. Артемида делово подреждаше масата и ми се стори, че лицето й изглежда някак асиметрично. Не понасям семейните сцени, от тях вътре нещо ми се отхлабва, иска ми се да ида някъде и нищо да не виждам и да не чувам. Обаче Харон ме забеляза, преди да успея да се скрия, и въпреки всички очаквания ме поздрави толкова приветливо и топло, че намерих за необходимо да вляза в гостната и да подхвана с него разговор.

Преди всичко бях приятно изненадан, че Харон съвсем не изглеждаше така, както очаквах. Не беше онзи брадясал и парцалив скитник, който преди седмица дрънкаше оръжие и псуваше. Всъщност очаквах да е още по-парцалив и мръсен. Но пред мен стоеше старият Харон от мирните времена — гладко избръснат, прилежно сресан, облечен елегантно и с вкус. Само алената драскотина на носа разваляше общото впечатление и лицето, необичайно загоряло, свидетелствуваше, че този кабинетен човек в последните дни често е бивал под открито небе.

Дойде Хермиона с ролки, извини се за вида си и също седна край масата. Ето — седим си, както някога, четиримата, сплотеното мирно семейство. Докато жените не се прибраха, събирайки съдовете, разговорът беше най-общ: за времето, за здравето, за това кой как изглежда. Но когато останахме сами, Харон запали пура и рече, гледайки ме странно: „Е какво, тате, загубихме нашето дело, а?“ В отговор само свих рамене, макар много да ми се искаше да кажа, че ако нечие дело е загубено, то във всеки случай не е нашето. Впрочем според мен Харон не очакваше отговор. Пред жените той се сдържаше и едва сега забелязах, че е в състояние на почти болезнена възбуда, в такова състояние, в което човек може рязко да преминава от нервен смях към нервен плач, когато в него всичко кипи и той изпитва непреодолимата необходимост да излее този кипеж в думи и затова говори, говори, говори. И Харон говореше.

Хората вече нямат бъдеще, каза той. Човекът вече не с венец на природата. Отсега нататък и вовеки веков той ще бъде най-обикновено явление в природата, като дървото или коня, и нищо повече! Културата и изобщо целият прогрес загубиха всякакъв смисъл. Човечеството вече няма нужда от саморазвитие, ще го развиват отвън, а затова не са необходими училища, не са необходими институти и лаборатории, не са необходими обществена мисъл, философия, литература — с една дума, ненужно е всичко, което досега различаваше човека от животното и се наричаше цивилизация. Като фабрика за стомашен сок Алберт Айнщайн с нищо не е по-горе от Пандарей и даже сигурно е по-долу, защото Пандарей е прочут с изключителната си лакомия. Не в грохота не космическа катастрофа, не в пламъците на атомна война и дори не в клещите на пренаселяването, а в ситата и спокойна тишина, виждате ли, свършва историята на човечеството. „И като си помислиш само — измъчено каза той, подпрял глава с длани, — не балистическите ракети, а всичко на всичко шепа грошове срещу чаша стомашен сок погубиха цивилизацията…“

Той говореше, разбира се, много повече и много по-ефектно, но аз лошо възприемам абстрактните разсъждения и запомних само онова, което съм запомнил. Признавам, в началото успя да ме натъжи. Обаче бързо разбрах, че това са просто истерични словоизлияния на един образован човек, видял крушението на своите лични идеали. Усетих необходимост да му възразя. Естествено, не защото се надявах да го убедя, а защото неговите разсъждения дълбоко ме засегнаха, сториха ми се надути и нескромни и освен това исках да се откъсна от тягостното впечатление, което произведоха върху мен неговите оплаквания.

„Твърде лек ви беше животът, сине мой — казах му направо. — Оядохте се. За живота нищичко не знаете. Личи си, че никога не са ви били по зъбите, че не сте мръзнали в окопи и не сте мъкнали дърва като пленници. Винаги сте имали какво да ядете и с какво да платите. Затова и свикнахте да гледате света с очи на небесни чада, на свръхчовеци. Ах, колко жалко, цивилизацията продадоха за шепа грошове! Ами кажете мерси, че и тези грошове ви дадоха за такваз цивилизация! На вас, разбира се, грошове не ви трябват. А на вдовицата, която сама носи на гърба си три дечица, която трябва да ги изхрани, да ги отгледа, да ги изучи? А на Полифем, сакатия, дето получава жалка пенсия? А на фермера, какво му дадохте на фермера? Съмнителни социални идейки? Книжленца и брошурчици? Естетската ви философия? Че фермерът плюе на всичко това! На него му трябва дреха, машини, трябва му увереност в утрешния ден!

