Ердоган Ерчиван
Забранената египтология (6) (Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Verbotene Ägyptologie (Rätselhafte Wissenschaft und Hochtechnologie der Pharaonen), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 26 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova (2008)

Издание:

Издателство „Дилок“, 2006

 

Jochen Kopp Verlag, 2001, 2002, 2003, 2004

История

  1. — Добавяне

Глава 5
Седемте мъдреци

Археологията, предимно нейният праисторически изследователски дял, е духовното дете на развития 19. век. Естествено за това в тези прастари постановки на въпросите вибрира духа на онова време. Не без основание някои съществени изследователски методи произхождат именно от бащата на еволюционната теория Чарлз Дарвин. Но и Карл Маркс и Фридрих Енгелс поставиха науката в определени релси, които днес продължават да съществуват. Ала именно еволюционните представи на пионерите на днешната наука се подлъгват в това да равнополагат еволюцията с техническото развитие — с което се противоречи не само на Античността, но се изкривява и прогресивния начин на мислене от античните времена. Така съвременната наука на 21. век, както и преди, е белязана от еволюционните идеи за прогреса. Но първите изследвания започват много по-рано, отколкото днес се приема. Защото първият доказан археолог на световната история е някой си цар Набунаид (556–539 г. пр.Хр.) от Месопотамия. Дълго преди да възникне днешната археология той накарал да бъдат разкопани намиращите се близо до Вавилон руини от храмове и светилища и отново да бъде построен големия зикурат в Ур, който около 2050 г. пр.Хр. веднъж вече е бил строен за лунния Бог Нана. В основата на тази постройка интересуващия се от археология цар завещава за поколенията ролков печат с надписи, които разказват за делата му.

Днес напротив археолозите рядко могат да представят нещо повече от колекция културно-исторически факти за Боговете на далечното минало. Ето например за историческите взаимовръзки относно Седемте мъдреци, които след едно природно бедствие се появяват като Вестители на културата, не съществува никаква научна литература. При това по целия свят съществуват легенди и предания по същество с толкова подобно съдържание, че човек едва ли може да се съмнява в общия им произход. Най-драматична между тях е легендата за потопа, според която един или няколко Богове решават да унищожат една съществувала преди края на последната ледникова епоха цивилизация заради нейната поквара. В първата книга от Стария завет Мойсей ни е завещал една от историите за случилото се. Както и при други предания, всеки път има избраник (в случая мъж;), двойка или няколко души, които трябва да оцелеят и биват предупредени за предстоящата катастрофа. Така междувременно изтекоха 250 години, откакто беше представена първата научна теория за катастрофалния потоп, предаден в Библията. В тази връзка църквата и науката рядко могат да постигнат съгласие. Ако обаче се освободим от митичната украса, така смятат съвременните изследователи на Библията, би останало едно историческо произведение, което предлага обяснение за развитието на човешкото минало. Но историята за праотеца Ной — който полага основите на едно по-добро човечество, побеждавайки потопа — не може да бъде датирана по дни, така че принципно е трудно да я причислим към определено историческо време. Освен това от 1872 г. насам бяха направени открития, от които може да се предположи, че преданието за библейската история за потопа е заимствано от по-стари източници — като тези за архаичното божество „Яхес“ („I’hs“), и затова по същността си има египетски произход. От това издигано от текстовете от пирамидите § 994 на особена почит божество, което е тясно свързано с „Мин“ и „Сет“, би могъл да произлиза библейският „Яхве“.

Всъщност какъв е пътят на историята за потопа?

Британският археолог сър Остин Лейърд (1817–1879) и асистентът му Хармузд Расан през 1849 г. откриват няколко покрити с тухли могили в Куюндшик (Ниневия), които ги подтикнали към нови разкопки. През септември на същата година двамата най-накрая били възнаградени и при разчистването на останките от замъка на асирийския цар Санхериб (704–681 г. пр.Хр.) откриват около 25 000 глинени плочки, изписани с клинописи. Те произхождали от библиотеката на внука на Санхериб — цар Ашурбанипал (668–626 г. пр.Хр.). Глинените плочки съдържали духовно-научни трудове по философия, астрономия и математика. Произведенията ясно свидетелствали за културното, научното и политическото ниво на жителите на Месопотамия. В тях имало и редица предшественици на кралете, които управлявали страната „преди“ и такива, които управлявали „след“ едно голямо потопно бедствие. Освен това глинените плочки съдържали и най-голямото литературно произведение на Месопотамия: епоса за Гилгамеш.

Това е легендата за прекрасния и ужасния Гилгамеш, шумерският герой, който бил две трети Бог и една трета човек и претендирал за безсмъртието на Боговете.

Германският асиролог професор Теодоре Квасман от университета в Кьолн успя едва през май 1998 г. да намери първите редове на това литературно произведение. Той ги откри в мазето на британския музей в Лондон. На глинената плочка с големина едва 2×3 сантиметра се чете:

„Гилгамеш, който всичко виждаше, създателят на държавата, който всичко знаеше и беше мъдър.“

Всички изпълнени с т. нар. клинописи глинени плочки до днес биха събирали прахта в музеите по цял свят, ако персийският цар Дарий Велики (521–485 г. пр.Хр.) не беше заповядал неговите текстове да бъдат издялани в камък на три езика: на персийски, на еламски и на вавилонски. Благодарение на този факт ученият Георг Фридрих Гротенфелд (1775–1853) успя през 1802 г. да открие ключа за разшифроването на клинописите. Текстът за епоса на Гилгамеш бил гравиран във вид на стихотворение върху дванадесет глинени плочки и успял да надживее времето, единствено, защото новодошлите завоеватели на Месопотамия не сметнали клинописа за писменост.

Четиристишията, 200 на брой, съдържат поразителни прилики с Библията, само дето са написани няколко хилядолетия преди нея. Археолозите, направили тази находка, за съжаление не осъзнали сензацията, която се криела в нея, и я опаковали no-скоро зле, отколкото добре, за да могат текстовете да бъдат транспортирани с кораб до Великобритания за превод. Ето защо поради некомпетентното отношение много от плочките били повредени и вече не могат да се разчетат. Единствено благодарение на работата на Джордж Смит (1840–1876), един дотогава неизвестен млад служител на британския музей в Лондон, малко по малко станало ясно историческото значение на тези древни предания. Този мъж бил един от аутсайдерите в областта на археологията, който вечер в своята стаичка с несравнима страст се посвещавал на изследването на първата публикация по асирология. На 26 години той пише няколко кратки студии за тогава все още съмнителния характер на клинописите. Тези статии дори предизвикали вниманието на научния свят, но понеже Смит бил самоук, се опитвали постоянно да го игнорират.

