Алберт Лиханов
Слънчево затъмнение (4)

Федка се събуди късно и се разбърза за гълъбарника. Снощи дълго се въртя, докато заспи, а през нощта му се присънваха разни страхотии. Уж майка му е замесила тесто, то е втасало, излязло е от съда, потекло е по пода и започнало да бухва, да се раздува пред очите му, да се надига до брадата му, да го задушава, а е невъзможно да се измъкне — какво да прави с тестото, в него не може да се плува — гъсто е, а и не може да се върви — рядко е…

Вкъщи беше пусто и неуютно. Леглото на родителите му не бе оправено, из стаята — разхвърляни обувки, на масата — нарязан и начупен хляб, чиниите — немити. Само слънцето разкрасяваше стаята. Осветяваше мръсния под, неприбраната маса и сякаш напомняше за нещо. Федка си спомни и скочи от леглото. Вярно, че прилича, ама че работа! Ето изпоцапаната маса. Стига да пожелае и тя ще стане чиста. Къде е парцалът? Ей го! Раз-два и готово. Масата заблестя, току-що избърсаната мушама светна, а Фьодор вече мъкнеше кофата с вода: още мъничко, съвсем мъничко търпение и подът ще грейне като нов.

Да, да, всичко това е съвсем възможно. Трябва само силно да пожелаеш. И да се досетиш. Например той го желаеше отдавна. Но се досети едва вчера. И още днес, още довечера баща му ще се прибере съвсем трезвен, трябваше само да се досети и толкоз.

Стаята ставаше все по-чиста и подредена. Фьодор оправи леглата — и своето, и на родителите си, тяхното с особено старание, изми мръсните съдове, застла масата с нова покривка, постави отгоре й ваза и изтича в градинката — откърти няколко стръка слез. Избърса прахта от грамофона, избра няколко плочи, а върху диска постави „Амурски вълни“, за баща си. Нали е служил във флота, в Далечния изток, а Амур е там, ще му бъде приятно. Доволен огледа извършеното, насипа в джоба си зрънца и трохи за гълъбите и се запъти към своя строеж. С голямо закъснение.

Гълъбите загукаха. Само на невежата се струва, че гълъбите гукат, и толкова, а той ги разбира. Закъснял е и те мърморят, сърдят му се. Сипа им зрънца, натроши хляба, наля в паничката прясна вода и ги пусна на воля. Щракна мандалото, пред гълъбите се ширна небето, те трепнаха с криле, устремиха се към висинето и закръжиха, закръжиха. Фьодор им свирна, плавно, дълго, с вариации, загледа се в сложния им полет, в тяхното кръжене по спирала, главата му се умори, той я наведе и забеляза, че пердето срещу гълъбарника трепна.

И си спомни. Вчера, когато изтича подир родителите си след оня разговор със сълзите, кракът му се подви, той падна и зърна на прозореца едно момиче.

Първото, което изпита, бе раздразнение.

„Значи всичко е чула“ — помисли си той. Но на този прозорец никога не са се показвали момичета, там живееха двама души: мъж и жена; мъжът е геолог, Пьотр Силич, Федя го познава, неведнъж е идвал при него в гълъбарника, разпитваше го кои гълъби могат да се премятат и по какво се отличават от другите. Но момиче?

Фьодор лекичко изсвири с уста. Пердето не се помръдна. „Може би е от вятъра? — реши той, но се озадачи: — А вчера?“

Опита се да възстанови в паметта лицето й. Нищо не излезе. „Май никой няма.“

— Ало! — не извика, а каза той. — Ей! Има ли някой там?

Зад пердето беше тихо. „Може пък някой случайно да се е отбил у тях?“ Федя извади рендето и зарендосва дъската, като рядко поглеждаше към прозореца. Не, там нямаше никой. И въпреки това нещо го привличаше към прозореца. Остави рендето, хрумна му идея.

— Ей, момиче — каза той, — знам, че ме наблюдаваш. Защо? — Беше тихо. — Защо през пердето? Може и така. — Никой не се обади. — Тогава аз — каза той и внимателно напъха ризата в панталона си — ей сега ще се покатеря по водосточната тръба и ще проверя има ли някой, или няма.

