Алберт Лиханов
Слънчево затъмнение (7)

Фьодор се упрекваше жестоко, наричаше се с какви ли не думи: такава беда е сполетяла майка му, а той тича като щур при Лена. Сполетяло ги е нещастие, с ума си прекрасно разбираше това, но загадката се криеше другаде — нещастието съвпадна с неговото щастие и това щастие, срещите с Лена, самата тя, лицето й, което не можеше да се забрави нито за миг, заслониха напълно бедата у дома.

Кореше се. Гледаше Лена и изведнъж си спомняше за маминия начет, примигваше с очи и забравяше, и отново виждаше Лена, и само нея. А за татко си дори забрави да мисли. Бащините му прегрешения стояха някак съвсем настрани. Да живее така безгрижно, естествено, беше осъдително, но Фьодор нищо не можеше да направи със себе си. За къщи си спомняше само когато се приближаваше до тях.

В петък баща му се прибра у дома нормално. Мокър до кости, но трезвен. И в събота цялата сутрин си седя вкъщи. Майка му отиде на работа, там привършваше ревизията, а татко му си остана у дома по-мрачен и от облак.

Фьодор се прибра и — о, боже, какво да види! Баща му бос и с парцал в ръцете. Изстисква го с такъв яд, че пушек се вдига. И физиономията му е като на погребение. Шляпа с парцала по пода, въвежда ред и чистота. Ама че работа!

Онзи ден Федя искаше да го издигне в очите на майка си и затова каза, че той е почистил стаята. Тя се засмя, но не повярва. Странно, тогава баща му се докачи, бяха засегнали самолюбието му. Ако беше пил, или беше махмурлия, сигурно щеше да забрави всичко, но трезвен го е запомнил. А щом е така, какво да прави. Взел е парцала и мие. Фьодор го похвали, но не се зарадва: татко му свъси вежди и още повече се начумери.

— Какво толкова — рече той, — да не би да съм такъв, какъвто ме мислите? — И продължи да бръска с парцала.

Фьодор постоя на прага — в стаята не може да влезе, да се върне в гълъбарника е глупаво, току-що се разделиха с Лена. Тя ще се зарадва, но родителите й какво ще си помислят?

Обърна се кръгом и се запъти към работата на майка си.

Зеленчуковата борса много прилича на завод. Пропуск, бариера. И сиви постройки, наредени една до друга. Бръмчат камиони, подвикват си товарачи. Шумно място е работата на майка му. Само в склада е пусто. Вратите са отворени докрай, входът се чернее като паст на чудовище, оттам лъха студ, влага и спарен мирис на гнило.

Фьодор влезе вътре — пусто и мрачно. В мрачнината съзря небоядисано дървено столче и на него майка му с черна престилка и ботуши, само лицето и белите й ръце изпъкват в тъмнината. Малко е страшно: столчето, лицето и ръцете върху черния фон. Ръцете — притиснати до лицето.

Федя се приближи до майка си — искаше му се да се прокрадне незабелязано, да викне, да я изплаши, да я стресне, но после я съжали: тя се поклащаше на столчето, сякаш я болеше зъб. Той приклекна пред нея и каза.

— Хайде, не се притеснявай преждевременно.

Майка му махна ръцете си от лицето и не се учуди, като го видя.

— Късно е, сине — каза тя, задавена от сълзи. — Днес вече пресметнаха, че дефицитът е седемстотин рубли, Феденка, и за една седмица трябва да ги внеса или ще предадат делото на прокурора.

— И слава богу! — каза Фьодор.

— На какво се радваш?

— На яснотата — отвърна той, — седемстотин рубли! Все ще ги съберем, ще вземем назаем, ако трябва. Искаш ли да продам гълъбите?

Майка му го хвана за главата, притисна го до гърдите си към черната престилка, която миришеше на спарено, и занарежда:

— Мамината душица! Как щях да живея без тебе? Щях да се обеся, да се обеся!

Фьодор се измъкна от ръцете на майка си и недоволно тръсна глава.

— Ама и ти ги говориш едни! — Помълча. Спомни си за баща си. — Я го виж татко! Трети ден не е сложил глътка в устата си, а днес се заловил да мие пода в стаята.

— Не може да бъде — не повярва майка му и се разсмя. — Шегуваш ли се?

— Какви ти шеги! Бръска с парцала по пода, та пушилка се дига.

Майка му пак се засмя, после отново заплака и Фьодор взе да я успокоява и гали по главата, да я придумва да напусне тая зеленчукова борса, та това работа ли е като работа — да пази зеленчука.