По това време обаче никой от т. нар. научен свят не знаел, че вече имало вавилонско-асирийска литература, която при всички случаи заслужавала да бъде наредена до великите постижения на по-късните литератори. Това обаче не била причината, поради която Смит се увлякъл той се впечатлявал от самото съдържание на това повествувание. Със започването на превода през 1872 г. работата вече не го оставила на мира. Младият Смит тъкмо бил стигнал до мястото, когато Гилгамеш със своя приятел Енкиду успешно победили огнения бик Хумбада в кедровата гора на днешен Ливан: при триумфалното си завръщане Богинята Ищар видяла Гилгамеш облечен с празничните си дрехи, накичен с венеца на победителя, и се влюбила в него. Той напротив не желаел да знае нищо за своята обожателка и я оскърбил като проститутка, защото тя вече имала много любовни връзки зад гърба си. След това унижение Ищар се върнала разярена на небето и се оплакала на Великата Богиня. После поискала от баща си AN.U смъртта на Гилгамещ. В отговор AN.U създал един нов „Небесен бик“ на земята, когото сто воини не можели да укротят. Но Гилгамеш издържал и това изпитание и отново победил с помощта на приятеля си Енкиду.

Ищар, която наблюдавала борбата от небето, проклела Гилагамеш и Енкиду. В последвалата след това нощ Енкиду видял в съня си съвета на Боговете да определя неговата смърт, защото бил помогнал на Гилгамеш при унищожението на Хумбада. Присъдата се изпълнила веднага, защото Енкиду умира още същата нощ от неизлечима болест. Симптомите на болестта били треска и температура. Гилгамеш скърбил за приятеля си, но при мисълта, че и той трябвало да умре, го побивали тръпки от страх и тогава се сетил за свой далечен роднина, на който Боговете дарили безсмъртие. Гилгамеш тръгва да търси Утнапищим.

Но тъкмо когато сензацията щяла да се изясни, историята свършва. Смит установява, че налице са само част от надписите и историята за безсмъртния Утнапищим присъствала само в отделни фрагменти.

Но какъв е краят на тайнствения епос?

Глинените плочки с продължението на този епос се криели някъде из камерите на двореца в Ниневия. Всъщност с голямо вълнение Смит открива и момента в историята, когато Утнапищим разказва на Гилгамеш за предпотопните времена. Дори и така истинността на библейското предание да изглеждала несигурна, липсвали поредните глинени плочки с продължението. Но това, което той до момента бил прочел от епоса за Гилгамеш, вече не му давало мира. Тъй като не могъл да премълчи съдържанието, градусът на вълнение в библейска демократична Англия се покачил. По отношение на сензационното си откритие Смит бил разколебан: той непременно трябвало да отиде в Ниневия, за да продължи изследванията си.

Как обаче обикновен служител в музей да финансира подобен проект?

Във викторианската епоха хората вземали насериозно всяка отделна дума на Светото писание. Кой в Англия при целта, към която Смит се стремял, щял да иска да му помогне да открие липсващите глинени плочки, когато вече станало ясно, че те биха могли да съдържат доказателство, че съхранената в Библията истина не е най-старата и изобщо не е единствената? Въпреки това се намерил един лондонски дарител, който се заинтересувал да финансира начинанието и съответно предизвикателството, което Джордж Смит отправил към тогавашното общество, с около 1000 гвинеи (днес около 40000 евро). Това бил лондонският ежедневник Daily Telegraph, който показал редакционен и склонен към риска интерес към докладите на младия изследовател, поради което достъпът ни до древното знание изобщо стана възможен.

На 3 декември 1872 г. Джордж Смит съобщава пред удивената аудиторията на лондонското Society of Biblical Archeology за откритието си. Дори дамите и господата да не били особено зарадвани от откритията и отчасти злословили по адрес на Смит, те не разполагали с нищо, за да отклонят въодушевения изследовател от начинанието му. Вследствие на което изследователският екип тръгва на път за Ниневия в началото на 1873 г. Веднага след пристигането си Смит започва разкопки на 7 май. Човек вероятно си мисли, че търсенето на игла в купа сено би било обречено на провал, но волята на изследователя трябвало да бъде възнаградена — защото в един огромен куп развалини, останали от легендарната асирийска столица, Джордж Смит намира 384 парчета от глинени плочки, между които били и липсващите части от историята за Утнапищим.

Плочките разказват: дълго време преди потопа на река Ефрат съществувал град Шурупак, когато Боговете решили да наводнят земята. Бог Еа, който участвал в съвета на Боговете, избрал за свой храненик човека Утнапищим и решил да го предупреди за надвисналата катастрофа:

„Човече от Шурупак, откажи се от богатството си и си построй кораб, за да спасиш живота си. Вземи всички видове семена с теб на кораба. Неговите мерки, по които ти ще строиш, са добре пресметнати…“

На това място Джордж Смит затвърдил предположението си: месопотамецът Утнапищим от Шурупак е преживял същото нещо, което Библията приписва на Ной! Последвалият развой в преданието, сравнен директно със случките и продължителността, също така напълно отговаря на библейската легенда за потопа. За разлика от Стария завет месопотамските предания са още по-детайлни и затова съдържат значително повече допълнителни информации.

По-нататък в историята Гилгамеш наистина намира своя роднина Утнапищим и го пита (плочка 11, 7–8) как и той би могъл да постигне безсмъртието на Боговете:

„Кажи ми: как получи достъп до съвета на Боговете и как спечели вечния живот?“

След като Гилгамеш и Утнапищим си поговорили, последният му казва (плочка 11, 267), че Боговете имали едно чудновато място, където растяло чудодейно цвете, дало му възможността да е безсмъртен като Боговете:

„Ще известя скритото на Гилгамеш! Ще ти издам тайната на Боговете: там има едно растение, подобно на бодливия трън, боде в ръката ти точно като роза.“

Съответно Утнапищим и Гилгамеш тръгват на път към „източното море“, за да вземат цветето. Според преданията превозното средство, приличащо на подводница, се движело ту „по морето“, ту „под морето“ и след няколко дни в крайна сметка достига своята цел. Навярно пътниците са използвали наистина подводница, защото в преданието Утнапищим посочва мястото на растението на морското дъно и след това показва на Гилгамеш вид растение и обяснява неговото свойство:

„… тези растения са вълшебни билки и връщат младостта на хората.“

Древните египтяни също познавали този вид божествени растения, които наричали „Анх-ими“ („Животворна билка“). Във всеки случай, сравнена с асирийската „Чудодейната билка“, професор Хорнунг описва „Анх-ими“ като растение без бодли и с формата на топче или хапче. Дали е възможно да става дума за генни хапчета? След тригодишна работа през 1876 г. Джордж Смит отново се връща в Англия, където публикува своята новаторска за времето си теория по отношение на Библията:

„Ной и Утнапищим в действителност са един и същ човек, които били сполетени от едно и също природно бедствие.“

Тъй като Джордж Смит умира само на тридесет и шест годишна възраст, за съжаление не могъл да преживее триумфа на геологичното потвърждение на теорията си от страна на сър Чарлс Ленард Ули. Географският мащаб на потопа също можел да бъде точно определен чрез анализите на сондажния материал от морското дъно. През август 1998 след дългогодишна изследователска работа д-р Уилям Раян от Lamont-Doherty Earth Observatory, използвайки технологиите на 20. век още веднъж потвърди резултатите на Чарлс Л. Ули. Според тях чрез затопляне на северното полукълбо водата от топящите се ледници е покачила нивото на океана до такава степен, че някогашната земна ивица между Европа и Мала Азия се е прекъснала при Босфора.

