Алберт Лиханов
Слънчево затъмнение (13)

Фьодор отново спря.

Ако Зина е умряла наскоро, реши той, значи е погребана близо до новия гроб, където сега свири духовата музика. А Лена няма защо да гледа това погребение. Трябва да изчакат.

Лена мълчеше, без да се обръща, и той я подкара лекичко покрай оградата.

Есента настъпваше неумолимо, земята до оградата бе застлана с пъстър и радващ окото килим от жълти и червени листа.

Листата шумоляха, миришеха остро, слънцето грееше слабо и Фьодор изтръпваше от мисълта какво можеше да стане, ако се беше поддал на глупавата обида.

Ако се беше поддал на обидата и беше си тръгнал по пътя, когато Лена го отмина при акациите, сега нея просто нямаше да я има или щеше да лежи в болницата и Фьодор никога нямаше да си го прости, докато е жив.

Лена, поне така му се стори, не го забеляза и го отмина, без да му отговори, той отначало се обиди и си тръгна, но после се спря. Разтревожи го видът й: случило се е нещо лошо, тя не беше на себе си.

Фьодор се върна и се затича след нея. Не беше лесно да я настигне — Лена се носеше със страшна скорост по средата на улицата, а той тичаше по тротоара, като лавираше между минувачите. Най-сетне я настигна, но не я задмина, а тръгна на няколко крачки зад количката, за да не го забележи Лена. Връхлетя на някакъв чичко със сиво пардесю, настъпи го по крака и сигурно силно, защото чичкото го хвана за ръката и започна да му се кара и за малко — заради тоя чичка — щеше да се случи непоправимото.

Фьодор видя как количката, като се поклащаше, се понесе по наклона, после, загубила управление, се озова в лявата половина на платното право срещу тролея. Федя се отскубна от ръцете на чичкото със сивото пардесю и презглава хукна след Лена.

Чуваше как подире му изскърцват спирачките на колите, но вече не обръщаше внимание на нищо и краката му летяха с пределна скорост. С крайчеца на окото си видя как хората спират, следейки количката и него, но никой не се помръдна от мястото си — дали се стъписаха, или се надяваха на него; на два метра от занитения калник на тролея той хвана количката за облегалката и я отблъсна към тротоара.

Още миг, две секунди…

Духовата музика млъкна и Фьодор, без да бърза, се приближи до вратата на гробищата. Покрай тях минаха музикантите с блестящи инструменти — говореха си весело и се смееха; последваха ги мълчаливи хора в траур. На излизане от гробищата всички се обръщаха към тях двамата и ги оглеждаха с любопитство. Отминаваха, но продължаваха да извръщат глави и да ги гледат. Никъде не бяха ги разглеждали с такова любопитство, както тук.

Фьодор подкара Лена по алеята. В шумата весело чуруликаха птици, слънцето се провираше през клоните на дърветата и осветяваше паметниците като с театрални прожектори. Гробищата се сториха на Федя нещо условно и нереално, съществуващо сякаш нарочно само за да плаши хората.

Намериха гроба на Зина бързо, той беше открая и още неслегналата се пръст на съседните гробове имаше различни оттенъци. На последните беше влажна и кафява, към началото на реда бе поизпръхнала, а на Зининия гроб беше станала плътна и сива.

Фьодор видя как Лена посърна. Сви се в количката, закри лицето си с ръце и гърбът й се затресе в мълчаливи ридания.

Нейната слабост и безпомощност събудиха у Фьодор състрадание и нежност и тези две чувства отново, както тогава, го направиха по-уверен и смел.

Фьодор заобиколи количката, приседна пред Лена и властно сне ръцете от лицето й.

— Лена! — повика я той. — Лена! Спомни си! Спомни си, моля те! Нали ти самата казваше! За слънчевото затъмнение. Всичките ни нещастия са затъмнения и без тях не може. Без тях ще се отучим да виждаме слънцето!

Отначало Лена го гледаше с недоумение, после погледът й се избистри.

— Знаеш ли Зина какви думи беше намерила в една книга? — неочаквано попита тя с ясен глас. — Слушай. — Въздъхна дълбоко, сякаш се освобождаваше от някаква тежест, погледна още веднъж към Зининия гроб и впери проницателен поглед към Фьодор. — Слушай — повтори тя: „Съдбата на всеки от нас е трагична. Всички сме самотни. Любовта, силните увлечения, творческите пориви понякога ни позволяват да забравим самотата, но тези триумфи са само светли оазиси, създадени от собствените ни ръце, краят на пътя прекъсва винаги с мрак: всеки посреща смъртта съвсем сам“.