Трябва му постоянната възможност да отглежда реколта и да получава за нея добри пари! Дадохте ли му това? Вие и цялата ваша цивилизация? Никой за десет хиляди години не успя да му даде това, а марсианците го дадоха! Защо тогава се чудите, че фермерите ви преследват като диви зверове? Вие никому не сте нужни с вашите приказки, с вашия снобизъм, с вашите абстрактни проповеди, бързо обръщащи се в автоматна стрелба. Вие не сте необходими на фермера, вие не сте необходими на гражданина, вие не сте необходими на марсианците! Въобразявате си, че сте цветът на цивилизацията, а всъщност сте плесента, израснала от нейните сокове. Вие се възгордяхте и сега си мислите, че вашата гибел е гибел на цялото човечество.“

Стори ми се, че буквално го разгромих с речта си. Той седеше, захлупил лице с шепи, целият трепереше и беше толкова жалък, че сърцето ми се обливаше в кръв.

„Харон — казах аз, колкото може по-кротко, — момчето ми! Направете си труда да се спуснете от облачните висини на грешната земя — макар и за минута. Постарайте се да разберете, че от всичко на света на човека най-много му трябва покой и увереност в утрешния ден. Та нищо страшно не се е случило! Казвате: човекът станал фабрика за стомашен сок. Това са гръмки фрази, Харон. В действителност се случи нещо обратно. Човекът попадна в нови условия за съществуване и намери превъзходен начин да използува своите физиологични ресурси за стабилизиране на положението си в този свят. Наричате го робство, а всеки разумен човек вижда в това обикновена търговска сделка, която трябва да бъде взаимно изгодна. За какво робство може да се говори, щом разумният човек може да преценява не го ли лъжат, а ако действително го лъжат, уверявам те, той ще намери начин да постигне справедливостта. Вие говорите за край на културата и цивилизацията — това вече е пълна лъжа! Не разбирам дори какво имате пред вид. Вестниците излизат всеки ден, пускат се нови книги, съчиняват се нови телевизионни спектакли, промишлеността работи… Харон! Какво не ви достига! Всичко ви оставиха, което имахте: свобода на словото, самоуправление, конституция. Нещо повече — защитиха ви от господин Лаомедонт! И на края дадоха ви постоянен и сигурен източник на доходи, който не зависи от никаква конюнктура.“

Тук спрях, защото забелязах, че Харон нито е разгромен, нито ридае, както ми се струваше, а се кикоти съвсем неприлично. Почувствувах се във висша степен оскърбен, но тогава Харон рече:

„Извинете ме, за бога, не исках да ви оскърбя. Просто си спомних една забавна история.“ Оказва се, два дни назад Харон начело на група бунтовници завладял марсианска кола. Какво било изумлението им обаче, когато от колата се измъкнал насреща им Минотавър, абсолютно трезвен, с портативен апарат за изпомпване на стомашен сок. „Какво, момчета, искате да си пийнете? — казал. — Сега ще наредим нещичко. Кой ще е първи?“ Бунтовниците дори се объркали. После дошли на себе си, нашляпали Минотавър по врата заради предателството му и го пуснали да си ходи с колата. Били решили да я завладеят, да научат управлението й, след това да проникнат с нея в марсиански пост и да проведат акция, но този епизод така им подействувал, че решили да зарежат всичко. Същия ден вечерта двама си отишли по домовете, а на другата сутрин фермерите заловили останалите. Въобще не разбрах какво отношение има тази история към предмета на разговора ни, но ме порази мисълта, че Харон следователно е бил в плен при марсианците.

„Да — отговори той на моя въпрос, — затова и се смях. Марсианците ми наговориха дума по дума същото, което и вие. Наистина малко по-свързано. И особено наблегнаха на това, че аз съм от елита на обществото, че изпитват към мен дълбоко уважение и не разбирали защо аз и такива като мен се занимаваме с терористични актове, вместо да създадем разумна опозиция. Те ни предлагат да се борим с тях с легални средства, гарантирайки пълна свобода на печата и събранията. Славни момчета са марсианците, нали?“

Какво можех да му отговоря? Особено когато разбрах, че се отнесли с него прекрасно — измили го, облекли го, излекували го, дали му автомобил, конфискуван от някакъв съдържател на пушалня за опиум, и го пуснали здрав и читав.

„Нямам думи“ — казах, вдигайки ръце. „И аз също — добави Харон и отново посърна. — Аз, за съжаление, също нямам думи, а трябва да се намерят. Пукнат грош не струваме, ако не ги намерим.“ След това съвсем неочаквано ми пожела лека нощ и си отиде, и аз останах да седя като глупак, овладян от лоши предчувствия. Ох, ще си патим още с този Харон! Ще си патим! И що за отвратителен маниер — да си отиваш, без да си довършил спора? Вече е един след полунощ, а не мога и да мигна.

Между другото днес за първи път дадох стомашен сок. Нищо страшно, неприятно е само да го глътнеш онова, но казват, че бързо се свиквало. Ако даваш дневно по двеста грама, прави сто и петдесет месечно. Гледай ти!