Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Второто нашествие на марсианците (4) (Записки на един здравомислещ)

4 юни

Току-що изчетох вечерните вестници, но така и нищичко не разбирам. Без съмнение случили са се някакви промени. Но какви именно? И вследствие на какви събития? Обичат у нас да си послъгват и туйто.

Сутринта след кафето поех към „петачето“. Утрото — хубаво, топло. (Температура — плюс седемнадесет, облачност — нула бала, вятър — южен, един метър в секунда според моя анемометър.) На излизане видях Миртил да се суети около разгънатата на земята палатка. Питам го: „Какво така?“ „Добре де, добре — отговаря той, силно раздразнен. — Намериха се и тарикати. Стойте и чакайте, докато всички ви изколят.“ На Миртил не хващам вяра за пукнат грош, но от такива приказки винаги ме полазват тръпки. „Ама какво е станало?“ — питам. „Марсианци“ — отговаря лаконично и продължава да натиска палатката с коляно. Не го разбрах веднага, може би точно затова от тази странна дума усетих, че идва нещо страшно и непреодолимо. Краката ми се подкосиха и седнах на бронята на камионетката. Миртил — нито дума, само пръхти и сумти. „Как го каза?“ — питам. Той сгъва палатката, мята я в багажника и запалва цигара. „Марсианци са ни нападнали — казва шепнешком. — Сега вече ще ни видят сметката. Запалили Маратина, казват, до основи, десет милиона убити за една нощ, представяш ли си? А сега натиснали и нашето кметство. Властта е вече тяхна, тъй че — кран! Забранили да се сее, а сега, казват, на всички ще изрязват стомасите. Трябвали им за нещо тези стомаси, представяш ли си? Само че за Миртил да имат да взимат, и на него стомахът му трябва. Като чух, веднага ми стана ясно — новите порядки не са за мен; ако щат всички да изпукат, аз отивам във фермата на брата! Старата и децата вече изпратих с автобус. Ще изчакаме, ще се огледаме по-нататък, ще видим кой какво.“ „Почакай — казвам, ясно разбирайки, че лъже, и все пак… — Стой, Миртил, какво дрънкаш! Кой нападнал? Кой изгорил? Зет ми е в Маратина.“ „Отпиши го зет си — казва Миртил съчувствено и хвърля фаса. — Брой дъщеря си за вдовица. Тъкмо секретарят ще се уреди… Е, тръгвам. Сбогом, Аполон. С теб свястно я карахме. Нямам ти зъб за нищо и ти не ме споменавай с лошо.“ „Господи! — крещя отчаяно, съвсем изгубил ума и дума. — Кой ни е нападнал бе, човек?“ „Марсианци, марсианци! — казва той пак шепнешком. — Оттам! — И вдига показалец към небето. — От комета се смъкнали.“ „Хайде бе, марсианци?“ „Добре де, добре. Ти си даскал, по ги разбираш. А на мен ми е все едно кой ще ми разпори корема.“ „Господи, Миртил — казвам, разбирайки най-после, че всичко от начало до край е лъжа. — Ама не може така, стар човек си, внуци имаш. Какви ти марсианци, щом Марс е безжизнена планета. Няма живот там, научен факт е.“ „Добре де, добре — мърмори Миртил, но вече с явно съмнение. — Ега ти и научният факт.“ „Не «добре де», ами наистина си е факт — казвам. — Питай който искаш учен. Какво ти учен, всеки, ученик го знае.“ Миртил изпъшква и излиза от кабината. „Всичко да върви по дяволите! Кого да слушам? Тебе ли да слушам? Или Пандарей да слушам? Нищо не разбирам.“ Плюна и хлътна в къщи.

Аз също реших да се върна в къщи, за да позвъня в полицията. Пандарей, както се разбра, бил много зает, защото Минотавър разбил решетката на ареста и избягал, и сега Пандарей трябвало да организира хайка. Иначе някой наистина преди час и половина бил дошъл в кметството, уж началство, пък може даже и марсианин, ходят слухове, че може би е марсианин, но относно изрязването на стомасите отгоре не са спуснати никакви указания и въобще на него не му е до марсианците, защото според него един Минотавър бил много по-лош от всички марсианци, взети заедно.

Побързах към „петачето“.

