Ердоган Ерчиван
Забранената египтология (4) (Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Verbotene Ägyptologie (Rätselhafte Wissenschaft und Hochtechnologie der Pharaonen), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Издателство „Дилок“, 2006

 

Jochen Kopp Verlag, 2001, 2002, 2003, 2004

История

  1. — Добавяне

Глава З
Кодирани послания

Подобно на гръцките храмове, римските амфитеатри или катедралите на европейското Средновековие, древноегипетските храмове също спадат към забележителните паметници на човешката културна история. Въпреки че в хода на книгата ще се запознаем с още няколко особени култови постройки, чиято възраст е на повече от 10000 години (!), съвременните египтолози, както и преди, отнасят най-ранната поява на египетския храм към времето на V династия (2348–2205 г. пр.Хр.). Но в действителност от Нубия до Средиземно море, от оазиса Сива до крайбрежието на Червено море над глинените колиби във всяко село и над няколко етажните сгради във всеки град са се извисявали монументалните пилони на храмовете. Това били светилища, които с мощните си оградни стени изтласквали всички обичайни постройки в покрайнините. Освен това тези светилища оформяли разнообразна гъста мрежа. По странен начин Боговете имали не само роднинска връзка помежду си, но живеели и като „Богове-гости“ в чужди светилища, и често култовите им образи се пренасяли по море и суша в съседните храмове. По тази причина Боговете и техните храмове очертали географската карта на Египет и превърнали страната в нещо като държава на Боговете.

Но каква тайна се крие зад тези постройки?

За появилото се в по-късна епоха юдейство знаем, че забранява изработването на идоли, а ислямът също възприема това табу от юдеите. В юдейството, както и в исляма, възниква културна традиция, отричаща всяко изображение на физичеки образи, в това число и на хора. Видът украса, който може да се види в египетските храмове и християнските катедрали, до днес остава чужд на синагогите и джамиите. Тази забрана отчасти идва от това, че всеки опит да се представи физическия свят се смята за богохулство или като усилие на хората да съперничат на монотеистичния Бог-създател — или дори желание да го победят. Зад догмата се крие дълбоко теологическо оправдание, което отчасти съвпада с древната питагорейска мъдрост и е възможно дори да е повлияна от него. Така истинският Бог може да бъде показан единствено чрез „ъгловия градус“, а не чрез изрисуването на различни образи. Затова в юдейството, както в исляма, образът на Бога може и трябва да бъде онагледен само с постройки, които се основават върху форми и числа, а не върху художествени изображения. Определени закони на космическия ред могат да станат видими единствено в изследването на геометрията.

Кой обаче е бил монотеистичният Бог, който през хилядолетията е представян само като число?

Към края на 1. век пр.Хр. римският архитект Витрувий разработил основните постулати за бъдещите строители, гилдии или „колегиуми“. Той например изисквал олтарите винаги да бъдат ориентирани на изток. Преди всичко не смятал архитекта за прост занаятчия, а настоявал той да е вещ в символиката на знаците. Освен това настоявал той да е изучил математическото изкуство и да е добре запознат с историческото наследство. Освен това архитектът трябвало да е увлечен по философията и да има познания по музика и астрономия. За Витрувий строителят всъщност бил един вид магьосник, който притежава цялото човешко знание и е посветен в законите на Вселената. Начело на тези закони според Витрувий стояла геометрията, която архитектът трябвало да използва, за да създаде „естетични пропорции“.

И следователно този, който иска да вникне в египетската представа за Космоса, при съприкосновението си с египетските храмове трябва да вижда света такъв, какъвто са го виждали египтяните — и са изобразили чрез камъка. Храмовете не изобразяват нищо друго освен умаления Космос. Това става особено ясно, когато човек доближи защитните стени на група храмове. Те не са изградени в прави глинени или каменни редици, а под формата на вълнообразни извивки. Съответно предположението е, че това символизира вълните на космическия „първичен поток“. До днес египтолозите познават 81 астрологически монумента, които имат очевидна връзка със звездното небе и респективно с космоса. Изглежда те обаче не са в състояние да видят нищо друго извън буквалното. Те, да кажем, забелязват една звездна карта на тавана на храм, какъвто е случаят с египетския архитект Сенемут, но изглеждат безсилни да разпознаят космически монумент, ако не е украсен със звезди!

Британският астрофизик сър Норман Локиър (1836–1920) е първият, който още през 1894 г. в книгата си „The Down of Astronomy“ („Началата на астрономията“) обръща внимание за възможна космическа ориентация на египетските храмове и в своята тогава все още нова теория въвежда относително прецизни дати за строежа на култовите паметници. В днешно време вече естествено не се смята за революционно, че предишните цивилизации са разполагали със знания да построят от хиляди тонове скална маса храмове, ориентирани спрямо космическите знаци. При това съществуват изумителни предисторически информации, които предлагат обяснение за истинските човешки корени.

В коптската книга „Звездното око на Космоса“ всъщност се разказва как някога Боговете на Златната епоха създали първите свещенослужители, които след заминаването на своите учители „… трябвало да разтълкуват космическите намерения“.

Употребената тук древноегипетска дума „arqi“, която завършва детерминатива с фонетичен знак и окончава с кръг с точка в средата, по отношение на небесните събития е категорично ясна. Значението на думата буквално означава „край на един период“. Този израз е обвързан с космическите наблюдения и между впрочем египетските жреци са го ползвали като означение в календарите си. Освен това като съществително то означава „зона“, а като глагол „обгръщам“ или „обикалям“, с което може да бъде мислено единствено „обиколното“ движение на небесните тела при астрономическите наблюдения. При персите и гърците „зоната“ винаги е обозначение за постоянното единство с небето, особено при отбелязването на Млечния път. Кръговата форма на „зоната“ й придава космическа сила и служи на египетските царе, точно както при германския Бог Тор, като „космически енергиен акумулатор“. Подобно на използваната по времето на европейския Ренесанс сродна латинска дума „arcere“, която означава „пристигам“, „обкръжавам“, „обхващам“, както и „обикалям“. Затова не трябва да ни учудва, че египетския „arqu“ е също така обозначение и за „учен“, „знаещ“ или „посветен“; т.е. човек, посветен в тайните на „arq“, който египтяните наричали „Адепт“ („мъдрец“). Съответно един „arqu“ бил някой, който добре знаел тайните на „arq“.

Древноегипетските учени предават тази древна традиция за астрономическото познание на бъдещите поколения като своеобразен „завет“. Вероятно затова, когато проучваме тяхното наследство, винаги отново и отново се натъкваме на практическата употреба на астрономическата геометрия и измерването на повърхностите. Това означава, че древните жреци, както казват нашите учени — без наличието на съвременна техника, са познавали „всеобщата геодезия“ още преди хилядолетия и биха могли да я прилагат при километрични разстояния.

Дали подобно комплицирано приложение изобщо е било възможно без намесата на съвременна апаратура?

Гръцката дума „геодезия“ е основно понятие в науката за измерване на земята (земемерство), което извършва земемерът. За целта геодезистът установява най-късото разстояние между две точки в дадено пространство с помощта на „геодезична леща“. Донякъде това не е никак лесно, защото в дадена отсечка често има дървета, планински възвишения и непреодолими водни маси, които биха могли да направят измерването на земната повърхност почти невъзможно. Но „Омфалските камъни“ на древните гърци от Делфи и Делос все още се пазят, и така в тях откриваме и още нещо: и двата са покрити с мрежи, изобразяващи решетка от географски дължини и ширини. Каква обаче е била тяхната функция? Гръцката дума „омфалос“ и латинската „umbilicus“ означават „пъп“ и по неизвестни причини тези предмети били „центъра на света“. Сигурно не е случайност, че в семитските езици „nabob“ означава „предсказвам“, а „nabih“ — „пророк“. Без съмнение тези означения ни връщат към шумерското NA.BAR., което означава „блестящ бистър камък, който обяснява“.

