Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Солнечное затмение, 1976 (Пълни авторски права)
- Превод от руски
- Виолета Манчева, 1985 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- Еми (2024 г.)
Издание:
Автор: Алберт Лиханов
Заглавие: Слънчево затъмнение
Преводач: Минка Златанова; Виолета Манчева
Година на превод: 1985
Език, от който е преведено: руски
Издание: първо
Издател: Държавно издателство „Отечество“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1985
Тип: повести
Националност: руска
Печатница: Държавна печатница „Г. Димитров“, бул. „Ленин“ 117
Излязла от печат: 25.IV.1985 г.
Редактор: Жела Георгиева
Художествен редактор: Борис Бранков
Технически редактор: Спас Спасов
Рецензент: Нора Николчина
Художник: Иваничка Панчева
Коректор: Ирина Кьосева
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20898
История
- — Добавяне
Отначало Лена мислеше, че тия пияници събират пари за пиене. Приближи се до прозореца и внимателно повдигна пердето.
— Ако вкарат Джоновата Тоня в затвора, ще ни тегне грях на душата до края на живота — каза побелелият чичко.
Бяха застанали до гълъбарника и шумоляха с парите.
— А помниш ли, Ваня, когато Тоня дойде тук? Как се ожениха. Беше една дългокрака хлапачка, а сега…
— Сега ние всички… — каза третият и плесна плешивия по темето.
Те се разсмяха и Лена разбра. Ето значи за коя Тоня става дума. И се възмути: а пък Фьодор си трае!
Мълчи ли? Тя се сепна. Спомни си оня ден. Поройният дъжд и глупавия разговор. Тогава тя се засегна, обиди се! А момчето е говорило за себе си. Мислил е, че поне у нас всичко е наред, щом у тях е лошо. Виж ти… Майка му значи. Какво ли работи? Да не е продавачка?…
Беше й все едно каква е майката на Фьодор, но щом дори тези пияници събират пари, за да помогнат, тя не можеше да остане безучастна.
Отдръпна се от прозореца. Повика баща си. Той влезе — очилата бяха кацнали на носа му, в ръцете си държеше вестник. Погледна я въпросително.
— Татко! — възкликна тя. — Фьодор го е сполетяла беда, а той мълчи, разбираш ли? Начели са майка му в службата или нещо такова… Трябват им пари.
— Колко? — попита татко.
— Не знам.
Чудесен човек е татко й. Излезе от стаята, върна се преоблечен, с вратовръзка. Попита в кой апартамент живее Федя. Лена знаеше само входа. Влезе майка й, запримига с очи като разбра каква е работата, после закима с глава:
— Разбира се, не ще и дума! Трябва да помогнем. Но кои са тези хора? Ние не ги познаваме.
Ех, мамо! Лена вдигна очи към нея. Татко й се притече на помощ:
— Нали видя Фьодор?… — И излезе.
Майка й я подкара към дивана и седна до нея. Ето че останаха сами. Странно, Лена прекарваше повече време с баща си, отколкото с нея — тя стоеше повечето в кухнята. Човек може да я разбере — трябва и да сготви, и да ги нахрани, но все пак…
— Ленусик — каза майка й и я погали по ръката, — ти разбира се ще ми се скараш и татко ти няма да се съгласи с мен, но ме изслушай… Може би не бива, а?
— Какво?
— Да дружиш с това момче, с Фьодор.
Лена имаше желание да запокити нещо или да каже някаква остра дума на майка си, но се сдържа. Попита:
— Защо?
Майка й се обърка:
— Той е съвсем различен от теб, има друга съдба, виж го, пуска гълъби…
— Искаш да кажеш, че аз не мога да пускам гълъби? Да допуснем. Не мога. И друго какво?
Майка й мигаше с очи без да спре и това дразнеше Лена.
— Ти си имаш приятелки — продължи припряно майка й, — Зиночка, например, момичетата от стаята, най-после в интерната има и момчета.
Лена я разбираше и, странно, не гняв и не обида се надига у нея към майка й, а жалост. Ето на̀, и сега я щади, съжалява я, гледа да не й се случи нещо, което да й причини мъки, тъга, болка. Протегна ръка към майка си и тя с желание се наклони напред. Лена я притисна до себе си и я погали като малко дете по главата.
— Не бой се — прошепна тя, — не бой се, всичко знам.