— От Библията ли е? — попита Фьодор.

— От Чарлз Пърси Сноу — отвърна Лена. — Чувал ли си?

Фьодор поклати глава.

— Сега и Зина — продума тя — е съвсем сама.

— Стига! — прекъсна я Фьодор и Лена не възрази. Той обърна количката и я подкара към изхода. Когато масивните врати останаха зад гърба им, Фьодор изпита облекчение. Тежкото и мъчителното беше отминало, а улицата кипеше от живот: покрай тях изтича един гласовит Шаро, с рев профуча тролеят.

На гробищата Фьодор почувства своята власт и превъзходство над Лена. Но това продължи само минута. Сетне тя изрече някакви думи от някой си Пърси. Или Сноу. Сигурно е англичанин… И Федя отново закрачи, като се разпъваше от размисъл какво да й отговори. Как да се възпротиви на тези мъдри, но студени думи?

Какво каза тя? „Оазиси, създадени от собствените ни ръце.“

— Знаеш ли — обади се той, — твоят Чарлз си противоречи.

Тя не отговори.

— Любовта, силните увлечения — какво имаше още там? — трябва да се създават. Със собствени ръце. Самият той го казва.

Лена мълчеше. Фьодор го хвана яд, човек може да откачи! Да се чалне! Врътна решително количката към себе си.

— Вярно казва за оазисите тоя англичанин! — отсече той. — Та нали човек е мислещо същество. Щом осъзнава неизбежността на самотата, значи е по силите му да превърне живота си в непрекъснат оазис!

— А Зина я няма! — заплака Лена. — И мене няма да ме има.

— Всички нас няма да ни има. Но сега какво — да лягаме и да мрем ли?

— Не, Федя — каза тя, — богатият на сиромаха вяра не хваща. На нас в интерната не ни е до оазиси. — Поразмисли, погледна го със съжаление и добави: — Грехота е да си създаваме оазиси.

— Че кой — развика се Фьодор, — кой ти е втълпил тези глупости! Да се отричаш от себе си! Та ти си силна, нали видях! Малко ли здрави хора има, които са къде по-нещастни от вас! Че ако всички почнат да се вайкат! Да мислят за умирачка!

Хората се обръщаха да ги гледат, но Фьодор, преизпълнен от нежност към Лена, не забелязваше нищо друго освен нея. Сърцето му се свиваше от болка и жалост към тази девойка и колкото по-безпомощна бе тя, толкова по-голяма любов се зараждаше в сърцето му към нея.

— Днес просто има слънчево затъмнение! — говореше той задъхано. — Така си мисля: затъмнение и край. Виждаш ли, ръцете ти отново изстинаха както тогава! Съвземи се, моля те! Огледай се наоколо! Спомни си, дявол да го вземе, Островски: животът се дава само веднъж! Трябва да се живее! Да се живее!

Федя почувства, че няма да издържи и ще се разреве, рязко обърна количката и я погна пред себе си. Плачеше без глас, хапеше устни, за да не издаде нито стон, и тичаше колкото сила има — чуваше се само свистенето на спиците. Плачеше от отчаяние, че не може да разубеди Лена, не може да надвие бедите й, а и самият той вече чувстваше, че лошото неумолимо приближава. Откъде?

Знаеше откъде.

Там, в стария квартал, зад плътната стена на акациите, гърмяха булдозери, бухаше с топуза подемният кран. Там рушаха старото, за да построят новото.

Но новото невинаги е радост. И не е леко да се загуби старото. Особено ако то е дало криле на любовта ти.

* * *

Те наближаваха дома на Лена, а насреща им тичаха, размахвайки ръце, трима: татко й, майка й и Вера Илинична.

Лена си спомни — писмото падна на пода. Родителите й, като не са я намерили, са открили листа и са хукнали да се обадят на Вера Илинична и тя начаса е пристигнала. Те знаеха всичко, бяха успели да си кажат всичко един на друг и сега очите им бяха кръгли от ужас.