Най-важното светилище на исляма е „Кааба“, кубична сграда в Мека (Саудитска Арабия), в която е внесен свещеният черен камък, „Хадшар ал-асвад“. Вероятно „Кааба“ произлиза от еврейската дума „кабала“, което означава „получавам“. Светилището се намира на 10° източно от западния египетски меридиан и 10° на юг от северноегипетския град Бедет. Мистериозният „Хадшар ал-асвад“, който според нашите учени е най-обикновен астероид, е предаден съгласно учението на Мохамед — преди 3500 години от архангел Гавраил на пра-отеца Аврам (на арабски Ибрахим), който мюсюлманите също така почитат. Библейският патриарх Аврам едновременно се смята и като създател на „Кааба“. Професор Ливио Стечини от Харвардския университет предполага, че свещеният кламък от „Кааба“ първоначално е „… бил един от четирите…“, които били подреждани в определен ред (като „подобен на пирамида триъгълник“). Оттук професорът приписва на светинята тригонометрични функции, базирани на първоначалното им разположение. Платон също бил учуден от факта, че всички определени мерки на площи от Античността се състояли от триъгълници.

През 1973 година американският изследовател на пирамидите Питър Томпкинс пише в своята книга, излязла под заглавието „Хеопс — тайната на Голямата пирамида“, за „Хадшар ал-асвад“ следното:

„Ислямските предания наблягат на факта, че Кааба е бил първият център на Земята. Ядрото било съставено от четири камъка, образуващи квадрат, чиито диагонали сочели посоките север-юг и изток-запад. Съгласно египетските разбирания, диагоналът север-юг и диагоналът изток-запад образували пирамида.“

Всъщност мюсюлманската традиция предвижда всеки вярващ поне веднъж в живота си да извърши поклонение в Мека, рожденото място на Мохамед, за да се докосне или целуне свещения камък. Всеки, който предприемал „хадж“ („поклонението“), можел след това да допише към името си титлата „хаджи“. За много мюсюлмани „хадж“ означавало пътуване на много километри, за което трябвало да спестява цял живот. Когато поклонникът приближавал покрайнините на Мека, той обличал бели одежди от две части, а жените се забулват от глава до пети. В ранния ислям за това поклонение специално били давани координати, по които всеки мюсюлманин можел да се ориентира, независимо от това къде се намира, за да може да стигне до свещеното място.

Осемстотин години преди възникването на исляма римският учен Маробий пише за египетския произход на тези свещени камъни в текстовете си: „сега предметът се почита повече от асирийците, отколкото в египетските ритуали“. Египтяните наричали тези свещени камъни „хен“, което може да бъде преведено с „кутия“. Този предмет бил приписван на чакалоглавия Бог Анубис. До „кутията на Хепри“ Изида и Нефтида били оплаквачките, седнали върху трона над „надгробната могила на Озирис“. Други антични текстове — като тези на асирийците, говорят дори за странните технически качества на тези камъни:

„Това бяха камъни на Боговете, които можеха да говорят и да шепнат. Хората не можеха да знаят техните послания, народът на земята не ги разбираше.“

Дали подобно на египетските Джед фетиши под това не трябва да разбираме ранна поява на телекомуникационни апарати?

Приликата между фетишите Джед и съвременните телеграфи е поразителна! Древните предмети вече не съществуват, но доколкото знаем, археолозите намериха при разкопки дубликат на Омфал в Делфи, което в римско време вероятно още поставяли пред храма. Според легендата старогръцкият Бог Зевс искал да открие центъра на света и за целта пуснал два орела да летят в противоположни посоки. Впоследствие орлите се срещнали в Омфал в Делфи и така фиксирали новия център на нашата планета. Според гръцкият географ Страбон, както върху египетския „хен“, така и върху Делфийския „Омфал“ имало две скулптури на птици, символизиращи старата легенда за Зевс.

Кой гениален античен майстор или математик е бил в състояние да пресметне подобно нещо?

Свещени писания като Стария завет или Корана са кодирани с мистериозна цифрова система, която едва с модерната техника на 21. век успя отчасти да бъде разшифрована. Що се отнася до Корана, през 1998 г. мюсюлманинът Рашад Калифа с помощта на компютър успя да открие, че числото 19 (5+14) играе важна роля в него. При римляните и гърците например петицата е символизирала бракосъчетанието на женското четно 2 с мъжкото нечетно 3, но също така е и „сватбено число“. Питагор дори го издига до бракосъчетание между Небето и Земята. Особено значение петицата има и при манихейците (5 сина на прачовека, 5 свещени дървета, 5 дяволски сили и т. н.) и преди всичко в джайнизма (5 степени на монашеството, 5 елемента, 5 цвята и т. н.). Древният китаец е познавал петте елемента, петте небесни посоки и петте атмосфери на нашата Земя още от незапомнени времена. Освен това в древно Мексико (Хуракан) и в древен Египет петият час на нощта бил посвещаван винаги на Бога на смъртта (Озирис). Обикновено числото 5 ни препраща към петте Христови рани, а в исляма — към петте стълба на благочестието.

А какъв е случаят с 14?

Четиринадесет е старо лунно число и обозначава половината от обиколния ход на Луната. Тази символика вероятно се крие в един Вавилонски разказ, отнасящ се до Бога на войната Нергал, който бил съпровождан от 14 други Бога през подземното царство. Трябва да се отбележи, че и в рамките на египетската митология, след един атентат Озирис се разпада на 14 парчета. Освен това в исляма азбуката е разделена на 14 слънчеви и 14 лунни букви и — подобно на християнството като двойна 7-ица добива съвсем определено значение. Например Коранът е разделен на 114 сури, което отговаря на 6 х 19. Деветнадесет е идентифицирано от духовника Рашад Калифа като сбора от дванадесетте знака на Зодиака плюс седемте познати през древността планети, включващи Слънцето и Луната. Седмицата обаче би могла да е знака и на Орион, който в древноегипетския език съответства и на Бог Озирис. Освен това всички сури в Корана до деветата започват с „В началото…“. Числото 9, подобно на 7, символизира съвършенството и редовно се използвало в миналото при разделяне на земните площи. Например в един квадрат осем разчертани полета обкръжавали деветото в средата, което китайците наричали „Императорското поле“.

На юдаизма също не са чужди подобни цифрови приложения — но с каква цел? Съгласно юдейските историци първоначалният културен център на юдеите не бил Йерусалим, а хълмът Гаризим, строго геофиксирана точка на 4° източно от основната разделителна линия на Египет. Едва 980 г. пр.Хр. с построяването на Соломоновия храм културният център бил преместен в Йерусалим.

Как обаче правилно да разтълкуваме тази загадка.

Със започването на ранния Ренесанс европейските катедрали били строени във формата на кръст и по всички антични правила олтарите били обърнати на изток. Ето защо главният вход бил на западната страна, в основата на кръста, което означавало, че вярващите, които влизали в храма, ще се движат в източна посока. В християнските църкви това символизира възкресението на Исус: Строителите трябвало да се придържат към тези религиозни изисквания и така спазвали християнския канон. За целта те си служели с геометрия и математика, за да изразят по символичен начин литургичната функция на християнския култ. Отделните архитектурни елементи на църквите открай време притежават дълбок религиозен смисъл. Куполът на църквата изобразява описания в Стария завет небесен свод, а олтарът символизира върха на Христовия кръст. Както предстои да видим в глава шеста, тази традиция на „наблюдаващата астрономия“ ни връща в мегалитната епоха отпреди 15000 години.

Също и при древноегипетските храмове принципът на свещената геометрия бил строго съблюдаван. Но това едновременно означава, че древните постройки не казват нищо за целта и функцията на съответните монументи. Ето защо задачата на всеки изследовател е да открие символичното значение на един такъв проект и неговата връзка с култовата обредност.

Тогава какъв трябва да бъде подходът?

