Алберт Лиханов
Слънчево затъмнение (6)

Вечерта беше тиха и топла, а на сутринта заплиска дъжд. Лена взе да се безпокои: Фьодор сигурно няма да дойде, няма да тананика глупавата си песничка и дори гълъбите не се чуват — дали шумоленето на дъжда не заглушава гукането им, или са се умълчали от лошото време.

Капките се удряха в стъклото, стичаха се надолу и се сливаха в мокри улейчета, по улиците притичваха редки минувачи с чадъри и мушами и отново всичко опустяваше.

Новата рокля висеше на окачалката, Лена помоли майка си да не я прибира в гардероба и когато погледът й докосваше люляковото петно с пъстри рисунки, по устните й се плъзгаше усмивка.

Момичетата да можеха да я видят с новия тоалет! Да вземе и да се появи на някоя вечер с новата си рокля.

В интерната често провеждаха вечери. Вера Илинична твърдеше, че дори по-често, отколкото в обикновените училища.

В залата се събираха всички обитатели на пансиона — и учителите, и леличките. Сцената обикновено оставаше празна — не излизаха на нея и това беше справедливо. Как Лена би се покачила горе? А тя не беше единствената с количка. Те седяха, лежаха, стояха в кръг, и свободното пространство в центъра на кръга съществуваше по-скоро за форма, отколкото по необходимост: там никой не излизаше. Директорката или заместничката й, или някой от учителите, а най-често Вера Илинична като литераторка, произнасяше встъпително слово, без да става от мястото си, а после питаше кой желае да вземе участие.

Няколко момичета свиреха на цигулки. Имаше едно много способно момиче, казваше се Женя, пианистка, и тя като Лена беше в количка. Подкарваше количката до пианото, свиреше, то се знае, леки пиески, но момичетата бурно я аплодираха и се гордееха с нея. Изобщо при тях никого никога не принуждаваха и не караха насила, не подготвяха „номера“. Всеки имаше право да участва и понякога вечерите продължаваха до късна нощ; четяха стихове и проза — декламацията бе най-достъпният жанр, слушаха музика от записи — от биг-бийт и поп-опера до Чайковски и Бетховен. Беше им весело и интересно и всички искаха танци. И ето че веднъж — беше отдавна — директорката, току-що назначена при тях от градския отдел за просвета, постави плоча и обяви валс. Няколко момичета, които се придвижваха сносно, се опитаха да се завъртят, но веднага едната падна и си разкървави носа, танците спряха, директорката се изплаши, а на сутринта, казват, главната лекарка я хокала в учителската стая. Оттогава пак се организираха танци, но по-иначе. В кръга излизаха учителите или гостите, ако имаше такива, пускаше се музика и възрастните танцуваха, а момичетата жадно ги гледаха и после ръкопляскаха. Учителите се смущаваха, особено Вера Илинична, но залата гръмко настояваше да продължат и така с танците на учителите завършваха всичките тържества. Изобщо вечерите бяха главното събитие в интерната.

За тези празници момичетата се готвеха предварително, всяка мечтаеше за нова дреха, училищните тържества бяха главното им развлечение и всеки път нещо като изпит.

Лена поразяваше всички. На мнозина болестта постоянно им нанасяше удари — лошо владееха речта си, паметта им отслабваше — Зина например учеше стихове мъчително и настървено. На Лена паметта й служеше идеално. Болестта явно компенсираше безжизнеността на краката с друго — с изостряне на паметта. Достатъчно беше само два пъти да прочете което и да е стихотворение, за да го запамети твърдо. Веднъж класната майчица организира за нея специална вечер. Лена научи много стихотворения от Пушкин (естествено не по училищната програма) и направиха нещо като конкурс: кой ще познае чии са стихотворенията. Тя рецитира цял час, никой не позна нито едно стихотворение и накрая тържествуващата Вера Илинична, увенчавайки главата й с венец, обяви: та това е все Пушкин!