Близки хора са й, а все пак колко са различни! Майка й още отдалеч се нахвърли върху Фьодор:

— Защо я закарахте там?

А баща й каза съвсем друго:

— Благодаря ти, че не остави Лена сама.

Федя премълча, а Лена не можеше да види лицето му. Тя гледаше Вера Илинична, гледаше я в упор, искаше да й зададе един-единствен въпрос и странно, колкото по-дълго се вглеждаше в лицето на учителката, толкова по̀ не й се искаше да я разпитва.

Още от шести клас Лена учеше Вера Илинична да не я съжалява, да й казва истината, а ето сега учителката сама й изнасяше урок на същата тема, за жалостта. Наистина, ако се прецени честно — какво печели тя, Вера Илинична? Лена, все едно щеше да научи за Зина, рано или късно. Класната сигурно се проклина за грешката. Но въпреки всичко грешката й е добра. Не се е решила, пожалила я е, отложила е. Пощадила я е.

Тогава Лена й шепнеше за Фьодор. Каза онова: „Да-да-да!“. Слънцето я беше заслепило, всичко й се струваше толкова прекрасно… За какво да осъжда Вера Илинична? За добротата? За какво да я пита?

Наближиха входа и Лена чу гласа на Фьодор:

— Довиждане.

Тя обърна количката — Федя стоеше на десетина крачки, чернокос, със светла риза и протрити джинси. Очите му бяха уморени. Ръцете висяха като въжета.

Сякаш някой изплющя с бич покрай ухото й, тя трепна и осъзна: днес загуби Зина, а сега… Улови се за идеята си като за сламчица — на нея не й е позволено да мисли за оазиси, грехота е — но нищо не излизаше, тази нелепица се стичаше като вода между пръстите й и в шепите й не оставаше нищо, а Фьодор, живият Фьодор, отстъпи крачка назад, после още една.

— Федя — глухо каза Лена, — Федя, какво ще стане сега?

— Аз ще дойда — извика той, като отстъпваше назад. — Не се тревожи, ще дойда.

После се обърна и затича, а количката на Лена тихо зави към къщи, силните ръце на баща й я подхванаха и тя заплува из въздуха. Усети миризмата на тютюн и бодливата буза на баща си. Стори й се, че е мъничка, съвсем мъничка в силните прегръдки на баща си. Доплака й се и заплака светло и тихо, както плачат децата, когато болката или обидата вече са преминали и сълзите се леят просто така, без тежест и мъка.

През такива сълзи проблясва усмивка, сякаш през облаците се прокрадва слънцето. И в чистите очи земята става по-черна, тревата — по-зелена и по-синя — реката. А от раменете ти пада товар.

Ти не си сам. А щом не си сам, не е толкова трудно, както ти се е струвало в началото. Влязоха в стаята, седнаха на дивана и Вера Илинична наведе очи.

— Дай да те целуна — неочаквано каза Лена и усети как трепна ръката на тая, която тя наричаше класна майчица.

— Благодаря — пошепна учителката, но не трябваше да го изрича — тя не разбра добре Лена.

— Дай да те целуна — каза Лена на майка си и здраво я притисна до себе си, сякаш й предаваше от своите сили.

Майка й заподсмърча и Лена я млясна в отговор — и мама не я разбра както трябва.

— Дай да те целуна — каза Лена на татко си и здраво се притисна до него, сякаш за да си вземе от неговата твърдост. И той я притисна още по-силно. Прошепна. „Щом се преместим — и заминавам в командировка“. Той я разбра. Разбра всичко както трябваше.

Лена се изправи. Усмихна се и каза:

— Виждате ли колко съм се променила. Станала съм глезла и сополана. Струва ми се, че трябваше да е точно обратното. Все пак в девети клас съм.

Тя замълча, огледа ги и тримата, най-близките й възрастни хора, огледа ги със строг и сух поглед и изрече много просто, сякаш между другото:

— Утре е септември. Отивам в интерната.

Мама запримигва с очи, а татко кимна с разбиране.

— Аз трябва да бъда там — каза твърдо Лена и погледна към Вера Илинична.

Тогава, в шести клас, Вера Илинична подсмърчаше, а сега седеше спокойно изправена и дори безразлична. Гледаше я и очите й бяха сухи. И може би най-добре от всички знаеше какво иска Лена.

Момичето, което изглеждаше по-възрастно от възрастните.