В началото на 1999 година в местността Бахария, на 345 км от Кайро американска археологическа група попадна на цяла долина с мумии. Куриозното в случая е, че това гробище с хиляди мумии не беше открито от учени археолози, а от едно магаре, чиито преден крак случайно пропаднал в дупка, оказала се проход към гробището. Египтологът д-р Захи Хауас, който през 1999 г. се спусна в гробницата на египетските висши сановници, споделя:

„Не можех да повярвам, че съществуват толкова запазени мумии. Очите на някои от тях ме гледаха така, сякаш все още бяха живи.“

Естествено Хауас не е могъл да прецени състоянието на всички мумии, но както установил при по-нататъшните си наблюдения, те съвършено се различавали помежду си, което накара египтолога да ги сравни с фантастичните мумии на Холивуд:

„Някои мумии, които бяха увити единствено с ленени кърпи ми напомниха за онези, които показват холивудските продуценти.“

Отговарящият за това откритие египтолог проф. Леонард Леско от университета Браун в Роуд Айланд в случая дава напълно недраматично обяснение и датира на приблизително 2000 години всички мумийни находки.

„Това е най-значителната находка на мумии от тази епоха. Те означават толкова много, тъй като гробището беше все още непокътнато. Докато Тутанкамон и Рамзес били погребвани в монументални единични гробници, тук става дума за гробници на висши служители и заможни земевладелци!“

Още преди 500 години арабският лекар Абдар-Рахим Ал-Каизи в 20. глава на „Хитата“ дава информация вероятно за същите мумии и за такива, които е видял в околностите на Хеопсовата пирамида. Ал-Каизи при това описва тайнствено място, където имало натрупани едно върху друго огромно количество необикновени мумифицирани тела. Той впрочем разказва, че кожата на тези мумии, за разлика от останалите, била „от жилава кожа“, поради което въпреки хирургическите интервенции, които извършил, той не успял да отдели техните крайници. Абдар-Рахим Ал-Каизи категорично не дава информация за хора, а за човекоподобни същества:

„Техните тела приличаха на нашите, но не бяха високи на ръст. Нищо не беше паднало — нито косъм, нито друго нещо от телата им. Между тях нямаше нито един старец, нито един с побелели коси.“

Какво имаше предвид д-р Захи Хауас, сравнявайки долината с мумиите с Холивуд?

Религиозните ритуали, изпълнявани след смъртта на египетски сановници или царе, в действителност представляват ритуали на прераждането. Някои ги наричат „ритуали на Озирис“: защото след смъртта си царят се отправял към Озирис и се възнасял в неговото небесно царство, намиращо се в съзвездието Орион. По въпроса проф. Ерик Хорнбург пише в „Египетските книги за отвъдното“ следното:

„«Дуат» още не може да бъде приравнен с подземното царство, а се отнася към небесните пространства.“

Затова в смъртта на човека египтяните не виждали края на живота, а момент на преход към място, където човекът можел да запази своята индивидуалност. Друга съществена част на ритуала е раждането на новия цар като Хор, който, от своя страна, също корелира със звездите, както показва текстът от пирамидата 632, d:

„Хор, който е в Сопдет“

От своя страна Сопдет не е малко съзвездие като Сириус, за което ще чуем и други разни неща. Защото в най-старите религиозни афористични сборници, като тези от текстовете на пирамидите или тези от записаните на папирус книги за мъртвите, древните египтяни са ни завещали знанията си за тази двойна звезда.

Какво обаче представлява Египетската книга на мъртвите?

В зората на египтологията преди всичко проф. Карл Ричард Лепсиус (1810–1884) нарича този афористичен сборник „Библията на древните египтяни“. Книгата на мъртвите всъщност е нещо подобно на молитвеник, в който са запазени афоризмите на писателите Хунефер, Ани и жрицата на Амон — Анхай. Отделни афоризми били полагани в гроба заедно с мъртвеца като ги поставяли или в саркофага, или просто ги завивали в превръзките на мумиите. Целта на тази манипулация била по време на пътуването до подземния свят (Дуат) мъртвият да намери верния път до своето местоназначение „Вернес“. В Книга на мъртвите, състояща се от 190 части, се съдържат и указания, които ориентирали умрелия при прекосяването на различни области от „скритото пространство“. От текстовете на пирамидите знаем, че за пътуването си обожественият цар трябвало да има при себе си ритуална храна за пет хранения. Свещеното ядене се сервирало по време на три престоя в Небето и на два престоя на Земята. За храненето на Земята отговаряли жреците хенту. За целта била провеждана „церемония по отваряне на устата“ на царските скулптури в петте ниши между външния и вътрешния храм на пирамидата. Всяка от тези статуи олицетворява някакъв аспект на царя.

Според твърденията на папируса Абусир средната статуя изобразява царя като Озирис/Орион, а двете крайни статуи символизират двете части на Египет (долен и горен). Значението на четвъртата и петата скулптура все още не е разгадано от египтолозите и за момента е напълно неясно, както твърди американският египтолог проф. Марк Ленър:

„Ние не знаем какво трябва да изобразяват четвъртата и петата статуя във външния и вътрешния храм!“

Личното ми мнение е, че четвъртата и петата скулптура, както и средната, са свързани с небесните събития. Те са божествените звездни връзки Орион/Озирис/Асар, Сириус/Изида/Сопдет и Алдебаран/Ра/Сетех. Във връзка с обичая жреците хему-Нетер извършвали специален ритуал, в който напълвали една кана със светена солена вода, обикаляли и ръсели с нея около пирамидата. Тази церемония жреците наричали „пътят около пирамидата на хему-Нетер“. За целта двама хему-жреци излизали през южната врата на вътрешния храм и се връщали през северната врата. По мнението на нашите египтолози това обикаляне по часовниковата стрелка символизира движението на небесните тела. Връзката с отвъдното на тези звезди египтолозите забелязват в 75 изображения на подземните аспекти на Озирис, които картинно са изобразени в гроб KV 17 на цар Сети I. При това всички текстове с афоризми отново са посветени на Тот, Бога на писателското изкуство. Те били записвани дори и в Новото царство, въпреки че традицията достига чак до зората на древен Египет. Понятието „книга на мъртвите“ всъщност е въведено от Лепсиус, който освен това по съвсем случаен признак разделя книгата на отделни части. През 1886 г. неговият швейцарски ученик д-р Хенри Невил събира всичките 1844 известни афоризма в книгата „Египетска книга на мъртвите от XVIII до XX династия“, която и до днес си остава най-авторитетно издадения текст. Книгата на мъртвите обаче е разпространена и под имената „Книга на слънчевата Литания“, „Книга на портите“, „Книга на скритото жилище“, „Книга на диханието“ или „Книга за това, което е в Дуат“.

Както вече казах, научният свят смята, че тези „книги“ от своя страна са версии на по-стари базови произведения на древни текстове, които разказват за небесното пътуване на Ра и според по-късни извори обрисуват благия задгробен живот на поклонниците на Озирис. В случая научните теории на нашите египтолози обаче не обръщат внимание на „магическите“ аспекти в текстовете. Загадъчното „око на Хор“, в което ставало пътуването, е самостоятелен предмет, един обект, в който царят влизал и чийто цвят се изменял от син в червен. Говори се също така за самозадвижване на обекта и за врати, които се отваряли сами. В подземния свят, обитаван уж само от духове, се споменават и подпори на мостове и медни кабели. Освен това древните египтяни вярвали, че между Земята и Небето била разпъната огромна мрежа, в която царят с ладията можел да се оплете. За да избегне тази опасност, той използвал знанието си за отделните елементи и за взаимовръзките им в мрежата.

Защо обаче в текстовете се говори за цар, възнасящ се към Небето, когато преображението го отвежда в подземния свят?

Всички стихове намекват, че в пътуването си през Дуат умрелият цар в действителност изминава старият път на Боговете. Следователно възниква въпросът дали в нашите съвременни представи тези текстове не са някакви фантазии, превърнали се в митология, или пък са описанията и преображенията на едно симулирано пътуване, което някога Боговете наистина предприемали? При всички изображения Бог Озирис играе първостепенна роля.