Народът ахна и се засрами от невежеството си, а после заръкопляска смутено — може би на непознатия Пушкин, а може би на Лена, която имаше такава страхотна памет и така чудесно декламираше. Когато аплодисментите стихнаха, им каза още едно стихотворение, което доскоро и тя не знаеше. То я привлече с нещо стаено, недостъпно за тях. Не го показа и на Вера Илинична, научи го сама и го издекламира в тишината:

Когато аз до твоя стан

в прегръдка пареща прилепна

и нежно, от любов пиян,

любовни думи ти зашепна;

от моите ръце едвам

освобождавайки се живо,

приятелко, съвсем без плам

отвръщаш ми недоверчиво

и спомняш стари страхове —

проклинам буйните старания

на своите младежки дни

с целувки нежни, упования

и срещи в нощни тъмнини,

проклинам думите любовни,

тайнствените стихове

с прегръдки в тъмни часове,

сълзи и укори отровни.

Когато издекламира стихотворението, Лена се изчерви, ръкопляскаха й особено яростно и лицата на всички бяха някак странни — полуусмихнати-полутъжни…

Сега Лена си представи: седнала е сред момчетата и момичетата с чудесната си дълга рокля и им казва това стихотворение… Изобщо се виждаше във въображението си в необичаен вид. Дългата люлякова рокля е най-простото и достъпното. Но че е летец. Че управлява свръхзвуков самолет. Или че притежава поразителен глас във всички възможни регистри, пее на сцената на Болшой театър, „ложите блестят“, и публиката е потресена. Или пък… че се спуска със ски от стръмна планина, всички падат, дори мъже, явно спортисти, а тя се носи и вятърът обгръща силните й красиви нозе.

Ах, мечти и призрачни сънища! Виж, със Зина или с Валя, другата й приятелка, могат да си шепнат за тях, но тайно от момичетата. Тайно, защото това е неосъществимо, не може да бъде истина, още повече тяхна истина, а празните приказки ожесточаваха другите. Знаеше го по себе си. Колко пъти е избухвала, щом някой започне да измисля небивалици, да плещи дявол знае какво, че на това отгоре и да плаче… Веднъж Зина, която обичаше да се рови из библиотеката, приближи количката си до Лена и заговорнически й заповяда:

— Слушай какво пише един английски писател и учен. Чарлз Пърси Сноу. — И прочете на един дъх: — „Съдбата на всеки от нас е трагична. Всички сме самотни. Любовта, силните увлечения, творческите пориви понякога ни позволяват да забравим самотата, но тези триумфи са само светли оазиси, създадени от собствените ни ръце, краят на пътя винаги се прекъсва в мрака: всеки среща смъртта съвсем сам.“ Това е!

Зина въздъхна, впери учудения си поглед в Лена и заповтаря:

— Разбираш ли! Разбираш ли! Оказва се, че на тоя свят всичко е известно! Дори за смъртта! А ние си въобразяваме какво ли не. Измисляме оазиси, четем книги, водим разговори. А в действителност сме самотни.

Лена спори с нея до припадане, но казаното от Сноу си го преписа в дневника. И го научи наизуст.

В дните на прекрасно настроение (и никога на лошо), когато Зина беше във форма и се смееше, Лена се доближаваше до ухото й и цитираше тъжния Чарлз. Зина се смееше, скръбната мисъл не й се струваше толкова скръбна, а по-скоро забавна. Увлечения, любов! Да, за тях без увлечения и любов изобщо нямаше да има живот!

— Лесно им е на здравите да разсъждават, на нас не ни е до това! — подкрепяше ги Валя; единствено с нея бяха споделили цитата от Сноу. С една дума, при тях беше забранено да се плаче, да се разказват неосъществими мечти и розови сънища, както беше забранено и да се изпада в отчаяние и тъга…

* * *

Лена дръпна пердетата и видя Фьодор. Той седеше в гълъбарника, там дъждът не го достигаше, но целият беше мокър като кокошка.

