Ердоган Ерчиван
Забранената египтология (8)

(Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)

Включено в книгата
Забранената египтология
Загадъчните знания и високите технологии на фараоните
Оригинално заглавие
Verbotene Ägyptologie (Rätselhafte Wissenschaft und Hochtechnologie der Pharaonen), (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 22 гласа)

Глава 7
Дискът от Атлантида

Когато 22-годишният египтолог Юрий Кноросов, като съветски войник през 1944 г. в германската столица Берлин, успява да спаси от горящата градска библиотека една книга с непознати йероглифи, изплъзнала се от унищожението на мисионерите безчинствали в обетована Америка, той не знаел, какво съкровище държи в ръцете си. Касаело се за кожени пергаментови свитъци, изписани с йероглифите на маите.

След седемгодишна работа Кноросов публикува своята студия и следващата от нея теория: писанията на мезоамериканския народ на маите, по които египтологът работил, се оказват толкова трудни за разшифроване, защото половината представлявали образно писмо, подобно на китайското, а другата половина фонетично писмо, подобно на нашето, само че изписвали не гласни, а срички. При това изцяло опирало до преценката на писаря кога една и съща дума в текста да бъде изписвана веднъж; по единия, а веднъж по другия начин. Трябваше да настъпят 70-те години, преди теорията на Кноросов, която предизвикваше бурни спорове, да се наложи между т. нар. „експерти“ от цял свят.

През 1969 г. учени от тогавашната СССР също публикуваха теория за възникването на древен Египет, според която „страната без време“ била създадена от неизвестен до момента високо развит народ, който преди 12000 години пострадал от някаква космическа катастрофа. По отношение на тази работна теза до ден днешен западните учени остават резервирани. При това руските експерти би трябвало да са намерили и нарисувани върху папируси астрономически карти с висока точност. Върху тях движението на космическите тела е предадено по начина, преобладаващ в Египет около 10000 година пр.Хр.! Руските египтолози трябва да са изкопали и множество артефакти, от които не всички биха могли да се обяснят на базата на преобладаващата научно-догматична представа. Живеещата междувременно в Украйна д-р Океана Свилкскуй на 7 януари 1997 г. заяви:

„В руските държавни архиви освен една богата колекция от папируси съществуват и необичайни находки, които не пасват съвсем точно на представата за Египет. При разкопки в Хелуан през 1962 г. открихме изключително прецизни сферични кристални лещи, по всяка вероятност употребявани за оптически уреди, които в миналото са били използвани подобно на нашите далекогледи с наблюдателна цел. […] През 1965 г. д-р Коринков публикува хипотезата, че при подобна прецизна обработка единственото възможно използвано средство трябва да е било цериев окис, който се произвежда единствено с помощта на електричество. […] През септември двама от нашите студенти намериха пет позлатени метални плочи с размери 10×40×2 сантиметра, 80%, от които беше някаква алуминиева сплав. Подобни плочи и до днес все още се намират в Русия. Особеното беше, че нищо от това не водеше към заключения за египетски произход…“

Както вече видяхме в Глава 4 и Глава 5, наличието на споменатите лещи се потвърждава както от американски, така и от английски археолози и то не само в Египет, но и в Ирак, Турция и Европа.

Но какво да кажем за тези метални, плочи?

Британският пътешественик изследовател Р. У. Х. Вайс някога е бил полковник и гвардейски офицер в английската армия и за първи път стъпва в Египет през 1835. Както при много от неговите съвременници, интересът му към египетската история бил силно повлиян от религията. През 1836 г. той се среща Джовани Батиста Кавиглиа (1770–1845) в Александрия и още същата година започва да копае заедно с него в Гиза. След скандал през 1837 двамата изследователи се разделят, след което Вайс продължава да изследва египетските пирамиди с помощта на английския инженер Джон С. Пиринг. С подкрепата на строителя на мостове Ричард Джеймс Хил египетските пирамиди били предадени на барута. Вайс изобщо не се двоумил да събаря части от пирамидите, да търси скрити камери, използвайки бургии и просто да ликвидира всички препятствия. Р. У. Х. Вайс бил този, който с лека ръка хвърлил във въздуха гранитните блокове, които препречвали долния вход към пирамидата на Хефрен. Джовани Батиста Белцони (1778–1823), който двадесет години преди това бил влязъл в пирамидата от горната страна, от своя страна изказва единствено предположението, че е възможно да съществува и ниско намиращ се вход. И не е странно, че на 26 май 1837 г. Вайс разпорежда да бъде взривена пробойна в южната част на Голямата пирамида, единствено, за да открие изходния отвор на преминаващата през Камерата на царя южна шахта. Това начинание обаче, до откритието на една метална плоча, се оказало без резултат. Въпреки че междувременно беше доказано, че картушите в освобождаващите камери, които уж съдържали пояснения за строителите на сградата, били тайно заложени от английския художник и график Едуард Ендрю по нареждане на Р. У. Х. Вайс, и до днес съвременната египтология продължава да се придържа към тази глобална измама.

Може ли тази метална плоча да е подобна на онзи екземпляр, открит от руските египтолози през 1962 г.?

През 1989 г. учените д-р Майкъл Питър Джоунс от Imperial College в Лондон и д-р Сайед ел-Гайер от университета в Суец извършват прецизен оптически и химически анализ на металния къс от Хеопс, което доведе до следния резултат: първоначалната теория, че металът би могъл да произлиза от метеорит, не се потвърди. Защото когато учените проверили съдържанието на никел в металния къс, техните резултати не показали наличност от седем процента, което принципно е съдържанието на метеоритните метали. Те обаче стигат до извода, че металът трябва да е бил претопяван при температура между 1000 и 1100 градуса, за да може след това ръчно да бъде обработен. По-нататък учените насочват вниманието си към това, че по долната страна на предмета имало следи от злато, което също подкрепя твърдението за изкуствена изработка.

В окончателния си доклад резултата на металурзите показва, че открития от Вайс, Пиринг и Хил метал трябва да е от много ранна епоха и дори би могъл да бъде отнесен в т. нар. период на образуване на древен Египет. Това от своя страна не беше отговорът, който британският музей в Лондон очакваше, при което металната плоча отново замина в някое чекмедже.

Но има ли това някаква връзка с науката?

Още през 1881 г. У. М. Флиндърс Петри се зае да изследва стоманената плоча. Той също достига до убеждението, че в металния къс няма нищо, което да говори за фалшификация на предмета. Той дори обръща внимание на това, че образувалият се слой ръжда е покрит от нумолитен варовик, което би могло да бъде предизвикано единствено от дълъг многовековен престой на метала близо до зида на постройката.

Защо обаче научната догма не приема подобни заключения?

