Алберт Лиханов
Слънчево затъмнение (2)

Вече седмица, откакто се върна у дома, тя наблюдаваше момчето. Знаеше как се казва. Гълъбарникът, който довършваше, беше наравно с втория етаж, с техните прозорци и всяка изречена там дума, какво ти дума, дори шепота тя чуваше в стаята си.

А момчето дори не подозираше за нейното съществуване.

Вятърът докосваше пердето, донасяше до Лена мириса на свежи стърготини, непознат, нов, недолавян преди, и тя искаше, ужасно искаше да допре лицето си до шепа дъхави стърготини и да вдишва, да вдишва до главозамайване този привлекателен мирис. Всичко беше толкова просто! Трябваше само да каже на майка или на татко, когато се върнат от работа, и те ще й донесат колкото иска стърготини. Но Лена мълчеше. Сякаш отлагаше предстоящото удоволствие…

Сутрин, щом отвореше очи, тя се ослушваше към улицата. В гълъбарника гукаха гълъбите. Отдалеч, от трамвайното колело се дочуваха кратки звънци и стържене на железните колела о релсите. Зад акациите щангите на тролейбусите постоянно се откачаха и звънтяха по жиците. Но щом се появеше Фьодор, всичко друго изчезваше — оставаше само шумоленето на рендето по дървото, оживлението на гълъбите и леко пресипналият глас на Фьодор, който съвсем неочаквано запяваше:

Не трябва ми турският бряг,

и Африка не ми трябва!

Лена подкарваше количката към прозореца, отместваше пердето и разглеждаше момчето, но щом то вдигнеше глава, тя изплашено се отдръпваше в дъното на стаята. Не искаше да я види. Харесваше й да остава невидима… Това я развличаше. А може би не я развличаше. Може би беше нещо съвсем друго…

През тези дни тя се чувстваше странно. Домът, където я бяха докарали след боледуването, й беше роден, но не беше свикнала с него, а и не можеше да свикне. Откакто се помнеше, за нея роден дом беше градината до интерната, общата стая за десет такива момичета като нея, леля Дуся, а преди да тръгне на училище — друг такъв интернат, в гората, извън града. Така че за нея родни бяха шумът и олелията, или тишината, но особената тишина, неприличаща на тази, когато е съвсем сама като на заточение. В оная тишина момичетата плачеха вкупом от някоя тъжна история — обичаха тъжното, то беше за тях. И този тих плач, когато леля Дуся дреме в стаичката си, а възпитателките са си отишли по домовете, ги обединяваше и странно ги окриляше — излиза, че и тъгата има криле.

Впрочем това се случваше късно вечер, преди лягане, а на сутринта за тъгата не оставаше място и те, коя както може, всяка посвоему, се обличаха, припълзяваха в количките, куцаха, кривяха се, викаха и дори плачеха, но през деня плачеха силно и някак непонятно весело — през деня беше забранено да плачат тъжно. Те самите си бяха забранили.

А тук всичко беше другояче.

Денят си минаваше самотно и пусто, шумно ставаше привечер, когато хората се връщаха от работа, когато се прибираха майка и татко.

През деня я развличаше само Федка. Пееше, мърмореше, разговаряше с гълъбите, шумолеше със стърготините. И не знаеше, че от прозореца, през процепа на пердетата, го наблюдава едно момиче, което може да се движи само с количка.

Ах, количката! Там, в интерната, сред приятелките й, такива като нея, количката беше одушевен предмет — с нея можеше и да си поговори в случай на нужда. Там не забелязваха своето нещастие. Живееха и толкоз. Странно бе, че на осмокласничките не трябваше да се обяснява какво представлява тяхното нещастие, тяхната уродливост, но момичетата, изглежда, никога и не мислеха за себе си. Техните общи болести, полиомиелити и параличи, дори сякаш ги сближаваха в едно цяло. Стаята с десет легла не беше просто стая за тези осакатени от болестта момичета, а нещо съвсем друго… Зина, една от приятелките на Лена, може би бе в най-тежко състояние, с парализирани ръка и крак, веднъж каза, че тяхната стая е скит, и всички се умълчаха. Скит. В тая дума се криеше нещо тайнствено. И изоставено. Скити имаше в тайгата, в тях монасите бягаха от живота. Не, това не им подхождаше и Лена каза:

— Не скит, а първична стайна организация.