Лена се усмихна и отвори прозореца.

— Гълъбите не летят ли когато вали? — попита тя.

— Не — отговори той, като тракаше със зъби.

— Къде е логиката? — усмихна се Лена.

— Каква логика?

— Гълъбите не летят, а ти седиш тук.

— Просто така — каза неуверено той.

Първото й желание беше да го покани, какво стърчи там. Но се изплаши. Дори се отдалечи от прозореца. Досега я беше виждал само до кръста, а така щеше да я види цялата. Погледът й падна върху роклята. Ами да, ясно. Та нали и роклята поиска затова. За да не я види такава…

Лена подкара количката към прозореца.

— Можеш ли — каза тя на Фьодор — да преброиш до триста?

— А после? — учуди се той.

— После вземи шепа стърготини и ела при мен — целият си вир-вода… Вторият етаж, първата врата вляво.

И дръпна пердето, за да не види лицето му.

За миг застина в креслото неподвижна, отпуснала безволно ръце. После подкара количката към дългата рокля и започна да разкопчава блузката си. За нея не беше толкова лесно да се преоблече. В интерната й помагаше леля Дуся, помагаха й момичетата. У дома — татко и мама. Да свали блузката е най-лесното. Главното е да свали старата пола, а после да облече роклята. За целта трябва да се повдигне на ръце, отначало на едната, после на другата.

Лена се вълнуваше и бързаше. В гълъбарника Фьодор броеше до триста, а тя повтаряше числата тук, в стаята. В пансиона си имаха своите игри. Сред тях и тая напълно сериозна игра. Тя можеше да си облече сама роклята, докато преброи до триста. Но това бе нейният рекорд. При други обстоятелства. Когато не бърза заникъде. И няма среща.

Среща ли? Тя се разсмя. Разсмя се, както се беше надигнала на едната си ръка и подпъхваше под себе си долната част на роклята. Количката се плъзна назад и Лена, неловко сгърчена, се стовари на пода.

По всички правила трябваше да заплаче. Но се разсмя. И като си помагаше с ръце, запълзя към количката. Красивата рокля се влачеше с нея, обирайки праха от пода. Лена се хвана за количката и започна да се надига. Платът изпращя. Все пак се закачи… Ама че неприятно. Количката не я слушаше, отблъскваше се от тежестта й, а тя нямаше на какво да се опре. С голяма мъка се добра до креслото.

Фьодор натискаше звънеца за пети път. Тя бързо оправи края на роклята и приглади косата си. Бързо подкара количката към вратата и отново се разсмя. Среща!

Лена почувства, че се смее неестествено. Сърцето й щеше да се пръсне от биене, блъскаше в гърдите й като тежък чук. Пое си дъх и отвори вратата.

Фьодор я разглеждаше с интерес. Гледаше краката й, количката. После влезе, поздрави вежливо и събу мокрите си обувки.

— Крака ли си си счупила? — попита той, като влезе в стаята. — Миналата година и аз изкарах цялото лято в гипс. Паднах на ръката си. Подпорки от всички страни като криле на самолет — нали знаеш как са на яйовете?

Беше много приказлив, дори не изчакваше да му отговори.

— Не — каза тя, като го гледаше в очите. — Аз съм без крака.

Лена моментално се успокои. Стана й скучно — много й е притрябвал този Фьодор.

— Как така без крака? — попита изплашено той. — Ето ги, нали ги виждам.

— И ги има, и ги няма — отвърна Лена. Лицето й остана без капчица кръв и Фьодор забеляза това. — Аз не мога да ходя.

Той отвори уста, може би искаше да й каже нещо утешително, но тя го прекъсна и рязко отсече:

— Да не си посмял да ме съжаляваш!

Фьодор я гледаше объркано и с всяка изминала минута зелените му очи потъмняваха.

— Знаеш ли — каза неочаквано той, — а аз, глупакът, вчера ви завиждах.