Именно У. М. Ф. Петри е този, който изразява мнението, че изключителната сръчност, на която се натъкваме през ранния период на египетската архитектура, почива не толкова на някакво широко разпространени обучение или традиция, а no-скоро е благодарение на забележителни майстори. По отношение на изумителната конструкция на Голямата пирамида Петри отбелязва:

„Тя е дело на една единствена надарена личност.“

Дали наистина е бил един този, който планово построява сградата, не е известно засега. Петри изглежда е бил доста сигурен, че не е задължително египтяните да са били тези, които са издигнали тази постройка. В книгата си „Тайната на Голямата пирамида“ теософът Базил Стюард също демонстрира подобно отношение:

„Допускането, че египтяните са построили тази пирамида, защото се намира именно в Египет, е не по-малко съмнително от твърдения от вида, че египтяните са построили язовирната стена на «Асуан», защото той се намира на тяхна територия.“

След проверката на всички научни резултати и всички исторически предания Стюард също изказва мнението, че „… основата за величието на Египет е поставена от малко на брой преселници, които дошли с мир в страната и организирали провеждането на строителните мероприятия“. Тези колонисти, които Стюард нарича „адамитски“ колонисти, според него били „Бели вестители на културата“, които били високо образовани научно и преди всичко били много напреднали в областта на математиката. След построяването на Голямата пирамида, те трябва отново да са напуснали страната, без да посветят египтяните в своето напредничаво знание.

Но откъде все пак са дошли вестителите на културата?

Преди 500 години арабският учен Дху’л Нун Мизри е записал историята на технически високоразвития „народ Ар-Хев“, който бил в състояние да предвиди предстоящо природно бедствие и който освен това по своите предварителни изчисления нямало да може да посещава земите си в продължение на 20000 години. Когато обаче по-късно най-възрастните в рода разказали на младите, че те „… били дошли преди 20000 години с кораби от запад…“, ги обвинили в богохулство. Младите казали: „…не съществува материал, който да не се пропива от вода, от който да могат да бъдат направени кораби, носещи се по водата…“

Дали това не е един арабски спомен за Атлантида?

Именно при такива опити за разшифроване на този или подобни на него текстове често се случва учените, на които е поверено изследването, да не са в състояние да накарат твърденията в текстовете наистина да заговорят за себе си. Принципно филолозите прекарват доста време в прочистване на наличните текстови материали и след това систематизират съдържанието само дотолкова, доколкото е възможно. И накрая т. нар. експерти изглежда се интересуват не толкова от съдържанието на текстовете, колкото от тесногръдите филологически проучвания и дебати. С течение на тези проучвания празнотите в оригиналните текстове се попълват и простите словесни предания се заместват със сложни.

По тази причина филологичната специализирана литература гъмжи от обяснения и нагласени спрямо съвременните изисквания на обществото опити за научни интерпретации, които или са поставени в средни скоби, или са пропъдени в т. нар. бележки под линия. При своето изследване тези словесни излияния натрисат интересуващия се читател в блатото на академичното важничене! Преобладаващото сред учените буквоядство и търсенето на слабите места и фактически грешки в аргументацията на практика допринасят малко за осветляването на фактическото състояние на нещата. При това прекалено често се случва да възникне голямо объркване и човек да се отклони от истинската тема в текста. С текстовете за „диска от Атлантида“ се случи същото! Наистина ли Атлантида е само приказка? Историята за легендарното царство Атлантида разказва за това как жителите на древна Атина се отбранявали от някаква велика империя, която преди 9000 години напуснала родината си Атлантида, за да покори градовете на Европа и Азия.

Спорът дали наистина такава империя е съществувала, започва веднага след смъртта на Платон през 347 година пр.Хр. Ученикът му Аристотел смятал, че сведенията, дадени от философа и историка, са само политическа фабула. Но до откриването на Америка през 1492 г. това остава относително незабелязано. Четиридесет години по-късно испанският историк Франческо Лопес де Гомара твърдял, че западноиндийските острови и американският континент пасвали много добре на описанието на Платон за „континента“ отвъд Атлантида. Скоро теорията, че Атлантида се намира в Новия свят, печели много привърженици; между тях и философът Френсис Бейкън, който през 1616 г. вече представя своите идеи в утопичното си произведение „Новата Атлантида“. Но колкото повече неща за Новия свят ставали известни, толкова повече тезата, че Атлантида и Америка са идентични, губела достоверност. Все още продължавало да се смята, че това били островите в Атлантическия океан. Германският учен Атанасиус Кирхер дори твърди в своята издадена през 1655 г. година книга „Mundus Subterraneus“, че Азорските острови са върхът на потъналото царство. В теориите си други учени разглеждали островите около Мадейра и Канарските острови като останки от Атлантида. Но много от следващите изследователи на Атлантида вече не обръщали внимание на Платоновото твърдение, че потъналата империя се намира в Атлантическия океан.

През 17. век шведският учен Олас Рудбек виждал Атлантида в своята скандинавска родина. През 1762 г. Фредерик Баер отъждествил Атлантическата империя с дванадесетте израелски племена, а Атлантическия океан с Червено море. И отново през 18. век се появява поредната теория на френския астроном Жан Бели, според която Атлантида лежала на морското дъно на северния полярен кръг пред островърхите планини. Най-известният застъпник на тезата, според която обаче Атлантида лежи в Атлантическия океан, е американският писател Игнаций Донели (1831–1901), който през 1882 г. публикува своята книга „Атлантида — светът преди потопа“. Подобно на Кирхер и Донели твърди, че Азорските острови представлявали останките на изчезналия континент.

През февруари 1909 г. в лондонския Times се появява статия, представяща една напълно нова теория, под заглавието „Потъналият континент“. В нея един археолог, който искал да остане анонимен, твърди че Платоновата Атлантида била гръцкият остров Крит.

Колко погрешна е тази теория обаче и какво се крие зад това?

Археолозите и филолозите, които разглеждат Гърция като люлката на западната цивилизация, са постоянно заети с това да ни поучават относно класическите божествени персонажи на Древна Гърция. При това още по времето на Византийската империя Гърция и нейното славно минало изпаднали в тотално забвение. Вследствие на което в продължение на няколко века историците и другите западни учени едва ли отбелязваха случващото се в някога най-прочутата държава в света.

Италианският търговец Кириако де’Пициколи (Кириакус от Анкона) е първият известен европеец, който през първата половина на 15. век, 70 години преди морското начинание на Колумб, отново проявява научен интерес към гръцката археология. При своите продължили 30 години изследвания Кириакус се опира основно на Страбоновото произведение „География“ и открива изумителни монументи от Античността, които с течение на времето били разрушени. Така в много случаи рисунките и оцелелите текстове на пристрастените към пътуванията лаици са единствените източници, въз основата, на които човек може да добие представа за древните постройки.

След като през 1452 г. Кириакус умира, месеци по-късно Константинопол и следователно Гърция падат в ръцете на отоманските турци (1453). В резултат на тази обсада, дълго време в Европа се разпространяваха погрешни представи за Античността, които и днес представляват някаква част от научната догма.

Къде например човек може да прочете нещо за света на Боговете в Гърция, царували още преди олимпийските Богове?

