Алберт Лиханов
Слънчево затъмнение (14)

Фьодор отиде у тях след един ден.

От вчера бе започнал месец септември. Федя учеше в ново училище и недоверчиво се вглеждаше в лицата на съучениците си — сега вече никой не знаеше, че баща му се казва Джон Иванович, „Американец“, Чичо Сам, пък и татко му беше съвсем друг, държеше се, така че той можеше да не страни от момчетата и дори напротив — разглеждаше ги с интерес, макар и с известен страх.

След училище майка му го накара да пробива дупки за корнизите, за полиците в кухнята. Той си мислеше, че ще се справи бързо, но се забави, не беше лесна работа тая — бетонът трудно се поддаваше дори на бормашината. Федя привърши късно вечерта, и то с помощта на баща си, а на сутринта беше пак на училище, после си учи уроците…

Отиде на следващия ден. Привечер.

Първо се качи на гълъбарника, нахрани птиците и ги пусна да летят. Погледна към прозореца на Лена и го обхвана тревога — там беше пусто, нямаше дори пердета. Извика веднъж-дваж — нито звук.

Слезе долу, влезе във входа и позвъни.

Звънецът прогърмя, както му се стори, по-силно от друг път. В апартамента беше тихо. Той отново и отново натисна бутона на звънеца, но никой не идваше или не подкарваше количката към вратата. Фьодор позвъни на съседите, но и там никой не отвори.

Слезе долу, замисли се и се покатери по водосточната тръба. Когато се долепи до стъклото на прозореца, нещо сякаш го удари по главата. Голи стени, подът старателно изметен — на местата на мебелите блестеше като нов, а по средата на стаята бе поизбелял; когато са напуснали, може дори да са го измили. Последните лъчи на залязващото слънце се отразяваха в него и върху дребните шарки на тапетите играеха слънчеви зайчета.

Фьодор огледа празната стая още веднъж и още веднъж, сякаш се мъчеше да запомни всичко до най-малки подробности. Беше прекарал съвсем малко време в нея и я знаеше друга. А най-важното, там винаги беше Лена и останалото нямаше абсолютно никакво значение — къде стои гардеробът, къде — диванът, къде — телевизорът; важното бе Лена. Тя сякаш излъчваше сияние — радостно или тъжно — и тази светлина изместваше всичко друго, забулваше подробностите, правеше ги незначителни и маловажни.

Фьодор се загледа — до вратата, в тъмния ъгъл лежеше малка целулоидна кукличка. Гола розова кукличка. Лежеше в неудобна поза, забола нос в пода и с разперени ръце. Сякаш се беше хвърлила на земята от отчаяние.

Огледа за последен път празната стая и се спусна долу. Облегна се на водосточната тръба и впери поглед в гълъбите. Слънцето вече беше се скрило зад акациите и гълъбите се гмуркаха и къпеха във въздушната синева.

* * *

Затвори се в себе си. Вкъщи мълчеше. Дори за нищо не мислеше. В главата му беше пусто. Когато го вдигнеха в час, надигаше се смутен, без да знае какво да отговори, и децата вече му се присмиваха и дори му лепнаха прякора „Навъсен Мрачнеев“. Но Фьодор и това не чуваше.

Тялото му сякаш бе загубило способността си да усеща, а душата му — да чувства. След училище се качваше на автобуса и отиваше в стария квартал. Хранеше гълъбите, следеше полета им и всеки ден се качваше по водосточната тръба до втория етаж на отсрещната къща.

Очите му се изцъкляха, той висеше, прегърнал улука, гледаше празната стая и не се помръдваше.

Един ден вече нямаше по какво да се изкачи. Старият улук лежеше в купчината развалини, вятърът минаваше през него и издаваше тъжен, монотонен звук; прозорецът, от който го гледаше Лена, стърчеше с мъртвия кръст на черчевето.

— Ей, момче — повика го багеристът, който товареше развалините на един самосвал, — махни от тук тоя гълъбарник. Утре ще копаем основите.

Фьодор като онемял гледаше развалините на къщата и изведнъж си спомни сутринта, когато майка му занасяше парите в работата си. Родителите му се смееха, шушукаха си оживено, а той се събуди с тревога.

Това е краят. Дори гълъбите няма да ги има. Пусна птиците. Не така, както друг път. Вземаше ги една по една, галеше ги по главата и ги хвърляше нагоре. Птиците пляскаха с криле, стремяха се да излетят на ято, както винаги, но той ги пускаше една по една, като се сбогуваше с всяка.

Някъде наблизо живееше полковникът пенсионер, който искаше да ги купи, но Фьодор дори не си спомни за него.