Почти всички наши се бяха скупчили пред входа на кметството и ожесточено спореха около някакви странни следи в праха. Оставил ги самият марсианин — това вече било известно съвсем точно. Морфей твърдеше, че дори той, препатилият бръснар и масажист, никога не бил виждал такива чудовища. „Паяци бе — казва, — грамадни мъхнати паяци. Тоест при тях самците са мъхнати, а самките — съвсем голички. Ходят на задните лапи, а с предните хващат. Видя ли следите? Гнусна работа! Съвсем като дупки. Ей на, оттук е минал.“ „Работата не е там, че е минал — дълбокоумно нарежда Силен. — На Земята силата на привличане е по-голяма; Аполон ще потвърди, че те така с краката не са способни дори да мръднат. И затова си имат специални пружинени кокили, които правят въпросните дупки.“ „Правилно, кокили — потвърждава Япет с превързана буза. — Само дето не са съвсем кокили. Кола имат такава, на кино съм я виждал. Не на колела, ами на такива лостове като кокили.“ „Пак нашият ковчежник го е измъдрил — подхвърля злъчният Парал. — Миналия път удари град с невиждана сила, поминалия налетяха скакалци, а сега и марсиани е уредил — на нивото на епохата, във връзка с овладяването на космическото пространство.“ „Не мога да гледам тези следи равнодушно — казва Морфей. — Гнусна работа. Да бяхме му ударили по едно, старчета?“ Калаид, който отдавна се натискаше, съскаше и се гърчеше, на края произнесе: „В-времм-мето е чуд-десно, момчета, к-как спахте?“ Заради този свой дефект на речта той винаги изостава от хода на събитията. А ветеринар е все пак човекът, можеше и да каже нещо полезно относно следите. „А Миртил вече си плю на петите“ — казва Димант, кикотейки се глупаво. — „Сбогом, казва, Диманте, ние с теб свястно я карахме. Наглеждай, казва, бензиностанцията, а ако ли стане нещо, казва, изгори я, за да не попадне в ръцете на врага.“ Тук аз предпазливо питам какво се чува за Маратина. „Маратина, казват, изгоряла до основи — откликва с охота Димант. — Звънили оттам, казват, предлагат да се запази спокойствие.“ Убедих се окончателно, че всичко това са зловредни слухове и бях готов да ги опровергая, но точно тогава се разнесе вой на полицейска сирена и всички се обърнахме.