Комичното е, че за потока в нормалните учебни занятия остава скрит фактът, че в древна Гърция най-малко след 9000 година пр.Хр. преди известните ни класически Богове са съществували и едни други, забравени много отдавна. В този незнаен свят от Богове господствали предимно женски същества. Техните жрици били естествените посредници между човешкия и божествения елемент. В тези божествени субекти дори се забелязва общ начин на действие, но въпреки всеобщата им валидност те носели единствено локални имена като „Богинята“, „Момичето“ или просто „Майката“. Тези божествени същества били господарки на космоса и на божествата в подземното царство, към които едва по-късно се присъединили мъжки божества, чиито символ бил Телецът.

Съществуват печати, на които Богините, въоръжени с копия и лъкове, са изобразени като първобитни ловджии или воини. Освен това бяха намерени рисунки на богиня, която държи цвете, както и на друга богиня, държаща клонка на плодородието. Във всеки случай досега не е намерена нито подходяща митология, нито артефакти с вписани или запазени по подобен начин имена, на базата, на които тези субекти да бъдат идентифицирани и съответно да бъдат исторически класифицирани.

Как обаче да обясним това?

Доскоро се предполагаше, че текстовете „Тимей“ и „Критий“ на Платон са единствените източници на легендата за Атлантида. Но ученият Солон (640–560 г. пр.Хр.), родом от Атина, е този, който през 6. век пр.Хр. донася историята за Атлантида в Древна Гърция. Египетският жрец Сонки от Саис и неговият колега Псенофис от Хелиопол устно разказали на Солон тази 9000 годишна древна история. Естествено съвременните египтолози не можаха да открият измежду безбройните египетски предания подобен източник в папирусите и съответно го сметнаха за поредната ориенталска история от света на Хиляда и една нощ. Но в Ермитажа (Санкт Петербург) се намира египетският Папирус 1115, създаден преди около 4000 години като йератическо писмо, в който точно този мотив за легендата за Атлантида е жив. Историята започва с едно странство в „Страната на Западните“, организирано по заповед на фараона. Моряците излезли в открито море и били връхлетени от буря, а капитанът разказва как тогава съвсем случайно открил „Островът на блажените“, „Аменти“:

„Аз бях тръгнал към мините на царя и отплувах с един кораб. Той беше 120 лакти дълъг и 40 лакти широк, 120 от най-мъдрите матроси от египетския елит бяха на борда. Те наблюдаваха морето, наблюдаваха земята и сърцата им бяха неустрашими като на лъвове. Тогава те съобщиха за виелицата, преди тя още да ни връхлети, и за бурята — преди тя да се разрази.“

Както става ясно от текста между пътниците на кораба имало и учени (Мъдреци), които били информирани относно модерните навигационни методи и които умеели да предскажат буря още преди тя да се е появила. Последвалата по-късно буря била до такава степен силна, че екипажът заедно с учените изпаднали в голяма беда. Последвала истинска борба с природните сили и в крайна сметка морските дълбини взели своите жертви:

„Докато все още плувахме вятърът стана двойно по-силен и издигна една вълна висока осем лакти.“

Корабът станал на парчета и екипажът трябвало да се бори за живота си. Благодарение на дървен отломък капитанът успял в крайна сметка да се спаси, но корабът потънал и отнесъл със себе си останалия екипаж. Капитанът:

„Никой не остана жив от екипажа, единствено аз бях захвърлен от една вълна на някакъв остров.“

След като изминали три дни на почивка след катастрофата, капитанът тръгнал да търси храна. Както той съобщава на острова имало райски предмети и всичко било в изобилие:

„Аз се наядох до насита и изоставих част от товара, защото носех твърде много на раменете си.“

Но внезапно той се стреснал и райската идилия била нарушена от голям кораб, пътуващ в неговата посока:

„Тогава чух силен грохот и си казах: това сигурно е морска вълна.“

По-внимателната преценка накарала оцелелия корабокрушенец да осъзнае, че насреща си има някакви непознати. Превозното средство изглежда се е приближило до египетския капитан като булдозер:

„Дърветата се сгромолясваха, земята трепереше. Аз открих лицето си и разбрах: «Беше Носителят на живота, Бог с формата на змия, този, който приближаваше.» Ръстът му беше 30 лакти, брадата му, тя беше дълга повече от две лакти. Тялото му беше покрито със злато, веждите от истински лазурен камък…“

Вероятно това надхвърлящо 15 метра превозно средство, чиито шофьор моментално е бил припознат като Бог, е било някаква техническо старо съоръжение за придвижване по суша и вода. Подобни коли-амфибии са ни известни и от вавилонските текстове, които там са наречени „Оани“. Превозните средства служели на Вестителите на културата, които съгласно преданията на Бересос през деня посвещавали човечеството в изкуството на цивилизацията, а след залез Слънце отново изчезвали в морето. Както разбираме от вавилонците, имало не само един такъв кораб, а много, които те видели. В храма в Белос тези превозни средства би трябвало по времето на жреца Бересос да са били изрисувани. Но в храма на Сети в Абидос египетският вариант на тези коли-амфибии се е запазил за нас и до днес.

Въпреки че сегашните египтолози изобщо не желаят да чуят за подобен род техника и с удоволствие класифицират тези предания като приказки от Страната на чудесата, от по-нататъшния разказ на преданието става напълно ясно как едно човешко същество излиза от това превозно средство като задвижва една хидравлична врата:

„Той отвори устата си към мен, докато аз лежах пред него по корем. Един глас ми каза: «Кой те донесе, кой те доведе тук, момченце? Ако се колебаеш да ми кажеш кой е този, който те доведе тук, ще направя така, че да станеш на пепел, да се превърнеш в нещо, което не може да се види».“

Но как човекът да бъде превърнат в пепел?

Библейският Яхве го е можел! В Левит 9:24 за целта Яхве специално използва „оръжие с огнен лъч“, когато избива синовете на Аарон, след което всички останали евреи се просват по очи на пода. Египтянинът също е наплашен от това свръхземно същество и разказва нещастната история за катастрофата на неговия кораб. След изяснителния разговор божеството се успокоило и накарало човекът да се качи в неговата кола:

„Тогава той ме вкара в пастта и ме замъкна в своето жилище. Там той ме остави невредим, аз бях здрав, нищо не беше откъснато от мене.“

По-късно, когато египетския мореплавател отпътувал заедно с мистериозното същество до неговата крепост, между божеството и неканения гост започнал нов диалог:

„Не се страхувай момченце — виж, Бог беше този, който те доведе до този остров на райско изобилие, и отреди живота ти.“

След това съществото разказало на египтянина историята на острова и също така ограничил неговия престой на острова на четири месеца:

„Няма нещо, което да го няма на него, пълен е с всички хубави неща. Сега, на острова ти ще останеш месец след месец, докато станат четири месеца.“

Божеството разказало на корабокрушенеца също и своята собствена история, която много напомня на Платоновата история за Атлантида и за последните оцелели територии:

„Аз бях там заедно с моето семейство, имах и деца; всички заедно бяхме 75 змии, моите деца и моето семейство. Не ти споменавам една невръстна дъщеря, която ми беше подарена вследствие на една молитва. — Тогава една звезда падна от небето и всички те изгоряха! Случи се обаче да ме няма между изпепелените, защото не бях заедно с тях, но бях като умрял заради тях, когато вместо да ги заваря, намерих едно гробище от трупове.“

Жителите на този райски остров били сполетени от космическа катастрофа подобно на Атлантите.