Птиците се рееха в прозрачното синьо небе, а той бавно и делово събираше стърготините. През ясните и сухи дни те бяха изсъхнали и сега го боцкаха и шумоляха в ръцете му, издавайки мек мирис на дърво.

Багеристът свърши смяната, избърса ръцете си с конци и се усмихна, като блесна със зъби.

— Имате ли кибрит? — попита го Фьодор.

— Ти май пушиш, а? — засмя се мъжът. — Гледай майка ти да не ти тегли боя! — Хвърли му кутията, махна с ръка, демек: не ми я връщай, и се запъти към спирката.

Фьодор приседна до гълъбарника. Отново погледна небето. Жадно, за последен път.

Гълъбите кръжаха, разделяха се и отново се сливаха в леко светло облаче.

Взе да се смрачава. А в тъмното птиците сами се връщат в гълъбарника. Този път не бива да се върнат.

Фьодор се изкачи горе. Затвори вратичката. Кой знае защо, окачи катинара. Извади кибрита.

Ръката му с малкото огънче трепна, синкав дим на тънка струйка отплува настрани. Федя се изправи и огледа стария квартал. Той вече не съществуваше. Няколко бараки се бяха килнали по краищата на огромна черна площадка. Там, където бяха живели хора. Където беше прашната уличка. Останал беше само гълъбарникът. Двете тополи.

Фьодор драсна клечката, поднесе я към купчината стърготини и слезе от гълъбарника.

Пламъкът се устреми нагоре като огромен език, моментално запукаха преградките и сухите греди.

Момчето вдигна глава. Гълъбите се спускаха, без да подозират нищо.

Той се обърна. И хукна да бяга.

На спирката нямаше много народ, той се качи, без да изчака реда си, без да вижда нищо. Скараха му се, колата потегли, Федя застана на задната платформа, долепи чело до стъклото и впери поглед надолу, в сивия и спокоен асфалт.

Но не издържа. Независимо от волята очите му погледнаха към небето. Гълъбите кръжаха, без да подозират нещастието. И Фьодор се спусна към вратата и я заблъска като полудял.

— Ало, шофьора — извика някой, — спри, момчето е пропуснало спирката.

Тролеят послушно намали ход, вратата със съскане се отвори и Фьодор скочи, като неловко си подви крака и си удари коляното в асфалта. Прониза го остра болка и той сякаш се пробуди.

През тези дни беше като заспал, заспа, когато видя празните прозорци на Лена. А сега се събуди.

Гълъбите! Нима можеше да ги захвърли? Имаше ли право? Някой беше казал, мъдрец или писател: ние отговаряме за всички, които сме опитомили. Така е. Той отговаря за гълъбите.

И още. Отговаря за Лена.

Фьодор изтича до гълъбарника, който бе обхванат от буен пламък. Наоколо се беше спуснал плътен мрак и в тъмнината, край танцуващите езици на огъня, се мятаха мълчаливите сенки на обезумелите гълъби.

Мълчаливо вдигна ръце. Фигурата му хвърляше върху земята огромна, трепкаща и подвижна сянка — забеляза я, като се обърна, и сянката му вдъхна кураж, почувства се голям и силен.

Фьодор разпери ръце, гълъбите го познаха, затрептяха над главата му, кацаха по раменете му, той ги хващаше, гукащи, разтревожени, и ги пъхаше под палтото, в пазвата. Не можа да побере всички — два понесе в ръце. И така, с гълъбите, влезе в районното управление на милицията. Първото, което му попадна.

Разпита за училището интернат за болни деца, строгите мъже с милиционерски униформи го изслушаха внимателно и с разбиране, обясниха му как да стигне дотам, а в същото време поглеждаха гълъбите, които това добро момче носеше на болните деца.

После Фьодор пътува в коша на един милиционерски мотор, влезе през някаква скърцаща врата и плахо тръгна по влажната есенна алея.

В дъното на огромния парк имаше няколко здания, но светеше само едно, едноетажно, с розови, още топли от последните отблясъци на помръкващото небе стени. Вътре беше шумно, чуваше се смях и за миг Фьодор се почувства излишен. Но все пак извика. Първият път неуверено и немного силно. Не го чуха.

— Лена! — извика отново той. — Лена! Лена! Лена!

На перваза на прозореца се мярна сянка, малкото прозорче се хлопна и от там се подаде главата на старица.

— Кого търсиш?

— Лена! — каза Фьодор.

Старицата се прибра навътре и Федя я чу да казва някому:

— Едно момче с гълъби!