— И има за какво! — изрече Лена. — Завиждай ни! Да не мислиш, че няма за какво да ни завиждаш? Че аз съм една никому ненужна инвалидка? Саката нещастница! Жалка просякиня!

Тя не викаше. Говореше с леден глас, произнасяйки старателно всяка дума, и Фьодор се почувства неловко. Стисна стърготините в шепата си. Спокойно попита:

— Да си вървя ли?

Лена се сепна. Изгледа го с пронизващ поглед. Кимна.

— Върви си.

Той остави стърготините на масата, приближи се до вратата, обу се и се обърна към Лена. Тя седеше в креслото, отметнала глава, и гледаше през прозореца.

Фьодор внимателно затвори вратата след себе си.

Дъждът все така плискаше по земята, поваляше тревата, разцепваше локвите, но Федя не тичаше и не се криеше. Вървеше спокойно, сякаш не забелязваше поройния дъжд, и си повтаряше наум: „Виж ти! Виж ти…“. А безпомощното момиче в количката стоеше пред очите му.

Изпитваше смут. Колко време стоя при нея? Минута? Две? Само няколко фрази и край, вече всичко е свършено, никога повече няма да иде при нея и никога няма да я заговори. Добре, да допуснем, че е виновен. Много ясно — порази го тази количка. И думите й, че не може да ходи. Кой знае как се е пулил насреща й, докато я разглеждаше, но какво страшно има тук? Нали я виждаше за пръв път така — от главата до краката. И имаше право да я разглежда. Но после… За завистта го каза от чисто сърце. Тогава мислеше за себе си и за своите беди, които се трупаха една след друга и се стоварваха отгоре му както червиви ябълки от някое дърво при най-лекия полъх на вятъра. А тя?

Тя мисли за себе си, това е. Само за себе си и за своите нещастия. И нейните нещастия затулят целия свят… С една дума, не го разбра. Веднага взе да се отбранява. И да напада, бранейки се…

Фьодор се прибра у дома, легна мокър на леглото, но тутакси скочи и се преоблече. Отново легна. Навън беше сиво и голо и в душата му беше абсолютно същото. Та той ходеше в гълъбарника, за да я види, а сега?… Как да ходи там? Да знае, че го гледат, и безгрижно да пуска гълъбите?

Може би трябваше да я похвали. Да каже: ах, че е хубаво у вас! Не обръщай внимание на краката си! Много важно дали ги имаш, или не… Та тогава би престанал да се уважава!

Разтвори първата попаднала му книга. Прочете няколко реда. Нищо не разбра. Захвърли я.

Ето, през последните дни осъждаше родителите си, че не могат да се разберат един друг, просто не искат, че баща му така е подредил живота си, та майка му е изпаднала в беда… А той самият?… Брей, че е умник! Влезе и излезе. И дори не се опита да я разбере.

Майка му сграда, преживява, цялата е почерняла от мъка, а баща му нищо не вижда. Може би и с Лена е така. Страда, а той нищо не забелязва. Помислила си е, че той е злорадствал над мъките й, тъй да се каже, завидял е, а пък то, слава богу, няма на какво да се завижда… Може ли така да се мисли?

Разходи се из стаята и спря в недоумение: та в момента прилича на баща си. Мята се из стаята, както татко му вчера. Тревожно му е на душата и не го свърта. На баща му е ясно от какво, а на него?

И на него му е ясно. Държа се като глупак. Като глезена госпожица. „Да си вървя ли?“ „Върви си!“ Няма да му падне на колене я: „Чакай, Федя, още не сме си поговорили, не сме се обяснили!“.

От къде на къде? Та виновният е той! Да. Там седи болно момиче. Съжали го, повика го на сушина, а той: нямало за какво да ти завиждам, и ти си на същия хал, дори по-зле и от мен. Ама че умник!