Като идентификация на своето царство жителите на острова носели символа на змията. Употребената тук дума „змия“ в действителност се отнася до „змийския герб“, с който тези владетели могат да бъдат идентифицирани. Събеседникът в диалога с египетския мореплавател вероятно е бил египетското божество „Сепа“, който между впрочем древните египтяни наричали също и „този, който носи гибелта на рибите“. Също и „Номмо“ на африканските догони, които според своята си митология дошли от съзвездието Сириус и от звездния космос, са описвани като „рибни“ същества.

Възможно ли е тук да има някаква връзка?

По времето на управлението на фараона Тутмос III често се срещали предмети, които се появили вследствие на обичайната търговия на египтяните. Според преданията изработените на ръка предмети идвали от някакъв остров, който египтяните наричали „Кефти“. Географското положение и вида на острова бяха неизяснени дълго време за археолозите, когато в един момент започнаха проучванията на древногръцките текстове. В „Одисея“ на гръцкият поет Омир се казва:

„Далеч нататък, в тъмносиньото море, се намира остров Крит, богата и красива страна, която от всичките страни вълните мият и е силно населена.“

Както може да се разбере от обозначението „страна“ в текста, поемата разказвала за някаква самобитна култура. Вследствие на това египетския „Кефти“ може да бъде идентифициран със средиземноморския остров „Крит“, който след V династия насам доказано поддържа търговски отношения с Египет. Археологът Ханс Георг Нимайер предлага тезата, че тези търговски взаимоотношения са били достигнали връхната си точка по време на XII династия:

„Днес ние разполагаме с недвусмислени доказателства за контактите, които жителите на Крит поддържали с египтяните. Тези контакти водят началото си от епохата на месопотамския владетел Хамурапи. От тази епоха произхожда цилиндровия печат, който беше намерен заедно с три египетски скарабея в един гроб, принадлежащ на XII династия.“

Дори обичайното египетско изкуство в ранната епоха да е било повлияно от критското, както твърдят съвременните учени, египетските надписи ясно говорят за нещо съвсем различно: „всички острови в Северно море“ трябва да са били подвластни на фараона и гражданите им да са били негови поданици.

Тогава не е ли no-вероятно културата на критяните да произлиза от египетската?

Странното е, че през този период в целия Средиземноморски регион темата за „човека и телеца“ демонстрира доста дълга традиция, чиито произход и начало са скрити под тъмния воал на миналото ни. Съвременните изследователи са на мнение, че нашите предшественици виждали в Телеца символа на „мъжката сила“ (потенция) и затова постоянно чувствали предизвикателството да овладеят тази животинска сила на Телеца.

След разкопките на територията на източната делта в Египет, проведени от Osterreichisches Archaologisches Institut, стана ясно, че под модерните центрове Тел ел-Даб’а и Квантир лежат културните пластове на древната резиденция на династията на Хиксосите — Аварис и някогашен град на Рамзес („Per-Ramses“). Докато разкопките на австрийските археолози от 60-те години бяха фокусирани върху Тел ел-Даб’а, както и върху наблизо разположените селища Езбет Хелми и Езбет Рушди, археолозите от музея „Пелицей“ в Хилдесхайм се концентрираха върху намиращия се северно от Тел ел-Даб’а център на резиденцията на Рамзес в Квантир. Досегашните находки показват дори че по размери тези постройки трябва да са надминавали по големина египетския метрополис Тебен. Най-накрая разкопките в Езбет Хелми разкриха и една сензация, защото показаха, че заварените културни останки категорично могат да бъдат отнесени към критския културен периметър. Освен фрагментите, показващи акробати и грифони, основно бяха намерени такива със скачащи бикове.

Намерените в делтата минойски стенни фрески засега биха могли да бъдат отнесени към два периода: единият е късния период на хиксосите по време на прехода от XVII към XVIII династия (около 1600 г. пр.Хр.) до нахлуването на Хиксосите чрез фараона Аменхотеп I (1555–1533 г. пр.Хр.), а другият е прехода от XI към XII династия (2060–1991 г. пр.Хр.). Учените са единни и в това, че стенните рисунки от времето на хиксосите би трябвало да са възникнали по-рано в сравнение със стенните рисунки на критския Кносос. Съответно различна се оказва и датата за вулканичните изригвания в северно разположения остров до Крит — Санторин.

Но какво търсят тези релефи в Египет?

Учените се мъчат над различни опити за реконструкция, често придружавани с някое и друго „e-e-e“, но на практика те всъщност не знаят какво точно трябва да означават всички тези взаимовръзки. Относно култа към бика в Крит те заявяват:

„Ние не знаем откъде се появява култът към Телеца.“

По-късният древногръцки Зевс е един от небесните Богове, който в представите на континенталните гърци бил жител на Олимп, но съществува предание и за един критски Зевс, който прилича на Дионис, един от Боговете, който е свързан с Телеца. Освен това ние познаваме сагата за дъщерята на Агенор, девицата Европа, която била похитена от един Бог, който експертите идентифицират със Зевс.

Един ден Зевс забелязал от върха на планината Ида на остров Крит хубавата Европа и се влюбил в нея. Преобразявайки се в бял бик той прелъстил девойката, след това я отнесъл на остров Крит, където в крайна сметка му се родили трима сина: Минос, Радамантис и Сарпедон. Минос дошъл на бял свят в една пещера на планината Ида. Тук той се върнал по-късно, за да се посъветва с баща си Зевс и да получи от него мъдрите и справедливи закони. Минос се оженил за Пасифая. Тя дори го дарила с няколко сина, но впоследствие се влюбила в един бик, който излязъл от морето. Впоследствие тя ражда Минотавъра, едно чудовище, получовек полубик. От своя страна Минос заповядва на гениалният архитект Дедал да създаде един специален лабиринт, в който да бъде затворен Минотавърът.

Един съвременник от първи век пр.Хр., който все още можел да види последните оцелели части на това съоръжение, бил Диодор от Сицилия. При това той пише, че те били само бегла имитация на египетския лабиринт.

Но Крит е не само рождения остров на Зевс, същевременно е родното място и на много други гръцки предания. Позволете ми сега да се опитам да обясня, в каква степен първоначалното население на остров Крит в действителност е свързано с древноегипетската култура.

Дали следователно откритите на източната делта стенни рисунки не са представлявали подарък от гостуващ критски цар?