Според теорията на д-р Раян Черно море още не съществувало, но около мястото на най-дълбоката му точка имало сладководно езеро, по чиито брегове живеели хора. Около 8900 г. пр.Хр. Средиземно море трябва да е връхлетяло някогашното езеро, което днес все още може да се установи на дъното на Черно море, със сила двеста пъти по-голяма от тази на Ниагарския водопад. В продължение на две години в Черно море ежедневно се вливала около 16 кубични километра морска вода, така че морското равнище се покачвало с около 15 сантиметра на ден. При подобното на наводнение бедствие езерото се разширило за един ден с два километра. Оттук д-р Раян прави извода:

„От този ад би могъл да е възникнал библейският потоп.“

Също и Джеймс Балард (откривателя на „Титаник“) на 28 септември 1999 г. взе думата и заяви, че той искал да проникне само на 140 метра дълбочина, за да открие в морското дъно добре запазени кораби от библейски времена. През лятото на 2000 година изследователят наистина успя да открие останки от антични сгради в околностите на севернотурския град Синпоп. Там някога живели хора, които трябва да са напуснали жилищата си спасявайки се с бягство.

При всичко това трябва да обърнем внимание, че нито Старият завет, нито клинописите говорят за природно бедствие, а за контролирано от Боговете наказание. Освен това в текстовете става дума за световен потоп, а не за такъв, който е локализиран в определена област. Оттук може да се заключи, че истинската причина за световната катастрофа в действителност е дошла от небето. И наистина с течение на десетилетията съвременните геолози можаха да демонстрират морски вкаменелости на височина до 4000 метра в планините по целия свят. Учените дори обясняват това състояние на нещата с процесите на натрупване на континенталните пластове, които през изминалите милиони години „… просто са се издигали до 4000 метра височина“. Но как скелетите на огромни китове също са успели да достигнат тези височини си остава загадка, още повече че китовите фосили се оказват от по-ранен период. Освен това, но света съществуват повече от 300 легенди за потопа, в които става дума винаги за „Големия потоп“, както и за един определен от Боговете храненик и за построяването на съответен ковчег.

А как изглежда египетския вариант за потопа?

Преди около 8000 години в Египет неизвестни жреци-учени започнали да придават божествена персонификация на праводите. Най-старото означение на египетската богиня на небето Нут при египтяните гласи „мехет-верет“, което означава „Големия прилив“. Извън тази връзка обаче съществуват още много предания, например като тези от Papirus Harris както и надписите в храма на Едфу и в споменатия вече храм в Тоушка, които разказват за водното бедствие.

Един йератически мит от 13, век пр.Хр., който разглежда „ненаситното море“ и през 1932 г. е преведен от професор Алан Х. Гардинър, също описва един „Голям прилив“. По мое мнение първоначалното описание на библейската и месопотамската легенда за потопа се съдържа именно в него. За разлика от Стария завет и епоса за Гилгамеш египетския Ной/Утнапищим в Египет е една Богиня на плодородието, която по характер напомня божеството Озирис. За да обуздае насилието на морето богинята, подобно на Ной и Утнапищим изпраща птица, която побързала към Астарта (Изида). Вследствие на това Астарта решава да помогне и поговорила с баща си Птах. Най-накрая Птах решава да усмири морето с помощта на Бога на времето Сет:

„Сет се спусна срещу морето и захвърли срещу морето оръжията си, «святкащите», и Сет изрева срещу морето. Морето чу гласа на Сет. След това Сет поседна, но морето се успокои.“

В тази връзка изглежда, че и наследството на фараона Рамзес III (1191–1159) относно „Книгата на Небесната крава“ има директна връзка с библейската легенда за потопа. С публикувания си през 1982 г. филологичен труд „Египетския мит за Небесната крава“ професор Ерик Хорнунг предостави най-разбираемия обективен превод на тази история. Тя започва по времето на „Сеп Тепи Нетер“, „Златната епоха“, когато Боговете все още бдели над хората. Това е времето, когато хора и Богове все още се обединявали и живеели в пълна хармония. Но по необясними причини по някое време хармонията и почитането на Боговете престават. Отношенията обаче не били нарушени от страна на Боговете, а от хората. Те дори стигнали толкова далеч, че предприели покушения и срещу Бог Ра:

„Ти най-стари Боже, от когото съм излязъл, и Боговете на памтивека. Вижте, хората, които се родиха от сълзите ми, измислиха против мен покушение. Кажете ми какво бихте направили, защото наистина прося съвет. Аз не искам да ги убивам, докато не чуя какво ще кажете вие.“

Египетските предания премълчават как точно са били извършени покушенията на хората.

Италианският професор по египтология Алберто Тули подари на египетския музей във Ватикана един открит през 30-те години и вероятно имащ връзка с настоящите божествени събития от аналите на цар Тутмос III (1478–1434 г. пр.Хр.). Но едва след смъртта на откривателя, неговият брат Густавио Тули направи достъпна тази находка за водещия по онова време археолог Борис де Рахевилц, след което стана известно едно особено събитие от 1456 година пр.Хр.:

„През третия месец на зимата на 22 година в шестия час от деня писарите в двореца забелязаха огън, който идваше от небето. Този огън дори нямаше глава, но от устата му излизаше дихание с отвратителна миризма. Тялото му беше един рут на дължина и един рут ширина и дойде към нас без никакъв глас. И сърцата на писарите се изпълниха със страх и смут, и те се проснаха по корем […].“

Въпреки че след повече от 3400 години някои места в папируса Тули не се четат, от текста става ясно, че тук вероятно става дума за състояла се среща с непознат летящ обект. След това жреците навлезли в медитативната фаза и поискали да предпазят Тутмос от неизвестния гняв на Боговете. На практика папируса твърди, че в страната „Кемет“ първоначално царяло спокойствие, но след това:

„Но ето, че след като изминаха няколко дни, виж — тези неща станаха толкова много, колкото никога преди това. Те повече приличаха на светлината на Слънцето и се простираха чак до границите на четирите небесни опори […] Гледката беше изпълнена със сила, когато наблюдавахме положението на тези огнени кръгове. М армията на фараона също се оглеждаше за тях, и самият той, негово Величество, беше в средата. Беше минала вечерята, когато огнените кръгове отново се отдалечиха. Тогава онези огнени кръгове се изкачиха високо в небето, към звездното небе на юг, и изчезнаха. Това беше чудо, което не се беше случвало от създаването на тази страна. И негово Величество заповяда да се прикади тамян, за да се запази мирът на Земята […] и това, което беше станало, по заповед на фараона трябваше да бъде записано в аналите на дворците, за да се съхрани споменът завинаги.“

Това ли са били египетските небесни Богове, които Тутмос среща през 1456 г. пр.Хр.?

