Ердоган Ерчиван
Забранената египтология (3)

(Загадъчните знания и високите технологии на фараоните)

Включено в книгата
Забранената египтология
Загадъчните знания и високите технологии на фараоните
Оригинално заглавие
Verbotene Ägyptologie (Rätselhafte Wissenschaft und Hochtechnologie der Pharaonen), (Пълни авторски права)
Превод от немски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 22 гласа)

Глава 2
Първата епоха

Когато еврейският равин Бенджамин бен Йонах от Навара през 12. век посещава Египет, а по-късно и пирамидите в Гиза, той записва в своя дневник:

„Пирамидите, които виждам тук, са построени с магия.“

Заради завоевателните походи на арабите от средата на 7. век булото на суеверието се спуснало пред очите на хората и те се опитвали да обяснят вече придобитото и отново забравено антично познание като чудо. През вековете в главите им се вкоренила упоритата представа, че в египетските постройки безчинствали призраци, които наказвали престъпниците и осквернителите на гробове. В представите на арабите след залез слънце една гола жена със страховити зъби пазела руините и подмамва младите мъже при себе си, след което те полудявали. Лошата слава на египетските постройки бързо се разнесла във всички държави до Европа. Затова и британският изследовател сър Джон Мендъвил при посещението си в Египет през 14. век се оплакал, че му липсвала смелост да влезе в египетските пирамиди. Ето защо дълго време науката не могла да си пробие път до културните завоевания на фараоните. Едва преди около 200 години със създаването на „египтологията“, благодарение на специално подготвени учени се оформя здравомислещ подход към културното наследство и постройките в Египет. Днес този дял от науката дори може да се изучава в университетите, въпреки че всички доценти в консервативните си курсове твърдят, че в страната на фараоните вече нямало нищо драматично за откриване. Но между учените на новото време е имало и продължава да има и инакомислещи, такива като великият британски египтолог проф. Алан Х. Гардинър (1879–1963), който по отношение проучването на Египет заявява:

„Това, което днешните египтолози гордо разказват като история на Египет, в повечето случаи не е нищо друго освен сбор от цитати и части на книги, които изобщо не са убедителни.“

Ако като цяло погледнем към Първата епоха на вече цивилизован Египет, в действителност се получава така, че нито нашите египтолози поотделно, нито археолозите като цяло са в състояние да кажат със сигурност кога е започнала и колко време е продължила тази епоха. Благодарение на съвременните технологии, например изследванията, получени от сателитната разузнавателна техника, днес вече стана възможна рационалната реконструкция на определени исторически процеси. Така ние относително точно можем да заявим, че много отдавна, може би преди 50 милиона години, земите, образуващи днешен Египет, са се намирали още под морската повърхност. Преломи от невъобразим мащаб оформяли тогавашния земен облик и довели до познатите ни днес земни формирования. По времето на този период, наречен „Креда“, в Нубия (Етиопия) се отлагат пясъчници, а след тях първите варовици и глинени пластове. След един огромен период земята изплувала, за да бъде отново залята от северния океан. Тези земно-исторически процеси, свързани с мащабни времеви периоди, бавно довеждат до еволюционната фаза на образуване на вековните варовици, които заради намерените в тях вкаменели морски животинки бяха наречени от съвременните геолози „нумолитни варовици“. Последвал период, в който се образува падината на Червено море и под въздействието на нагъването на земните пластове от двете му страни възникват планинските вериги на Синайския полуостров и на Източния бряг. Едва по-късно, със завършека на миоцена, днешен Нил оформя своята долина дълбоко навътре в алувиалната почва.

Там, където днес се намира ветрилообразната делта по онова време имало още един Средиземноморски залив, който се врязвал дълбоко в сушата. Към края на плиоцена започва мощно издигане на земните пластове. Когато това се случило, коритото на Нил се напълнило с пясък и пирит, отмити от близките планини и донесени от речните притоци. От тези отмити пластове Нил оформя окончателното си речно корито. Тези бавни процеси днес могат да се видят в стъпаловидните почвени пластове.

Къде обаче остава човекът, построил no-късно египетските пирамиди от тези геоложки пластове?

Според голям брой от списъците на египетските царе началото на Първата епоха на цивилизованото човечество започва преди 23000 години с появата на подобни на джуджета божествени същества, наречени „Птах“ (ptah). Както многото предания и намерените пластики показват, съществата „Птах“ имали необичайно голям череп, докато телата им, както изглежда, не надхвърляли 140 см. Интересното в преданията е това, че според френския генетик д-р Жомар Люко „древния Адам“ бил висок не повече от 140 см. В противоречие на египетските „Птах“ — създания френският учен доказа, че „древният Адам“ се заселил още преди около 200000 в Африка и е роднина на африканските пигмеи от племето Ака. Тези резултати освен това бяха потвърдени от университета Йейл в Чикаго и от Харвардския университет в Бостън.