Първата по-голяма култура на Егейско море според историците е създадена от минойците на остров Крит и съгласно разбиранията на днешното научно съсловие съществувала между 2600–1400 година пр.Хр. Тази култура получила името си от легендарния цар Минос, който бил много тясно свързан с повсеместния култ към бика. Минос трябва да е бил също и първият цар, който е притежавал морска флотилия, с която дори изпълнили множество експедиции и между впрочем стигнал до Кикладските острови (Илиада I, 4–8). По пътя си той колонизирал голяма част от островите и за управници назначавал свои губернатори. След като ликвидирал и пиратството, той се превърнал в господар на Егейско море. От Илиадата II, 649, освен това научаваме, че по времето на регентството си цар Минос трябва да е основал 100 града, с което разширил властовите си позиции.

И кой наистина е бил мистериозният Минос?

Според Омир на острова живеели четири различни народа. Историкът Херодот дори ни информира, че Минос даже не бил „никакъв елин“, а едва по-късно е дошъл в Крит.

Този въпрос занимавал и археолозите от по-ново време и в началото на 20. век те още смятали, че критският народ има африканско-либийски произход. Едва с направените през 1932 г. възражения от страна на професор Вилхелм Дьорпфелд (сътрудник и последовател на Шлиман в Троя) учените насочиха вниманието си към Финикия като възможно място на произхода им. Но моето мнение е, че тази теория е грешна! Всъщност в много по-голяма степен критската култура изглежда че произхожда от древен Египет.

Написаните през втората половина на втори век пр.Хр. „писма-Амарна“ наричат Египет „Мисири“ („Misiri“), което донякъде отговаря на днешното арабско име („Миср“) на тази страна. На юдейски език в Стария завет (Вит 10:13-14) критяните са наречени „кафторим“. Спомняте си за смайващо близкото звучене на египетското име за Крит „Кефти“. Ако вследствие на това предположение, че „Крит“ и „Кафтор“ са идентични, което трябва да бъде потвърдено и от историците, то съгласно Стария завет коренните жители на този остров на практика би трябвало да са наследници на „Мицраим“ (Mizrajim), наричан още „Мазор“ (Mazor). На староеврейски понятието „Мицраим“ всъщност е означението за дуалистичната форма на Долен и Горен Египет. Всъщност още критяните означавали с „Минос“ на практика не само споменатия цар, а целия критски кралски двор като такъв, и това понятие — близко по смисъл на египетското „фараон“ — означава „високата къща“. „Фараон“ египтяните първоначално наричали обаче единствено царския дворец и едва по времето на управлението на Тумос III започнали да употребяват думата за самия Цар.

Възможно е критското обозначение „Минос“, подобно на гръцката дума „Хорос“ („heru“), също да произлиза от едно египетско понятие („mj.ad“), към което по всяка вероятност в по-късен период е било прикачено характерното пра-елинско окончание. С думата „mj.ad“ в региона на Нил било обозначавано името на египетското божество „Мин“, което в зората на египетската държава било смятано за „господар на източните пустинни улици“. В още по-ранно време божеството било почитано чрез фетиши, които са тълкувани от египтолозите различно — от сноп светкавици (стрели с кукички) до символа за сливане на мъж и жена. Основният празник, посветен на Мин, бил т. нар. „празник на стълбата“, на който божеството седейки на едно възвишение приемало жертвените дарове на народа. Към неговите атрибути спадали една леха с марули (като афродизиак) и една кръгла колиба пред която на един кол били завързани рога от бик.

Тази равнопоставеност изведнъж дефинира критския култ към бика като нещо, което египетското божество е донесло със себе си от първоначалното си местопребиваване, преди да го разпространи сред народа. Каква е тайната, която фактически се спотайва зад символиката на бика, ще дообясним по-нататък в изложението. Тъй като Мин бил смятан също така и за Бог на Гръмотевиците, египетската Книга на мъртвите пише за него, че е:

„Вик, от чиито очи излизат лъчи и чиято «горещина» утихва около земята.“

Възможно е тук да се описва някакъв вид „светкавица“ и това да е било интерпретирано от народа като видимата форма на божеството Мин. Професорът по египтология Херман Кес в книгата си „Божествени вярвания в древен Египет“ пише, че думата „Мин“ идва от „hmj“ и означава приблизително „недосегаемо“ („adyton“) или „недокоснато“. Но за полу-Бога Минос също се твърди, че:

„Той сияеше като бял бик.“

Произходът и потеклото на царя би могло да се приеме за водещо в критското описание за него — както вече казахме, той е бил син на Зевс (Ра), с който се срещал през всичките девет години, за да получи мъдрост:

„Мощен се издигаше Кносос, градът на Минос. Той деветгодишен се беше посветил на обичната си връзка със Зевс, Могъщия.“

Дали тогава божеството Мин не е идентично на митологичния критски цар-създател Минос?

До разкопките на английския археолог сър Артър Джон Еванс (1851–1936) преди по-малко от един век ние все още не знаехме за съществуването на минойската култура, така че тя трябваше да намира мястото си единствено в рамките на гръцката митология. Интересът на сър Еванс към Крит се събужда в Атина, където той среща прочутия археолог Хайнрих Шлиман (1822–1890).

Друг един фактор, който още повече подсилил интереса му към критската култура, било приятелството му с археолога Фредерико Халбхер, с който той се запознава през 1892 г. в Рим. Осем години преди това в близост до селото Хагии Дека Халбхер вече бил открил „Надписа от Гортин“. През 1893 Еванс за първи път посещава острова. Там силно го привличат т. нар. „островни камъни“. Ставало дума за печати с гравирани своеобразни йероглифи, които Еванс обяснява като някаква предфиникийска писменост.

Със същия ентусиазъм и плам, който преди тридесет години Хайнрих Шлиман показал по отношение на Омирова Гърция, Еванс започва своя проект за разкопки с пълно доверие в митичните предания на античните исторически хронолози. На първо място стремежът на Еванс бил насочен към това да открие легендарния остров Атлантида, който той като учен-пионер предполагал, че е Крит. След като през 1898 за 122000 пиастра успява да откупи околността около двореца в Кносос, от 23 март 1900 до 1935 година той работи в Кносос по най-големия минойски дворец в Крит, и до голяма част успява да го реставрира.

Партньор в приключенските начинания на А. Дж. Еванс между другото бил Дюкън Макензи, един шотландец, който вече бил участвал в първите големи разкопки във Филакопи (остров Милос) на Британското училище в Атина. Освен това и архитектът Теодор Файф също го подкрепил. Еванс пише:

„Минос чакаше само нас и никой друг, когато яздейки напускахме Чандърли. Точно над затрупания трон едно магаре лениво и самотно бавно пристъпваше наоколо, единственото живо създание, което очите ни срещнаха. Махнаха го от там и разкопките започнаха.“

Сър Артър Дж. Еванс наел тридесет мъже и само след четири дена намерил двореца в Кносос! Освен много внимателен анализ на намерените находки Еванс изследва и възможното сходство с египетски артефакти. И действително резултатите доказали тесен културен обмен между двата народа.