През площада със заешки зигзаг търчеше, залитайки, Минотавър, опърпан и подпухнал, а Пандарей го преследваше на полицейски всъдеход. Стърчеше прав, сграбчил предното стъкло, и крещеше, размахал белезници. „Край, сега ще го стигне“ — предсказа Морфей. „Лесно е да се каже — възрази Димант. — Я виж.“ Минотавър изтича до един телеграфен стълб, обгърна го с ръце и крака и запълзя нагоре. Но Пандарей вече беше скочил от всъдехода и се вкопча в гащите му. Двамата с младшия полицейски смъкнаха нужникаря от стълба, бутнаха го в колата и му надянаха белезници. След това младшият полицейски го отведе, а Пандарей, изтривайки се с носна кърпа и разкопчавайки се ходом, тръгна към нас. „Хвана го — рече Морфей на Димант. — Вечно спориш.“ Пандарей се приближи и попита какво ново. Обясниха му за марсианските следи. Той незабавно приклекна и потъна в изследване на обстоятелствата. Дори ме обхвана неволно уважение към него — веднага се набиваше на очи истинската му професионална рутина: гледа следите някак отстрани, без да докосва нищо. Предчувствувах, че ей сега всичко ще се изясни. Пандарей обикаляше около следите като патица, широко клатейки опънатия си задник, и непрекъснато повтаряше: „Аха… Всичко е ясно… Аха… Ясно…“ Ние търпеливо чакахме, само Калаид се напъваше да произнесе нещо и съскаше. На края Пандарей се изправи с пъшкане и оглеждайки площада, сякаш с намерението да открие някого, произнесе решително: „Двама. Парите са изнесли в чувал. Единият притежава бастун с шип, вторият пуши «Астра».“ „И аз пуша «Астра»“ — подхвърля злъчният Парал. И Пандарей веднага го фиксира. „Какви двама? — пита Димант. — Марсиани ли?“ „И аз в началото мислех, че не са наши — бавно започва Пандарей, без да сваля поглед от Парал. — И аз ей така си мислех в началото, че са момчетата от Милее.“ Тук най-после Калаид се отпушва: „Н-н-няма да го ст-т-тигне с колата.“ „И какво става с марсианите? — пита Димант. — Не разбирам.“ Пандарей, все така игнорирайки директните въпроси, оглежда Парал. „Я ми дай цигарката си, старче“ — казва. „Това пък защо?“ — пита Парал. „Интересувам се да видя маниера на твоето захапване — обяснява Пандарей, — а също и къде си бил между шест и седем тази сутрин.“ Ние се обърнахме към Парал и тогава Парал рече, че според него Пандарей е най-големият тъпак в света, ако не се брои онзи кретен, който е назначил Пандарей на работа в полицията. Бяхме принудени да се съгласим и започнахме да тупаме старшията по гърба: „Да, Пандарей, ти, старче, го даде на празен ход. Не разбра, Пан, че тези следи са марсиански. Пък и откъде, дърто, да си чувал за марсианите? Това не ти е нужникарят!“ Пандарей започна по-малко да се издува, но тогава от кметството излезе еднокракият Полифем и ходом се вряза в нашето веселие. „Мръсна работа, старчета! — загрижено каза той. — Марсианците настъпват, завзели Милее! Нашите бягат, изгарят посеви, взривяват мостове зад гърба си.“ Пак ми се подкосиха краката, даже нямах сили да се дотътря до скамейката. „Направили десант на юг, две дивизии! — викна Полифем. — Скоро ще са тук!“ „Те вече бяха тук — рече Силен. — На такива специални кокили. Ей, на следите…“ Полифем само хвърли бегъл поглед и заяви с негодувание, че това били неговите следи, и всички веднага разбрахме — наистина неговите са. Даже не неговите, а на дървения му крак. За мен това беше голямо облекчение. Тогава Пандарей закопча куртката си от горе до долу и гледайки над главите ни, кресна: „Поговорихме — край! Разпръсниии се! В името на закона.“

Влязох в кметството. Там всичко беше наблъскано с някакви плоски чувалчета — коридорите, стълбищните площадки и дори приемната. От тях се разнасяше непозната миризма и прозорците бяха изцяло разтворени, но иначе всичко си беше нормално: господин Никострат седи зад бюрото и пили ноктите си. Хилейки се многозначително и с твърде съмнителна интонация, той ми дава да разбера, че що се отнася до марсианците, няма право да се разпростира нашироко поради характера на служебните си задължения, но смеел с положителност да твърди, че това едва ли ще има някакво отношение към въпроса за пенсията. Достоверно било само едно: вече ще е неизгодно по нашите места да се сее пшеница, а ще е изгодно да се сее някакво ново хранително растение с универсални, както той се изрази, свойства. В тези торби, значи, са семената и още днес ще започнат да ги разпределят между фермите в окръга. „А откъде са торбите?“ — питам. „Доставиха ги“ — отвръща той авторитетно. Превъзмогнах смущението си и поисках да бъда осведомен кой точно ги е доставил. „Официални лица“ — рече, измъкна се иззад масата, извини се и пое с разхайтената си походка към стаята на кмета. Аз влязох в канцеларията и побеседвах с машинописките и пазача. Колкото и да е странно, те потвърдиха почти всички слухове за марсианците, но не оставиха у мен впечатлението за достоверна информираност. Омръзнаха ми тези слухове! Никой не вярва в тях, а всички ги повтарят. И така се стяга до изопачаване на най-елементарните факти. Полифем например и неговите взривени мостове. Ето какво е станало в действителност: дошъл Полифем на „петачето“ първи видели го през прозореца и го поканили да поправи пишещата машина. Докато се трудил и развличал момичетата, разказвайки как му откъснали крака, в канцеларията влязъл господин кметът, постоял, послушал със замислен вид, казал загадъчната фраза: „Да, господа, очевидно всички мостове са изгорени“ — и се върнал в кабинета си, откъдето веднага поръчал сандвичи със сардинки и бутилка фаргоска бира. А Полифем разтълкувал това на момичетата в смисъл, че мостовете се изгарят при отстъпление с цел да се възпрепятствува напредването на противника. Останалото е ясно. Каква глупост! Сметнах за свой дълг да обясня на чиновниците от кметството, че въпросната тайнствена фраза на господин кмета означава всичко на всичко: приетото решение е окончателно. Естествено, по лицата им премина сянка на облекчение, смесена впрочем и с известно разочарование.