Но какво наистина се е случило преди 200 000 години?

С появата на модерната наука, която на практика се развива успоредно с религията, през вековете се е оформила една пристрастна научна догма, определяща съвременната представа за света и нашия обществен ред. Единствено заради възпитанието и традицията представата ни за история винаги се свързва с идеята за прогреса. Обикновено си представяме, че човешката цивилизация в по-голямата си част е преминала горе-долу така: заражда се в Месопотамия и Египет, още тогава постига високо ниво в областта на религията, изкуството и политиката, за да се разпространи по-късно към Палестина, Сирия и Гърция. Разпадането на Римската империя и категоричният тласък в обратна посока на Средновековието са последвани от настъпването на Ренесанса и преоткриването на Новия свят и от бурен прогрес и „индустриална революция“, продължили до 21. век.

Дали обаче тази картина за прогреса на цивилизацията е наистина правилна?

По отношение на Древен Египет американският изследовател на пирамидите Джон Антъни Уест изказва мнението, че:

„В какъвто и да било аспект египетското знание изглежда завършено още от самото начало. В природонаучните, техническите, свързаните с изкуството и строителството техники, както и в йероглифната система на практика не се забелязват «етапи на развитие»; много от постиженията на ранните династии по-късно никога не са били надминати.“

Как обаче е станало възможно една завършена цивилизация да постигне толкова много за толкова малко време? Английските ми колеги Греъм Хенкок и Робер Бовал смятат, че са намерили подходящ отговор:

„Решението на загадката, разбира се, е очевидно; но то е толкова различно от популярното мислене, че рядко се обсъжда. Египетската цивилизация не представлява никакво развитие, тя е била завещание.“

Както се убедихме, днес благодарение на съвременните научни методи сме в състояние напълно да проучим следите от нашето минало много по-точно и по-многостранно. Въпреки това много нови открития, които не намират място в обществено-представяната картина за света, продължават да бъдат игнорирани. Особено през последните години излязоха наяве някои обезпокояващи и объркващи неща, които рано или късно нашите учени ще трябва да вземат под внимание. Много от тези открития, които дават обяснение за историята на човечеството обаче по впечатляващ начин потъват в архивите на музеите или изчезват в някакви други неясни канали и не достигат до широката общественост. Но защо?

При избирането на теза за произхода на човешкия живот винаги се е започвало оттам, че в първичния бульон на Земята организмите са се създали от водните изпарения, въглеродния двуокис, метана и амоняка. Досегашната представа почива на предположението, че кислородът би трябвало да се е появил и да е проникнал в атмосферата едва много по-късно (преди 400 млн години) с появата на фотосинтезата на растенията. По-новите открития на съвременната астрономия обаче опровергават този модел и объркват учените. Още през 5. век пр.Хр. гръцкият философ Анаксагор (500–448 г. пр.Хр.) заявява:

„Семето на живота принадлежи на Космоса, то пуска корени навсякъде, където условията са благоприятни.“

Германският физик и физиолог д-р Хелман фон Хелмхолц през 1874 г. написа нещо подобно на казаното от гръцкия учен 2 500 години преди него:

„При положение, че всичките ни усилия да докажем възникването на организмите от мъртвата материя се провалят, ми се струва коректно да поставя въпроса: дали животът някога възниква или пък е много по-стар като самата материя; и дали семето не преминава от една планета на друга, за да се развие там, където открие плодородна почва…“

Означава ли това, че е възможно искрата на земния, следователно и на човешкия живот да е дошла от Космоса?

Развитието на човешкия вид е дълъг и сложен процес, който обхваща почти осем милиона години. Понякога първите хора използвали пещерите, за да се приютяват край огъня и да се пазят от кристалния студ, както се вижда от една 400000 годишна находка в Чоу Ку Тиен, близо до Пекин. Но популярната представа за първите хора като типични пещерни обитатели е погрешна, защото от повечето ни известни случаи те живеели свободно навсякъде и се криели от климатичните неудобства в палатки или елементарни постройки. Но тъй като тези постройки били направени от нетрайни материали и не оставяли следи, днес се знае много малко за тях. Ето защо голяма част от историята на Първата епоха тъне в мрак и несигурност. Защото единствените указания, които имаме за процеса на оформяне на човека, са само шепа вкаменелости, обикновено намирани на различни, отдалечени помежду си места. Тази е причината, поради която реконструкцията на степента на интелигентност и културното ниво на предците ни е проблематична за изследователите. Трябва обаче да отбележим, че и техните теории — подобно на земните масиви — подлежат на промяна и изискват нова редакция.