Озирис е гръцкото означение на Бога от Нил Ас-Ар, който древноегипетските автори изобразяват седнал на трон или като око. Първоначалният смисъл на това изображение обаче с течение на времето бил изгубен. От по-нови текстове във всеки случай знаем, че това божество винаги е свързано със съзвездието Орион. Британският професор по египтология Ърнест Алфред Уолис смята, че:

„Древните египтяни в действителност знаели за първоначалното значение на името «Ac-Ар» толкова малко, колкото и ние днес. Освен това те не са имали по-добри източници от нашите, за да получат информация.“

Женският вариант на Ac-Ар е Ac-т, в основата, на който по всяка вероятност лежи същата представа. Ac-т не е някакъв обичаен образ като Богинята Изида, която от самото начало е във връзка с двойната звезда Сириус. В случая е интересно, че народът Бозо, живеещ в западна Африка нарича невидимия за човешкото око спътник на Сириус „Сириус В“ — „звездно око“. При древните египтяни е съвсем типично Озирис (Орион) да бъде съпровождан от Изида (Сириус), при което жреците наричали Озирис както казах — по неизвестни причини „око“. Освен това Бозо апострофират Сириус като „седящ“, при което „мястото“, респ. „трона“ е йероглифният знак за Изида. Всичко това случайност ли е?

Що за тайна се крие зад това древно завещание?

Гръцкият философ Плутарх (46–122 г. сл.Хр.) в глава 41, 61 на своята „Peri Isidos“ пише:

„Под Анубис се разбира хоризонталният кръг, който отделя невидимата част на света — те я наричат Нефтида — от видимата, на която дават името Изида, и тъй като кръгът докосва както царството на светлината, така и на сянката, може да принадлежи и на двете, от което идва тяхната представа за подобието на Анубис и кучето, защото забелязали, че кучетата бдят както през деня така и през нощта.“

Вероятно Плутарх описва астрофизичните свойства на системата Сириус, за които неговата съпруга — египетска магьосница — сигурно му е разказвала. Американският ориенталист Робърт К. Г. Темпъл коментира казаното от Плутарх по следния начин:

„Човек може да приеме описанието като описание на системата Сириус, но въпреки това тук се натъкваме и на опит да бъде изяснен символът на кучето, който винаги ни отвежда към Сириус, защото винаги се е казвал «кучешката звезда». […] Когато в египетските текстове се заговори за Сириус почти без изключение става дума и за небето и дори за небесни пространства, които описват като водни и растителни: може би указания за водните планети на Сириус?“

Когато разглеждаме небесните пътища описани в древноегипетските книги за подземното царство, техните съответствия обикновено могат да бъдат намерени в земните пътища. Както Нил за египтяните представлявал основна транспортна артерия, по същия начин в млечния път те виждали „подземния световен поток“, който ладията на Ра трябвало да премине, за да стигне до своето местоназначение. Най-точният път на ладията описва „Амдуат“, който освен това е единствената книга за подземното царство, с оригинално заглавие: „Текст за скритото пространство“. Освен това тя е първата изцяло илюстрирана книга, в която текст и картина образуват единство — текстовете навсякъде обясняват картините. За Амдуат проф. Е. Хорнунг пише:

„Изчерпателните уводни страници изтъкват «знанието», което книгата предава, при което обещава «девет пъти» (на египетски — «много пъти») «знание» за отвъдни феномени; така тя дава цялостна представа за съдържанието на Амдуат.“

Египтологията освен това предполага, че Амдуат всъщност описва пътуването на Бога на Слънцето през дванадесетте часа на нощта — от неговия залез до сутрешния изгрев. В него учените виждат единствено религиозен трактат, който въвлича починалия божествен цар в ежедневното движение на Слънцето, въпреки, че и в този случай Хорнунг признава:

„Времето се явява като безкрайно лъкатушещо, оцветено в синьо змийско тяло, заобиколено от дванайсетте часа на нощното пътуване, които тук са изобразени с женски фигури, но в текста се споменават и като 12 змии.“

За Озирис Хорнунг казва:

„Озирис е споменаван постоянно и многократно е рисуван, но той остава напълно пасивен и в целия Амдуат не взема думата.“

Целта на петия час от пътуването се нарича „Вернес“, селение на Озирис, което се намира на 429 божествени мили от Земята в „скритото пространство“ („подземния свят“).

По-нататък стиховете обръщат внимание, че по време на цялото пътуване се приема само вегетарианска храна и че екипажът на кораба от увити в черно мумии оживяват след „кацането“:

„Ра им извика: когато ви намерих бяхте за оплакване, и телата ви бяха се затворили над вас. Но ето, че вдъхнах дихание в ноздрите ви и отредих вашето преображение.“

Професор Хорнунг интерпретира това място от „Книгата на портите“ в „Нощното пътуване на Слънцето“ като „възкресяване на мъртви“!

Защо обаче мъртвите трябвало да вземат със себе си храна и преди всичко да възкръсват?

Отговорът е, че пътуващите персони, които Ра придружавал до Вернес, вероятно не са били никакви мъртъвци, а хора, опаковани в „Ах“, които предприели една неразбираема за днешните египтолози космическа одисея! Въпреки предложението на Ерик Хорнунг, че „… «Ах» е обвивката, в която мъртвецът можел да продължи да живее като цялостно същество, изхождайки от смисъла на думата — нещо като «светлинен дух»…“, научният свят продължава да го интерпретира като „религиозна ерес“. Но както древните египтяни под „долу“ разбирали „горе“, така с думата „Ах“ те описват нещо друго: те означават някаква „обвивка“, която за днешните астронавти би представлявала космическия екип. По време на пътуването през „небесния свод“ въвеждали хората от ладията в сънно състояние. Вероятно оттук по-късно възниква култът за мумификация. Защото само „яру“ („божествените гребци“) — които отговаряли за правилния курс — си запазвали правото да останат будни по време на пътуването. Но накъде води тази космическа одисея? Понятието „джетру-нетер“ („jtrw.ntrw“), превеждано от египтолозите като „божествени мили“, преведено правилно всъщност означава дословно „светлинно отдалечаване“. Подобно по смисъл е използваното днес от астрономите понятие за определяне на космическото пространство и при определяне на разстоянията между звездите — „светлинни години“. Светлинната година е отсечката, която един светлинен лъч изминава за една година при скорост 300 000 км/сек. (9,46 билиона километра). Като мярка за отдалечаване днес, разбира се, е приет „парсекът“ (паралакс-секунда), който е равен на 3,26 светлинни години. Но иззад древноегипетското обозначение „джетру-нетер“ се крие астрономическа мярка, според която един „джетру-нетер“ е равен на 189,2 милиарда километра. Сборът от 50 египетски „светлинни отдалечения“ („джетру-нетер“) следователно е равен на една светлинна година, което е точно 9,46 билиона километра. В тази връзка е интересно и това, че космическата стойност 189,2 разделена на един египетски лакът, равен на 0,525 сантиметра, дава точно 360° и 38 минути на хемисферата.

Отново случайност?

При всички дълги варианти на първата описана отсечка, измината от Ра, без изключение винаги се споменава числото 309 „джетру-нетер“ (JN), докато късите варианти в гробницата на Сети I и Рамзес II се различават, съответно — 2 х 480 JN и 100 + 90 JN. Абсолютното преодоляване на отсечката от 429 „jtrw.ntrw“ в стиховете се съпровожда от израза „hm.t sn.t psd“, който може да се преведе като „светлинно отдалечаване без светлина и лъчи“. Това означава, че в случая не става дума, както твърди египтологът Кристиян Лайц, за движението на Слънцето, а именно за онези „божествени мили“, които по мое мнение могат да бъдат идентифицирани като „светлинни години“ и с които древните Богове измервали разстоянията в пътуванията си през звездния космос. Разстоянието до местоназначението „Вернес“ съответно възлиза на 429 „джетру-нетер“, което е точно 8,54 светлинни години. Този резултат е приблизително равен на междинното пространство между Земята и системата Сириус, чиито стойности според нашите астрономи варира между 8,4 и 8,7 светлинни години. Вторият и третият час в Амдуат освен това говори за „хора-земеделци на Вернес“ и за това как от Сириус се връщат отново на родната си планета: „След пребиваването във Вернес яру на Ра гребат в тези селения 309 + 120 джетру-нетер. По този начин картините на подземното се отразяват в скритото на Дуат. […] Началото на писанието принадлежи на Запада, жертви им се правят едва на Земята.“

Ако изтълкуваме един пасаж от Книга на мъртвите, според който дължината на подземния океан е 1000 „джетрунетер“, странно, но получаваме положението на нашата Слънчева система по отношение на външната й граница с нашата галактика.