Приближи се до прозореца и долепи горещото си чело до стъклото. Стана му прохладно и приятно. „Трябва да отида при нея — помисли си той. — Така е глупаво, страшно глупаво… Да се извиня, да й кажа нещо, да направя нещо…“ Фьодор си облече шлифера, хлопна вратата и изтича по стълбите. Дъждът все така яростно плющеше по земята, дори беше се усилил: през гъстата му пелена близките къщи едва се виждаха.

Затича се към Ленини, без да пробира пътя и изведнъж сякаш се спъна. Отначало видя някакъв странен предмет, после разбра какво е това, зяпна от почуда, препъна се в една буца и се намери на земята.

— Къде си тръгнала, лудо момиче? — извика той, като се изправи на колене.

— При теб! — отвърна тя. — А ти?

— При теб — отговори той, като се изправи и се приближи до количката.

Лена седеше под едно платнище, сигурно на баща й, краищата на дългата рокля бяха мокри до коленете и лицето й опръскано с дъждовни капки, а ръцете — до лактите с кал, нали е трябвало да върти колелата.

— Какво си направила? — викаше Фьодор. — Как си могла?! По стълбите!

— Федя, аз съм гигантска щурачка! — надвикваше го тя в отговор. — Чисто и просто най-щура щурачка!

— И аз! — закрещя радостно той. — Аз съм още по-щур щурак!

Те се смееха, направо се превиваха от смях и добре че на улицата нямаше дори кучета, да не говорим за хора, та никой не можеше да ги помисли за откачени. Имаше повод. И то основателен.

Като продължаваше да се смее, Фьодор се наведе, загърна с платнището краката на Лена, шеговито скри ръцете й, обърна количката и я подкара тичешком към Ленини.

Двамата продължаваха да се смеят и млъкнаха едва във входа.

— Ами сега! — каза Лена. — Надолу все някак се изтъркалях. Използвах перилата. А нагоре?

— Дай ключа — делово поиска Фьодор. Сега всичко му беше ясно: как да се държи, как да се отнася. И изобщо разбра кой е той. Някак отведнъж разбра.

Взе ключа, качи се на втория етаж и отключи вратата на Лениния апартамент. Слезе долу и й нареди:

— Хвани се за врата ми! С двете ръце.

— Ама те са кални! — засмя се пак Лена.

— Хвани се! — заповяда Фьодор и тя го прегърна през врата, като му пошепна на ухото:

— Слушам и се подчинявам!

Косите й се докосваха до бузите му и го гъделичкаха, а от шепненето право в ухото го досмеша. Усмихна се, повдигна я на ръце и я понесе нагоре. Лена не беше тежка и той се почувства сякаш по-силен.

— Ама че си луда — повтаряше Федя и крачеше по стълбите. — Направо ненормална… По стълбите, с количката… В такъв порой…

Изкачваше се по стъпалата, мърмореше на притихналата Лена тези глупави думи и усещаше как нещо топло се надига към гърлото му и сърцето му прелива от нежност към Ленка, към това храбро момиче.

— Наистина си полудяла — повтаряше той, — щура-пощуряла… Щурка…

Внесе я в стаята и я сложи на дивана. Когато се отдръпна, Лена лежеше побледняла, със затворени очи.

— Ей, щурке! — повика я тихичко той.

Тя не се обади. Федя се изплаши и я повика по-силно. Лена мълчеше. Той се обърка. Огледа се, сякаш търсеше помощ или лекарство, или нещо друго, после се наведе над лицето й, за да чуе диша ли. Дишаше едвам чуто. Фьодор се успокои и се отдръпна. Съвсем неочаквано, без да отваря очи, тя каза:

— Целуни ме!

— Какво? — попита той шашнат.

— Глупаче — отговори тя все така със затворени очи.

Той помълча, коленичи пред дивана и се докосна до влажните й топли устни.

— Миришеш на стърготини — прошепна тя и отвори очи.

— А ти на дъжд — отвърна той и отново я целуна.