Както някои египтолози допускат, напълно е възможно отделните имена на Боговете на древен Египет да възникват поради страха от истинските имена на съответните божества. Това табу за имената би могло да се отъждестви с това на юдеите, на които и до днес е забранено да произнасят името „Яхве“.

Но от какво са се страхували, египтяните? От мита за Хор научаваме периода на вече споменатото и предизвикало потопа въстание на нашите предци, за който се съобщава, че е 11607 година Пр. Хр. Тъй като по онова време божеството Ра вече било старо, то извикало на помощ своя внук Хор Бехедети. Хор побързал да дойде и след това победил полубоговете и хората-врагове на Ра, като от Долна Нубия (Етиопия) на юг до морския бряг (делтата) на север изтласкал враговете на Ра от единия фронт към другия с „летящ кораб“:

„Хор Бехедети отлетя към хоризонта като голямо крилато слънце; затова го наричат и до днес «великия Бог и господар на небето». След като съзря от небето враговете, се спусна пред лицата им като огромна пчела. Той яростно насочи жилото си срещу тях. След това те повече не можеха да виждат нищо.“

Що за странно оръжие е било това?

Това оръжие във формата на копие със зъб е олицетворение на божествената сила и било наречено „божието копие“ или „Хор със силната ръка“. Според текстовете от пирамидите § 1205, 11 то също така е във връзка със Зорницата и е обозначено като „Еднозъб“. Египтологът д-р Макс Мюлер описва това странно оръжие в своя труд „Азия и Европа в древноегипетски паметници“, отпечатан през 1893, като „харпун с невъзможно острие“ и „оръжие на тридесеттимата“.

Освен това в стихове 115, 15 египетската Книга на мъртвите споменава, че след войните и хората разполагали с подобни оръжия:

„Взе оръжието на трийсеттимата, наследството за хората, и така възникна съдилището на трийсетимата чрез този, който беше до него.“

Американският ориенталист Зекария Сичин възприе тези указания още през 1980 г. в книгата си Stairway to Heaven („Стълба към небето“) и разпозна в тях многостепенната ракета, разработена през 30-те години от фирмата McDonnell Douglas в Мисури, САЩ. От текстовете от пирамидите обаче научаваме и още нещо за материала, от който тя е била направена. Според древните египтяни материалът се наричал „тхам“ (tcham) и бил най-твърдия материал в универсума. При всички случаи това е било метал, който не се е добивал на земята, а е произлизал от стеларния космос.

Дори съвременните египтолози да превеждат „tcham“ като „скиптър“, древните предания обаче откриват съществени разлики. Египтяните всъщност говорят за някакъв „ценен метал“ и по-нататък споменават „тхам от планинския връх“ или „финия тхам“, както и един вид „истински тхам“.

А пък с понятието „тхамти“ (tchamti) древните египтяни обозначавали „стрелците с лък“, които били велики „мени“ („воини“). Поради което човек напълно придобива впечатлението, че материалът „тхам“ е свързан с военни сблъсъци и е използван единствено от Боговете.

Древните гърци също познават легендата за един метал, който смятали за извънредно „силен“ и „твърд“. Те го наричали „адамас“ (Mamas, „непобедимия“) и ни съобщават, подобно на египтяните, че единствено техните Богове разполагали с него. Божеството Кронос използвал „adamas“ в битката срещу божеството Уран, и кастрирайки с него Уран решил изхода на борбата в своя полза. В този смисъл трябва да е представлявал доста издръжлив материал, който само митологичните персони можели да намират.

Допи Хор е използвал същия „непобедим“ материал? След като Хор се върнал в Долна Нубия, той отново трябвало да потуши бунт, в който обаче този път бил замесен и един Бог. Неговият враг Сет, братът на баща му Озирис, трябвало да бъде победен и той му отрязал единия тестикул. Всъщност Сет преди това бил убил Озирис, след което разкъсал тялото му на парчета и го разпилял по цял Египет. На събранието на Боговете вече било решено, че Хор можел да използва срещу хората друго едно мистериозно вълшебно оръжие, наречено „божественото око на Ра“:

„Отвори окото си, за да изтреби то онези, които злонамерено сплетничеха срещу теб. Няма друго око, което би могло да ги погуби по-добре за теб…“

Според съвременните египтолози „окото на Ра“ не е само част от тялото на Ра, а според преданията то представлява едно „отделно същество“. Съществуват митологични легенди, според които „окото“ влизало в употреба, било то при изпълнение на заповед за унищожение на враговете или за търсене на нещо. От текстовете на пирамидите, § 705, научаваме, че „окото“ се съхранявало над очите на Ра — на челото му. В по-младата египетска епоха от този легендарен предмет произлиза символът на змията Уреус, който навлиза в египетското царство като неразбран символ. Така например змията е поставена и на „короната на Хепреш“, което също символизира „окото на Ра“. Но някои египтолози искат да отнесат тази емблема, носена от върховния глава към типичната за древновавилонските племена къдрица на челото. Впрочем египтологът д-р Херман Шрайбер разглежда змията като символно животно на праисторическото царство на Буто, чиято Богиня Уто в образа на „Уреус“ стояла на темето на царя.