Според египтолога д-р Ян Асман египетските жреци-учени дори имали понятие за персонификация на времето:

„Понятието «нехех» е обозначение за виртуалното време.“

Защо това древно знание просто се игнорира от по-голямата част египтолози?

На 10 и 11 април 1998 г. в Берлинския Residence & Congress Hotel ESTREL се състоя Първият международен конгрес по Забранена археология, в който взеха участие 23 специалисти от различни области на науката. Освен представителите на науката към отбрания кръг активни участници с интересните си доклади се включиха и известните популяризатори на науката Ерих фон Деникен и Йоханес фон Бутлар. Също така бяха поканени професор Дитрих Вилдунг, директор на Германския археологичен институт (египтология) в Берлин, както и неговият заместник Карл Хайнц Призе. Тези господа обаче имаха основателна причина да избягват неудобни въпроси и не можеха официално да вземат участие в научния обмен. При това трябва да се знае: има различни нива на археология. Първо, има такава, която с метла и лопата прави разкопки — т.е. полева; има и друга — вторична археология, настолната, която се занимава с оценяване на находките и работи по надписите. Съществува и една различно ниво, така наречената „забранена археология“, която е толкова секретна, че дори и международните факултети и археологическите институти не знаят почти нищо за нея.

Някои от посветените в нея се срещат в сезонните ваканции на предварително уговорени места и обсъждат появилите се куриози и находки, на които търсят обяснение. На една такава среща през септември 1996 г., в която участвали единадесет археолози, се обсъждал странен случай от околностите на Мемфис.

Още през 40-те години при въздушни снимки беше локализирана особена находка на 1100 км югозападно от платото Саккара. До 1995 г. египтолозите проявяваха нищожен интерес към това място. Но при проучването на земята от Stanfort Research Institut (SRI) под ръководството на професор Марк Ленър беше открито второ плато с размери 800 х 400 метра. Археолозите можаха да докажат, че на това място някога трябва да е имало каменна постройка двойно по-голяма от пирамидата на Джосер и построена още преди нея от „камък“. Въпреки че новооткритото плато за разлика от Саккара няма надземни постройки като пирамиди или храмове към него бе проявен особен интерес. Защото, както изглежда, там има само един ареал от 320000 кв. м. площ и очертаното от него плато. Директорът на Саккара д-р Мохамед Хаграс нарича това място „Гизр ел-Мудир“, което означава приблизително „голямата крепостна стена“. Ако обаче човек разгледа тази местност с далекоглед, надлъж и нашир няма да забележи нищо друго освен пустинния пясък. Още по-странното е, че освен археолози, от това място се интересуват египетските военни и NASA. Първоначално д-р Ян Матюсън от Nationalen Museen Schottlands започна нови проучвания с техника, използвана при петролни сондажи. Но след 1997 г. на мястото повече не се забелязват археолози. Вместо тях — само войници, които освен това поеха управлението над местността.

Но с каква цел?

Въпреки че вече се бяхме споразумели за цената, сателитните снимки, които поръчах в началото на 1998 г. чрез бюрото на д-р Дех, до днес, без всякакво обяснение, липсват. А египетските власти отказаха да ми издадат пропуск с изследователска цел за месец август 1998 г. Обяснението простичко гласеше, че това било зона на военен периметър. Въпреки че египетските военни още в началото на 1996 г. официално освободиха забранените територии около Дашур и Саккара.

Какво толкова тайнствено обаче би могло да има в този каменен фундамент?

Факт е, че изследователската група със съдействието на военните издигна на границата на платото хангар, в който беше създадена съвременна лаборатория, както и телекомуникационен център. Освен това, от сигурен източник зная, че в Гизр ел-Мудир е намерено подземно съоръжение с храмови колони, оборудвано с модерно изглеждащ хидравличен механизъм, който без съмнение не е дело на египтяните.

Какво трябва да означава всичко това?

Възможно е 2000 годишният Папирус 604 на Британския музей в Лондон да съдържа отговора. От него научаваме за събития, които трябва да са се случили преди 3500 години. В тази легенда младият жречески син Си-Осир води баща си Сети Хаемвес (син на Рамзес II) в подземния свят, намиращ се западно от Мемфис. Наистина повече от една трета от текста е загубен, но на базата на фрагменти на друг един папирус смисълът може да бъде проследен: и така, един образован мъж; някога полудял по Магическата книга от златния сандък на Бог Тот. В тази книга имало два афоризма. Когато човек прочетял първия, омагьосвал небето, земята, подземния свят, планините и водите. Когато прочетял втория афоризъм, то той в подземното царство можел да приеме своя земен образ. След продължително търсене Сети Хаемвес успял да намери това тайнствено място, което било снабдено с божествени „стълбове-Иби“, но не успял да открие тайнствения златен съндък, в който се намирала книгата.

Дали древният текст с „Иби“ има предвид… хидравлични колони?

По-нататък папирус 604 разказва как момчето Си-Осир заедно с баща си по-късно отново пристигнали на същото място, западно от Мемфис. Така те се озовали в подземна сграда „със седем големи зали“. Било подобно на фабрика място, в което имало големи колела и въжета, „задвижвани от хора“. Освен това в приказна форма се разказва и за „срещи с Боговете“, при които Боговете определяли задълженията на хората. Тук за пръв път подземния свят е описан като място, до което човек може да стигне още преди смъртта си. Освен това мястото, което човек можел да напусне по всяко време, този път не се намирало в областта Дуат, а западно от Мемфис. Възможно ли през 1995 г. SRI да е открил точно това място?

И защо въобще нашите учени практикуват Забранената египтология?

Дали от политически или мирогледни съображения? Защото всеки сериозно ангажиран с работата си египтолог, който се впечатлява от особения живот на Тутанкамон, който първоначално се казвал Тутанхатон и чийто чичо Аменофис IV и леля Нефертити същевременно били и негови тъст и тъща, би постъпил добре, ако разгледа още веднъж задълбочено скритите причини на това, което се е случило.

През януари 1907 г. британският археолог д-р Едуард Еъртън открива една разрушена от вода недовършена гробница (KV 55) в Долината на царете. Тъй като картушите били разхвърляни навсякъде археолозите първоначално предположили, че открили гроба на царица Тейе, защото очевидно ставало въпрос за женска мумия. След като обаче предварително припознатите като женски белези, специално тазовата област на скелета, били сравнени с пластики на цар Аменофис IV (Ехн-Атон) тогава изследователите решили, че са разпознали мъртвия цар-еретик. Решението се базирало изключително на това, че по-новите изследвания изглежда защитават предположението, че той е страдал от „синдрома на Бабински“ („Distrophia adiposgenitalis“). При мъжете болестта протича със закърняване на външните и вътрешните полови белези. Но едно по-точно чуждо изследване под ръководството на проф. Джефри Мартин междувременно предположи, че мумията вероятно е тялото на Семенхкар. Преди обаче изследванията да могат да бъдат завършени, трупът заедно със саркофага изчезна за около седемдесет години.

В края на 2000 година берлинчанинът д-р Ролф Краус намери първата отправна точка за обяснение на безследното изчезване на мумията. За нейното „укриване и кражба“ д-р Краус обвини проф. Дитрих Вилдунг и съпругата му д-р Силвия Шоске. Както твърди Краус, от 1971 г, мумията била неофициално притежание на Археологическия музей в Мюнхен. Тя стигнала до музея по черни канали и с криминални машинации.

Единствено, защото д-р Ролф Краус някога заемаше поста на Вилдунг и вместо него от Берлин поканиха мюнхенския професор, между двамата съществува някаква връзка. Само благодарение на това обществеността успя да научи нещо за машинациите на археологията, за които Краус казва:

„Вилдунг не иска да предизвиква никакви напрежения. Съвместната работа с него никак не беше лесна. Но това поведение ще има последици.“

Но какво беше особеното в тази мумия? Извършените междувременно кръвно-групови тестове, изследвания на тъканта и измервания на черепа показаха, че относително неизвестния Семенхкар би могъл да се окаже брат или полубрат на Тутанкамон. За да могат да се получат по-точни резултати, през есента на 2000 година египетският мумиен експерт проф. Искандер поиска ДНК-тестове и получи съгласието на египетското Ведомство по антична култура. Директорът на това направление д-р Габалах Али Габалах подписа няколко договора за провеждане на ДНК-тестове с японски университети във Вадзима и Ногата. Малко преди тяхното провеждане обаче цялото начинание беше прекратено без никакъв коментар.