Тя го прегърна през врата и те се целуваха един друг неумело и пламенно, и постепенно заплуваха в мъгла, и прозорците, в които напираше дъждовната влага, заблестяха от слънчево сияние, докато тя се сепна:

— Количката!

Количката си стоеше долу, във входа, а вратата на апартамента зееше отворена докрай. Фьодор с мъка се надигна от пода и като се усмихваше глупаво, слезе долу.

Изкачи количката, затвори вратата и влезе в стаята. Лена беше оставила на пода мокрото платнище и седеше на дивана, обърнала се настрани.

— Лена! — прошепна той и отново се приближи до дивана.

— Какво става с нас? — попита тя и поклати глава. — Някакво затъмнение…

— Утре ще има затъмнение — отвърна Фьодор шепнешком. — Слънчево затъмнение. — Той говореше, а тя му кимаше в отговор след всяко изречение. — Ще дойда при теб. Ще наблюдаваме слънчевото затъмнение.

Той отново я целуна и тя не се отдръпна, но когато се приближи пак, Лена се закри с длан.

Дланта й беше кална — нали беше въртяла колелата с ръка, докато караше из калта.

Фьодор пое мръсната й ръка и я притисна до бузата си.

Очите му блестяха. Той я гледаше със светнал поглед и тя, някак притихнала, отново му се усмихна безгрижно.

 

 

Майка й нищо не забеляза. Апартаментът беше подреден, количката избърсана, роклята, старателно изгладена, висеше на окачалката. Оказа се, че на Фьодор всичко му иде отръки. Но от татко можеш ли да скриеш нещо?

Първо на първо, той намери стърготините и подробно разпита откъде са дошли тук. Трябваше да съчинява за някакъв познат. Баща й премълча, но няколко пъти Лена улавяше върху себе си неспокойните му погледи.

А в нея, сякаш нарочно, се беше вселил дяволът. Ту запяваше с цяло гърло първото, което й идваше наум — „Орлетата се учат да летят!“, ту включваше транзистора и под звуците на „Сантиментален валс“ от Чайковски танцуваше с количката из стаята, като безбожно бъркаше такта, и естествено, пъшкаше и чупеше ноктите си от напрежение, ту започваше да мирише стърготините, като се пулеше глупаво и се кискаше.

Сетне повика татко и майка и започна да им рецитира Пушкин — същото онова неизвестно на профаните стихотворение, което сега придоби нов смисъл за нея. За да не се издаде, тя декламираше и се правеше на палячо — подвикваше и гримасничеше, без да забравя обаче да следи за ефекта върху родителите си.

Проклинам буйните старания

на своите младежки дни

с целувки нежни, упования

и срещи в нощни тъмнини…

Когато свърши, майка й изръкопляска и отиде в кухнята, а татко й въздъхна и още веднъж внимателно я изгледа.

— Е, добре — каза той, — влюбила си се, това ми е ясно. Запознай ме.

— Утре — отвърна Лена. — Впрочем утре ще има затъмнение.

— Какво? — изплаши се татко й.

— Слънчево затъмнение. И ние що го наблюдаваме. Татко, а как се наблюдава слънчево затъмнение?

Баща й се смути.

— Сигурно със специални астрономически уреди… Той какво, да не е астроном?

— Разбира се — отговори сериозно Лена, — и астроном, и философ, и гълъбар, и още много други неща.

Баща й бързо отиде до прозореца, погледна към гълъбарника и се плесна по челото.

— Как не се сетих веднага — възкликна той, — значи, Федка! Синът на Американеца.

— Не е Федка, а Фьодор — разсърди се Лена. — Какъв американец?

Татко й се усмихна.

— Баща му се казва Джон — каза той, — така че твоят приятел е Фьодор Джонович.

— Много важно, ако ще и марсианец да е — засмя се Лена. — Дано само утре да не вали.