Момичетата зашумяха зарадвани, сякаш Лена беше отгатнала рядка дума в кръстословица, беше решила трудна задача. И наистина, какъв ти скит! Стените чак до тавана бяха украсени с извезани от тях бродерии, специално викаха чичо Стьопа, пазача, да ги окачи. Върху ковьорчетата — цветни снимки на любими артисти, най-често тази на Вячеслав Тихонов, нанизи от яркооранжеви шипки, новогодишни красиви честитки от близките им, портрета на Ленин — купиха го още миналата година, когато ги приемаха в Комсомола.

Да, всичко там беше по-различно, имаха си свой живот, в който никой не се чувстваше инвалид, а всички са равноправни хора, открити и прями, най-често весели, неуниващи — с унинието и тем подобни се бореха безпощадно. В шести клас при тях дойде Вера Илинична. Сега всички я наричат майчица на класа, а тогава Вера Илинична не можеше да се овладее. Очите й непрекъснато се пълнеха със сълзи, просто така, без причина, само като ги гледаше. Често се учудваше, направо се поразяваше. Дойде при тях от обикновено училище и в часа по литература те я помолиха да разговарят за „Млада гвардия“. Това бе любимата им книга, за нея чакаха ред от пети клас и на урока така се разприказваха, че Вера Илинична мълчеше удивена и накрая си призна, че е смаяна, просто няма думи. И обясни: в другото, обикновеното училище, осмокласниците бъркат Уляна Громова с Любов Шевцова. Те не я разбраха, как така? И Вера Илинична отново обясни: лекомислени празноглавки, нямат време за четене, дай им само дискотеки и разходки по Бродуей — така са нарекли една улица в града.

Болните момичета много остро възприеха всичко. Вместо да зашумят, притихнаха. И Лена каза:

— Вера Илинична, ние ви признаваме за майка на класа, вие сте добър човек. Но имате един недостатък…

Лена видя как очите на класната се разшириха от почуда, как тя смутено запримигва и добави:

— Не трябва да ни съжалявате.

Вера Илинична бързо кимна. Оттогава никога повече в очите й не се показваха сълзи. Поне пред тях. И никога, когато укоряваше здравите хора за недостатъците им, не изтъкваше причините за тези недостатъци. Та нали ония осмокласнички от обикновеното училище не бяха чели „Млада гвардия“, защото са танцували и са се разхождали.

А тогава, щом момичетата се разотидоха от класа, Вера Илинична остана с Лена. Помогна й да се премести от чина в количката и я подкара към спалнята. Лена разбираше: нещо не дава мира на учителката. И наистина Вера Илинична попита:

— Защо говори така с мен?

— Ние с всички учители говорим така.

— Виж ти…

Учителката замълча и, изглежда, си направи още някакъв извод.

— И после — добави Лена, — нали ви признахме за наша майка на класа.

— Благодаря! — промълви Вера Илинична с приглушен глас.

— Спрете, майчице! — заповяда Лена. — И се наведете към мен.

Вера Илинична се наведе. Лена я прегърна през врата и я целуна. Учителката бързо се скри зад гърба й. Не издържа все пак. Заподсмърча.

— Ето на̀! — укорително въздъхна Лена и добави: — Аз ви целунах не заради бъдещите шестици, да не си помислите. Тях и без друго ще ги има. Просто ви обичам!

Беше казала това в шести клас. По-късно, вече в осми, Вера Илинична й призна, че разговорът тогава я бил поразил.

— Разбираш ли — каза тя, — помислих си, че си по-голяма от мен.

— Че то си е така — усмихна се Лена. — По-голяма съм от теб, я. Или още не си го разбрала?

Да, там си имаха свой необикновен живот, в който количките и патериците, парализираните ръце и крака, уродливостта и красотата не играеха абсолютно никаква роля, ама съвсем никаква, и ценностите се измерваха с други мерки — мерките на сърдечността, любовта и душевността, тук обаче…

Тук, в родния дом, останеше ли сама, всичко започваше да се променя. Тя гледаше през прозореца — по улицата вървяха нормални хора. Малки момиченца скачаха на въже. Смешно зеленооко момче рендосваше дъски, ковеше с чук и неочаквано запяваше:

Не трябва ми турският бряг,

и Африка не ми трябва!