За разлика от египетските предания от месопотамските клинописи научаваме още допълнителни подробности за това подобно на гражданска война състояние на нещата. След като Боговете сътворили хората в рамките на месопотамската митология животът течал в постоянна хармония. Но братът на Еа — Енлил, който от самото начало бил против изкуственото създаване на „черноглавите“ (хората), във времето на Златната епоха подозрително се примирил. Когато някои от божествената свита, за ужас на Енлил, също така започнали да завързват междуполови отношения с човешките дъщери, чашата на търпението му преляла. Енлил, както и Ра в египетската митология, свикал „упскинаку“ (upskkinaku, Съветът на Боговете), на който се оплакал:

„Страната се разшири, хората се увеличиха; множат се като диви бикове. Множенето им разсърди Бога, Бог Енлил чу техните думи и каза на Великите Богове, неприятни са станали приказките на хората, множенето им открадна съня ми…“

Енлил, който може да бъде отъждествен на египетското божество Сет, съответно поискал наказание за хората. Но първоначално не потопът бил този, който сполетял хората, а зарази и болести, които предизвиквали болки и висока температура. Хората умолявали Еа, който от своя страна може да бъде идентифициран като египетския Бог Ра, за помощ:

„Еа, о господарю, човечеството стене, гневът на Боговете съсипва страната. Но ти си този, който ни създаде! Сложи край на страданията, на болестта, на треската!“

Този разказ напомня начина на действие на Хор, от който ние вече цитирахме някои пасажи. Във всеки случай Еа (Ра) първоначално предотвратява унищожителния план на Енлил (Сет) против хората, като, подобно на Хор в египетската версия, предизвиква някои събития. Това обаче накарало Енлил още повече да се ядоса и той отново се оплакал пред великите Богове:

„Хората не намаляха, техният брой е повече от когато и да било!“

При втория си план, който той този път реализира с помощта на великите Богове, Енлил се опитва да унищожи хората с жажда и глад, което продължава седем „шааттам“ („периоди“ или „години“):

„Цял период хората ядяха тревата на земята. По време на втория период те страдаха от възмездието. Когато дойде третия, започна гладът и видът им се измени, лицата им се съсухриха и живееха на прага на смъртта. Когато четвъртият период настъпи, лицата им бяха станали зелени; те ходеха приведени по улиците, техните широки (?) станаха тесни. През петия период майките заключиха гладните си дъщери. Дъщерите гледаха след майките си и търсиха скривалищата за храна. Когато шестият период дойде, от дъщерите си те приготвиха храна; от децата приготвиха ядене. Един род погълна друг. В седмия период мъжете и жените изглеждаха като духове на мъртъвци.“

По време на тези тежки времена хората така подивели, че започнали да дебнат единственото приятелско настроено божество Еа и дори му се нахвърлили. Но въпреки накърнената му почит, Еа скоро разбрал, че хората не можели да направят нищо срещу божествените сили. От това Еа много се натъжил и дори заплакал. Стигнало се чак до там Еа да подканва хората да не се подчиняват на Боговете:

„Не почитайте своите Богове, не им се молете повече!“

Според мен тук без съмнение могат да се направят паралели с преданията от „Книга за Небесната крава“. С което получаваме детайлна представа за предисторията на египетския вариант за потопа, което се подкрепя и от професор Ерик Хорнунг. След въстанието и бунта срещу Ра той наложил на хората наказание чрез потоп. Естествено той лично не го изпълнява, а го възлага на Богинята Хатор. Но малко преди абсолютното унищожение на човечеството, преди Хатор да използва „божественото око“, Ра отново размислил и я обезвредил с помощта на Хор, с което планът за унищожаването на човечеството бил осуетен. При месопотамската версия, напротив, Еа също трябва да се закълне:

„Енлил отвори устата си, за да говори и каза пред съвета на всички Богове: елате и се закълнете в смъртоносния потоп! Ану се закле пръв; Енлил се закле, синовете му се заклеха с него.“

За разлика от Ра, на конференцията на Боговете Еа също дава гласа си за смъртоносния воден прилив. Той обаче става изменник и спасява Утнапищим и неговите близки, като ги предупреждава и построява ковчега.

Месопотамските плочки с клинописи дори ни дават астрономическо указание за времето на големия потоп, който за разлика от египетските предания е ситуиран около 1000 години по-рано:

„Съзвездието на Лъва измери водата на водите.“ Това сведение отговаря на периода на голямото топене на ледниците, което се е случило към края на последната ледникова епоха между 13 юни 10817 г. и 30 май 8664 година пр.Хр. и се потвърждава също така и от днешната научна догма. През тези три хилядолетия обликът на нашата Земя се оформял от силни бури, поройни дъждове и увеличаване на водната маса. Когато потопът свършил, по-голяма част от човечеството била измряла. Както научихме от Глава 4, Боговете обаче не били пощадени, а също загинали. Нямало ги вече и писмените свидетелства на древните времена. Малкото оцелели отново изпаднали във фазата на примитивност, която първоначално започнала с канибализъм, а след това те повторно се опитали „да се задържат над водата“ като ловци и събирачи.

Още един 2600 годишен експеримент в древен Египет показва, че изолирано живеещите деца подивяват и без човешка намеса те не могат да се научат да говорят. През 7. век пр.Хр. фараонът Псаметих I (664–610 г. пр.Хр.) заповядва две новородени деца да бъдат затворени и за тях две години трябвало да се грижи един овчар, който обаче не трябвало да говори с тях. След две години децата можели да изговарят само една единствена дума: „бекос“, египетската дума за „хляб“. За тогавашният фараон това било доказателство, че първичният език на човечеството бил фригийският, въпреки че децата очевидно са подражавали единствено на блеенето на овцете. В том I, глави 1–5, историкът Диодор от Сицилия се занимава с премахването на канибализма, който също е останал от примитивното население от долината на Нил:

„… в онова далечно време предтечата на човека бил още примитивно същество и Боговете отучили хората да се изяждат по между си.“

Боговете, за които тук става дума, са всеизвестните Вестители на културата, които внезапно отново се появяват и донасят новата следпотопна цивилизация. Това са седемте персони, които могат да бъдат открити в почти всички култури. Появата на тези субекти съвпада със създаването на династията на Тот (8670–7100 г. пр.Хр.), в която египетския Бог Тот избира „седем номой“ (жрециучени) и им доверява „божественото знание“, вследствие на което те стават мъдреци. От египетската Книга за ада 1, 3 научаваме:

„О «Рогати», който си в своя ад, с големия ужас в Дуат — свий ръката си и направи раменете си тесни (?)! Виж, аз влизам в съвършения Запад, за да се грижа за Озирис, да поздравя тези, които са произлезли от него.“

Първият от седемте мъдреци на Египет е наричан „Озирис“. Докато останалите шестима изглежда са носили имена на риби, които насочват към срещите с Вестителите на култура на африканския народ на догоните. Номер две от тези мистериозни мъдри субекти носи името на вида „Мугил“, а номер четири името, означаващо „сом“. За петия и седмия се използва общото наименование за „риба“, докато обаче имената на третия и шестия не могат ясно да бъдат идентифицирани. Седем мъдреци обаче има не само в Египет, но и при мезоамериканските народи, също така при индусите, както и при вавилонците, всички от които се появяват след един голям потоп и донасят новата култура със себе си. Те винаги отговарят за „Новото начало“ и при индусите са наричани „риши“, а при вавилонците „апкалу“. Думата „апкалу“ означава приблизително „Големият, който ни води“. По-древното шумерско обозначение на тези мъдреци гласи AB.GAL., което означава „Майстор, който показва пътя“. Както ни осведомяват плочките с клинописи, тези „мъдреци“ първоначално се погрижили за премахването на техните укрепени преди потопа убежища и постройки:

„Когато всичкият народ слезе, той причини големи размирици и беди. Той срина светилището, жилището на великия Дингир-Мах, и предизвикващия страхопочитание блясък на градината от тази страна.“

Прозвището на тези субекти, появили се след потопа, между впрочем гласи „хората-птици“, които са изобразени в запазените до днес храмови релефи като човешки сфинксове с глава на орел. Тук „орелът“ би могъл да символизира способността за летене на тези мистериозни същества и същевременно да изразява техният „небесен произход“. Действително в египетските йероглифи съществуват различни срички и знаци (ехи, епи, кем, па), които носят смисъла на „летене“. При това всички думи, означаващи „летене“, по принцип имат очертанията на „крило“ или на „птица“. Думата „кема“, която е означение за „хвърлена тояга“ или „бумеранг“, се олицетворява от една летяща патица. Бумерангът, който по всяка вероятност древните египтяни донасят от Австралия, с оглед аеродинамичната си характеристика в действителност представлява пречупено крило, което именно заради това прави възможно връщането на хвърленото оръжие в изходната му точка.

Единственият запазен до днес модел на египетски безмоторен самолет се съхранява под ключ в Египетския музей в Кайро. Той е от 3. век пр.Хр. и е открит на 12 май 1898 г. от френски археолози в Саккара. Този модел на самолет носи надписът „пади-имен“, което означава приблизително „Подарък от мъдреците“.

Както вече споменахме, в 4 глава на индуистката книга „Samarangan-Asutrad-Hara“ съществуват указания за този кораб, при което става дума за дървен парапланер с помощен мотор, който освен това можел да бъде комбиниран с въздушен балон с горещ въздух. На пръв поглед би могло да изглежда примитивно, но по-нататъшните описания свидетелстват за съвременна астронавтика. Според преданията летящите кораби били построени с помощта на още по-стари текстове „на мъдреците“. Основното тяло на машината, за която подробно се говори в Глава 31, стихове 95–100, приличало на голяма птица и било от дърво, при което отделните части били слепени с нещо като „цимент“ („voyvalepa“). Във вътрешността се намирали четири метални резервоара („kumbha“), които били пълни с някаква течност, напомняща нашия живак, и представлявала горивото. Всъщност дори и в Стария завет съществува сигурно указание за изкуствени полети, което обаче заради една допускана досега преводаческа грешка днес не се взема под внимание. Юдейската дума „нешера“ от Библията, която в латинския вариант на Стария завет е преведена като „орел“, всъщност е извлечена от „бучащ шум“ или „светкавица“ и затова е отъждествена единствено ономатопоетично (звукоподражателно) с бръснещият полет на орела. Но юдеите много добре са знаели кога са говорили за морски орел-рибар или сокол: орелът-рибар те наричат „перес“, а сокола — простичко „нез“. Думата „нешер“ напротив дори не е юдейска дума, а идва от древноегипетското „нехендж“ („nechenj“) (Хор) и „нехаб“ („nechab“) (Нехбет), Богинята пазителка на Горен Египет. Както вече видяхме, Бог Хор от своя страна е свързан с „крилатия слънчев диск“, чието местопребиваване най-често било в един подобен на леярска пещ сандък в „Нехен“ (Йеранокополис) и от там можел да се издига до небесния хоризонт и отново да се приземява.

Че тук става дума за летящ кораб се подкрепя и от преданията за мезоамериканските мъдреци. При тях предводителят на Седемте мъдреци се казвал Кетцълкоатъл или Кукулкан, което нашите египтолози превеждат най-често грешно като „Пернатата змия“. Правилният превод на „Кетцъл“ (крило) и „Коатл“ (змия) би трябвало да бъде съответно „Крилатата змия“. Така, що се отнася до египетската митология и Седемте мъдреци, „Кетцълкоатъл“ би могъл да се идентифицира с божеството „Сокар“.

Това което постоянно се изпуска от съвременните изследователи по отношение на мезоамериканските Вестители на културата е прозвището на тези мистериозни посетители „Ah roxa lac“, което може да бъде преведено като „Господар на зелената плоска черупка“.

Става ли дума тук за подобните на НЛО летящи кораби?

За пристигането на мъдрия Тот в храмовите надписи може да се прочете следното:

„Твоето място от памтивека е могилата на Вену; ти изплува на сушата от морето на ножовете и във водата се появи от Тайното яйце.“

В египетската Книга на мъртвите, афоризъм 17, 209, се говори, че върховният Бог Ра също притежавал една небесна черупка:

„Ра, който е в яйцето; Ра, който плува върху своята небесна черупка.“

Египетският висш жрец Пет-Озирис, който посочва древноегипетския град Хермопол като мястото за останките на тези летящи черупки, съобщава, че „двете половини на яйцето“ по негово време все още били запазени. Естествено до ден днешен нито един египтолог не е направил сериозно усилие да открие тези останки. Но пък други археолози, които се довериха на древногръцката митология и последваха тези приказно звучащи информации, имаха успех — в това да открият например легендарната Троя или пък останките на Минойската култура.

Пет-Озирис също ни насочва към евентуалното лобно място на тези мистериозни небесни черупки:

„Яйцето се намира на едно тайно място в древната могила на «Пламтящия остров» в морския океан.“

Както се уверихме, много от тези особени уреди, намирали се в ръцете на онези мистериозни свръх-същества, създават тоталното впечатление, че става дума за съвременна техника, която обаче ние днес можем да притежаваме единствено заради това, че развитието на науката през последните години направи грамаден скок напред. Също когато през нощта на 24 срещу 25 април 1990 г. NASA отвори един прозорец в космоса чрез Космическия телескоп „Хъбъл“, никой от участващите не можеше да знае, че за древните фараони това не е било някаква новост. За техническите свойства на египетската „Зряща птица“ научаваме от Papyrus Tebtunis:

„Аз мога да виждам до края на мрака, и аз мога да провидя през морето чак до праводите Нун.“

Този цитат описва свойствата на египетската „Зряща птица“, която можела да сканира земната повърхност подобно на днешните сателити. В текстовете от пирамидите § 389 се говори също и за „… планината на Зрящата птица“, която може да се оцени като указание за фактическата функция на пирамидите. Освен това от съдържанието на текстовете можем да помислим, че Зрящата птица подобно на телескопа „Хъбъл“ можела да вижда в дълбокия космически мрак.