На „петачето“ нямаше никого, Пандарей ги беше разгонил. Почти съвсем успокоен, тръгнах към Ахилес да му разкажа за новите си придобивки и да опипам почвата относно архитектурната серия; може пък и да вземе унищожената — чиста, все едно, няма да намери. И без това ги събира с лепенки. Но Ахилес също се намираше под гнета на витаещите слухове. На моето предложение той разсеяно отговори, че заслужавало да се помисли, и без сам да забележи, подхвърли блестяща идея: „Марсианите — каза, — са нова власт. А ти знаеш, Феб, нова власт — нови марки.“ Бях поразен — как сам не стигнах до тази простичка мисъл! Наистина, ако слуховете, макар и само отчасти, са верни, то първата разумна акция на въпросните митични марсианци ще бъде пускането на нови марки или в краен случай подпечатването на нашите стари. Набързо се сбогувах с Ахилес и право в пощата. Разбира се, никаква кореспонденция с нови марки нямаше и въобще в пощата нямаше нищо ново. Кога най-после ще се отучим да вярваме на слухове! Добре известно е, че Марс има разредена атмосфера, климатът там е прекалено суров и вода — основата на всичко живо — почти няма. Митовете за каналите отдавна напълно са развенчани, оказаха се всичко на всичко зрителна измама. Накратко, всичко това ми напомня паниката по-миналата година, когато еднокракият Полифем тичаше из града с чифте и крещеше, че от столичния зоопарк бил избягал гигантски тритон-човекоядец. Миртил тогава пак се изхитри да изнесе цялата къща и две седмици не събра кураж да се върне.

Помътеният разум на моите необразовани съграждани, приспан от монотонния им начин на живот, и при най-малките колебания ражда наистина фантастични призраци. Светът ни прилича на потънал в дълбок сън кокошарник; стига само едва-едва да докоснеш перцето на някоя ярка, дремеща на пръта, и всички останали скачат в неописуемо вълнение, накокошинват се, кудкудякат и цвъкат курешки във всички посоки. А според мен животът и без това е достатъчно неспокоен, би трябвало да пазим нервите си. Някъде четох, че слуховете били много по-вредни за здравето, отколкото даже пушенето. Авторът доказваше горепосоченото с цифри. Беше написано още, че силата на въздействие на паническия слух е правопропорционална на невежеството на широките маси, и това е вярно, макар трябва да се признае, че и най-образованите от нас изненадващо бързо се поддават на общото настроение и са готови да се юрнат, където им видят ечите, в едно с обезумялата тълпа.

Имах намерението да разкажа всичко туй на нашите, но по пътя към кръчмата забелязах, че „петачето“ отново се е насъбрала тълпа. Отклоних се и се убедих, че слуховете вече са оказали своето разрушително действие. Никой не искаше да се вслуша в разсъжденията ми. Всички бяха прекомерно възбудени, а ветераните дрънкаха оръжие, още непочистено много добре от смазката. Разбира се, че от казармите на осемдесет и осми полк се върнали уволнени войници и разказали някакви врели-некипели.

По-миналата нощ полкът бил вдигнат в тревога и определено време, а именно — до сутринта, прекарал в бойна готовност по бронетранспортьори и камиони на плаца. Сутринта отменили тревогата и вчерашният ден си минал, както обикновено. Снощи всичко се повторило с тази обаче разлика, че с вертолет пристигнал полковник от генералния щаб, наредил да се строят в каре и без да слиза от вертолета, произнесъл дълга и абсолютно неразбираема реч, след което излетял, а полка разпуснали изцяло. Трябва да кажа, че войниците, вече порядъчно заредени при Япет, говореха съвсем неясно и току подхващаха известната непристойна песничка „Ниоба, Ниобея, по тебе аз лудея…“ Стана ясно обаче, че в речта си полковникът от генералния щаб не е изрекъл и думичка за марсианци. Най-точно казано, полковникът говорил само за две неща — за високия патриотичен дълг на воините и за техния стомашен сок, свързвайки по непонятен начин двете понятия в едно. Самите войници, разбира се, не схванали тънкостите, но разбрали ясно, че който от днес бъде заловен с дъвка „нарко“ или с цигара „опи“, незабавно ще изгърми в карцера за десет денонощия и там ще го скапят. Веднага подир отлитането на полковника командирът на полка, без да разпуска карето, наредил на младшите офицери и сержантите да извършат пълен обиск за предмети, подлежащи на конфискация — цигари и дъвки с тонизиращи вещества. Повече войниците нищо не знаеха, пък и не искаха да знаят. Мъжки прегърнали се през рамо, те с такъв заплашителен вид гърмяха „Ниоба, Ниобея, за тебе мършавея…“, че ние побързахме да се разпръснем.