Федя зачатка с обувките си, отвори гълъбарника, спусна се на земята, отърси се от стърготините и отново погледна към прозореца.

Пердето беше вдигнато и оттам го гледаше едно девойче. Сърцето му замря, беше много красиво, с бяло лице, а косите й с цвят на ръж, сплетени на плитка и навити около главата, блестяха като слънце.

— Ето на̀ — каза той смутено — знаех си аз.

— Какво знаеше — попита тя.

— Че сте там.

— Е, и какво? — сопна се тя.

Той смутено сви рамене.

— Не знам. Там сте и толкоз.

Фьодор виждаше, че тя е смутена, че насила я е накарал да се покаже — руменина бавно се разливаше по бледото й лице.

— А вие защо ме гледахте?

— Говори ми на „ти“ — каза тя неочаквано рязко и добави по-меко: — Не понасям официалностите.

— Какво, какво? — не разбра той. — Сетне кимна. — Добре. Но ти не ми отговори.

— Така — каза безразлично тя. — Гледах и толкова. Забранено ли е?

Федя се разсмя. Изведнъж всичко му се стори смешно. А смехът му я смути. Той забеляза, че тя рязко се извъртя, сякаш искаше да спусне пердето, но се отказа.

— Защо не излезеш да се поразходиш — попита той. — Да погалиш гълъбите. Нали виждаш какви са.

Федя вирна глава към небето, изсвири пронизително, дълго, майсторски, като се хвалеше пред момичето със своето умение.

— Гълъбите ти, Федя, си ги бива — каза момичето.

Той се оклюма. Значи всичко е чула. Замълча, мълчеше и тя.

— Е, какво пък — неочаквано и за себе си каза Фьодор, — всеки си има по нещо. И няма нищо смешно. Дори е много тъжно… Но от днес нататък… — Той решително разсече въздуха с ръка: — … всичко ще е, както аз съм решил!

Погледна я и сърцето му тревожно затуптя. Попита:

— Как се казваш?

— Лена — отговори тя.

— Ще видиш, Лена — каза Фьодор и почувства как заподскача адамовата му ябълка. — Още днес ще видиш. В шест часа. Ще минем по тази пътечка. Тъкмо покрай вашите прозорци. — Той наведе глава и се намръщи. Представи си как тя седи, Лена де, в дъното на стаята и чува всичко. И майка му какво каза. И баща му. Слуша как той, Фьодор, плаче.

Повече не я погледна. Покачи се в гълъбарника, изчака, докато птиците се съберат, затвори стопанството си и скочи долу. Чак тогава погледна Лена. Тя седеше все там и все така в някакво кожено кресло и го гледаше някак смутено. Фьодор й кимна с благодарност. Усмихна се. Повтори виновно:

— Не трябваше да го чуваш.

Тя не отговори веднага и като че ли се затрудняваше.

— Нищо — каза най-после, — аз и по-лоши неща съм видяла.

Фьодор въздъхна, тръгна си, направи няколко крачки, затича се и извика:

— Ела все пак до гълъбарника.

Лена не отговори. Фьодор се обърна.

— Ще дойдеш ли?

Тя кимна отдалеч и на него му се сви сърцето: досега не беше виждал такова момиче. Толкова красиво не беше срещал никъде — нито в училище, нито на улицата.

 

 

През целия ден той се движеше сякаш в треска. Реди се в магазина за салам и яйца, купи мляко и хляб, вървя по пътя и всичко като насън: пред очите му стоеше Лена.

Златиста плитка около главата и огромни сини очи — същинска икона, полуобърната.

„Коя е тя? — питаше се той. — Откъде се взе? Не е паднала от небето я?“ И се сърдеше на себе си, че е тъп: нали говори с нея, можеше да я попита, толкова ли е трудно. И веднага си отговаряше: не, не можеше. Не можеше да я разпитва за разни подробности. Тя не е какво да е момиче. Тя е прекрасна.

Фьодор се натъкваше на някакви глупави и необичайни думи. С подобни думи никога не беше разговарял. И никога нищо подобно не му беше идвало на ум. В неговия живот прекрасни можеха да бъда гълъбите или картината на Рафаел в списанието. Но човек?… И при това момиче?…

Нещо в него се объркваше. Нещо се пречупваше. Някакви прегради вътре в него изведнъж бяха поддали и се срутиха, а вместо тях се появяваше нещо ново и той не разбираше хубаво ли е то, или лошо — просто с него ставаше нещо.