— Какво знаеш? — отдръпна се майка й.
— Че ме очаква разочарование. Обида. Загуба.
— Не, не — престорено възкликна майка й, — имах предвид съвсем друго нещо.
— Какво? — разсмя се Лена.
— Добре — отвърна майка й, — щом настояваш, добре. Той няма да разбере, че си болна. Няма да разбере, че не сте равни.
— Стига, мамичко — каза Лена, сега вече със злоба. — Всичко това са различни думи за едно и също.
На вратата се позвъни. Майка й се втурна да отвори, сигурно се беше върнал татко. Но от антрето се чуха възклицания и още един женски, страшно познат глас.
— Майчице! — извика Лена и се устреми напред.
В стаята влизаше Вера Илинична — в едната ръка носеше цветя, а в другата кутия с торта. Цветята и тортата полетяха към дивана. Лена се увеси на врата на учителката и заскимтя от радост. Вера Илинична седна срещу нея и момичето я заоглежда, мърморейки:
— Я да те видя! Каква си станала? Прическата ти е страшно шик, най-малко два часа си стояла във фризьорския салон! А какви са тия кръгове под очите, много грижи ли имаш? Какво правят момичетата?
Момичетата! Чак сега, в този миг, с появата на класната майчица, Лена осъзна, че съвсем ги беше забравила. Помнеше ги, мислеше за тях, скучаеше, но се появи Фьодор и всичко изчезна, отдалечи се, дори интернатът.
— Майчице — заумилква се Лена, — искам да се върна у дома, в интерната при другите! — А очите й искряха и на нея никак не й беше скучно и не й се връщаше в интерната: та там няма да има поройни дъждове, гълъби, Фьодор, целувки, слънчево затъмнение, зашеметяващ мирис на стърготини и добри пияници, които спасяват Тоня.
— Не е вярно — каза Вера Илинична. — Преди много неща не проумявах във вас, но сега разбирам всичко и по очите ти познавам, че имаш много новини за казване!
— Пълен куфар! — възкликна Лена и майка й кимна, за да потвърди думите й, въздъхна и вдигна от дивана цветята и кутията с тортата.
— Аз изчезвам — каза тя тъжно. — Изчезвам, за да натопя цветята във вазата и да направя чай, но преди това искам да попитам Лена каква е разликата между мамичка и майчица?
В гласа й прозвуча мъка и Лена си помисли, че тази мъка е основателна: понякога я наричаше „мамичко“ с ирония и не смяташе за нужно да прикрива иронията.
Проумя го сега, чак сега, неочаквано и точно, както си спомни как прекъсваше майка си със студените си и умни „речи“, как майка й примигваше, без да спре, когато разговаряше с нея, и всичко това беше ужасно противно, направо отвратително. По дяволите, стига се е правила на умна! Гордееше се, че не използва болестта си, както някои, сякаш е предимство. Но че и тонът, и иронията в разговорите с мама също не са уместни, а глупави, снизхождението — ненужно. И всичко е толкова гадно, гадно, защото мама не може да й отговори, не може — нали Лена й е дъщеря, и то болна.
Да бъде добра — това беше единственото нещо, което желаеше в момента. Да бъде безкрайно добра, такава и само такава й се искаше да бъде! Всякога, навсякъде, с всички. И с майка си също. С мама. С мамичка. С жената, която я е родила. Родила в мъки, пък дори и такава, саката и безпомощна. Но за нея — прекрасна. Това продължи само миг, не повече. Лена събра мислите си, за да отговори на майка си — един миг. И мислите за добротата проблеснаха в този кратък миг. В секунда от живота й. В секунда от многото милиони секунди.
— Наведи се към мен, мамичко! — помоли тя и очите й се наляха със сълзи.
Майка й послушно се наведе и Лена се притисна до нея. С другата си ръка прегърна Вера Илинична.
— Защото и двете ви обичам — каза тя. — И още затова, че ви разбирам. И вие ме разбирате, ние всички се разбираме взаимно. Нали сме жени, вярно ли е?
Какво ставаше с нея? Кой можеше да каже.
