Алберт Лиханов
Слънчево затъмнение (3)

Просто така беше устроена — не можеше да стои спокойно, когато другите се карат. Още в интерната го измисли: стълпят ли се момичетата и се разкрещят, и заразмахат ръце, тя се засилваше с количката и връхлиташе върху тях с викове:

— Варда!!!

Случваше се с колелата да се натъкне на хора, да причини някому болка, но след втория или третия път всички я разбраха — с „тачанката“ тя разпъждаше тълпата, а щом скандалджиите се отдръпнат едни от други, няма смисъл повече да крещят и да ръкомахат.

Та ето и тук… Тя седеше в дъното на стаята и търпеливо мълчеше, а когато Федя заплака, не издържа — приближи се до прозореца, дръпна решително пердето и се приготви да извика нещо, разбира се, не „Варда!!!“, в случая тази думичка не подхождаше, нямаше да я разберат, но видя, че е закъсняла: възрастните вече се скриха, а Федка се търколи от стълбата, удари се о земята, скочи и затича към тяхната съборетина.

Лена спусна пердето, направи няколко кръга по стаята, за да се успокои, но не можа.

„Боже! — помисли си тя. — Навсякъде има по нещо, всички нещо ги боли, няма ли дом, няма ли семейство на тоя свят, където всичко, всичко да е наред? Наред, щастливо, спокойно?“

Лена погледна към стената, където висеше тяхната семейна снимка — мама, татко и тя. Бяха се фотографирали миналата година, в неделя, когато според правилника на интерната децата се срещат с родителите си и се разхождат из училищната градина. Тогава се появи някакъв мъж с лисича муцуна — гладка и угодническа. Той се приближаваше някъде отстрани, от дъното на градината, появяваше се, когато родителите и техните немощни деца не мислеха за него, и ги заварваше неподготвени с мазнешкия си вид и с предложението да ги фотографира за спомен — цялото семейство. Родителите се смущаваха, Лена го забеляза — както се смутиха нейните татко и мама; думата „за спомен“ сякаш обезкуражаваше всички. „За какъв спомен?“ — помисли си тя тогава. Но премълча. Човекът с лисичата физиономия разположи мама и татко симетрично спрямо количката, чевръсто се отдалечи и щракна няколко пъти. Една от ония снимки — за спомен — сега висеше тук, а другата — над Лениния креват в голямата стая на интерната.

Спомни си за фотографията и се усмихна. „Значи за спомен? Само за… спомен!“ Лена се засмя, но не й беше весело. Отдавна беше забелязала странния си навик — да запомня думи. Незначителни, казани мимоходом за другите, за нея те добиваха някакъв особен смисъл… като корен квадратен. Е, малко високопарно звучи, но е точно… Махна с ръка. По дяволите тоя „спомен“. Вгледа се в снимката. Мама е руса, с кръгло лице, синеока. Все още няма нито една бръчица, отстрани изглежда, че живее спокоен и безбурен живот — само очите я издават. Когато й е трудно и сложно — мига. В неделя, деня за свиждане, мама, щом я види след едноседмична раздяла, винаги започва да премигва. Сетне я целува хиляди пъти. Гали я така, сякаш я вижда за последен път.

На Лена това не й харесва. Види ли мама, веднага започва да се дразни. Би искала майка й да е малко по-твърда — щеше да й е по-леко. Винаги и на всички Лена направо им го казва, както тогава, в шести клас, на Вера Илинична. Казва го и на майка си, без да се церемони, но тя не иска да я разбере. Мама може би е единственият човек на света, който не е способен да чуе какво казва дъщеря й. Може би защото премигва често? И нищо не забелязва?

Виж, татко е друго нещо. Той е истински човек. Не, не, да не си помислите, че мама не е истински човек. Просто така се казва. И по характер татко е такъв, че изисква уважение, безпрекословно уважение. Пьотр Силич. Дори в името му има нещо сдържано, вглъбено. Татко е нейната гордост. Той е талантлив геолог. Открил е никелови находища в Сибир. Изобщо непрекъснато изчезва нанякъде. И й изпраща оттам пликове със снимки, изгледи и значки. Снимките непременно надписва старателно със закръгления си почерк. „Уренгой. Тук има голяма железопътна гара.“ „Удокан. Колосално находище на мед. Другарите ми продължават да проучват тази зона.“ „Гледай, дъщеричке, каква огромна река! Нарекли са я в твоя чест — Лена.“

Когато получаваше дебелите пликове от татко, Лена просто скимтеше от възторг. И четеше надписите на момичетата от стаята. А после всички вкупом прелистваха дебелия „Атлас на света“, подарък от татко, и търсеха Уренгой, Удокан, и пътуваха мислено с параход по Лена.

Баща й чувстваше и разбираше всичко. В писмата си никога от нищо не се възхищаваше, никога не описваше сибирските красоти и чудеса, просто отбелязваше какво е на снимката. Когато Лена го склони да говори пред учениците от тяхното училище, той им разказа за професията си подчертано сухо, може да се каже дори, официално.

