Алберт Лиханов
Слънчево затъмнение (12)

Разбра, че Фьодор се е качил при гълъбите.

Чу приглушения звук, който приличаше на сдържано ридание. Но не даде вид. Естествено, видя всичко. Как Федя товареше багажа и как мина покрай техните прозорци с камиона, без да откъсва поглед от нея и без да я вижда — тя се криеше зад пердето. Как после баща му с ожесточение рушеше къщата, летяха стъкла и мазилка.

У нея сякаш всичко прегоря. Беше като пресъхнал от зноя ручей. И всичката влага, всичката й доброта и жажда за живот, и любов отидоха под земята. Скриха се от хорските очи. Дори лицето й посърна и се изостри.

През целия ден се наказваше с необяснима жестокост. „Трябва да сложа край — заповядваше си тя. — Сама. Със собствените си ръце. Така ще е по-леко.“

Кой я беше научил? Майка й? Баща й? Интернатът?

Болестта, ето кой я беше научил на тази жестокост. С болестта Лена водеше пряк диалог, без посредници. Вечер, когато родителите й се прибираха, животът се връщаше на лицето й, тя се усмихваше, шегуваше се, а после се скриваше в синкавата светлина, идваща от екрана на телевизора, и можеше или да си мълчи, или да симулира внимание, без да вижда какво предават и без да чува за какво говорят.

„Да сложа край!“ — заповядваше си тя и броеше часовете, които й оставаха. Общо взето, не бяха много. Татко й скоро ще получи ордер за жилище в нова сграда. И тогава — край. Точка. Ще си отдъхне свободно.

Не току-така Вера Илинична бе казала, че Лена прилича на героините. Честна дума, тя всичко ще преодолее.

Цял живот болестта учеше Лена да я превъзмогва. Болестта е мъка. Нещастие. Тогава защо да не може да се превъзмогне щастието? Вероятно това е къде по-просто! И когато в антрето се чу звънеца, Лена не помръдна от мястото си, решила, че това е Фьодор.

Но звънецът продължаваше настойчиво да звъни — Федя не звънеше така — и Лена подкара количката към антрето.

На прага стоеше раздавачката с недоволно лице. Но щом видя Лена, гневът й я напусна и тя назова името й.

— Препоръчано писмо — каза лелката строго. — Дори пише: лично, да се предаде на ръка.

Лена извъртя някаква заврънкулка в тетрадката на раздавачката, благодари й, затвори вратата и като не преставаше да се учудва, стигна до стаята. Наистина върху плика с печатни букви беше написано „Лично, да се предаде на ръка.“ И Лена го отвори.

Веднага позна почерка на Валя.

„Дори да си много болна — прочете тя, — за теб няма прошка. Ние знаем, че Вера Илинична отиде у вас още на другия ден, но ти не дойде. А Зина толкова те обичаше. Запомни деня на нейната смърт — събота, когато имаше слънчево затъмнение. Нека този ден бъде за теб ден на вечни угризения.“

Лена си пое въздух, но не можа да го издиша, сякаш някаква запушалка бе затъкнала дробовете й; в ушите й писна остър звън и с всяка минута се усилваше. С неимоверно усилие изтласка въздуха от дробовете си и изтърва писмото. Тресеше я. Просто я разтърсваше. Помъчи се да заплаче, но нищо не излезе. Сякаш затъваше в някакъв ужас, в някаква черна кал, която няма нито дъно, нито брегове. Можеше само да се мята, но да изплува е безсмислено, защото няма накъде.

Зина умряла?! Това е невъзможно! Невероятно. Защо? Как така? За какво?

Та тя и без друго цял живот беше страдала. С парализирана лява ръка и крак. Веднъж каза: „На него ще му е по-лесно да ме докопа!“ „На кого?“ — учуди се Лена. „Ами на оня кривчо, паралича — засмя се Зина. — Стига да слезе малко по-надолу или да се качи малко нагоре — и право тук.“ — Тя се мушна в сърцето. Нима беше предугадила?

Но Вера Илинична! Как можа! Та нали прекрасно знаеше, че Зина и Лена са неразделни. Че са приятелки. Дойде у тях, а премълча.

Защо? Защо такава жестокост?

