Алберт Лиханов
Слънчево затъмнение (9)

В понеделник Фьодор се събуди от необяснима тревога.

Родителите му бяха отишли на работа — баща му на строежа, майка му в склада, весела, че й се е разминало и че парите са събрани.

Той се събуди, когато те се канеха да излязат, погледна в просъница радостната си майка и бодрия си баща, а него самия нещо го присвиваше под лъжичката и го гризеше някаква тревога.

Когато родителите му излязоха и в стаята стана тихо, той дочу неясни, тъпи звуци, сякаш в някаква локва бе затънал камион и не можеше да се измъкне.

Фьодор стана, изми се и излезе навън.

Лятото си отиваше и макар есента да беше още далеко, бодливата остра трева и прашният път бяха посипани със спаружени тополови листа. Нямаше вятър, а в избледнялото синьо небе грееше слабо слънце; акациите, отделящи кварталчето от шумните улици, бяха посивели от прах и оклюмали. И въпреки това въздухът беше особен — като на село — напоен с мирис на трева и горчив аромат от флоксиите, цъфтящи в градината.

В тишината нещо отново забоботи и Фьодор пак се разтревожи, звукът идеше не от шумните градски улици, а зад съседните бараки. Той се запъти нататък, задмина една къща, втора и видя, че до някаква съборетина като тяхната бяха спрели няколко камиона и възбудени, изнервени наематели пренасяха в тях своето имущество.

Наблизо потракваше булдозер. Фьодор огледа улицата по-внимателно и съзря хора с лати и теодолити, не една, а няколко двойки — нали работят по двама, техник и работник с лата — които се движеха бавно, но някак упорито, уверено и целенасочено.

В оживената тълпа на тия, които се пренасяха, лъсна темето на татковия приятел от детинството Егор и Фьодор, като се провираше между сандъците, масите и бюфетите, се добра до него.

— Край — извика Егор, като избърсваше с кърпа темето си, — пренасяме се в ново жилище.

— Всички наведнъж ли? — учуди се Фьодор.

— Така стана! — отвърна Егор. — Ще събарят къщата. И вашата ще съборят. Всичките ще ги гътнат. Ще строят небостъргач. Май че хотел.

Фьодор кимна, отмести се настрани и разбра откъде идеше неясната му тревога — хората, които пъплеха и мъкнеха своите вехтории, му приличаха на мравки, чийто дом е разрушен.

Приближи се до човека с теодолита. Мустакатият момък ръкомахаше ту с едната, ту с другата си ръка и записваше нещо в тетрадка — погледна към Фьодор с превъзходство.

— Какво ще има тук? — попита Федя.

— Площад — с готовност отговори момъкът, — фонтан, лехи с холандски лалета. — Присви очи, огледа къщите и добави: — На мястото на вашите съборетини ще построим хотел, кинотеатър, универсален магазин. Да се ненагледаш, за чудо и приказ ще стане! — И се зачуди: — Слушай, всички се радват, а ти какво?…

Фьодор се отдръпна. Значи, дори на лицето му е изписано, че е разстроен. Което е право, дори плешивият Егор, дето цял живот е прекарал тук, и той се радва, че ще гътнат тяхната съборетина, има си хас, в новото жилище ще имат и баня, и самостоятелна кухня. Само дето няма да се познават с хората от блока. Ще живеят в един вход, а няма да се поздравяват, защото ще са чужди. В техния клас учеха две деца. Учеха в един клас и живееха в един вход, а го разбраха едва след година — нито веднъж през това време не бяха се срещали: шега работа ли е вход с шестнадесет етажа?

Фьодор крачеше из кварталчето, гледаше влекачите как мъкнат екскаваторите и булдозерите, разглеждаше „МАЗ“-овете, изпускащи задушливи сини газове, слушаше как улицата постепенно се изпълва с глухо бумтене и тревогата го обхващаше все повече.

Затича се към гълъбарника.

Гълъбите загукаха безгрижно и радостно — приветстваха го, че не закъсня, дойде навреме. Но не им носеше храна.

Птиците обръщаха глави настрани, поглеждаха го въпросително, а той се вторачваше в тях като обречен.

Какво ще стане сега? С гълъбите? С Лена? С него самия?

Пердето леко помръдна, разтвори се за миг и оттам излетя книжен гълъб. Гмурна се надолу, заби нос в земята и начаса излетя нов, а след него още и още.

Фьодор с нежност си помисли за Лена — сигурно цяла сутрин е правила гълъби, за да пусне своето ято.

Той се усмихна, а Лена, вече дръпнала пердето, пускаше към него своите птици и гръмко се смееше, някои долитаха до него и забиваха книжните си носове в телената мрежа. Фьодор ги изваждаше оттам и ги връщаше обратно, в нейния прозорец.

— Знаеш ли — каза тъжно той, — скоро всичко ще свърши.

— Знам! — отговори Лена безгрижно и лекотата, с която го каза, го докачи.

— Скоро ще разрушат целия квартал — обясни той, — там са докарали много техника.

— И какво ще стане? — изплаши се Лена.

— Нищо няма да остане — тъжно я поправи той. — Няма да го има моя гълъбарник, твоя дом, моя дом, тази улица, акациите.

— Какво ще стане? — глухо повтори Лена. И добави: — С нас?

Тези думи сякаш го удариха. Ето откъде идеше тревогата му. Отначало непозната, едно предчувствие, после явна, но още неизречена с думи. Плаче му се за квартала, за гълъбарника, за съборетините, но това все още не е всичко. Важно е Лена. Какво ще стане с тях? С тях! Да.

Той пусна гълъбите и те се стрелнаха в небето, като ту изчезваха от погледа в бледите слънчеви лъчи, ту отново се появяваха като белоснежни и червени точки в небесния лазур.

Сега бяха сами и би трябвало да говорят, да се задавят от думи и смях, а те мълчаха и дори избягваха да се гледат. Сякаш помежду им се беше настанила обидата.

— Искам да видя — каза накрая Лена и Фьодор послушно слезе от гълъбарника. Той отново я носеше на ръце и отново косите й го гъделичкаха, но не я целуна. Мълчаха.

Колелата на количката затъваха в прахта, минувачите съчувствено ги гледаха, а те мълчаха като чужди.

Бръмчаха самосвали, обитателите на Егоровата съборетина пренасяха мебели, през това време нищо не беше се променило и все пак имаше някаква промяна.

На Фьодор му се стори, че Лена не му вярва и сега идва да провери, да види сама.

Върнаха се бързо, има-няма половин час. Разделиха се сухо. Фьодор се качи в гълъбарника и затвори птиците.

Когато си тръгна за къщи, няколко пъти се обърна да види лицето на Лена, но прозорецът беше старателно завесен с перде.