Алберт Лиханов
Слънчево затъмнение (1)

Не беше чак такава покрайнина, не. Покрайнините отдавна се подновиха с бетонни блокове. Отдалеч изглеждаше дори добре, отдалеч през леката мъгла бе като приказен многоок огромен град, целият бял, многообещаващ. А отблизо — каменна преграда. Отминеш едно здание, мислиш си, ей сега ще се ширне простор — поле, глухарчета, земя — а вместо глухарчета — отново здание и зад него още едно, и още едно, и вече нямаш сили да се добереш до края, и очите ти се натъжават от сивотата на асфалта.

Така че това съвсем не беше в покрайнините, а просто така — някъде по средата, между центъра и новите райони, и там все още се срещаха стари дървени къщурки, наполовината засипани с пръст бараки — от военните години — и още имаше земя и глухарчета, и напролет старите диви череши посипваха дъсчения тротоар с окапал цветец.

И цареше такъв покой, такава радост за душата, че понякога забравяш, че е град, голям, шумен град, а ти се струва, че си в някое забутано провинциално селище. И хората, които идваха от центъра, слизаха от тролея с мрежи и чанти в ръцете, забързани се показваха зад акациевите дръвчета и щом изскочеха зад акациите, прекрачвайки от града в своя стар квартал, където живееха отдавна, изведнъж успокояваха вървежа си, без самите да забележат, оглеждаха се с нов, грейнал поглед и някак се разнежваха, защото това кътче, оградено от шума и блъсканицата с тополи, храсти и тишина, дишаше с друг ритъм, с пълни гърди и изискваше същото от всеки, който влизаше тук.

Само бащата на Федя не намаляваше крачка. Натискаше педала с пълна скорост. Изскачаше зад акациите и прашеше към къщи.

Фьодор го гледаше от гълъбарника и сякаш го придружаваше с поглед, за да го опази, но невинаги успяваше.

Пътят на баща му минаваше покрай една дъсчена барачка с нагънат пластмасов жълт покрив — комай най-съвременното съоръжение в стария квартал. Лавката от сутрин до вечер без почивка продаваше бира и край нея се трупаха мъже; този мъжки водовъртеж се оттичаше чак по мръкнало и за Фьодор това беше най-мрачното място. Не в града, не. В целия му живот.

Ех, живот! Федка си имаше предостатъчно свои главоболия и огорчения — и гълъби „чифтосваше“, и с други гълъбари се случваше да се сбие — такава е тази работа, не минава без това, и баща му го пердашеше здравата, но всички неприятности и грижи бяха нищо в сравнение с проклетата пивница, дребна работа, просто ей така, тфу, да плюеш и да отминеш. Дреболии бяха за Федка другите неприятности. Защото за човека няма по-болезнено нещо от срама за собствения му баща.

А бащата на Федка пердашеше към къщи, без да намалява скоростта, като загрибаше прахта с ожулените, побелели носове на обувките си. Не забелязваше нито черешата, нито тревата, нито облаците. Крачеше, страшно съсредоточен, забил нос в земята, сякаш обмисляше нещо много сериозно. И Федка го гледаше, без да откъсва очи от него, и това честичко помагаше — баща му подминаваше лавката; е, вярно, че след като я отминеше, той омекваше като тесто и отведнъж изчезваше цялата му съсредоточеност. Но стигаше само Федка да мигне или да отмести поглед към гълъба преметач, или да си помисли за нещо друго дори без да сваля очи от баща си и всичко се повтаряше отначало.

„Ей! — извикваше от пивницата нечий пресипнал глас. — Джон Иванович! Обърни греблата!“ Или още по-лошо: „Американец! Дай газ насам!“.

И народът край лавката цвилеше от възторг, а баща му се обръщаше кръгом, насочваше се към пивницата и предизвикателно подвикваше: „Кой ме псува? Кой?“. Някой го прегръщаше, пияни гласове се обаждаха: „Зарежи ги, Гера, зарежи, дай да му дръпнем по една“ — и баща му стихваше, млъкваше и оставаше край лавката до късно вечерта, а когато се прибереше вкъщи, стаята, където живееха тримата — татко, майка и Фьодор — начаса замирисваше на кръчма. Ех!

Майка му вече дори не плачеше. Гледаше баща му със сухи очи, самата изсъхнала като вейка, почерняла и отслабнала, съвсем сбабичосана, а баща му се обръщаше настрани, сумтеше, докато се събуваше, и се оправдаваше:

— Е, кво пък толкоз, Тоня, да не съм пиян, аз само по чашка.

Дявол да я вземе тая чашка, да беше изпил и три, и пет, че и бутилка, щом му се услажда толкова и чак го е назорило. Не това измъчваше Фьодор, а срамът. Заради баща му. И неговата не мъжка слабост.

Бащата на Федя наистина се казваше Джон Иванович. Беше се родил през трийсетте години, преди войната. Тогава било на мода. Както сега са на мода джинсите и маратонките — в магазина за обувки недалеч от техния квартал например имаше страшна опашка — тогава така били на мода имената. Чуждестранните. И родителите кръстили детето си Джон, по американски. Татко му досега сто пъти можеше да си смени името — той и бездруго го беше сменил — когато се запознаваше, се наричаше Георгий, но народът знаеше истинското му име и му се присмиваше; мама обясняваше, че му се присмиват, защото живее в това кварталче и в тази къща от дете и всички тия нещастни пияници са му приятели от детинство.

