Алберт Лиханов
Слънчево затъмнение (11)

Настанаха шеметни дни.

Все едно че никога в квартала не е имало селска тишина, прашни улички, мирис на трева и шумолене на тополи. Сякаш бяха разровили огромен мравуняк и се оказа, че никой не знае колко народ живее в него. Хората отиваха в нови жилища някъде в покрайнините, но като че ли не намаляваха. И всички се местеха припрени и забързани. В квартала цареше суматоха като на потъващ кораб.

Една вечер татко му също донесе ордер за ново жилище. Беше си пийнал порядъчно, но нито майка му, нито Фьодор обърнаха внимание на това — така ги слиса новината.

Федя все си мислеше, че ще им се размине, че до тях няма да стигне ред и всичко ще си остане както преди, но не се размина, не си остана постарому, не се оправи.

Родителите му веднага се застягаха да идат да видят новото жилище, настояваха и той да върви с тях.

— Хайде, не тъжи — уговаряше го майка му в автобуса, — нали казваше, че ще продадеш гълъбите, таман, продай ги сега на оня полковник, пенсионера, дето те беше питал.

Той въздишаше, кимаше, но в главата му всичко се беше объркало, пък и го гнетеше страхотна тежест — Лена, нейното равнодушие и пустота.

Фьодор ходи при нея. И през деня, когато беше сама, и вечерта, когато родителите й си бяха вкъщи. Тя разговаряше с него, сякаш току-що са се запознали. Хладно, на някакви отвлечени теми. А когато се приближи до нея, тя се отдръпна назад, и то така, че количката се тресна о стената. И го гледаше с празен, стъклен поглед…

Новият апартамент беше на десетия етаж, в новите комплекси, но от десетия етаж не се откриваха, както си мислеше Фьодор, горски простори, защото зданието бе обкръжено от грамади по на шестнадесет и двадесет етажа. Оставаше му да гледа само небето и кънтящото празно дъно на каменния кладенец, който образуваха новите сгради.

Затова пък майка му се радваше като дете. Отваряше и затваряше всички кранове, местеше ръчката на душа, разглеждаше електрическата печка, надвесваше се над перилата на балкона така, че баща му изплашен я държеше за кръста.

— Колко е хубаво! — викаше тя. — И гледай, нито една кръчма!

Татко му подсмърчаше, боботеше: „Какво пък! Да не съм чак толкоз…“ — и се усмихваше доволен, крачеше из стаите като стопанин, измерваше дължините на стените и повтаряше:

— Щом ми дадоха жилище, значи ме ценят? А? Или не е така?

— Ценят те, ценят — смееше се мама, — когато искаш, можеш. — И се шегуваше: — Само че рядко ти се случва!

Две стаи, светли и просторни, кухня, баня, топла тоалетна! Преди имаха ли всичко това? Само можеха да мечтаят за подобно нещо. Разбира се, и Фьодор се радваше, само че той, слава богу, беше във възраст, когато вещите не засенчат другото, онова, което е по-важно…

В техния стар квартал сега се бяха появили нови звуци. Било вечер или през деня изведнъж нещо започваше да буха и Фьодор като омагьосан тръгваше към звука.

На един автокран със стоманено въже бе завързано желязно кълбо. Крановикът вдигаше крана, леко го завърташе на една страна, сякаш го засилваше и със замах стоварваше огромното кълбо върху съборетините.

Стените се рушаха с трясък и вой, откривайки унили, празни стаи, в които толкова години бяха живели хора.

Фьодор гледаше с тъга как в една стая бяха забравили на стената — или просто оставили — евтина цветна репродукция в рамка, а в друга — празен войнишки креват; как неочаквано се откри стена с прозорец, а на перваза шумолеше с листата си гергина в стара, почерняла саксия.

Нощем сънуваше еднообразни кошмари: голи кюнци, черчевета на прозорци, по които вятърът хлопаше малките прозорчета. Причуваше му се кънтенето на железния топуз о стените на старите къщи и с трепет си мислеше кога ли ще дойде ред и на тяхната къща, как ще рухне, както пада на колене голям стар кон.

Но Федя не видя това.

С татко и майка закараха багажа в новото жилище и баща му побърза да се върне с камиона обратно, а те с майка си останаха да подреждат нещата, а когато привечер се върнаха, върнаха се кой знае защо, всичко беше свършило. Техният стар дом се беше превърнал в купчина прогнили дъски, парцали и прах от раздробената мазилка.

Наоколо тъпчеше баща му, който с гордост им съобщи, че сам е разрушил с желязната бухалка собствения си дом, помолил краниста, искал непременно сам, просто ръцете го сърбели.

Майка му заплака, но сълзите й бяха леки, Фьодор го почувства, в неговото гърло обаче се беше препречила тежка буца и той отново се зачуди на баща си, на странното му безгрижие — на какво толкова се радва и защо е разрушавал собствения си дом?

В душата му избликна някаква топла обич към старото жилище, сякаш бяха убили живо същество.

Федя се отдалечи и здрачът го погълна. Запъти се към гълъбарника.

Прозорците на Ленини светеха ярко, сякаш никак не ги засягаше какво става наоколо, сякаш този дом, макар и по-висок, и по-хубав от бараките, претендираше да е вечен, безсмъртен и затова безгрижен.

Фьодор не се качи при гълъбите. През деня ги беше хранил, пуска ги да летят, и непрекъснато поглеждаше към прозореца на Лена. Зад пердето не се чуваше нито звук.

Тогава си тръгна, навел глава, после натовари багажа в камиона и потегли… Камионът минаваше покрай прозореца на Лена, тя сигурно виждаше всичко. Но и тогава, в момента когато Фьодор потегли с камиона, тя не дръпна пердето.

Фьодор внимателно се покатери по стълбата, която водеше към гълъбарника. Върху пердето се очертаваше сянката на Лена. Тя четеше книга.

Усети, че сърцето му бумка до премаляване. Отначало искаше да я извика и дори издаде някакъв звук, но гърлото му се сви, той се задави, едва не се разкашля и с мъка се удържа.

Сянката помръдна, сякаш Лена се ослушваше към звуците, които идваха от улицата.

Фьодор замря.

Помисли си с тъга, че днес загуби родния дом, че скоро ще загуби и гълъбите… И загубва, загубва, загубва Лена!