Пред очите му стоеше Лена. Само тя.

В магазина Фьодор дори се блъсна в някаква старица и тя дълго го хокаше, че е „сляп“ и „зяпльо“, а той глупаво се усмихваше насреща й. И бабата реши, че го прави нарочно.

Да, този ден беше вълшебен, честна дума. Федя си спомни сутринта: стига само да пожелаеш силно!…

В четири часа той беше вече съвсем готов. Отиде на спирката, качи се на тролея и се отправи за строежа, където работеше баща му.

Ескалаторът на баща му пълнеше с пръст каросериите на камионите, гърмеше безспир и Фьодор неволно се възхити. Каква сила има тази машина! Колко кубика загребва изведнъж! И татко му леко, като на шега, управлява. Слабакът. „Никаквецът“, както вчера го нарече той.

Но ето че идва краят на всичко това. Фьодор вече ще има порядъчен баща. Да, може и Джон Иванович, това не е толкова страшно. Само не „Американец“. Само не „Чичо Сам“. Край. Точка.

Федя приседна отстрани. Дочака края на смяната. Изправи се пред баща си, когато той си тръгваше, изтривайки ръцете си с парцали — един обикновен човек, неприличащ на оня другия; този беше достъпен, не палячо и посмешище, нито къркач.

Татко му сякаш се спъна, като го видя. Искаше да го попита нещо, но не го стори, разбра. Въздъхна.

— Ти ли го измисли? — избоботи намръщено.

— Да не мислиш, че е мама? — попита Фьодор.

Баща му поклати глава, сетне още веднъж. Така вървяха чак до спирката и татко му все клатеше глава, а накрая дори се затюхка.

В тролея мрачното му настроение мина. Стана сериозен. Неочаквано каза:

— Добре си го намислил, Фьодор. Поздравявам те. Нещо като изпитание, демек.

— Какво приказваш, тате — отзова се Федя. — Ти да не си по-долу от другите?

Баща му отново поклати глава. Слязоха на спирката и тръгнаха бавно като всички. Каменният град се отдалечи, те навлязоха в тяхното кварталче, където цъфтяха акации, имаше трева и жълтееха глухарчета.

Пивницата работеше, както винаги, и там вече се мъдреха Прошарения и Платонов. Те се извърнаха към Фьодор и баща му и Федя се сви, готов да се нахвърли срещу пивницата, и да я срине заедно с бирата и тези „приятели от детинството“. Баща му долови това.

— Я дай ръка — рече той. И хвана стиснатия юмрук на Федка.

И не беше ясно кой кого води: Фьодор татко си или таткото Фьодор.

Със спокойна крачка минаха покрай пивницата и продължиха нататък, по утъпкания прашен път.

Отдясно оставаше гълъбарникът.

— Как са гълъбите ти? — попита баща му, но Федя чуваше като през памук. Той гледаше не гълъбите и гълъбарника, а малко по-встрани — към прозореца.

Тя беше там. Чакаше го. Той й кимна, смазан от вълнение. И си помисли, че от сутринта, след първия им разговор, избягваше тази пътечка, макар пътят му и за магазина, и за другаде да минаваше тъкмо оттук.

* * *

Фьодор мина по пътечката заедно с татко си, кимна на Лена и изчезна във входа, а тя се отдалечи от прозореца и спусна пердето.

Този ден беше съвсем невероятен. И смешен. И странен…

Тя се возеше из стаята, правеше виражи и се смееше, щом си спомнеше този ненормален ден. Ту глупаво се кискаше, ту се дереше с цяло гърло като щура. Виж го ти Фьодор. Не му е притрябвал турският бряг! И Африка не му трябва. Има си хас да му трябва!… Но си го бива, нищо не можеш да кажеш! Измъкна я като охлюв от черупката: охльо, бохльо, покажи си рогцата, бели ли са, черни ли са? Има такава детска скоропоговорка. И той я изрече. С други думи, но я изрече. И охльо-бохльото, нали е глупавичък, загуби ума и дума и си показа рогцата.

