Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Солнечное затмение, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2024 г.)

Издание:

Автор: Алберт Лиханов

Заглавие: Слънчево затъмнение

Преводач: Минка Златанова; Виолета Манчева

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: руски

Издание: първо

Издател: Държавно издателство „Отечество“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Тип: повести

Националност: руска

Печатница: Държавна печатница „Г. Димитров“, бул. „Ленин“ 117

Излязла от печат: 25.IV.1985 г.

Редактор: Жела Георгиева

Художествен редактор: Борис Бранков

Технически редактор: Спас Спасов

Рецензент: Нора Николчина

Художник: Иваничка Панчева

Коректор: Ирина Кьосева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20898

История

  1. — Добавяне

Тя не разбираше какво се бе случило.

Цяла сутрин майстори книжни гълъби, за да разсмее с ятото си Фьодор, а той й каза новината и в нея нещо се прекърши.

Тя се вкамени, онемя, сякаш беше мъртва.

Какво ще стане с тях?

Лена много добре знаеше какво ще стане и без това разрушаване, без самосвалите, булдозерите и другите машини. Струваше й се, че се е подготвила за всичко, сякаш се е застраховала и е готова да приеме и най-горчивото.

Но само така ни се струва, че сме готови да посрещнем нещастието. Човек никога не може да бъде готов за това. Може да знае, може да предполага, да се досеща, дори да се подготви, но да е готов, е невъзможно.

Лена си мислеше: ще стане постепенно. Няма всичко изведнъж да свърши, а ще се проточи дълго. Впрочем тя не знаеше кое как ще стане. Ние само можем да предполагаме, а разполага, решава случаят. Още повече че когато човек е щастлив, предположенията му са толкова условни, че и сам не си вярва.

Лена не знаеше това, само се досещаше. И нямаше никакви предчувствия като Фьодор, никаква тревога.

Майстореше книжните си гълъби, слушаше гукането на истинските, чакаше Фьодор и се усмихваше на себе си, като си представяше как ще пусне срещу него цялото си ято: и тя си има гълъби… А после спря. Сякаш се блъсна с все сила в стената. И когато той дойде, за да я свали долу, на нея й се искаше да закрещи, да се разреве, да завика от отчаяние — толкова ясно и отчетливо разбра, че много малко им остава да бъдат заедно…

Но мълчеше. И сърцето й биеше равномерно и скучно. „Ако Фьодор е решил да ме целуне — помисли си тя, — сигурно ще се дръпна.“

Всичко й опротивя.

Светът. Тя самата. И дори Фьодор.

Разходиха се из квартала, върнаха се у дома, и когато той си тръгна, тя дори не погледна подире му. Дръпна плътно пердето върху прозореца, затвори очи и се облегна назад.

Възможно ли е толкова безмилостно?

Да сринат всичко, да унищожат домовете им, гълъбарника, квартала! Да построят някакъв глупав хотел, да наредят фонтани и цветни лехи!

Представи си: в студения сив фонтан шурти вода и тази вода е мъртва — струята се разбива в цимента с кух, празен звук. Живото чувства, способно е да страда и само мъртвото може да тече спокойно, да се разпръсква на капки и да не тъгува за онова, което е било преди.

Мъртъв фонтан, мъртва вода като в приказката, мъртви лалета размахват мъртви яркочервени цветове.

И гълъбите ги няма — тяхното място в небето е заел небостъргач. И тополите ги няма — гъста мъртва трева. И тях ги няма — Фьодор и Лена. И никога не ги е имало.

Всичко, което го има — сякаш не е било.

И защо сега да си въобразява нещо, което, все едно, няма да го има?

Лена се въртеше в креслото и си казваше: „Всичко е безсмислено, безсмислено!“ — но нищо не можеше да направи със себе си. Изведнъж се сепна. „Нима тези мисли идват от това, че е болна, безнога, ненормална? Нима цялата тая натрапчива безсмислица идва от нейната непълноценност, сакатост, от това, че не иска, бои се, не желае да си го признае?…“

Поведението й приличаше на пристъп. На острите пристъпи на болестта. Опита се да проумее, да систематизира случилото се напоследък. Острият мирис на стърготини, четенето на Уайлд под грохота на джаза и дюдюкането на футболните трибуни по телевизора. Сълзите, целувките, слънчевото затъмнение, когато за малко не й спря сърцето. И сега тази вкамененост и мъртвило…

Но нали по-рано такова нещо не беше й се случвало? Никога!

При тях, в интерната, винаги цареше ведра и здрава атмосфера. Строги, спартански правила. Железният стремеж да не се поддават на болестта бе изработил неписани закони и всички им се подчиняваха. И тя, Лена, беше техен най-ревностен пазител…

Може би причината е свободата, липсата на ограничения, когато е сама, без колектива, както се изразяват на събранията. Макар този колектив да не е здрав в буквалния смисъл на думата, но е здрав духовно.

Спомня си: момичетата не издържаха. Ту една, ту друга. Но не често. Останалите ги подкрепяха. Когато си в строя, не е опасно да се спънеш. Няма да ти позволят да паднеш.

А тя остана сама.

Сама със себе си. Сама с Фьодор, с всичко, което се случи помежду им. И почна да я кърши, да я превива и ломи.

Засмя се. А пък вчера Вера Илинична каза, че уж Лена би могла да бъде Уляна Громова или Любка Шевцова.

Глупости. Словесна плява. Не би могла.

Завъртя се с креслото. Уморено се отметна назад. Затвори очи. И неочаквано заспа.

Сякаш пропадна в тъмна яма…