Съвременните археолози на египетските артефакти и строителни обекти по странен начин са твърдо убедени, че древноегипетската култура, която по мнението на науката е просъществувала минимум 4000 години преди управлението на фараона Менес (3100–1060 г. пр.Хр.), не е изграждала постройки, които да говорят за нейната същност. Дори бяха намерени инструменти от палеолита (древна каменна епоха 600000–8000 години пр.Хр.), но те изобщо не се различават от намерените в Европа и не допринасят нищо специално за Египет. Менес и непосредствените му наследници познаваме единствено от класическите автори и египетските списъци на царете, вследствие на което чак до 1895 г. Първата епоха на Менес остава абсолютна мъгла. И въпреки че актуални находки и по-нови анализи на стари артефакти доказаха доста за онзи Първи период, т. нар. учебна наука упорито зацикли в представата си за света.

Според нея именно преди 5000 години, започвайки да си служи с бронзови предмети, човекът трябва да е създал първата цивилизация, от която впоследствие ние сме се развили до днешната компютърна епоха. Самата Библия приписва на цивилизования човек второстепенна роля по отношение на земно-историческите периоди и фиксира неговата поява само на около 6000 години история. В подобни опити за реконструкция при всички положения не трябва да забравяме мнението на американския археолог проф. Мерил Ънгър:

„Учените също трябва да са изключително внимателни и не трябва да придават неуместен смисъл на оценките на археолозите и техните интерпретации на данните. Че оценките на информациите и заключенията, отнасящи се до археологическите находки, често се оказват субективни, се вижда достатъчно ясно от големите разминавания в мненията на компетентните специалисти в тази област.“

По мнението на нашата наука първите човешки общности, препитаващи се от земеделие и животновъдство на познатите ни днес видове растения и животни, възникват в Близкия Изток, когато придошлото изобилие на вода от топящите се вътрешноконтинентални ледници увеличило влажността на въздуха и количеството дъждове. Така по планините и възвишенията на Близкия Изток увеличената влажност трябвало да е довела до разпространението на горски ландшафти и буйна зеленина, представляваща предвестник на пшеницата и ечемика. Защо обаче човекът изобщо се е занимавал със земеделие, все още остава само предположение. В случая били необходими две неща: първоначално да преустанови странстващото ловуване и събиране, за да започне уседнал начин на живот. После да се е научил да разпознава 12-месечния период, което предполага контролирано измерване на времето. Едва точното преброяване на дните по Луната, може би е довело до знаци, които допълнени от символите на Зодиака, създали система, от която в края на краищата се развила азбуката. Без чувството за време хората със сигурност не биха развили трудоемката работа на земеделеца, защото в повечето случаи щели да чакат цяла година, докато получат годна реколта. В Стария завет този процес е разказан с историята за грехопадението, в която най-първите човеци се осмелили да направят началната крачка в подчиняването на Земята. Първият човек, Адам, похапнал от „дървото на познанието“ и съответно Боговете го изгонили от „рая“. С този момент, когато Адам се превръща в земеделец, Библията отбелязва Първата епоха. Подобна история присъства и в египетската митология. Древните египтяни наричали „дървото на познанието“ „дървото-кезбет“, а „дървото на живота“ — „дървото-ишед“. Обратно на старозаветното „дърво на живота“ египетското „дърво-ишед“ можело да предизвиква и смъртта на всеки. Така египетските Богове също би трябвало да са произлезли от някакво „дърво“. За разлика от Стария завет египетската митология също така разказва, че „много преди строежът на пирамидите“ хората се опълчили срещу върховния Бог Ра и избухнал бунт, целящ придобиването на „дървото-ишед“:

„Аз съм онзи велик «mjwe» (Pa), който разцепи до себе си дървото-ишед в «Iwnw» (Хелиопол) в онази нощ на борба, когато въстаниците бяха заловени, в онзи ден, когато бяха унищожени враговете на Всевишния.“

Както може да се види от 109-ти афоризъм, 192–195, на Египетската книга на мъртвите, с помощта на придружаващите го лица Ра успява да осуети плана на бунтовниците, но този момент ще разгледаме отново в Глава 5.

Но какво е представлявало това могъщо дърво, което още от праначалото на развитието на цивилизования човек е играло толкова ключова роля? Може би нещо подобно на египетския стълб Джед, който тематично позволява единствено технически интерпретации? Този „предмет“, обозначаван от древните текстове като „гръбначен стълб“ или „гръбнак“, се е намирал първоначално в Хелиопол. Какво казват египтолозите за тази мистериозна вещ?