Почти цял месец тя се кри. Спотайваше се. Чуваше го как си тананика, удря с чука, стругова с рендето. И изведнъж — хоп! — хвана се. Бива си го момчето и това си е. Съобразително е.

Лена си припомняше казаните от него фрази, обикновени думи, прехвърляше ги като украшения, като някакви скъпоценности и отново се смееше. „Ей! Момиче!“ — каза той. — Ето ти сега и „ей“! Но после… „Не трябваше да го чуваш.“ И как й обясни останалото, как разсече въздуха с ръка. Излиза, че сега Фьодор ще води баща си като малко дете за ръка от работа вкъщи?

Лена спря. Беше й трудно да проумее всичко това, особено на нея. Родителите й винаги се въртяха край нея като спътници край небесно светило. И майчицата на класа Вера Илинична служеше беззаветно и предано на своите възпитаници. И леля Дуся, която ги жалеше ден и нощ и току повтаряше: „Миличките ми, гълъбчетата ми“, а те комай само нейната жалост понасяха. Жалост… Виж, за жалене е именно Фьодор. И то да го пожали не чуждата леля Дуся, а собственият му баща.

Лена неведнъж бе виждала този човек край пивницата в дъното на квартала, там винаги е пълно с мъже, но преди това не я засягаше, там течеше нечий чужд живот, чужд и непознат за нея. А сега… Стана така, че чуждото сега засягаше и нея…

— От къде на къде? — изрече тя гласно. И направи още един кръг по стаята.

— Ето откъде! — отговори си сама и се огледа в огледалото. Разсмя се. — Ето откъде, ето откъде! — Тя се доближи плътно до огледалото.

Там си забраняваха дълго да се оглеждат. Само по необходимост. До минимум. Сресваш се, хвърляш един поглед и край. Оглеждането не буди хубави мисли, така смятаха в тяхната стая. Зина мрачно и кратко казваше: „Нямаме нужда от това. Не сме нито жени, нито момичета. Никакви не сме“. Не обсъждаха дълго тази тема. Не се задълбочаваха в неприятното, макар че Лена си имаше своя, различна от Зинината теория.

Отначало й казваха, че е красавица. Лена прихваше и начаса се отдалечаваше. Когато заместник-директорът Михаил Иванович й повтори тези празни думи, тя го сряза: „С хубост не се живее. Вие ми дайте крака!“ — И измърмори така, че всички да я чуят: „Ама че Мечок!“. Прякорът се лепна за стареца навеки, макар че Лена само след половин час отиде при него и му се извини за грубото си държание. Заместник-директорът размаха ръце, тръсна глава и заповтаря изплашено: „Простете ми, Леночка, аз съм виновен, простете ми, сгреших“ — но тя се чувстваше зле. И честно казано, не толкова заради стареца, колкото заради думите си. Заради голата истина в тях. Наистина беше красива, вярно е. Но какво от това? Може би по-леко щеше да й е ако беше грозотия, тогава всичко щеше да си е лика-прилика. И Лена отбягваше огледалото.

А сега се приближи плътно. Впери поглед в лицето си. После се усмихна. И заплака.

Но сълзите й не бяха горчиви, а странно облекчаващи. Лена ги избърса и се заразглежда по-спокойно. Плитки. Да допуснем — златисти. Очи. Да допуснем — големи. Слаба е, затова. Лице. Най-общо — правилно. И какво още? Ръце? Ръце като ръце. Друго? Нищо.

Тя сърдито подкара количката обратно и пак си помисли, че родният дом й действа зле. Някакви глупави сълзи. Огледало. Не, самотата не е за нея. Не й приляга.

Самота ли? Ами Фьодор? Защо се изчервяваше, когато разговаряше с нея. И защо цял ден не се показа нито на гълъбарника, нито пък мина покрай тях. У дома ли се е крил? Но тогава защо мина с баща си оттук?