Лена се опита да си припомни посещението й. Май имаше нещо?… Да, за Зина тя й отговаряше едносрично. После заговори за затъмнението. Лена й каза за ръцете си — как бяха изстинали, как я бе втресло — и Вера Илинична попита побледняла: „И ти ли?“.

Тогава не се замисли. В ония дни за нея целият свят беше розов и не се замисли, не попита класната какво значи това „И ти ли?“. Кой друг, Вера Илинична?

Оказа се, че е Зина.

Най-сетне заплака. Валя пишеше, че Зина е починала в събота, а Вера Илинична идва у тях след това. Защо дойде? Та Зина още не е била погребана! Да й каже?… Да я покани на погребението… И нищо не каза! Премълча! Как можа! Има ли сърце!

Набързо се облече. Отвори вратата и изкара количката на стълбището. Като се държеше с две ръце за перилата и задържаше количката, тя се спусна долу.

Нейният транспорт не бе предназначен за пътуване по улицата, а само за къси придвижвания из стаята. Напред, назад. Да се върти в кръг.

За пътуване по улицата беше нужна съвсем друга количка, с лостове и дори със спирачки. Но Лена изобщо не помисли за това. Входната врата се хлопна зад гърба й и тя погна своята количка покрай акациите, нататък, където шумеше оживената улица.

Нищо не виждаше пред себе си. Не искаше да вижда.

Фьодор смутено я попита. „Къде отиваш?“ Тя дори не му отговори. И толкоз. Той остана отстрани на пътя.

Лена стигна до улицата и слезе на асфалта. Трябваше да кара по тротоара, но там вървяха хора. А сега хората й пречеха. Тук, на платното, караше по-бързо. Тя въртеше с ръце колелата, вперила поглед напред и не мислеше, че до целта си има няколко дълги километра.

Колите намаляваха ход и внимателно я заобикаляха, някои шофьори се обръщаха и Лена твърде късно съобрази, че направи грешка, като не взе пари: можеше да спре товарно такси и да се натовари като багаж.

Разсмя се истерично.

Да се вози като багаж! Да, само за това е годна! И Зина беше такава. И Женя. Всички те са багаж, вещи — почти неодушевени предмети. Могат да ги натоварят в багажниците на товарните таксита.

Улицата се спускаше под наклон, но Лена не виждаше нищо. Не виждаше и упорито пришпорваше колелата с ръце. На няколко пъти твърдите гуми болезнено я шибнаха по пръстите, но тя не обръщаше внимание и чак когато количката, набрала скорост, се понесе по нанадолнището, Лена дойде на себе си. Спиците на колелата звънтяха, вятърът изстискваше сълзи от очите й и тя изведнъж усети, че скоростта отнася количката в лявото платно, право под колелата на насрещните коли.

Досмеша я.

Обхвана коленете си с ръце, без дори да прави опит да овладее количката, и като омагьосана гледаше как с всяка секунда се приближава до тролейбуса. Шофьорът я забеляза, очите му се разшириха от ужас, той рязко удари спирачките и спря колата. Лена огледа синята стена на тролея, старателно подредените в една линия нитове, облегна се назад и затвори очи.

И изведнъж закрещя:

— Не!

Чу се чаткане, количката рязко забави ход, отблъсна се от тролея, качи се на тротоара и спря.

Лена видя пред себе си измъченото лице на Фьодор, който я питаше:

— Какво си шепнеш? Какво?

А тя не шепнеше, тя крещеше, да, тя крещеше: „Не искам! Не!“.

Фьодор не я попита друго, той гледаше лицето й, гледа го може би повече от минута, после се скри зад количката и каза:

— Направо ли?

— Направо — отговори тя и продължи да го насочва: — Надясно… Наляво… Право…

Количката послушно се движеше напред и забави ход чак при гробищата. Там спря.

— Защо? — чу тя глухия глас на Фьодор.

— Трябва! — отговори му Лена.

— Не, не трябва — каза той.

— Пусни количката — настоя Лена.

— Няма да я пусна — отговори Фьодор.

Лена бързо се обърна назад. Очите й бяха зачервени.

— Нямаш право! Зина е умряла!

Тя моментално се извърна, като криеше лицето си с ръце, количката послушно тръгна напред и Лена трепна: зад желязната ограда на старото гробище се чуха звуците на духова музика.

Свиреше траурна мелодия.