Фьодор често мислеше за това. Виж ти! Оня там, с побелялата глава и с бастуна, значи също е приятел на татко от детските му години. И другият, рижавият. И плешивият дебеланко. Духат пяната от чашите и се чукат с баща му. Федя ги наблюдаваше от гълъбарника и изобщо не можеше да си представи какви са били като момчета. И били ли са? Всичко това му изглеждаше чудно. И глупаво. Дори да са били приятели, дори да са живели сто години заедно и да се познават от памтивека. Има ли значение?… Защо трябва да се обиждат! Да се дразнят до стари години! И какво е виновен татко му пред тях? Обяснете — какво? Онзи, побелелият, е Иван Степанович, другият е Платонов, сякаш няма и име, плешивият е Егор, а баща му — „американец“, от къде на къде… Американец. Джон. Възрастен човек, а пък те — „Американец“.

Ех, тате!… На твое място друг отдавна да е пратил старите си приятели по дяволите, щом се държат така, щом дразнят възрастен човек и не могат да забравят детството си. И край. Щеше да живееш като хората. Спокойно да минаваш покрай пивницата. Да не се ядосваш от глупости. Но баща му явно си има някаква тайна, кой знае. Някаква плахост, която не може да преодолее. Ей го на̀, изскочи от ъгъла, крачи съсредоточен към къщи, навел глава и замислен. Изравни се с лавката.

— Чичо Сам! — извика плешивият. — Хелоу! Дай газ насам, аз черпя! — И баща му сякаш се препъна. Изчака минута, след това махна с ръка, демек — да става каквото ще — запъти се към пивницата и ревна с див глас: „Кой каза Чичо Сам!“ — народът край лавката се хили, превива се от смях. Да бяха само тия тримата, приятелите от детинство — нищо, пък то вече всички му се присмиват.

Цял палячо!

Фьодор видя как баща му зави към лавката, прехапа устни и от яд заби брадвата в гредата. „Да върви по дяволите! Гърбавия само гробът ще го оправи!“ Това са думи на майка му, не са негови, но той винаги ги повтаря. Поизчака малко и се огледа, сякаш се възвръщаше към живота.

А Федка си имаше свой живот. Отделен. С децата от махалата не другаруваше по простата причина че не желаеше да бъде като баща си — Американец. Друг е въпросът, че той никога не би допуснал да стане Американец. Всеки, който би го нарекъл така, щеше де си получи заслуженото. Моментално. За такива думи!… Но с децата, все едно, не се има. Не защото се бои, че ще го наричат като баща му, а защото го е срам заради него. На повечето бащите им пият, случва се. Но над никого не издевателстват така, както над неговия баща. Затова повечето време е сам. За да не му се наложи да казва: „Този ми е баща“.

Свикнал е да бъде сам. Да живее затворено. Да си има свой живот. Да удря с брадвата, да рендосва с рендето.

Насъбра стари дъски, две отмъкна от строежа, намери и мрежа — и се залови за работа. Тихичко си тананика песничка. Песничката му е стара-престара, вече не си спомня откъде я беше чул — дали по радиото, или от някой филм.

Не трябва ми турският бряг,

и Африка не ми трябва!

Другите думи не помни, затова пък тези много му харесват. Наистина за какво му е турският бряг? Или пък Африка? На него и тук му е добре. В това спокойно кътче. През лятото е тихо, топло. Гълъбите гукат, надуват шии, златистият самец е разперил опашката си пред гълъбицата, иска да се покаже, ех, вие, пернати, ех, калпазани! Потърпете още мъничко, вашият Федка ще довърши новия гълъбарник, за чудо и приказ ще го направи. Широк, просторен и не някъде на покрива, а ще го възправи върху четири стълба, отстрани, с полегат покрив, та дъждът да се оттича по всички правила на изкуството, ех, тумба-лумба… Пък те да си живеят там, както си искат, баща му де…

Като си спомни пак за баща си, ръцете му се отпуснаха от само себе си и чукът падна. Пръстите му изстинаха. Винаги става така.

Колкото и да си мисли за други неща, щом си спомни за баща си, дланите му се изпотяват и му става мъчно.

Фьодор погледна към лавката — баща му преплиташе крака към къщи, вече не бързаше за никъде, виреше гордо глава, въртеше я върху тънката шия и се озърташе наоколо, сякаш да го видят. Какво да му гледат?… Федя поклати глава и отново се залови за работа. Стърготините миришат хубаво, ех, че хубаво, и от този мирис душата му сякаш се пречиства, прояснява и той вече по-весело поглежда към своите гълъби, към небето над главата си, прозрачно и синьо — небето има ли дъно? Федя приковаваше с гвоздеи мрежата към рамката и непрекъснато поглеждаше небето. Някои казват, че най-много обичали небето летците, демек, професията им е такава, но той не е съгласен. Не летците, а гълъбарите най-много обичат небето. На летеца какво му е — щом поиска, и полети. А гълъбарят стои на земята или на някой покрив, свири на гълъбите и се радва, че неговите птици се реят в небето. И настъпва миг, когато усеща, че не гълъбите, а самият той е там, в небето. И без никакви мотори-двигатели, а сам-самин, трепти и размахва криле. Фьодор с никого не беше споделял това, не е такъв човек, пък и какво да каже?… Облегна се на рамката, вирна глава нагоре, гмурна се в небето и полетя, полетя в синевата, та чак го присви под лъжичката от страх…