Но утрото се случи прекрасно. Беше събота и родителите й нямаше да ходят на работа. Лена се смути: ами ако Фьодор се изплаши и не дойде?

Тя нервно се возеше из стаята и се ослушваше към всеки шум, идващ отвън: може пък Фьодор да й даде сигнал от гълъбарника. Но той не се изплаши. Чу се звънецът и Лена се устреми към вратата, но татко й я изпревари.

Фьодор стоеше на прага, празнично облечен — с бяла риза с къси ръкави и с изгладен панталон. Мъх по горната устна очертаваше бъдещите мустаци, черните му коси се спускаха косо над челото и той непрекъснато ги отмяташе назад.

— Добър ден — поздрави той и прекрачи прага, без да дочака покана.

Татко й го въведе в стаята, тутакси се появи мама и запремигва с очи, сякаш се мъчеше да разреши някаква своя задача; татко се покашляше развълнуван.

— Ние с вас в общи линии се познаваме — най-сетне проговори той. — Дори зная, че се казвате Фьодор.

— А вие Пьотр Силич.

— Ето че се запознахте — засмя се Лена и забеляза как облекчено се усмихна татко. Наистина, какво толкова беше станало? Дошъл човекът, неин приятел, и татко няма какво да се покашля, а мама да примигва. Чудо голямо! Баща й като че ли беше решил същото.

— А как ще наблюдавате затъмнението? — попита той.

Фьодор се усмихна, бръкна в джоба си и внимателно извади нещо, завито във вестник. Това бяха две стъкла, обикновени плоски стъкълца, опушени на свещ.

— Ето — усмихна се смутено той, — през тях.

— Боже, колко е просто! — зачуди се баща й. — А аз мислех — някакъв уред… Изобщо като живеем в света на сложното, съвсем забравяме за простото!

Фьодор погледна часовника и татко й отново се разбърза.

— Знаете ли — възкликна той, — Лена почти не излиза на улицата. Хайде да я изкараме на двора и оттам да наблюдавате вашето слънчево затъмнение.

— Защо — вашето? — попита Фьодор и се усмихна смутено.

Баща й сви рамене, притесни се, отново се покашля, извини се и се засуети да помогне на Лена.

Когато останаха сами, Фьодор шумно въздъхна. Количката стоеше под прозореца край гълъбарника и отгоре непрекъснато поглеждаха татко и мама, но все пак бяха сами.

Нозете й бяха загърнати с топло одеяло, самата тя беше с вълнена блузка, макар слънцето да светеше още много ярко.

Фьодор гледаше как родителите топло загръщаха Лена — и когато те си отидоха, с упрек й каза:

— А вчера само по рокля се носеше под дъжда. Ако знаеха…

До затъмнението оставаше още време и Фьодор пусна гълъбите. Птиците литнаха във висините и Лена наблюдаваше техния ликуващ полет с присвити очи и отметната назад глава.

— Колко е хубаво все пак, Федя — каза тя.

— Обичам ги — отговори той.

— Аз не за птиците. Аз изобщо. Хубаво е да се живее. Дори и когато нямаш крака.

Фьодор строго я погледна.

— Защо говориш за това?

— А за какво, Феденка? — усмихна се тя. И прошепна: — Целуни ме! Хайде! Аз гледам!

Тя погледна към прозореца, а Фьодор я целуна някъде зад ухото и помоли:

— Не бива така.

— Как? — учуди се тя.

— По-добре като вчера.

Лена го хвана за ръката и усети нейната грапавина. Каза усмихната:

— Ах, Феденка, това са глупости. Вчера ти като си отиде, аз се размечтах. А после си помислих: какво пък, да става каквото ще! Все пак да се целуваш е приятно, макар и тъжно.

— Защо да е тъжно? — усмихна се Фьодор.

— Защото е безсмислено. Просто това са такива дни… Животът ми се усмихва. А после… ще срещнеш някое нормално момиче и ще ме забравиш.