— Седемстотин рубли, Федя! Не е шега туй, за седемстотин рубли колко неща могат да се вземат — и ябълки, и праскови, и грозде! Тия от комисията, ревизорите де, знаеш ли как се въсеха: откраднала си ги, демек, и толкоз. Слава богу, че има и добри хора, та се застъпиха.

Фьодор кимаше с глава, слушаше я и се проклинаше: ето, майка му разказва за своето нещастие, а той през цялото време вижда само Лена. Ту очите, ту косите, ту устните й. И маминото нещастие веднага се поотдалечава и вече не го вълнува, макар да слуша внимателно.

— Мамо — неочаквано и за себе си рече той, — стига си се тормозила. Знаеш ли, днес имаше слънчево затъмнение.

— И какво? — попита майка му равнодушно.

— Изчезна слънцето. Стана тъмно и страшно.

— Е, и какво? — повтори тя.

— Твоето нещастие е като слънчево затъмнение — усмихна се той, защото си спомни за Лена. — Не е за дълго. А после отново ще изгрее слънце. Та то вече започва да изгрява, само ти дето не го забелязваш.

Майка му въздъхна, извади носната си кърпичка, избърса сълзите си и се надигна от стола. Докато заключваше хранилището с огромен катинар, тя попита:

— Ти май нещо много си поумнял? За затъмнения говориш…

Федя се разсмя.

— Научиха ме!

— Интересно кой.

— Има добри хора.

— Има ли добри хора? — попита майка му и се замисли.

— Нали самата каза — зачуди се Фьодор, — че добри хора са те защитили.

Майка му наведе глава, кимна.

— Лошите са се възползвали, а добрите се застъпиха за мен. Само че си мисля — не са ли едни и същи? И добрите, и лошите?

Фьодор не я разбра добре. Пък и не се помъчи да вникне в думите й. Той отново си спомни за Лена — как изстина като ледена висулка, когато слънцето изчезна.

Вкъщи беше чисто, подредено, баща му седеше на масата, избръснат до синьо, с бяла риза, сресан и спретнат. Нямаше да е зле да го похвалят, да се зарадват, но как да се зарадва човек, когато срещу татко му се беше настанил побелелият приятел от детинството Иван Степанович, а на масата се кипреше с червения си етикет четвъртинка водка. Още не бяха я отворили, но колко му е да го сторят. Фьодор и майка му веднага се навъсиха, приятелят на баща му забеляза това и попита с въздишка:

— Ти, Тоня, какво си направила с Джон? Цял час го придумвам да полеем съботата, а той не иска и да чуе. И изобщо… е такъв един тържествен.

— Нашите тържества не са весели, няма какво да поливаме — наведе глава баща му, а сетне я отметна назад. — Какво стана, Тоня?

Майка му отново заплака, каза за седемстотинте рубли, Иван Степанович отвори бутилката, наля си в чашата, прокашля се, като я гаврътна и утешително каза — дали на себе си, или на всички:

— Както и да я редим, веднъж ще се мре.

Стана веднага, излезе, без да се сбогува или да каже нещо, четвъртинката остана недопита и баща му сви рамене подире му.

— Хайде, Тоня — надигна се той, изгладен и чист, — да видим кое как е, не се притеснявай повече, седемстотин рубли не са кой знае колко пари, все някак ще се оправим.

Той отиде до гардероба, отвори скърцащата вратичка, извади официалния си костюм, новичък, почти необличан, и каза:

— Ето ти една стотарка!

Майка му приседна на крайчеца на стола, Фьодор се притаи зад гърба й и се заусмихва щастливо. Такъв татко много му се харесваше. За такъв баща си мечтаеше. Да го наричат както си щат — Джон, Американеца, та дори и Чичо Сам — плюе той на тия глупости. И до водката не се докосна, макар приятелят от детството да го придумваше. А сега действа уверено, в думите му има сила, движи се спокойно, а не се щура из стаята.

— Ето и грамофона. Федюн, ще издържим ли без музика, а?

— Ще издържим — засмя се Фьодор, — и още как!

— Е, тогава смятай още половин стотарка… Така! Тоня, къде си ми скрила пушката? Добре че си я скрила, отдавна трябваше да я продам, какъв ловджия съм аз. Мисля, че тя ще хвърли още стотарка и половина.

Фьодор, увлечен от татко си, се измъкна зад майчиния гръб, свали от закачалката новите си панталони, извади ризи, найлоновото яке. Натрупа всичко върху костюма на баща си и попита:

— Колко стават?