Лена се смееше, но не така, както там, в интерната — там би се разсмяла силно и открито, а тук притиска длан към устата си, за да не я чуе. Да не чуе смеха й и да не я види в безобразната, уродлива, срамна количка!

* * *

Фьодор се насити на гълъбите, почака да се върнат в гълъбарника, преброи ги делово, затвори мрежата и отново хвана рендето, но чу гласа на майка си:

— Сине! Федя!

Той я погледна отгоре и сърцето му се сви от мъка.

Тесни, приведени напред рамене, лицето й — заострено и сякаш го моли за нещо — поне така му се струваше, защото я гледаше отгоре. Демек, той, синът, трябва да й помогне.

Фьодор слезе при нея и тя му подаде вестник, а във вестника два сандвича със салам — разбра всичко без думи. Не го вика да вечеря вкъщи, защото там е нетърпимо. Потвърди го:

— Ах, колко хубаво мирише на стърготини! Ще поседя при теб.

Приседна на стъпалото на стълбата, която водеше до гълъбарника, и се запита:

— Защо не съм момче? Щяхме да си пускаме гълъби с теб…

Замълча, Фьодор дъвчеше сандвича, слушаше как майка му мълчи и му се искаше да зареве с цяло гърло. Господи! Какво правите вие, възрастни хора! Та дори на него му стига умът да разбере, че така не е хубаво да се живее, непоносимо е. Погледнете колко синьо е небето, как безспирно шумолят листата на тополите, гълъбите гукат, вървят хора — всичко наоколо е толкова хубаво и светло. И не може ли в тази лъчезарност и да се живее красиво и светло? Да се отнасяме един към друг ведро, да се радваме заедно, да се обичаме, да бъдем щастливи? Толкова му е тежко на душата, че не му се яде. Не му е жал за себе си, а за майка му. На какво е заприличала само. А на снимката вкъщи е направо хубавица. Черноока, със спусната отпред плитка, колкото ръката му. Макар снимката да е стара, избледняла от времето, пак личи, че майка му е щастлива, весела, че й е леко на душата и нищо не й трябва.

Фьодор насила додъвка сандвича.

— Знаеш ли — каза той, само за да наруши мълчанието, — предлагат ми да продам гълъбите. От съседния квартал ми се обади някакъв мъж, полковник от запаса, казват. Страшно богат. Идва тук, пита.

Майка му въздъхна.

— Грехота е да се продават птиците, синко. Те са живи. И свободни.

Отново въздъхна и се извърна настрани. Фьодор знае: очите й са плувнали в сълзи.

— Пак почваш! — каза той.

Майка му тръсна глава и се обърна към него. От очите към слепоочията са плъзнали бръчици. И от носа към крайчеца на устните. Но не плаче. Погледът й е сух и остър. Изрече:

— Седни до мен да си поговорим като хората…

Той послушно седна — право на тревата, в стърготините.

— Да говоря с баща ти няма смисъл — усмихна се извинително тя, — ами хайде да помъдруваме с теб. И не бой се, няма да плача.

Фьодор кимна, вперил поглед в лицето й, посърнало и болнаво.

— Та така, чуй ме, сине. Вече си голям и разумен. Комсомолец си. Съди ме, ако можеш, а ако не можеш, оправдай ме и ми помогни… Не мога повече. Нямам сили. Това е каторга, а не живот. Знам, че и на теб не ти е леко, но на мен… ножът опря до кокала. Търпението ми се изчерпа. Толкоз.

Тя млъкна, погледна решително Федя, после извърна глава настрани и погледът й стана твърд и сух, може би защото сега не гледаше в сина си.

— Хайде да заминем — каза майка му, гледайки все така косо. — Малко ли градове има по света… Ще отидем при баба ти.

Сега Фьодор отмести погледа си. Погледна встрани. После към гълъбарника.

— За тях ли ти е жал? — попита го тя.

Той поклати глава.

— За татко.