Съгласно съвременната археология критяните развили своя собствена писменост едва през II век преди нашата ера независимо от останалите култури в Средиземноморието, която до днес не е дешифрирана окончателно. Първата писменост, намерена предимно върху печати, била образната. Тя постепенно се развила до формата, която се обозначава като „Линейна писменост А“. Преди всичко тя все още не е разчетена. Според мен Линейната писменост А обаче не само напомня на финикийското писмо, но и на един нубийски вариант, който професор Дитрих Вилдунг откри през април 1998 г. в северен Судан по стените в храмовете в Санам и Накфа, както и пирамидите гробници в Нури и Мерое. Историята за възникването на този вид писменост започва най-малко преди 4800 години в легендарното царство Куш.

Друга критска писменост, така наречената „Линейна писменост В“, се използвала не само в Кносос, но и през 13. век пр.Хр. в континентална Гърция. През юли 1950 г. професор Ернст Зитих заяви, че е успял да разкодира тридесет знака от Линейната писменост В. На практика обаче Зитих превежда само три знака правилно. Защото критската писменост „В“ беше разчетена едва през 1952 г. от един млад английски архитект на име Майкъл Вентрис.

Още като млад роденият през 1922 Р. в Лондон Вентрис се занимава продължително с Античността. На четиринадесет години той напълно случайно чува една лекция на сър Артър Еванс, прочутият археолог от Кносос, в която той говорел за Линейна писменост В и за това, че нейната тайна все още не е разкрита. Младият Вентрис бил въодушевен и от този момент нататък бил твърдо решен да разшифрова тази писменост. Но едва през 1949 г., след Втората световна война, след като служил в Кралските военновъздушни сили, и след завършване на своето образование на архитект, той се посветил на тази задача. Кодовете за дешифриране, които били създадени за декодиране на вражеските кодове, Вентрис приложил върху всички глинени плочки и записвал всяко повторение на определен знак. Тъй като Вентрис получил една глинена плочка, намерена от американския археолог Карл Блегън в Пилос, на която имало определена група символи, той успял да направи пробив.

Вентрис идентифицирал писмеността като някаква архаична форма на гръцката писменост и на тази база се опитал да състави списък от съгласни и гласни, което послужило като основа за неговият метод за разшифроване. Малко след като Вентрис публикува своите резултати през 1953 г., те били потвърдени от Карл Блегън. Блегън приложил сричковата система на Вентрис върху една от 400-те плочки, намерени в Пилос, и тя съвпаднала! Вследствие на което се съобщава, че надписите представлявали инвентарни списъци за пръстени кани и други складови наличности на владетеля. Освен тях обаче имало и глинени плочки, които произхождали от Кносос и които за разлика от настоящото експертно мнение разказвали съвсем различни исторически събития. Съдържанието им се отнасяло до митологичните корени и до днес те все още не са публикувани!

Какво говори обаче не-публикуването на тези текстове?

През 1963 г. в книгата си „Mycenaens and Mioans“ оксфордският професор Леонард Р. Палмър се осмели да даде ново обяснение на егейската предистория и за първи път представи друга ранно-гръцка хронология. При това трябва да се отбележи, че професорът беше толкова силно атакуван и коригиран от научния свят, че той се принуди две години след излизането на книгата си да напише едно съществено редактирано и допълнено издание. Забраната за публикация говори само за едно: че с приетата от историците хронология нещо не е както трябва!

Но какво?

Вероятно следващият въпрос ще ни доведе до вярната следа, защото по каква причина на Крит, в центъра на една високо развита самостоятелна култура, вече повече от 1000 години преди Омир се е пишело с отделна писменост, но, въпреки това, на езика на гърците?

Ние междувременно знаем, че минойците изписват своето линейно писмо — за разлика от йератическото и демотическото писмо на древните египтяни — от ляво на дясно. То представлява сричкова писменост и се състои от три елемента, които представляват група от около 90 знака от идеограми, които от своя страна символизират понятия. Освен това то се базира на номерологична система на основата на нашата десетична система. Ще рече, че и минойците, подобно на шумерите и египтяните, се осланяли на понятието „нула“.

Април на 1900-та година донесъл на Еванс и неговия изследователски екип в Кносос множество приятни изненади. Така една зала привлякла вниманието на откривателите, която те нарекли „Залата на символите с двойната секира“. Името си тя получила заради издълбаните символи на двойна секира върху западната стена на светлинната шахта. На езика на лидийците „labrys“ означава „двойна секира“. Съответно думата „лабиринт“ (labyrinth) преведена дословно би трябвало да означава „къщата на двойната секира“. Също и секирите, които по-късно били изкопани, обърквали учените: тяхната големина била повече от три метра и както изглеждало само великани можели да ги държат в ръце.

Дали и на остров Крит някога са живели великани?

Най-малкото и на Крит съществуват множество руинни полета в планините, които са наречени от археолозите „полетата на циклопите“. Тук неизвестни за историята антични строители са построили „Крепостите на циклопите“, чиито единични камъни тежат няколкостотин тона и земетръсното им сцепление напомня на архитектурния стил на крепостите на инките в Перу (южна Америка). Освен това в музея в Хераклион под каталожен номер 1063 се намира една 96-сантиметрова кост от подбедрица, както и един 4,21 сантиметров зъб-резец на някой праисторически великан. Експонатите бяха намерени в средата на 70-те години от германски археолози. Туристите естествено не могат да видят тези артефакти, а също така повече не се и изнася информация за тях, само за да не би гръцката хронология да бъде застрашена. Благодарение на Фридхелм Е. Вил, който придружавал разкопките и вече не е приятел на гръцките власти, подобни информации стигат до нас.

При това и гръцки археолози след изкопни работи през 1959 г. в Кносос се натъкнаха на един трети, много древен пласт от неолита (8000 година пр.Хр.). Те откриха огромно количество шахти и проходи, които заемат площ от 56000 кв. метра, което приблизително съответства на основния план на Хеопсовата пирамида. Може би цялостния основен чертеж на постройката с нейните безброй тунели се крие зад тайната на митичния лабиринт, където трябва да е бил затворен „минотавърът“. Според преданията той бил създание с човешко тяло и глава на бик, чиято антична интерпретация би могла да е свързана единствено с религиозни аспекти.

Ние дори не познаваме добре религията на критяните, но археолозите се опитват да я реконструират. Досега няма руини, които еднозначно да могат да бъдат идентифицирани като останки от храмове, и като цяло изглежда така, все едно критяните са упражнявали култа си в светилищата на своите дворци или жилища, в светите места под открито небе и в свещени пещери, където бяха намерени множество свещени дарове във формата на статуи, двойни секири и гравирани ками.

Но как да го обясним?