Връхлитаха я една от друга по-глупави мисли. Лена взе книга. Прочете няколко страници и разбра, че чете механично — не запомни нито дума. Включи телевизора. Предаваха футболен мач. Намерили с какво да се гордеят — че могат да тичат и да ритат топка. Превъртя копчето и взе транзистора. Примесваха се различни гласове и езици. Звучеше музика. „Солнечный круг, небо вокруг“ — промъкна се детско гласче. „Всичко е познато“ — помисли с тъга Лена и хвърли транзистора на леглото. Да, тук наистина можеш да се побъркаш. Още малко и ще пощурее. Трябва да се върне в училището, в интерната. Та това е истински ужас, цяла вечност да стои сама, да пропусне годината, и то само защото е прекарала тежка бронхопневмония. Много важно! Защо толкова се боят за нея? Дори да…

Силно удари с юмрук по дръжката на количката. Ето пак! Пак тези идиотщини! Тези фантазии за задгробното царство. По-добре да беше си помислила: хубаво, ще отиде в интерната при момичетата, ами Фьодор?… Какво ще прави той?

Лена измънка: „Фьодор!“. Той пък какво общо има с това? Каква е тая нова песен? И изведнъж подкара количката към огледалото.

— И така — каза с презрение тя, — и така, Елена прекрасна, да не би ти, миличкото ми гълъбче… Да не би да си се влюбила?

Рязко се отблъсна, подкара количката към телевизора и го включи с пълна сила. Сетне пусна и транзистора. Гърмеше джаз. Взе книгата и зачете високо, с пълен глас първото, което й попадна.

— „Луната, увиснала ниско в небето, приличаше на жълт череп — закрещя тя. — От време на време някой огромен безобразен облак протягаше дългите си пипала и я закриваше. Все по-нарядко бяха фенерите и улиците, по които минаваше файтонът, ставаха все по-тесни и по-мрачни. Кочияшът дори веднъж обърка пътя и трябваше да се връща обратно почти половин миля. Конят се умори да шляпа из калта, от него струеше пара. Страничните прозорци на екипажа отвън бяха плътно покрити със сивата фланела на мъглата. «Лекувайте душата си с чувства, а душата нека лекува чувствата.» Как настойчиво звучаха тези думи в ушите на Дориан. Да, душата му беше смъртно болна. Но наистина ли чувствата могат да я излекуват?“

Лена крещеше, напрягайки гласните си струни, телевизорът ревеше с хилядите запалянковци на стадиона, транзисторът надаваше вой и тя изпитваше облекчение.

Внезапно пред нея изникна лицето на майка й. Очите й мигаха непрекъснато. Мярна се и посивялото слепоочие на татко й — той бързо прекоси стаята и затвори радиото и телевизора.

— Какво ти е, моето момиче! — попита строго той и Лена се изплаши.

— Нищо — каза тя смутено, — Оскар Уайлд. „Лекувайте душата с чувства, а душата да лекува чувствата.“

Майка й, като продължаваше да мига, сложи ръка на челото й. Лена се разсмя.

— „Да, душата му беше смъртно болна — възкликна тя. — Но наистина ли чувствата могат да я излекуват?“

— Не, аз напускам работа! — каза мама.

— Глупости — възрази спокойно Лена. — Човек има право на разтоварване. Най-обикновено разтоварване. Какво ужасно има в това?

Майка й отиде в кухнята, а татко й остана в стаята. Неочаквано той коленичи пред количката и започна да целува ръцете й. Лена ги издърпа, без да разбира нищо.

— Какво става с теб, моето момиче — повтаряше татко й и в гласа му се долавяше отчаяние, — какво ти става, дъще?

Тя най-сетне издърпа ръцете си и притисна главата на баща си до гърдите си.

— Моля те, прости ми! — повтаряше тя. — Изплаши ли се?… То се знае… Ама че съм глупава.

Баща й се отдръпна в ъгъла. Оттам с престорено весел глас каза:

— А ние ти купихме рокля. Дълга!

Лена заръкопляска и завика:

— Не ми я показвай! Нека първо да се изкъпя! Да се изкъпя!

Така беше свикнала. Никой не я беше учил, сама си го беше измислила: преди да облече нова дреха, трябваше да се изкъпе. А у дома имаше още едно правило — къпеше я баща й.