Лена го слушаше с удоволствие и се радваше, че има такъв умен и етичен баща — грешно е да се внушава любов към геологията на болни деца, особено пък момичета. След беседата на нея й разрешиха да се разходи с баща си из градината. Беше късна есен, октомври, ръмеше ситен-ситен дъждец, по-точно, влажен прашец, миришеше на окапала шума и баща й, като се покашляше, промърмори зад гърба й:

— Просто не разбирам защо толкова настояваше?

— Първо — отговори тя, — искам всички да знаят какъв баща имам. И, второ, ние тук не бива да се откъсваме от живота.

Татко й отново се прокашля, а Лена се усмихна. През цялото си боледуване тя не можеше да понася, не можеше да свикне само с едно: хората да разговарят с нея зад гърба й. Но сега беше доволна. Обичаше баща си и не искаше да види в тази минута лицето му.

Ето пак… Лицето на татко, дори когато не го вижда, а само чува басовата му кашлица. Маминото лице с вечно примигващите очи. Не, ненапразно паметта й запечатва разни глупави мимолетни думи, които означават нещо по-голямо, отколкото влагат в тях… Оня фотограф с лисичата физиономия и мазните маниери. „За спомен.“ Дали и те не мислят — за спомен? И така цял живот, откакто се е родила? Нали и фактът, че живее и е стигнала до осми клас, е противоестествен и неправдоподобен. Твърде е възможно скоро да изчезне. И те се страхуват. Боят се да повторят тези случайни думи — „за спомен“. За спомен от кого? Че какво пък — от нея.

Лена се отдръпна в дъното на стаята, по-далеч от снимката. „От самотата е — помисли си тя. — От самота и липса на хора. — Там, в интерната, тя, най-волевата според общото мнение на момичетата, не си позволяваше да се отпуска и да мисли подобни глупости. — И от егоизъм — реши тя. — Мисля само за себе си. Я онова момче, Фьодор. Да не би да му е по-леко, макар и ръцете, и краката му да са наред?“ Лена подкара количката към прозореца и отново се запита: „Няма ли на тоя свят напълно щастливи хора, без условности и без ограничения? Няма ли? — И тръсна глава. — Само това липсва! Има!… Сигурно има!“

В бравата се превъртя ключ и на прага се показа майка й, хубава и весела, а зад нея се усмихна татко й и Лена с все сила завъртя колелата на количката и се устреми към тях.

— Альонушка! — викна от прага майка й. — Имам сензационна новина! Напускам работа.

Лена спря да върти колелата.

— Защо? — извика отчаяно тя.

— Хайде без пререканици — каза майка й.

— Без пререкания — тихо я поправи татко й.

— Добре де, така да е — разсмя се тя, — откъде да знам как е, аз съм с техническо образование.

Лена вътрешно се вцепени. „Значи те отдавна виждат и разбират всичко. Само че мълчат. Разбрали са, че съм се променила. Позволявам си да мисля дявол знае какво.“

— Мамо — каза тя рязко, като наблягаше на всяка дума, — аз, естествено, разбирам, че още не притежавам избирателно право, но позволи ми да взема участие в решаването на собствената си съдба.

Майка й се спря насред стаята с мрежите в ръце, леко отворила уста, и в този момент приличаше на слабоумна. Лена едва доловимо се усмихна.

— Ако напуснеш работа — каза тя, — ще смятам, че вие ме признавате за малоценна, за човек, който не умее да се владее, за безпомощна и нищо и никаква инвалидка.

— Да не си полудяла! — извика майка й.

— Или — или — отвърна Лена. — Или се връщаш в твоето конструкторско бюро, или ме закарвате у дома.

— Къде?

— В интерната — поправи се тя.

Въпросът беше решен, почувства го. Тя изобщо умееше „да върти“ хората, както се изрази веднъж Зина, и това й умение не се опираше на болестта, а напротив — на твърдото й изискване да не я смятат за болна. А в този разговор всичко беше повече от ясно. Мамина приумица, то се знае. Сигурно е убедила татко. Ако се съди по това, че той мълчи и се огъва, значи се е съмнявал в маминия вариант.

— Альонка, но нали беше болна, изкара тежка бронхопневмония — каза най-накрая той, като се изкашля. И млъкна.

— И друго? — с ясен глас попита Лена. — Няма ли да изброите още нещо?

— Не — сепна се той.

— Другари родители — наставнически произнесе тя и направо й прилоша от собствения й тон, — хайде веднъж завинаги да прекратим тези разговори. Веднъж завинаги!

Баща й въздъхна, а майка й запримигва, готова да заплаче, но той я спря.

— Край — проговори татко й, — свършихме.

Двамата мълчаливо се оттеглиха в кухнята, мълчаливо заизваждаха продуктите от мрежата, отваряха и затваряха хладилника. Сетне едновременно шумно въздъхнаха и Лена се засмя в стаята.

— Какво правиш там, Альона? — попита баща й.

— Ето, така ми харесвате — отговори тя. И забрави този разговор. Спомни си за Фьодор. Ех, ако можеше така лесно да се разрешават нещата на всички.

Попита майка си:

— Ще ми изпълниш ли една прищявка?

Майка й запримигва бързо-бързо, обзета от страх.

— Купи ми красива дълга рокля!