В центъра на култовото преклонение на минойците е една или няколко Богини, чиито атрибут е двойната секира, и един подчинен й млад Бог, което напомня отношението майка-син между Хор и Изида. По мнението на учените е напълно възможно в тяхна чест да са били принасяни в жертва бикове и да е имало ритуални танци, при които божествата да са се откривали на изпадналите в екстаз около някой свещен стълб или дърво танцьори. Нови разкопки дори показват, че във времена на извънредна опасност в тези ритуали са били жертвани и хора. В руинните полета в Еракини през 1979 г. беше разкопано едно оброчно място и бяха намерени скелетите на трима души от които единият е бил убит около 1600 година пр. Хр чрез пробождане в тила. А през 1980 г. в Кносос бяха намерени детски кости, което би могло да означава ритуално жертвоприношение или канибализъм.

Но какво наистина се крие зад минойската култура на Крит?

Вътрешният двор на минойските постройки и храмове бил предвиден за спортни състезания като бокс, борба и групови игри. Изглежда, че акробатските изпълнения изпълнявани върху бикове, са били много харесвани. На една от фреските с бикоборци археолозите попаднаха на достойна за възхищение сцена. Подобно на древните египтяни и минойските художници използвали бяла боя за кожата на жените и червена за кожата на мъжете.

В центъра на тази прочута фреска е показан атлет, който изпълнява задно салто върху гърба на бик, докато една от присъстващите жени вече го чака, за да го улови. Една втора жена е хванала бика за рогата и се готви за скок. Подобни сцени с бикове и скачачи откриваме и върху минойските каменни печати, върху парчета от бронз и слонова кост. Засега за изследователите на Античността остава загадка какво всъщност е изобразено тук:

„Значението на този спорт за минойската култура все още не е изяснен, но би могло да е част от някаква религиозна церемония, в чиято кулминация бикът бива жертван.“

Естествено до момента не съществуват никакви преки доказателства, че бикът наистина е бил почитан от минойците като свещено животно. Но в легендата за митичния цар Минос в Хадес той е наречен също така и „съдията, който управлява царството на смъртта“. Отчасти би станало по-ясно, в случай че вземем под внимание египетския произход на минойците. Ако внимателно разгледаме седемте шарки, поместени както от дясната, така и от лявата страна на фреската, ще стане всъщност ясно, че тук не се упражнява някакъв спорт, а култ към мъртвите и става дума за изпълнение на съответната церемония. Моето мнение е, че произходът на тази религиозна култова церемония, също така се корени в Египет.

В долината на цариците се намира гроб номер KV 66 на египетската царица Нефертари (1286–1262 г. пр.Хр.), която по време на XIX. Династия става любимата съпруга на Рамзес II. По времето на втория археологически сезон през 1904 италианецът Ернесто Шиапарели (1856–1928) открива този гроб. Тук между впрочем се намира митологичното обяснение за доставящите храна „Седем небесни крави“:

1) „Домът на Ка на Всевишния“,

2) „Иментет, която стои пред трона му“,

3) „Тази от Хемис, която облагородява Бога“,

4) „Небесните облаци, които носят Боговете“,

5) „Тази, която притежава живота, пъстро оцветената, червенокосата“,

6) „Тази с голямата известност“,

7) „Тази, чието име дава сила на десницата“.

Шарките в козината на тези седем свещени крави точно отговарят на шарките върху минойската фреска с бика!

Отново ли е съвпадение?

В допълнение зад седмата крава стои един черен бик като животно-водач, за който на разположение има следния текст:

„Бикът на волското стадо, Великия, който живее в силата на червеното.“

Червеното за древните египтяни било означението за божества като Ра, Сетех или „Мин-Атум“, което за разлика от зеленото (Озирис, Птах, Геб) не е свързано със Сириус, а с Алдебаран. Именно тази фреска от гроба на царица Нефертари по мое мнение е съответствието на стилизираната сцена от Кносос. Защото приликата в тях не е документирана единствено от броя на шарките и изображенията на кравите, но и от самите обекти. Египтологът Кристиян Лебланг коментира египетските храмови рисунки по следния начин:

„С това починалият изглежда, така да се каже, поставен в рамка между образа на Озирис и Ра отдясно, и от Атум и Озирис отляво. В тази връзка изображението на «Седемте небесни крави» и «Седемте небесни гребла» вещаят благоприятна съдба във вид на космическо обединение.“

Вследствие на това и в сцената от Кносос трябва също да съдържа митологично изражение на космическото обединение на нашите предшественици. Научнопопулярният журналист към археологическия институт в Италия Алберт Силиоти също пише, че:

„Бикът и кравата символизират намиращия се в основата ред на възникването на живота, чието по-нататъшно съществуване е изобразено чрез «Седемте крави».“

В египетската митология тези „крави“ се наричат също така и „Седемте хатори“, вероятно, защото са били посветени на богините Хатор и Изида. И в мита за божественото раждане на царството „кравата-Хезат“ кърми младия владетел, която като Хезат същевременно става майка на Бога на смъртта Анубис и на животното Апис. Като животно, което е ориентирано към небето, както и към подземното царство, кравата се превръща в символ на надеждата за отвъдния живот. Същевременно кравите са смятани за приносители на храна на умрелите в тяхното пътуване към отвъдното.

Дали това също не е само погрешна интерпретация в смисъла на непонятна технология?

В Кносос беше намерена една статуетка на минойска Богиня на змията, която също така би могла да представлява и една от нейните жени-прислужнички: тя вероятно произхожда от 16. век пр.Хр. По форма и външен вид напомня на божеството Сепа, последният Бог преди космическата катастрофа в „Аменти“, което би могло да е идентично с Платоновата Атлантида. Същевременно тя прилича на други изображения на критски прабожества, които бяха открити в други критски светилища. Експертите все още не са наясно какво означават свързаните с пластиката фигури.

Също така и двете спретнати жени от фреската в Кносос все още не могат да бъдат идентифицирани от египтолозите. Според мен те символизират някакъв минойски вариант на Богините Изида (Сириус-А) и Нефтида (Сириус-В). Бикът символизира Зевс (Ра/Алдебаран), а скачача над бика Озирис (Орион). Отляво и отдясно на фреската в Кносос са представени по символичен начин „Седемте хатори“, респ. „Седемте крави“, които обаче трябва да бъдат проучени още по-внимателно. И така скачачът с бика от Кносос напомня и за мита за минотавъра, тоест за чудовището, за което жертвали млади мъже и девици.

Според легендата цар Минос бил женен за Пасифая, която била обзета от неестествено влечение по един бик. От тази връзка се пръкнал минотавърът, който бил затворен в един лабиринт. Всяка година жителите на Атина, които били поданици на Минос, трябвало да изпращат седем юноши и една девица, които били давани в жертва на минотавъра. В това култово действие седемте юноши биха могли да са свързани със седемте крави, а девицата — с бика.

Защо съвременните учени се правят, че не забелязват всички тези взаимовръзки?