Каква беше тази внезапна промяна в намеренията?

Вероятно е свързана с ислямското население на Египет и с дългогодишните проучвания на проф. Вилдунг! Дори резултатите на Вилдунг да не са официално признати, защото са придобити нелегално, въпреки това те си остават част от египтоложкото знание. Филологическите изследвания на саркофага всъщност не само показаха роднинска връзка между Семенхкар и Тутанкамон, а дори че тази мумия вероятно се отнася до библейския „Аарон“! Според енциклопедията на International Bible Students Association в Ню Йорк Аарон е роден в Египет и е по-големият с три години брат на Мойсей. Въпреки разликата във възрастта, Аарон служел на Мойсей като „уста“ (Атон=Ра=уста?) и бил този, който докарал на царския двор на фараона десетте беди (Изх. 7:1,7 и 7:9 — 12,19,20).

Как трябва да разбираме всичко това?

Британският египтолог д-р Питър Клейтън всъщност нарича наследника на Ехн-Атон не Тутанкамон, а Семенхкар:

„Формално наследникът на Ехн-Атон бил Семенхкар, може би по-младият брат на царя…“

Доскоро египтолозите изразяваха мнението, че титлата „нефер-нефру-Атон“ се отнася единствено до съпругата на царя — Нефертити. Както египтологът д-р Юрген фон Бекерат откри, тази титла обаче е прикачвана „винаги само към мъжки имена“. За разлика от мнението на д-р Ролф Краус относно фараонската титла „анхет-хепрур“ Бекерат смята:

„Противно на възгледа на Краус, който в случая иска да разпознае Мерит-Атон, нейното изображение достатъчно ясно говори за положението й на съпруга на Семенхкар; в египетската представа не е възможно една жена, която веднъж е била «фараон» с всичките божествени аспекти, по-късно да изпадне в «земно» положение на съпруга на царя.“

Следователно този цар, както и Аарон и Мойсей, трябва да е управлявал заедно с царя-еретик, при което дори надживял Ехн-Атон с три години. Така според мен разликата във възрастта, дадена в Стария завет, е заимствала от прочутия пророк. Юрген фон Бекерат всъщност забелязва и нещо друго:

„Изглежда че Семенхкар трябва да е надживял Ехн-Атон, дори и за кратко време. Тогава трябва да е променил името си «Семенхкар», което по всяка вероятност е било истинското му рождено име и което като нефер-хепрур е носил като съ-регент на Ехнатон.“

Кой в действителност е бил библейският пророк Мойсей?

На една друга среща на „Забранената египтология“ през ноември 1997 г. ставало дума за находка в Калабша, намиращ се в близост до язовира Насер. По информация на изследователя и научнопопулярния журналист Манфред Димде един египетски археолог открил двоен гроб на царя-еретик Аменофис IV и жена му Нефертити. Малко особеният фараон Аменофис IV, за който някои египтолози дори смятат, че е жена, по време на своето 16 или 20 годишно управление премахва всички древноегипетски Богове, оттогава се нарича „Ехн-Атон“ и заповядва валидността само на един Бог — Атон. След това се отказва от престола си в Тебен и на 220 км северозападно от него създава „Ахет-Атон“, днешният Тел ел-Амарна. С това фараонът се опитал да промени древната геодезична система на Египет, с което моментално настроил жреците срещу себе си. Това много напомня за демонстрацията на сила на Аарон и Мойсей пред „високия дом“ („фараона“).

Иначе защо след кончината на Ехн-Атон граничните камъни на новопостроения град до Тел-Амарна били потрошени?

По мнението на днешните египтолози без въведения от Ехн-Атон монотеизъм не би възникнало вярването в извънземни същества. Германският историк Леополд фон Ранке (1795–1886) разбрал това още през 19. век:

„В традицията на племенния природен култ не може да има никаква история за човешкия вид. Тя добива очертания едва чрез монотеизма, който се откъсва от този природен култ.“

Дали наистина историите за пришълци започват едва преди 3500 години?

Както видяхме дотук, отговорът е категорично „Не!“. Защото освен новата вяра само в един единствен Бог цар Ехн-Атон въвежда и нова визия, която заимства от старите архивни записки: още в детска възраст деформирали главите на всички от царската фамилия и ги подготвяли за новите религиозни представи. За целта поставяли детските глави в специално направени менгемета, за да може черепът да бъде контролирано деформиран по време на растежа. Единствената причина за това мъчение било желанието човекът да онагледи своя непосредствен божествен произход.

Какво толкова тайно имаше обаче в наскоро открития гроб на Ехнатон?

След като някакъв археолог, да го наречем Абдул Хасан, седмици наред търсил в руините подходящи експонати, на мястото, където били спрели товарните животни, той забелязал 60-сантиметров издялан каменен къс. След по-внимателен оглед установил, че ставало дума за проход, чиито стъпала отвеждали до подземна гробница. След продължилите четири години разкопки била намерена шахта, дълга 21 метра, която водела до древноегипетска гробница. От надписите на двойния гроб станало ясно, че става дума за Ехн-Атон и Нефертити! За Абдул Хасан Манфред Димде казва:

„Мъжът беше разколебан, защото след Тутанкамон това можеше да се окаже втората по важност находка в Египет. Но по политически причини му бе отказано да бъде вторият Хауард Картър.“

На 27 март 1997 г. археологически екип от международни експерти отвори гроба и веднага след това го запечата. Това категорично показа, че очакваната от Хасан слава засега се отлага. Тези хора обаче въпреки всичко се постарали да оставят някакво съвременно доказателство за присъствието им, поради което неопровержимо да се окаже, че: „Ние вече сме били там“. След голямото си учудване относно възникналата тайнственост от страна на египетските власти, отговарящи за античното наследство, нещастният египтолог също оставил нещо след себе си. Той се решил да постави под вече отворения капак на саркофага на Ехн-Атон едно шише от „кока-кола“, което без съмнение ще трябва да докаже, че археолозите вече веднъж са отваряли саркофага. Освен това имало подхвърлени и други улики, за които обаче археологът не иска да говори.

Защо обаче гробът официално отново беше затворен?

Причината за запечатването се крие в резултатите на две изследователски комисии на Британския музей в Лондон. Защото в този гроб имало и множество други ритуални аксесоари и малки фигурки на Богове, приличащи на Богинята Изида. Две от фигурите били занесени в Лондон и там установили, че те са на възраст между 8500 и 10000 години! Или Ехн-Атон и Нефертити трябва да са се върнали към по-старите реликви, или трябва да датираме появата на Ехн-Атон на повече от 3350 години. Аз лично клоня към теорията за по-старите реликви, до които Ехн-Атон би могъл да има достъп.

Освен това между предметите има неща, които предизвикаха бурни дискусии в международните изследователски комисии. Съобразно тях може да се докаже, че Ехн-Атон може би е старозаветният пророк Мойсей. Мойсей е най-важната фигура в еврейската религия. Но и в християнството и исляма той е една от важните личности, в основата двете религии. Тъй като този идеологичеки въпрос би могъл да доведе дори до световна война, начинът на поведение от страна на източниците напълно съвпада с разбирането, че тази информация, коригираща световните религии, трябва да се пази в тайна от широката общественост. Защото така всичко ще си остане само един слух! По същата логика обаче излиза, че учените не желаят да знаят нищо за извънземния произход на хората.

Защо тогава продължават културните проучвания?

Още през 1890 г. сър Норман Локиър, обобщавайки различни философски трудове, направи извода, че в древните култури Боговете са символизирани предимно от звезди. Към края на 19. век той започва да проучва египетските храмове и достига до заключението, че по-старите от тях са изградени „аквиноктиално“, а по-новите — „солтициално“.