Преди Лена не можеше да понася сантименталностите, а сега заподсмърча като майка си и Вера Илинична, но начаса се засмя, защото наистина беше забавно: трио подсмърчащи носове. Разсмя се, засмяха се и възрастните и тя започна да врънка класната майчица, да я засипва с въпроси: какви вечери са провели напоследък, има ли някакви сензации в училище, как е Женя, дето свири добре на пиано, а главното — какво прави класът им и още по-точно тяхната стая?
— Как е Валя?
— Избродира ново каре.
— Браво! Какво прави леля Дуся?
— Дреме и нарежда!
— А директорката?
— За Нова година осигури сто буркана компот от ягоди. Ще има пир.
— Моята Зина как е?
— Нормално.
— Учи ли стихотворения?
— Да.
Лена учудено погледна Вера Илинична: лицето й странно се изопна. Но веднага стана пак същото. Сега разпитваше тя. Как е със здравето Лена? Какви нови книги е прочела?
— О-о! — замоли се Лена. — Майчице, разкажи ми за Оскар Уайлд! Прочетох „Портретът на Дориан Грей“ и там има такива ужасни изречения! „Лекувайте душата с чувства, а душата да лекува чувствата.“
Вера Илинична се усмихна.
— „Проклинам буйните старания на своите младежки дни.“ Така, струва ми се, беше? Виждаш ли, и Пушкин си е позволявал.
— А вчера имаше слънчево затъмнение. Знаеш ли? — Лицето на класната майчица отново се промени, но Лена не я попита защо. Умираше от желание да й разкаже за Фьодор. Премина на шепот. — Показа ми го едно момче. Казва се Фьодор. С него наблюдавахме слънцето през опушени стъкла. И знаеш ли — тя здраво стисна ръката на учителката, — на мен изведнъж ми стана студено. Просто цялата се вледених.
— И ти ли? — изплашено извика Вера Илинична.
— Да. На теб също ли ти беше студено? — Но учителката не отговори, а Лена продължи: — А сега татко отиде при Фьодор. Да спасяват майка му. Тя, изглежда, е злоупотребила с чужди пари.
Вера Илинична се отдръпна от Лена. Разглеждаше я с интерес. После се притисна до нея.
— Елена прекрасна — прошепна тя, — да не си се влюбила?
Лена замря. Бързо кимна. И каза пламенно:
— Да-да-да-да!
Татко й се върна, седнаха на масата, пиха чай с тортата и Лена усещаше как Вера Илинична учудено я разглежда. Какво пък толкова, да я гледа, щом иска, но защо веднага отмества очи, като я погледне Лена?
Не, тук нещо не беше наред. Може би и тя я осъждаше, както мама? Но Вера Илинична невинаги криеше погледа си. Лена срещаше кафявите й топли очи, които се усмихваха ясно и открито, и чувстваше, че не я осъжда, а напротив. Тогава какви погледи криеше учителката?
Майка й излезе да я изпрати. Лена остана с татко си. Той беше предал парите и сега, доволен от нещо, все се усмихваше. А майка й не знаеше, че разговорите под гълъбарника се чуват в стаята. Сякаш нарочно бяха застанали с Вера Илинична точно там.
— Знаете ли — каза мама, — понякога оставам с впечатлението, че Лена сякаш е по-възрастна от мен.
— Аз също — отвърна учителката и добави, като помълча: — Може пък и така да е. Знаете ли, отначало губех самообладание с тях. Съвсем не прилича на обикновено училище, където все още имат място неискреността, лъжата, лицемерието. А в интерната съществува изострено чувство за истина — макар да е болезнена, макар да е тъжна, но истина. Честност докрай.
— Ох — въздъхна майка й, — понякога така ме плаши тази честност.
— Не бива да се плашите — отговори Вера Илинична, — просто трябва да помните, че в училището за болни деца лъжата се изключва напълно.
— Виж ги как се разфилософстваха — усмихна се Лена, — като че ли тук някой им пречеше. Татко, затвори прозореца.
Баща й стана, без да бърза, и се приближи до прозореца. И преди да го затвори, Лена чу Вера Илинична да казва:
— А Лена… Тя би могла да бъде Уляна Громова, Любов Шевцова, разбирате ли? Великолепен човешки материал! Каква богата душевност! — Учителката замълча. И възкликнаѝ7 — Къде е справедливостта? Защо най-добрите са болни, а на лошите нищо не им става?
Татко й затвори плътно прозореца и усмихнат се обърна към Лена.
— Виж, с това не съм съгласен — каза той.