Трябва ли да сметнем тези улики за египетското съответствие на телескопа „Хъбъл“?

Не само еврейско-християнската религия и исляма всички религиозни учения са съхранили подобни принципни положения за „всевиждащия Бог“. Може би това е стар спомен за времето, когато човечеството още било наблюдавано и контролирано от съвременно изглеждащи сателити. Всъщност, ако си припомним Богинята Ищар, която наблюдавала от небето борбата между Гилгамеш и Хумбада, ами това всъщност говори именно за една такава епоха, в която сателитите отдавна са били вече открити. От „Апокрифите“ (забранените библейски текстове) знаем за пътуващите патриарси, такива като Аврам, Барух, Енох и Мойсей, които съпровождани от божествени същества предприемат пътешествие из космоса. Например в Глава 6, 1–2 Барух ни информира за Апокалипсиса, който е видял:

„И видях една птица да лети пред Слънцето голяма колкото девет планини.“

След като видението приключило Барух питал мъдрецът за техническите свойства на птицата, при което получил отговора:

„Това е пазителят на земния път. Птицата минава покрай Слънцето, и като разперва крилата си улавя неговите лъчи, които са като огън.“

Барух слуша учудено и се опитва да разбере неразбираемия отговор, а след това отново започва да описва виденията си и съобщава познатото:

„И птицата разпери криле и на дясното й крило аз видях огромни букви.“

Днешните сателити притежават „соларни клетки“, монтирани върху дълги, косо поставени подпори, които ние наричаме „слънчеви крила“. Те улавят слънчевата светлина и я използват за собствените си енергийни цели. А как стоят нещата с огромните букви? На съвременните сателити и космически кораби също има подобни букви, които представляват например името на NASA или ESA.

През последните години за „Проекта КЕО“ френският художник Жан Марк Филип събираше послания на хора от целия свят, за да ги предаде през 2001 година на борда на един орбитален земен сателит. Освен това на борда на сателита бяха поставени и библиотека с „официалната човешка история“, както и проби от земната атмосфера, морската вода, човешка кръв, снимки на мъже, жени и деца. Той щял да обикаля Земята в продължение на 50000 години, а след това щял да бъде приземен отново на планетата с грандиозен светлинен спектакъл.

Дали нашите предци са предприели нещо подобно?

Базирайки се на древноегипетските информации за Хор и Ра, които наблюдавали от небето освен своите врагове, но също така и действията на хората, според мен подобна наблюдателна техника би трябвало вече да е съществувала. В текстовете от пирамидите в § 390 откриваме ясно указание:

„Двете колони бяха неподвижни, (но) подпорните части падаха надолу. Въпреки това той се покатери по стълбата, която баща му Ра беше направил за него. Хор и Сет го хванаха за ръка, за да го поведат към Дуат.“

След като Хор и Сет навлизат в космическото пространство, орбиталната станция се отваря, която заради формата си текстовете от пирамидите § 391 описват като „лице“:

„Лицето на Бога се отвори пред пътника. Пътникът на Дуат се приземи на трона встрани от великия Бог.“

Съгласно преданията тези машини притежавали свойството да отлитат към небето и да могат по всяко време отново да се завръщат. Имало е също така и множество уреди за комуникация, които наричали „Чуващата птица на Ра“, които ако оставим настрана мистичните украси отново можем да интерпретираме единствено технически:

„Аз чувам как Ра, Богът на слънцето, разпоредителят измежду Боговете, от сияйното си място на небето ежедневно отрежда съдбата на Земята.“

Както вече от книгата „Барух“, така и от следващия стих става ясно, че тези уреди били задвижвани посредством слънчева енергия, подобно на Телескопа „Хъбъл“:

„Така ми е отредено, защото аз живея от светлината на Слънцето и (постоянно) вземам своята храна и спя много …, аз се пресъздавам в светлината — и не ям нищо след залеза на Слънцето.“

Но ако е била налице, защо не намираме никакви остатъци от тази технология?

На 26 март 1857 г. френският астроном Лескарбо открива неизвестен досега космически спътник в орбитата на Меркурий. Извършвайки наблюдения на Слънцето, той го видял да преминава пред диска на тази най-голяма за нас звезда. Той пресметнал, че неговата маса е една седемдесета част от Меркурий, пълният му оборот е деветнадесет дена и диаметърът му е 285 километра. Лескарбо нарича този сателит „Вулкан“. Неговите изследвания били одобрени от Академията на науките в Париж и той дори получил от Наполеон III Ордена на Почетния легион. Но само малко след това астрономическата слава на Франция угаснала, защото „Вулкан“ внезапно станал неоткриваем. Едва през 1878 г. американският астроном Джеймс Уотсън могъл да го открие отново.

През 1966 и 1970 г. по време на слънчевите затъмнения астрономът Хенри Кортън успява да запечата този „космически спътник“ и да пресметне неговият диаметър на 770 километра. След което „Вулкан“ отново не можел да бъде открит. Колко погрешна е идеята, че астрономите са забелязали древноегипетската „Зряща или Чуваща птица“?

В рамките на Linear-Satelliten-Projekts в началото на 1999 г., при автоматизираното търсене на астероиди, измервателните сензори откриват само един космически обект с големина 50 метра в диаметър, който се движи почти кръгообразно около Слънцето. Астрономите го нарекоха CG9, и той кръжи по необичайната си орбита на девет километра разстояние от Централната звезда. Орбитите на всички останали космически тела около Слънцето представляват елипса. Съществува обаче и още едно подобно тяло, открито още през 1991 г., което се движи подобно на CG9.

През ноември 1991 г. американското астрономическо списание Sky + Telescope дори нарече този сателит „… едно истинско НЛО“. Но защо?

Причината е в това, че необичайната орбита на 1991 VG е почти същата като земната. При това при 1991 VG бяха засечени сигнали, сметнати за изкуствени или технологични, които излизаха от небесното тяло най-вече на кратки интервали. Проучванията с радарни вълни, които по принцип се отразяват в такива подобни на астероиди космически тела, също демонстрират абсолютни нулеви стойности. Изследователския екип почти изключва вероятността този феномен да бъде обяснен с естествен космически обект! Хипотезата, че обектът представлява възможни части от стари сонди и ракети също по никакъв начин не може да се съгласува с орбиталните данни. Въпреки това официалните служби на американската NASA и европейската ESA се опитват да лепнат на това космическо тяло прозвището „космически отпадък“, единствено, защото са твърдо убедени, че всичко говори за предмет, създаден от човешка ръка.