От тези наблюдения астрофизикът достига до една гениална идея: ако се определи географската дължина и ориентацията на храма, то става възможно определянето на наклона на земната ос и респ. времето, в което е издигната постройката. И в действителност по метода на Локиър става възможно например проследяването на строителните етапи на храма на Амон Ра в Карнак, което междувременно намери потвърждение от модерни методи. Тридесет години по-късно, през 1921 г., астрономът Ф. С. Ричардс представи с помощта на подобрени методи за наблюдение и пресмятане една съществено по-стара дата за основополагането на храма на Амон Ра: 11700 г. пр.Хр.! Тази дата обаче е отхвърлена от страна на спекулиращи изследователи, както обаче и от самия Ричардс по необясними причини — като „абсурдно рано“.

В по-ново време оста на Карнак била отново измерена от проф. Джералд Хокинс от Smithsonian Institution. Хокинс провежда своите наблюдения от един църковен покрив над светилището и обяснява, че строителната линия на изграждане на храма сочи между 2000 и 1000 година пр.Хр. Така светът на научната мисъл отново си дойде на мястото — и всичко си дойде на мястото. Но сър Локиър открива също така, че седем от най-известните египетски храмове са ориентирани по непреходната звезда Сириус, която, както видяхме, винаги е от огромно значение в египетската митология.

Защо учените настръхват винаги при споменаването на 12000-годишни храмове?

Още преди 5500 години египетските фараони (около 3500–3000 г. пр.Хр.) в Абидос заповядвали гробовете им да бъдат изсичани в скалите, защото точно на това място бил почитан Бога на подземното царство, когото наричали „Първия от запада“ („Хенти-Аментив“). През следващите 500 години това се превърнало в обичай — мъртъвците от всички „подвластни области“ (Гауе) да бъдат погребвани тук. Освен това именно Озирис, Богът на вечния живот и възкресението, става толкова популярен в Абидос, че дори се слял с по-старите божества. По информация на гръцкия философ и историк Плутарх (Peri Isidos, гл. 20) този Бог дори трябва да е погребан в Абидос.

Но могат ли Боговете да бъдат погребвани?

Древните египтяни отговарят „Да“! Оттогава да бъде погребан на мястото на Озирис станало цел на всеки жител в страната на Нил. Така преди 3300 години по времето на XIX династия фараона Сети I (1302–1292 г. пр.Хр.) започнал да строи разкошен култов храм, който бил довършен след смъртта му от неговия прочут син Рамзес II. Такова във всеки случай е становището на науката, което Вие можете да прочетете в научната литература във връзка със строежа на храма.

Но какво от тази теория всъщност е вярно? Дали наистина син и баща са построили храма?

Един поглед към египетския храм моментално създава усещането, че той е строен по определени правила. На човек му се струва, че всеки елемент е на своето точно фиксирано по мащаб и числа място и изобщо не е оставен на случайността. От строителните надписи за храма в Новото царство, но преди всичко от прецизните описания от птоломеево време, ние знаем как египтяните са формулирали представата си за истинското строителство, един вид „grammaire du temple“.

Цялостните съотношения в мащаба на един храм са пресметнати в лакътни мерки на основата на квадратна мрежа — по възможност в цели десетични или кратни на пет единици. Конструкцията е плод на метода, по който архитектите планирали сградите си. Например преди издигането на стените с помощта на растерен план основната скица на храма била разполагана върху фундаментната плоча и в този растер се начертавало изграждането на стените. Отвесният строеж следвал същия принцип. Също така знаем начина, по който бил определян наклонът на външните стени. Че при проектирането на един план били използвани определени числови съотношения и свещени пропорции, според нашите египтолози не може да се докаже със сигурност, а само се предполага. Например употребата на Питагоровата теорема на места може да бъде доказана, без обаче да играе основна роля в оформлението.

Южно от Карнак има още една сграда, чиито строеж традиционно също се отнася към много късна епоха — храмът на Хор в Едфу. Според това схващане птоломеите трябва да са започнали строежа към 237 година пр.Хр. и да са го завършили към 57 година пр.Хр. Но надписите на храма свидетелстват за нещо съвсем различно! Че именно птоломеите само са престроли този разрушен в миналото храм, е нещо, което човек лесно може да открие по основата на постройката. Това е най-добрият пример за египетски храм с портални кули от късно време. Но тези надписи, които скоро ще спомена, разказват за нещо съвсем друго… Следователно днес е извън всяко съмнение, че не само медицинските познания на древните египтяни са били силно развити още по времето на ранните династии. И дори да си мислим, че американският политик и писател Бенджамин Франклин (1706–1790) бил единственият, открил гръмоотвода, който през 1752 г. монтирал на покрива на къщата си във Филаделфия, то при по-внимателно проучване ще се установи, че това всъщност е пълна заблуда. Още през 15. век преди нашето летоброене фараоните държали така да строят храмовете им, че входът да представлява огромен портал (пилон) с две високи кули, приличащи на крепостни. Всяка от тези кули била снабдена с два преминаващи отгоре до долу жлебове, в които влизали „дървета-стълбове“. Тези стълбове били доста високи. В храма в Едфу те стърчали на сто крачки (около 30 м) във въздуха. Там беше намерен и надпис от птоломеево време, който обяснява смисъла и целта на тези „дървета-стълбове“.

„Това са високите кули на Бога на Едфу, до дома на свещения Хор; две дървета-стълбове има тук, за да разсичат бурите в небесните висини.“

Както изглежда древните египтяни са били „нащрек“ със законите на електричеството: те знаели, че металът по принцип е добър проводник, а медта по-специално: още по-добър. Надписите в храма гласят:

„Дърветата-стълбове, за да служат по-добре на целта си, са обковани с медта на държавата.“

Доскоро малка част от египтолозите проявяваха интерес да разглеждат тези текстове от гледна точка на действителното техническо ниво на древните египтяни и да ги интерпретират по съответния начин. Ето защо тези ранни познания за електричеството не са много популярни сред широката общественост.

Но докъде наистина са се простирали знанията на древните египтяни за електричеството?

Още Атанасиус Кирхер споменава в своите текстове намерената в подземните помещения на Мемфис „горяща лампа“. Изглежда, че дори в арабската литература споменът за електрическото минало на Египет е избледнял. Ученият Муртади например пише за необикновените светлинни ефекти, които египетските магьосници можели да предизвикват, когато правели лицата си да „светят като слънцето“. Много филолози по принцип превеждат египетската дума „tk“ като „факел“, с което доста опростяват нещата. Цитираният многократно в тази книга швейцарски египтолог проф. Хорнунг е на мнение, че: „tk“ освен това може да означава и „лампа“…

Всъщност в храма на Хатор в Дендера има изображения, които моите колеги Петер Краса и Райнхард Хабек интерпретират в съвместната си книга като „светлина на фараоните“. Техните проучвания установиха, че трите подземни етажа в храма на Хатор с дванадесетте си крипти не са, както твърдят съвременните египтолози, построени от птоломеите, а съществуват от 3233 година пр.Хр. В една задушна, неосветена камера, висока само 1,12 и широка 4,60 метра може да се види сцена на жреци и помощници, които носят подобни на електрически крушки предмети, свързани с кабели, да изпълняват някаква церемония. И отново египтолозите не желаят особено да интерпретират тези изображения. Основната причина за това е, че използваните в Дендера йероглифни знаци не съответстват на обичайните йероглифи, а представляват някакъв вид таен език. Това означава не само че изобразените тук предмети са уникални, но и използваната тук писменост също е такава.

През 1991 г. египтологът Волфганг Вайткус се осмели въпреки трудностите да преведе този таен шрифт и потвърди най-малкото, че би могло да става дума и за антични „фенери“:

„Мистериозните церемониални предмети със змиите в Дендера абсолютно биха могли да са фенери. Това с електричеството обаче са глупости. […] Дори много пасажи в текста да говорят за някакво цвете, от което излизала светлина, обектите могат да бъдат обяснени напълно египтологически.“

С отговора си за алтернативните „египтологически“ енергийни форми, които накарали лампите да светят обаче д-р Вайткус ни остава длъжен. Но електроинженерът Валтер Гарн конструира функциониращ модел на тези мистериозни обекти и твърди, че те функционират с електрически заряд, който възпламенява газовете.

