Алберт Лиханов
Слънчево затъмнение (15)

Лена препускаше с количката — леля Дуся я беше облякла набързо — по коридора, после по пътечката, засипана с листа, и сърцето й щеше да изскочи от гърдите.

В тъмнината не се виждаше добре и тя едва не се блъсна във Фьодор, като си пое въздух.

— Ти ли си?

Фьодор й подаде един гълъб, тя го скри под шлифера до гърдите и гълъбът загука като дете.

Лена бе изпълнена с вълнение, тревога и още някакво необхватно чувство. То сякаш я извисяваше. Изправяше раменете й, повдигаше гърдите й, разливаше по дробовете й освежаващ остър въздух.

Фьодор я гледаше мълчаливо, пламенно и Лена повтори безсмислено:

— Ти ли си? — И се отдръпна назад. — Защо?

Лена чувстваше едно, а говореше съвсем друго.

— Защо ме намери — казваше тя задъхано. — Няма смисъл, не разбираш ли? Рано или късно всичко ще свърши. Трябва сами. Сами е по-леко!

— Гълъбарника вече го няма — прекъсна я Фьодор. — И вашата къща.

Лена трепна.

Спомни си квартала, своя дом, който й се струваше чужд, гукането на гълъбите и острия мирис на стърготини.

Да. Тя знаеше, че няма да го има. Знаеше, че няма да ги има и тях — Фьодор и нея. Знаеше всичко на света и всичко разбираше това умно момиче Лена, но ето че Фьодор стоеше пред нея и толкоз, стоеше, държеше гълъбите и леко трепереше.

— Не бива, Федя — каза тя, без да слуша сърцето си. Повтори: — По-добре е сами и още сега.

— Знам — отвърна Фьодор. — Но не трябва да го сторим. Не разбираш ли? Съгласен съм, че сигурно така става, когато хората са възрастни. Но ние не сме възрастни. Не трябва да го правим, докато не сме възрастни…

Той млъкна на половин дума, без да се доизкаже, но Лена го разбра.

„Докато не сме възрастни, разумът не трябва да ни побеждава. Не трябва!“

— Не трябва! — изрече гласно тя и Фьодор я разбра, и кимна в отговор.

Лена чу зад гърба си стъпки и гласа на леля Дуся:

— Детенце, пиленце, ще настинеш!

Тя застана между тях, като гледаше ту Фьодор, ту Лена. Фьодор й подаде един гълъб. После извади още един. И още.

— Трябва да ги сложите в кафез — бъбреше той. — Аз ще дойда. Ще направя гълъбарник.

Леля Дуся ахкаше, пъхаше гълъбите под халата си, те недоволно гъргореха, но слушаха — какво друго им оставаше. Лелката си отиде, като тътрузеше нозе.

Те отново останаха сами.

— Пак ще дойда — спокойно повтори Фьодор. — Ще направя гълъбарник. И ние… Още не сме възрастни.

Наведе се над Лена и уверено обхвана лицето й с длани.

Лена притвори очи.

Наблизо шумно хлопна прозорче.