Майка му също се надигна, взе да прережда роклите по закачалката, но баща му изведнъж спря, хвана мама за ръцете и я накара пак да седне. Нещата на Федя прибра в гардероба. Лицето му беше строго, непроницаемо.

— Аз съм виновен — каза той — и аз ще се разплащам. А вие си стойте.

Майка му отново заплака. Баща му приседна до нея и неловко я погали.

— Какво има, Тоня?

— Гера! — възкликна тя. — Какво ти пречи да бъдеш винаги такъв, а? Да не ми късаш сърцето с това пиене. Собствения си син да не срамиш!

Татко му запали цигара. Ръцете му трепереха — от какво, кой знае. Прегракнало каза:

— Обещавам! Кълна ви се! Край, до тук! — И се разсмя. — Какво пък, да не съм по-лош от другите? Ще ходим на кино, ще се разхождаме. Може дори и на театър да идем.

Сетне изведнъж скочи, прегърна мама, повдигна я на ръце, завъртя я из стаята, вазата с цветята полетя на пода и се счупи.

Фьодор щастливо се смееше, виж как всичко се размина, всичко се оправи — и счупеното е на щастие! Свърши слънчевото затъмнение, отново грейна слънце — кога за последен път е било така у тях? Не, не си спомня да е било скоро.

Странно нещо е животът. Когато си течеше нормално, живееха толкова лошо, а когато ги сполетя бедата, баща му сякаш се пробуди от сън.

Майка му се смееше, хрипливият смях на баща му я прекъсваше, Федя се усмихваше като ги гледаше, и не забеляза кога вратата на стаята се е отворила и на прага стоят хора. Приятелите от детството — побелелият Иван Степанович, Платонов и плешивият Егор.

Фьодор посърна: ясно, дошли са за татко, вече са успели да си пийнат — в стаята веднага замириса на кръчма.

Родителите му видяха гостите по-късно от него. Татко му внимателно пусна мама на земята, а на приятелите от детството заяви:

— Хич не ме чакайте. Сложих край.

Но приятелите, без да отговорят, влязоха в стаята и седнаха на масата.

— Е, какво — попита побелелият гостите, — да бяхме я допили, а? Грехота е да иде нахалост.

Наля водката от наченатото шише в чашата и я подаде на приятелите си — всеки глътна по малко. Татко и майка стояха до масата, гледаха учудено неканените гости и нищо не разбираха. Само Фьодор разбра: „Брей, какви мефистофели! Искат да съблазнят татко!“.

Накани се да държи реч, да каже на тези мъже да се махат оттук и кракът им да не стъпва повече в този дом, да ги оставят да си живеят спокойно — родителите му и той, да не се месят във вътрешните им работи, както пишат във вестниците. И даже отвори уста, за да ги заклейми, но Иван Степанович приглади побелелите си коси и кимна на Платонов:

— Хайде, приятелю!

Платонов бръкна в джоба си и извади оттам купчина смачкани банкноти.

— Тук е стотарка — изхриптя той.

— Цяла каса — въздъхна Егор.

— Каква каса? — попита мама.

— От тая, скоросмъртницата.

— Я стига! — прекъсна го Иван Степанович и тържествено произнесе: — Гера, приеми от старите приятели. И ти, Тоня, с колкото можем, с толкова ви помагаме.

Тримата се усмихваха, хъмкаха, споглеждаха се доволни и нещо загъделичка Фьодор в гърлото. Току-що искаше да държи реч, да прогони от къщи тия проклети пияници, а те, виж какво измислили. И мънкат, и смутено подръпват носовете си.

Татко му се втурна да ги прегръща, да ги удря по раменете, така че гърбовете им кънтяха. И те го удряха, а майка му отново се разплака, кърпичката й се намокри и тя бършеше сълзите си с ръка.

Бършеше сълзите си и пак плачеше, и пак се смееше.

На вратата се почука. Всички притихнаха и обърнаха глави, все още усмихнати.

И тогава на прага застана — кой мислите — Пьотр Силич, бащата на Лена. Той кимна, смутено се прокашля и каза:

— Ето, донесох тези пари…

— Но ние не ви познаваме — каза татко.

— Познаваме го — отговори Фьодор и целият пламна.

Пред очите му стоеше лицето на Лена: огромните й очи и златистите коси.

Приятелите от детинство дружно се обърнаха към Фьодор, сякаш чак сега го забелязваха. И баща му се вторачи в него поразен. И майка му го разглеждаше и на лицето й бе изписана тревога. Опитваше се да си спомни нещо.