Полифем се тръшна със своята патерица и двуцевката на скамейката и закрещя, че генералите ни предали, че наоколо всички са шпиони и че истинските патриоти трябва да се сплотят около високото знаме, тъй като патриотизмът и така нататък. Не може да живее Полифем без патриотизъм и това си е. Без крак може да живее, ама на — без патриотизъм не може. Когато прегракна и замълча, за да запуши, аз се опитах все пак да вразумя нашите и понечих да разкажа, че живот на Марс няма и не може да има, че всичко това са измишльотини, но пак не дадоха да продумам. Отначало Морфей ми тикна под носа сутрешния столичен вестник с голяма статия „Има ли живот на Марс?“ Във въпросната статия всички досегашни научни данни се подлагаха на иронични съмнения, а когато аз, без да губя присъствие на духа, се опитах да дискутирам, Полифем се промъкна до мен, сграбчи ме за врата и гневно изхриптя: „Бдителността ни приспиващ, а, мръснико неден! Шпионин марсиански, лайно плешиво! Такива като теб — до стената!“ Не понасям да се отнасят така към мен. Получих сърцебиене и закрещях за полиция. Виж ти какво хулиганство! Цял живот няма да му простя аз на Полифем, какво си въобразява той! Измъкнах се, нарекох го еднокрака свиня и отидох в кръчмата.

Приятно е да се убедиш, че патриотарските вопли на Полифем са противни не само на теб. В кръчмата вече седяха някои и други от нашите, всички бяха превзели Кронид — архивариуса, — поят го подред с бира и го разпитват относно сутрешното посещение на марсианина… „Какво пък с тези марсиани — говори Кронид и се пули пиянски. — Марсианци като марсианци! Единият го наричат Калханд, другият — Елей и двамата са южняци, с ей такива носове…“ „Ами колата?“ — питат го. „Кола като кола, черна, лети… Не, не вертолет. Лети си бе и туйто. Какво, аз да не съм ви летец! Откъде мога да знам как лети…“ Аз похапнах, почаках, докато го оставят на мира, взех два джина и се присламчих до него. Но Кронид вече за нищо не го биваше — очите му сълзят, само гаврътва като автомат чашка след чашка и мърмори: „Марсиани като марсиани, единият — Калханд, другият — Елей… Черни, летят… Не, не дирижабли… Ебей, ти казвам… Не аз, ами летецът…“ И заспа.

Когато в кръчмата се втурна Полифем със своята банда, аз най-демонстративно поех към къщи. Миртил още не е заминал — разгънал палатката, седи и готви вечеря на газовия примус. Артемида я нямаше, отишла някъде, без да се обади, а Хермиона чистеше килимите. За да се успокоя, започнах да реставрирам марки. Приятно е все пак да си помислиш до какво майсторство съм стигнал. Не знам способен ли е някой да различи положеното от мен лепило от оригиналното. Във всеки случай Ахилес не е способен.

Думата ми е за днешните вестници. Странно нещо са тези вестници. Почти всички колони са заети от разсъждения на разни там лекари за разумните режими на хранене. С някакво неестествено негодувание се говори против медицинските препарати, съдържащи опиум, морфин и кофеин. Добре де, ако ме заболи черният дроб, трябва да търпя, така ли! В нито един вестник няма филателна рубрика, за футбола — нито думичка, но затова пък всички вестници препечатват гигантска, абсолютно безсъдържателна статия за значението на, стомашния сок. Човек може да си помисли, че аз например нищичко не знам за значението на стомашния си сок. Нито една телеграма от чужбина, нито думичка за последиците от ембаргото, а ми захванали глупава дискусия за пшеницата, в пшеницата, значи, нямало достатъчно витамини, пшеницата, ако искате да знаете, твърде леко се поддавала на вредителите, а някой си Марсий, магистър на селскостопанските науки, стигнал дотам, че хилядолетната история на култивирането на пшеницата и другите житни култури (овес, царевица, маис) били световна грешка на човечеството, която грешка впрочем още не било късно да поправим. Не разбирам от пшеница, специалистите по̀ знаят, но статията е написана в недопустимо критикарски, бих казал, дори подривен тон. Направо се вижда, че този Марсий е типичен южняк, нихилист и кресльо.