Фьодор не отговори. Наблюдаваше гълъбите, техния полет.

— Чуваш ли ме? — попита внимателно тя.

— Не съм мислил за това — отвърна Фьодор.

— Помисли — посъветва го тя.

— Не искам — бързо каза той.

Лена го погледна строго. „Виж ти какъв си бил — прецени тя, — не искаш, а ще трябва. — Реши да повтори това на глас, но премълча. — Ами Фьодор е прав, че не иска да мисли. Е, тогава и аз не искам.“

Гълъбите кръжаха в бездънното небе, сетне сякаш замряха в него и се спуснаха надолу. Нещо им се беше случило. Като бели сенки се стрелнаха край Лена и Фьодор, влетяха в гълъбарника и тревожно загукаха.

— Дръж — подаде й Фьодор опушеното стъкълце.

Тя примижа с око, но нямаше нужда — стъклото бе достатъчно голямо. През него слънцето извеждаше като ярко излъскана пара̀, бакъреночервено и много близко. Топлината му сгряваше ръцете, а през стъклото бе хладно.

Фъодор погледна часовника си.

— Сега — каза той — гледай внимателно.

Отначало Лена нищо не забеляза. После слънчевият кръг се начупи като отрязан. И постепенно слънцето заприлича на месечина.

Вятърът стихна, но Лена изведнъж я побиха тръпки, Фьодор я гледаше с почуда, а на нея зъбите й тракаха от студ. Той отмести стъклото и я пипна за ръката. Ръката й беше ледена.

— Студено ли ти е? — попита тревожно той. — Какво ти става? Какво?

Но Лена не откъсваше очи от стъкълцето. Помръкващото слънце странно я привличаше.

— Нищо! — каза тя. — Гледай! Ще пропуснеш!

Наоколо се спускаше стремителен здрач. По тополите ужасени врякаха гарги. И тогава слънцето изчезна. Вместо него в абсолютно синьото небе висеше черно нетно. Гълъбите загукаха изплашени с пълен глас и Лена прошепна:

— Федя! Страх ме е!

Той отново я хвана за ръката.

— Потърпи — каза той, — потърпи, сега ще свърши.

Близо минута черното петно, затъмнило слънцето, повися в небето, единият му край засребря, и сякаш зарадван, начаса подухна ветрец. Мракът се разреди. С всеки миг слънцето се освобождаваше от страшната сянка, после отново стана бакъреночервено и Лена захвърли стъкълцето. Чу се звън, а тя гледаше яркото слънце и от светлината, която я преряза остро, в очите й бликнаха сълзи.

Гълъбите загукаха успокоени, враните в тополите замлъкнаха и Лена усети, че се стопля.

Тя се обърна към Фьодор. Той изплашено я разглеждаше.

— Какво ти беше? — попита той.

Лена вдигна рамене.

— Нещо ми стана — отвърна тя.

— Ама че съм диване — каза той, — напразно ти го показах.

— Не — отговори Лена, — не е напразно. — И въздъхна облекчено. — Хубаво е все пак да се живее. Да гледаш слънцето. Но за да проумееш всичко, трябва да видиш това петно… Разбираш ли ме?

Дълго мълчаха. Вятърът поклащаше изсъхналите тревички, шумолеше в храстите, шумеше в листата на тополите.

— Нещастията са като слънчевото затъмнение — каза Лена, — а животът е самото слънце.

От входа излезе татко й. Приседна до тях. Помоли да му покажат някой гълъб.

Фьодор бързо се качи в гълъбарника, върна се мигом и подаде на Лена един настръхнал червеникав преметач, който гледаше накриво и с интерес новата си стопанка, въпросително поглеждаше към Фьодор, отваряше клюн, показваше острото си розово езиче и смешно трепкаше с клепач.

Лена слушаше как Фьодор разправя на баща й за гълъбите и почти нищо не чуваше. Федя също не се чуваше. Говореше, а гледаше Лена. И Лена го гледаше.