Дали тук отново не беше открит един дял от Забранената египтология?

По стените на храма на Хор в Едфу се намират така наречените „строителни текстове“, които съдържат както историята на строежа, така и символиката на всички храмови постройки. Те обаче не описват само функциите на отделните елементи на храма, а на места са доста подробни и казват, че най-старият от всички храмове е построен върху каре с големина 300 лакти в посока запад-изток и около 400 лакти в посока север-юг. И на практика точно храма на Хор в Едфу съвпада с описаната постройка — неговата площ е 300 х 400 лакти!

Планът и строежът на един египетски храм демонстрират множество определени насоки, ако не „правила“, на които египетските архитекти се опирали. Така например по възможност лицето на храма било обърнато към Нил, който в техните представи течал от север на юг — дори това да не е точно така (има и извивки изток-запад), така че, когато храмът е на западния бряг, лъчите на изгряващото слънце да проникват във вътрешността на светилището. Въпреки тези особености научната догма признава единствено датировката на строителната птоломеева епоха.

Към споменатите текстове спада и „Свещената книга на храма“, която изброява скриновете и свещените места и обяснява тяхното митологично значение. Описаните събития в текстовете от Едфу са дълги и сложни, затова ще ги отбележа само в съкратен вид. Съгласно египетската митология Едфу е мястото, където от сълзите на пра-Бога възникнал човекът. Дори на места текстовете да са объркани и непълни, те дават някои точни данни за истинските строители на първия храм. Те разказват легендата за „седемте мъдреци“, които след един прилив излезли от западните води и стъпили на острова. (Африка?) Според легендата те посяли във водата тръстикови пръчки, които израснали в голяма тръстика. Тези свещени господари се приземили във вид на божествени соколи, вследствие на което възникнала новата свещена държава. Така започва историята!

Това не е ли знак, че египтяните всъщност никога не са били автори на собствената си култура?

Разликата между храма на Сокола и по-късният храм на Слънцето кристализира само на митологична основа. Култът към Сокола е свързан с погребения и действия, които имали за цел да върнат страната в онова състояние на свещена простота. Храмът на Слънцето напротив е свързан с абсолютно друга представа, като например с „Мястото на унищожението“, където враговете на Ра били убивани. От вътрешната страна на оградния зид на храма в Едфу всъщност пише, че първоначалните строители на храма на практика изобщо не са египтяни:

„Боговете-строители поставиха четирите стени на храма…!“

Тоест тези, които са поставили основите, трябва да са били по-високо развити същества. Текстовете дори стават още по-подробни и разказват за различните задачи на Боговете-строители („Огдоада“) по външното и вътрешното оформление. По-нататък се съобщава, че били запланувани ритуали в чест на божествата Тот — в качеството му на „Бог на мъдростта“, и Сешат като „Богиня на книгите“. Всички церемонии по строителството и освещаването, изпълнявани на свещените места, са записани, както и церемонията по „спъването на въжето“. По-нататък текстовете ни информират за думите на ръководителя на строежа Тот:

„Аз направих неговите мерки по дължина да са добри, широчината му — да е точна, всички негови размери да отговарят на нормата, всички светилища да са там, където трябва да бъдат и залите да наподобяват небето.“

От тук става ясно, че специално обучени и почитани като Богове същества са издигнали първият храм на Хор и че египетските храмови постройки отразяват космическите знаци — точно както е смятал астрономът сър Локиър още преди 110 години.

Дали обаче можем, да следваме тези предания дословно?

На места текстовете биха могли да ни изглеждат неясни, но за египтяните те са били от огромно значение! Ако за сравнение вземем храма на Сети в Абидос и го разгледаме в подробности, в първата колонада ще забележим особени йероглифи, които напомнят за модерните технологии на 20. век. Своеобразните йероглифни знаци очертават обекти, които приличат на хеликоптер, танк и подводница. Дори някои интерпретатори се опитаха да обяснят изображенията като насложени йероглифни кръпки, които случайно оформили тези конкретни изображения. Но в действителност тези символи са уникални и не се повтарят никъде другаде в храма на Сети. При едно случайно наслагване на текстове би трябвало поне още някъде да има подобни образи. Обаче такова нещо няма! Забележителна е също така и позицията на носещите колони в колонадата, които несъмнено имат връзка със седемте параклиса на Бога в задната част.

Втората особеност в постройката е „Озирейона“, в който според една египетска легенда, би трябвало тялото на Бог Озирис до ден днешен да се намира там.

Още през 1914 г. проф. Едуард Х. Невил от Egypt Explorations Fund стигна до извода, че Озирейона трябва да се е появил в по-стара епоха, в която не била използвана никаква орнаментика, а създателите му са били в състояние да вложат в строежа тежащи над 100 тона каменни блокове. Невил дори заявява, че Озирейона може да се смята изобщо за най-старото строително произведение.

Но тогава кой наистина е построил храма на Сети?

Под третия водопад на Нил (в Етиопия) се намира античната местност Наури, която може да прибави още една особеност по въпроса за строителите на храма на Сети. По времето на управлението на фараона Сети I е изсечена паметна плоча в една скала, която се издига на почти 100 метра височина. Дълго време тя беше неизвестна, преди да бъде открита чак през 1924 година и нейните писмени знаци да бъдат преписани с големи усилия. Разчетените писмени знаци откриха литературно произведение от много части, които — подобно на другите папирусни текстове, авторът е подредил непосредствено една след друга. Освен писанията за доброто отношение на царя към Боговете и другите похвални излияния авторът дава информация (от петия ред нататък) за храма на Сети в Абидос, в който се намират технически интерпретираните йероглифи и Озирейона.

Информацията е толкова необичайна — доколкото е записана през четвъртата година от управлението на Сети I, защото вече говори за завършен храм, но който според египтолозите не е възможно да е бил построен по онова време. Както видяхме науката е на мнение, че храмът на Сети в Абидос е построен чак от Рамзес II, след като баща му преждевременно починал. Но паметната плоча всъщност е документирано доказателство, че въпросният храм не е строен нито от Сети I, нито от Рамзес II, което значи, че можем да се опрем на първоначалното мнение на проф. Е. Х. Невил, който разви теорията, че храмът (Озирейонът) е най-старата египетска постройка. Напротив днешните египтолози са на мнение, че авторите на паметната плоча описват запланувани строителни действия, което според мен е глупост. Защото е нормално древните египтяни да говорят за „пер“ (къща), когато имат предвид някой храм. А при храма на Сети става дума за „хет-нетер“ което донякъде означава „Двора на Боговете“, с което се визира Бог Озирис.

В никое от поясненията на храма (общо 45 на брой) не се казва, че действително Сети I е строителят на храма. Единственото, на което се опират египтолозите, е написаното на 13 ред:

„Сърцето на царя Мен-Маат-Ре е щастливо в Абидос.“

Странно защо това многократно повтаряно щастие на царя египтолозите интерпретират като „неговата собственост“. При това от шести и седми ред става ясно нещо съвсем друго:

„Радва се сърцето на господаря на гробницата, ако те види на трона като Ра, докато все още си на Земята и уреждаш двете държави, и украсяваш празнично храма. Ти си роден, за да пазиш отново Абидос и тези, които живеят там, и те ще растат с това, което ти си отредил.“

От тези редове недвусмислено става ясно, че в храма вече е имало и други (телата на седемте мъдреци?) и цар Сети I отново трябва да пази това божествено място по време на своето царуване.

По-нататък в седми ред се казва „ти разхубавяваш Абидос“ и „ти обновяваш храма на Озирис“. Всъщност това означава, че Сети I е правил само реставрации на вече съществуваща храмова постройка, което дори и днес може да се види на местата около входа на храма.

Двадесет и седми ред отново категорично опровергава досегашната погрешна класификация на храма:

„Аз [царят!] възстанових отново храма на Озирис. Аз [царят!] почистих уважавания двор милиони пъти.“

По мое мнение тази част от текста е категорично доказателство, че този храм е бил — от цар Сети I и по-късно от Рамзес II — единствено разхубавен, за да бъде запазен за идните поколения.

А какво казват днешните египтолози за това?

Само глупости!