Защо тези дами и господа просто не вземат предвид древните предания?

Един идентифициран през 1996 г. космически обект с името 1996 PW също демонстрира току-що описаният начин на поведение. Астрономът от NASA д-р Дейвид Грийн смята:

„Ситуацията е всичко друго, но не и изяснена.“ Както вече видяхме от 1 глава, Галилео Галилей могъл да изобрети използвания за своите космически наблюдения телескоп единствено, защото е имал достъп до древното знание. От египетската Книга на мъртвите 115, 23–24, освен това научаваме как древните жреци на Хелиопол, които тук са означени като „къдравите“ или „гологлавите“, били въвеждани в „божествената власт“:

„Когато на тях беше отредено наследството на Боговете, голямо беше това, което видяха, и затова те станаха «най-големите виждащи» в Хелиопол.“

В древен Египет „сехем“ е „символ на властта“, с който били наблюдавани звездите, наречени в древноегипетските текстове „съществата, намиращи се между Боговете и хората“. Многократно „сехем“ дори се описва като „отделно същество“ и стои на едно ниво с Боговете. Функцията на този предмет за съвременните египтолози и до днес си остава загадка. Въпреки че в него се крие разрешението за космическите наблюдения на Галилей. Египтолозите интерпретират „сехем“ единствено като обикновен „владетелски жезъл“, без при това да вземат под внимание силата, която — съгласно преданията — живеела в него. По мое мнение тук не може да става дума за нищо друго, освен за някакъв подобен на далекоглед предмет (телескоп), с който царете и жреците разглеждали небето. Това обяснява също така защо на изображенията в горната му част египетските художници са нарисували „две очи“.

Поради „силата да вижда“, скрита в „сехем“, може да се обясни и едно от прозвищата на Озирис, което гласи: „Големият сехем, който живее в небесата.“

Още през 1853 г. сър Дейвид Брустър предаде на British Association for the Advancement of Science един подобен предмет. Касаеше се за оптична леща, която отговаря на нивото на развитие на 19. век. Необичаен беше „единствено“ фактът, че лещата идваше от руините на Ниневия (Азия) от почвен слой, датиран на около 600 година пр.Хр. Но до днес тази находка остава без обяснение и в крайна сметка заедно с накитите и останалите неща се озова в Британския музей. Оттогава бяха намерени безброй подобни лещи и в Африка, Австралия и Америка.

Една вдлъбната шлифована леща от обсидиан беше извадена от морето в Южна Америка, близо до Есмералда (Еквадор). Освен това в Ла Вента (Мексико) един археологичен екип изкопа малки вдлъбнати огледала, които са шлифовани по неизвестен до момента способ и най-вероятно са били използвани като увеличителни стъкла. Приписват се на културата на олмеките, която за момента се смята за най-старата в Мексико. Също така изработката на украси при мезоамериканските народи би могла да се обясни единствено с употребата на лупа.

Още древногръцкият философ Плутарх твърдял, че Архимед използва оптически уреди при „определянето на големината на Слънцето“. Едни от най-смущаващите открития на Архимед от Сиракуза (287–212 г. пр.Хр.) вероятно произхождат от времето, което той прекарва в Александрийската библиотека с образователна цел. Към тези открития между другото са и една гениална система от лостове, макари и ръкохватки за повдигане на тежести, с помощта, на която били обърнати и потопени обсадилите Сиракуза римски галери. Да не забравяме и един уред, който пречупвайки слънчевите лъчи, можел да подпалва кораби.

Дали трябва да отдадем всичко това на богатата фантазия на античните автори?

Германският инженер по очна оптика Олаф Шмид проведе дългогодишен анализ на шлифовани планински кристали, които бяха открити на източния остров Готланд в гробове на викинги от 10. век. След като завърши своите проучвания Шмид създаде стъклени образци с почти съвършена асферична шлифовка. За делото си той дори беше награден с изследователската премия „Rupp-Hubrach“ за очна оптика.

Ако човек постави една такава леща върху някакъв текст или пощенска марка, се получава образ, равнозначен на постигнатия със съвременна лупа с диаметър от пет сантиметра. През март 1999 г. своите научни експерименти инженерът още веднъж; повтори следното:

„Формата на лещата е толкова добра, че дори по днешните стандарти може да бъде определена като шлифована.“

С нея могат да се фокусират слънчеви лъчи така, че без проблем да се подпали лист хартия. И следователно през Античността употребата на „техническите помагала“ би следвало да е съвсем по-различна. Изследователски екип на американския университет „Бъркли“, който от доста време се занимава също с оптически предмети, предложи тезата, че „лещите на Готланд“ са дошли от Византия, където станали собственост на викингите — чрез търговия или грабеж;. Във всеки случай много неща ни насочват към това, че някога тези находки са достигнали Босфора от Александрия и съответно в действителност са били египетско изобретение.

През 1912 г. в един гроб в Саккара археолози наистина откриха подобно увеличително стъкло от времето на фараоните, което би могло да е част от египетския „сехем“. Изработената от планински кристал находка обаче не се оказва единствена. Британският музей в Лондон притежава дори лупа от планински кристал, както се доказа произведена с цезиев окис. Тя беше намерена при разкопки в египетския Хелуан. Най-учудващото в този артефакт обаче не е функцията му на увеличително стъкло, а следите от цезиев окис. Днес това химично съединение се произвежда с електронна технология. Странното е, че за целта е необходимо скъпоструващо, произвеждащо 20000 волта устройство. А до този момент учените не са открили нещо подобно в Египет.

В музея на турската столица Анкара също съществува един оптически предмет, който беше открит от австрийски археологически екип при разкопки в древния Ефес. През тази леща пък надзъртали към микрокосмоса.

И в Александрийския фар съществували особени огледала, информира ни Лукиан, които имали същите свойства като тези на Сиракуза. С тези оптически съоръжения още тогава можело не само да се види сигнален огън на разстояние от 465 километра, но и да се поразяват неприятелските кораби. И ставало така: през деня можело да се използват слънчевите лъчи и посредством вдлъбнати огледала да се изпращат още по-мощни светлинни отражения.

Говори ли се тук за някакъв вид лазерни лъчи?

С понятието „wbs“ жреците-учени на фараона обозначавали „завързания огън“. И съответно не е трудно да предположим, че това най-малко е описание на „огнен лъч“. Освен това около 214 г. пр.Хр. за вдлъбнатите огледала действително се е говорело, че те били предназначени за това да възпламеняват неприятелските кораби. Освен това се съобщава, че посредством стъклените огледала било възможно да се забелязват приближаващите кораби дълго преди те да станат видими с невъоръжено око.

Не са ли това улики и доказателства за факта, че нашата съвременна цивилизация не е първата по рода си?