Открай време, още от най-ранно детство, когато нямаше от какво да се срамува. Татко й я вземаше на ръце и я отнасяше във ваната. А когато порасна и натежа, и майка й вече не можеше да я вдига, пак той я носеше в банята да я къпе. Запретваше ръкавите на ризата си, препасваше престилката на майка й, за да не се опръска и я слагаше във ваната, и я миеше, и я плакнеше като най-грижлива майка. Не се срамуваше от татко си. Може би защото разсъблечена, тя се чувстваше както никога болна. Непълноценна.

И неочаквано се изплаши. За пръв път.

Татко й напълни ваната, запаса престилката, засука ръкави и влезе в стаята, за да я отнесе. Но Лена седеше облечена и го гледаше изпод вежди. Той разбра всичко.

— Добре, нека те изкъпе мама.

Лена притвори очи. Да, в този невероятен ден с нея наистина се беше случило нещо.

— Почакай — прошепна тя, — вече всичко е наред.

Тя съблече каквото можа, татко й помогна за останалото. После я подхвана като перушинка, отнесе я в банята и внимателно я потопи в топлата вода.

Щом се намери във водата, тя сякаш дойде на себе си.

— Прости ми — помоли тя татко си, — днес наистина нещо ми става…

— Нищо, момичето ми — усмихна се той, — просто растеш.

— Раста ли? — учуди се тя и засрамена се скри под водата.

Замълчаха. От крана весело капеше вода. От полицата татко й свали три мънички патета и ги хвърли във водата. Той й ги подхвърляше откакто тя се помнеше.

— Патетата са все мънички — каза меко татко й, — а нашата Лена вече е голяма.

— Тати! — рязко каза тя и очите й се наляха със сълзи. — Тати! — повтори настойчиво Лена. — Кажи ми, моля ти се! Защо раста? Погледни ме. Чувствам, че съм станала по-голяма и някаква сила ме разпъва отвътре. И гърдите, и бедрата, и раменете… Но защо? Защо ми е всичко това? Погледни ми краката! Те нищо не могат. Просто висят.

— Престани! — помоли баща й.

— Почакай, татенце — каза Лена, като бършеше сълзите си. — Потърпи. Още мъничко. Помогни ми. Отговори! Защо раста! На тоя свят жената се ражда, за да ражда сама! А аз! Аз никога няма да мога да стана майка! Няма да обикна! И никой няма да ме обикне, разбираш ли? И защо ми е всичко това? — Тя замълча, погледна го и скри лицето си под водата.

Когато изплува, баща й седеше, навел глава.

— Дъще — каза той, като взе мократа й ръка. — Всеки миг от живота си отиват хора. И смъртта понякога е избавление от страданията. Ако бях вярващ, щях да ти кажа: „Хайде да се помолим“. Но аз ти казвам: Нека повярваме. Да повярваме в себе си, в собствените си сили. В това, че сме хора и ти си човек, все още малко, но смело, умно и мъдро човече. Ти ще можеш всичко, но винаги помни: да не бъдеш е по-лесно, отколкото да бъдеш.

Лена го гледаше с широко отворени очи.

— Татко — рече тя, — вярвам ти, много ти вярвам, но от това няма да ми стане по-леко, нали?

Татко й дълго мълча. Седеше на табуретката и се поклащаше настрани, а после каза:

— Срам и позор, ако река да те лъжа. — Отново замълча. И добави: — Няма да ти е по-леко.

Сепна се и започна да я къпе енергично и нежно, а тя му помагаше, по-точно — на себе си, и неочаквано й олекна на сърцето.

Повече не говориха. В огромната хавлиена кърпа татко я отнесе в стаята, облече й новата рокля, помогна й да си сплете косата. Майка й приготвяше вечерята и те свещенодействаха без нея. Впрочем и това влизаше в ритуала.

Когато привършиха тоалета и Лена се настани в количката, баща й повика майка й. Той умееше да прави това — да обединява в едно два погледа: майка й се появяваше на прага точно в момента, когато Лена се приближаваше до огледалото. С „ох“ и „ах“ тя оглеждаше дъщеря си, а Лена себе си: в огледалото пред нея стоеше голямо момиче с дълга люлякова рокля на ярки цветя, които страшно хармонираха на сините й очи, на златистата, преметната през рамо плитка, на пламналите й алени бузи.