За едното чудо не сбърка. Замалко да каже: за Американеца… Не успя да отговори на майка си, и ето го баща му. Сякаш изникна от земята, повикан от вълшебна пръчица. Приближи се с делова походка, седна до Фьодор на стърготините и го прегърна. Федя отмахна ръката му.

— Това е то! — възкликна баща му. — Цял живот е така! Ти тръгваш с открито сърце, а те ти обръщат гръб. Къде да се дене човек?

Майка му гледаше настрани, сякаш не забелязваше, че мъжът й е дошъл.

— Че обяснете ми бе, хора! Преча ли ви нещо? Какво ми е лошото? Да речеш, че съм някой къркач! Нито веднъж не съм нощувал в Изтрезвителното. Я вижте другите мъже! Как ли не се натряскват, а аз? С една биричка се залъгвам, какво толкоз! Поприказвам си с приятелите, да не е грях?

Майка му продължаваше да мълчи. Фьодор погледна баща си. Значи майка му предлага да го изоставят. Да заминат при баба му. В друг град. Но Федка не може да извърши това. Виж, ако татко му наистина беше някой побойник и бандит… Някой нахалник или скандалджия. Пък той просто е жалък. Слаб, бузите му хлътнали, червената му четина щръкнала. И все за нещо моли. Всички. Както и сега.

Фьодор погледна майка си. Непристъпна крепост. Думите на баща му минават покрай ушите й. Какво пък, правилно. Колко думи хаби баща му безсмислено, празни приказки само.

— Знаеш ли какво, тате — започна Федя, но спря. Баща му тутакси млъкна, сякаш само това чакаше — да чуе каквато и да е дума. Той сякаш измолваше тези думи, укорни или милостиви, от жена си и сина си и млъкна с готовност, приемайки ги като подаяние. — Знаеш ли, тате, ти разбира се, не си къркач, ти просто си… никакъв.

Баща му отметна глава, сякаш го удариха. Затвори очи. После въздъхна:

— Никакъв? Как така никакъв?… Повтори, повтори!

Но Фьодор мълчеше. С крайчеца на окото си видя как го погледна майка му. Може би с интерес. Току-що й каза, че съжалява баща си, този Американец, и начаса сякаш му зашлеви шамар. Никакъв… Ама че работа, никакъв…

Баща му стана, олюля се. Фьодор се зачуди: нали не беше пиян? Постоя. Отмести се. Приближи се до дървото. Облегна се. И изведнъж Федка видя, че раменете на баща му се тресат. Плаче! Безутешно. И минувачите се спират. Гледат го. От своя балкон Платонов се развика:

— Гера! Гера, кой те обиди?

И Федя не издържа. Обхвана го такава жалост и така го притисна с цялата си тежест като канара, че той заплака, разрева се като малко момче, неутешимо, с цяло гърло, и през сълзи извика майка си:

— Какво правите, а? Какво правите вие, възрастни хора?!

Очите на майка му се насълзиха, тя мина покрай Федя, бършейки сълзите си, устреми се към татко му там, под дървото, хвана мъжа си за раменете и го поведе към дома пред очите на целия квартал за срам на хората.

Отначало Фьодор гледаше подире им през сълзи. После и двамата — сега вече и татко, и мама — му се сториха толкова жалки, така потиснати и посрамени, обидени от живота, че той отчаян, си помисли — защо става така? Защо? Що за дивотия: двама възрастни хора се обичат, та те се обичат, а се измъчват и се терзаят без жалост — защо, каква е причината? Нима за всичко е виновна пивницата и глупавото име на татко — Джон Иванович? И не са ли това празни работи и могат ли те да са пречка за хубав, спокоен живот и за трима им. Толкова ли е трудно да се притиснат по-здраво един до друг, да отхвърлят срама и да заживеят като хората?

Фьодор взе брадвата, чука, рендето, покатери се по стълбата, запрати партакешите си в гълъбарника, сложи резето и скочи обратно на земята. Стъпи накриво, падна и погледът му, остър в този миг, обхвана единия край на гълъбарника, небето, прозрачно и леко, и част от прозореца, в който зърна нечие изплашено лице. Федя се изправи и накуцвайки, се завтече към къщи, към тяхната двуетажна съборетина от военните години. Към черния зев на вратата, където хлътнаха баща му и майка му.