Вече е дванадесет, а Артемида още я няма. И в къщи не се е върнала, и в градината не се мярка, а по улиците шарят пияни войници. Можеше поне да позвъни къде се намира. Ще дойде Хермиона и ще попита за Артемида, представа нямам какво ще отговоря. Не обичам такива разговори, не ги понасям. Пита се: откъде ми дойде на главата такава дъщеря? Покойницата беше скромна женица, само веднъж се увлече с градския архитект, но какво ти увлечение — две-три бележчици, едно писъмце. Самият аз никога не съм бил коч, както би се изразил Полифем. И досега си спомням с ужас своето посещение при мадам Персефона. Не, такова прекарване на свободното време не е за цивилизован човек. Все пак любовта, дори и възможно най-плътската, е тайнство и да се занимаваш с любене в компанията на макар и добре познати и доброжелателни хора, съвсем не е така увлекателно, както се описва в някои книги. Опазил ме господ, не си мисля, разбира се, че моята Артемида сега се е отдала на вакхически танци сред бутилки, но можеше поне да позвъни. Човек само да се чуди на глупостта на зет ми. На негово място аз отдавна бих се върнал.

Мислех да затворя дневника и да отида да спя, когато ми хрумна следната мисъл: а може би Харон неслучайно се задържа толкова в Маратина? Пепел ми на устата, ама аз, струва ми се, подушвам къде е тайната. Нима вече са се решили? Спомням си онези сборища под моя покрив, неговите странни приятели с вулгарни навици и гадни маниери — механици някакви с груби гласове, пиещи уиски без сода и пушещи отвратителни евтини пури; някакви остригани кресльовци с болнав цвят на лицето, издокарани в джинси и шарени ризи, които никога не изтриват обувки пред входа; и всички тези техни разговори за световно правителство, за някаква технокрация, за разните невъзможни „изми“, които са абсолютни противници на всичко, гарантиращо на мирния човек спокойствие и безопасност; сега си спомням и разбирам какво е станало. Да, моят зет и неговите съучастници са екстремисти и ето — дошло им е времето. Всички тези разговори за марсианци са само изопачен отзвук на истинските събития. Във всички времена заговорниците са обичали гръмката и тайнствено звучаща дума и не е изключено сега да са се нарекли „марсианци“ или някакво „Дружество по благоустрояването на планетата Марс“, или, да речем, „Марсианско възраждане“. Даже фактът, че магистърът на селскостопанските науки носи името Марсий, ми звучи многозначително; напълно е вероятно той да е глава на преврата. Става неясна само омразата на погромаджиите към пшеницата и нелепата им заинтересованост от стомашния сок. Сигурно е само отклоняваща маневра с цел да бъде шашната обществеността.

Разбира се, мен хич ме няма в превратите и революциите, трудно мога да намеря обяснение на онова, което сега става, но едно знам: когато нас ни гонеха като овце да мръзнем по окопите, когато черноризците прилапваха жените ни на собствените ни постели, къде бяхте тогава вие, господа екстремисти? Забождахте си значки и крещяхте: „Да живее вождът!“ Ако пък чак толкова много ви харесват превратите, защо винаги ги правите в никое време? Кому сега са притрябвали вашите преврати? На мен? Или на Миртил? Или може би на Ахилес? Защо не ни оставите най-после на мира! Всички вие, господа, сте унтерофицери, и с нищо не сте по-свестни от тъпака-патриот Полифем.

Екземата, мръсницата, пак ме замъчи. Чеша се като шимпанзе на панаир, никакви капки не помагат, никакви мазила. Лъжат аптекарите, не лекарства ми трябват — покой ми трябва, ето какво!

Ако ли пък на Харон му стигне акълът да се вреди сред главните, първата степен ми е сигурна!