Легендата по-нататък разказва, че Тезей, князът на Атина, заминал за остров Крит заедно с избраните за жертва хора. Той убил чудовището в лабиринта и с помощта на едно кълбо прежда, което дъщерята на Минос Ариадна тайно му дала, успял отново да излезе от лабиринта. След това Тезей избягал заедно с Ариадна от Кносос, но я изоставил на остров Наксос, където над нея се смилил Дионис.

Във връзка с тези предания специалистите издигнаха тезата, че тази история в митологична форма разказва как по онова време жителите на Атина отхвърлили Върховната власт на критяните и как са се освободили от техния гнет. Но всички изображения на бикове в Крит показват истински бикове, а не такива като минотавъра, които са плод на фантазията. Легендата no-скоро се отнася до един култ от миналото, който впоследствие потъва в забрава. Опорна точка за него предлага понятието „Минос“, което по мое мнение би трябвало дословно да се преведе като „кръгла постройка“, както и „минотавър“ с „бика на кръглата постройка“. По всяка вероятност кръглата форма има връзка с наблюденията на космоса и с елисовидните кръговрати на небесните тела, които са съществени при определяне на формите и при фараоните. Но кои наблюдавани космически тела са се опитвали да пресъздадат предшествениците на критяните изобщо?

Възможно ли ей тук отговорът да е Сириус?

Както отначало съобщих, през 1884 г. професор Фредерико Халбхер заедно с неколцина студенти и сътрудници започва изследванията си. Целта му била да определи най-старото селище на остров Крит и да открие надписи, които биха могли да дадат информация за историята на острова. Неговите открития се оказаха от изключително голямо значение. Той открива пещера в планината Ида, едно светилище, което ранните жители на Крит били посветили на култа към Зевс, както и прочутия голям надпис в Гортин — съхранил законите на града. До ден днешен това откритие си остава най-значимият и най-древният кодекс на гръцкото законодателство.

Доктор Антонио Тарамети в тази връзка проучва централната част на планинския масив Ида, а д-р Луцио Мариани — цялата източна част на острова. В намиращата се на юг местност Фаистос най-накрая откриват двореца на владетелско семейство, чийто родоначалник съгласно митичното предание трябва да е бил Радамантис, братът на Минос. Една след друга се появявали и страничните постройки на двореца, между впрочем и архива, където били запазени всички документи във връзка с управлението на замъка. Между руините на една къща д-р Луиджи Перниер, един от първите сътрудници на професор Халбхер, прави изключително важно откритие. През 1908 г. той намира диск, изрисуван с непозната писменост, която една година по-късно в статия на лондонския вестник Times сър Артър Дж. Еванс свързва с легендарната островна империя Атлантида.

Дискът се намирал в първата от множество тесни заринати с камъни камери в двореца, които напомнят на хранилищата в египетските пирамиди. Вероятно там са съхранявали само важни и ценни предмети. Той представлява кръгла шайба от теракота с диаметър 16 и дебелина 2 сантиметра. Дискът крие и една голяма изненада: както изглежда символните фигури от понятийни и образни знаци, които от двете му страни следват един след друг, образувайки спираловидна редица от изречения и строфи, са били отпечатани поотделно във влажната глина. Това означава, че дискът е бил притискан с подвижни щампи и то много хиляди години преди да бъде изобретено печатарското изкуство! Подобни щампи бяха открити и оповестени през 1998 г. и от професора по египтология Вилдунг в Наква.

Въпреки че на нас вече са ни известни някои писмени клейма или ролкови печати от северен Египет и от шумерите, тези, използвани за диска, са различни. Особеното в тях е броят на повтарящите се петлици или символи, които са вложени в по-дълъг цялостен текст. Френският археолог д-р Леон Померанс, изтъкнат познавач на минойската култура, впрочем изразява мнението, че дори не става дума за език, а за изобразяване на някаква история.

Той смята, че алегоричните знаци за констелациите на Зодиака и за други небесни тела образуват плетеница от намеци и значения, които дори можели да бъдат интерпретирани, но не и преведени. Ако се обяснели правилно освен това щяло да се получи някакъв химн или възвание, отправени към Слънцето.

Всяка страна на диска е изписана с по 30 строфи, които по мое мнение трябва да бъдат четени от центъра към периферията. На практика в строфи I.a-III.a той ни информира за някаква „цивилизация, която изникна от морето и търсеше друга цивилизация“ и как тя имала успех. След това в строфа V.a-VI.a се разказва как разузнавачите били „последвани в летящите им къщи към новата земя“ от останалите, и как те „взеха със себе си народа на новата цивилизация в старата си родина оттатък морето“, така че един вид било сложено началото на една „обществена спогодба“. Строфа XXVII.в съобщава, че след един дълъг период на съвместен живот избухнали войни и нашествениците поробили коренното население на Крит и след това взели пленници. В строфи XXIX.b-XXX.b родината на поробителите е наречена „планета“, в която те отново се завърнали благодарение на своите „летящи къщи“. Заключителните строфи в края разказват как по-късно чужденците с летящите си къщи взели на своята планета и критяни, които не били пленници.

Дали това е минойската легенда за Седемте мъдреци?

По външен вид чужденците напомнят на американските индианци Ирокези. Също така е очебийна изпъкналата форма на главата, което може да се асоциира с въведения от Ехнатон култ.

За разлика от д-р Померанс изследователят на Античността Фридхелм Е. Вил твърди, че този диск съдържа данни, които са повече от 10000 г. Една от, постоянно повтарящите се фигури върху диска е изображение на глава на нашественик, който изглежда, че носи корона от пера, поради което някои учени са убедени в трансатлантическото влияние, а други предполагат, че има връзка с Атлантида.

Някои други образи от диска се откриват върху различни критски монументи, а също и върху двойните брадви. По островите на Егейско и Средиземно море също могат да бъдат открити тези писмени клейма. Забележителното е, че изображенията съществуват и в една друга по-голяма спирала от издълбани знаци на един кръгъл камък в Дендера. Да представим и да анализираме всички находки поотделно би надхвърлило обема на настоящата книга — но те са добре познати на научното съсловие!

Дали всичко казано дотук трябва да разбираме като указание за общия произход на египтяните и критяните?

През юни 1998 г. посетих изследователя на Античността Ф. Е. Вил и неговото семейство на остров Крит. Той ми разказа как е прекарал половината от живота си в изследване на диска и на данните, имащи връзка с него.

Съгласно изследователските резултати на учения дискът освен това е носител на азбуката за прочита на всички резбовани и издълбани камъни. Вил ми каза:

„Самият диск е една издълбана писменост, както и двойната брадва от Закро. При това резбите могат да бъдат прочетени както като система, така и самостоятелно. Същевременно той представлява глобус и астрономическа карта на човечеството.“

Противно на настоящото експертно мнение Вил е открил, че дискът съдържа надпис, който не само указва датата му на създаване, но съдържа информация и за някакво древно пътуване до Марс, за използване на атомни реактори още преди 7000 години, и за това, че времето, когато се е появило нашето цивилизовано прачовечество води към дълбоката древност преди 600000 години. Трябва ли да приемем всичко това насериозно?