„По всяка вероятност обяснението е, че първоначално Джед е представлявал един кол, около който спираловидно били свързвани житните класове.“

Едовременно с това обаче египтологът д-р Манфред Луркер признава, че:

„Стълбът-Джед е праисторически фетиш, чието значение още не е открито.“

В древноегипетската столица Мемфис още в старото царство е съществувал специален ритуал, в който „жреците на уважавания Джед“ отслужвали „издигането на стълба Джед“. Церемонията Джед се празнувала ежегодно през месец Кояк (средата на ноември) и започвала винаги с жертвоприношение, което фараонът дарявал на Озирис, „владетеля на вечността“. Богините Изида и Нефтида освен това винаги са рисувани по стените на храмовете коленичили пред стълба Джед, посредством който общували с божеството Озирис.

В коптския текст „Звездното око на Космоса“ за Изида и Озирис се казва, че:

„Изида и Озирис бяха изпратени, за да помогнат на света, като научат примитивното човечество на изкуството и техниките на великата култура.“

Това би могло да означава, че през архаичната епоха са съществували поне две различни културни степени. Естествено това е напълно възможно, както днес можем да установим при сравнението на нашето културно ниво с това на пръснатите по земята племена от джунглата, които все още се намират във фазата на неолита (късната каменна епоха). Те съществуват заедно с нас, донякъде без ни най-малка представа за нашите технически постижения. Този факт допуска хипотезата, че е напълно възможно и древните фараони да са контактували с някаква още тогава развита култура. Между впрочем именно в „стълба Джед“ фараоните виждали „гръбнака“ на Вестителя на културата Озирис. Възможно е в древните времена египетските царе да са имали пред очите си някаква неразбираема технология, която някой божествен персонаж донесъл със себе си, какъвто е случаят и днес с някои Карго-култури, а по-късно са я интерпретирали погрешно. Дори един от синонимите на Птах (ptah) е „уважавания Джед“.

Означава ли това, че нашата високоразвита цивилизация не е първата?

Една 3700-годишна плочка с клинопис от Месопотамия описва създаването на човека различно от детайлността на Библията:

„Позволи ми да смеся кръвта и да направя костите. Позволи ми да създам първото същество — то ще се нарича човек.“

Първият човек, който асирийците наричат „Адапа“, ни най-малко не се различава от библейския „Адам“. По-нататък клинописът дава информация за смисъла и целта на човешкото сътворение:

„Аз искам да създам примитивен работник, той трябва да е в услуга на Боговете, за да им бъде по-лесно.“

Това робско същество било известно и на египтяните, те го наричали „Адепти“ и освен това то изначално било надарено с божествена мъдрост.

Дали сходната история за нашето създаване в най-значимите култури е само случайност?

Изследователите на предисторията интерпретират противопоставянето между синовете на Адам — Каин, който бил земеделец, и Авел — странстващ животновъд, като алюзия за внезапно разгорилата се борба за територия на нашата планета. Но и това предание също присъства в текстовете на Месопотамия и Египет, които за разлика от библейските, са написани няколко хилядолетия по-рано.

В Месопотамия предците на Каин и Авел са DU.MU.ZI и EN.MEN.GAL.ANNA., които при египтяните могат да бъдат идентифицирани със Сет и Озирис. Но т. нар. „Приказка за двамата братя“ в една по-нова версия на йератическия папирус Честър Бийти отново разказва за конфликта в по-първичния му вариант. Но най-силните доказателства в потвърждение на казаното от Стария завет, когато предците започват интензивно да събират диви житни растения, което впоследствие довело до усядането на ловците и събирачите, по мнението на нашите учени идват от Палестина, където още около 14000 години пр.Хр. се издигали малки села от кръгли каменни постройки. Обитателите от каменната ера на тези селски общности обаче първоначално живеели от лов на газели и сравнително по-късно — от отглеждане на газели. Впоследствие първите хора започнали да използват в стопанствата си двузърнест лимец — див вариант на пшеницата, който редовно събирали. В южна Палестина освен газели се отглеждали и кози. Оползотворявайки добре пасищата, те впоследствие се разпространили из целия Близък Изток в типичната за тях „номадско-владетелска“ форма. Вероятно в областите около Саргос в Месопотамия още към 9000 година пр.Хр. са били стопанисвани овце и към тях скоро били прибавени други животни, източници на месо: около 8000 година пр.Хр. в днешна южна Турция — свинята, и около 7000 година пр.Хр. в егейските земи — говедата. Освен на месо животните били източници на мляко, вълна и тор за нивите.

Не става ли дума още тук за цивилизовано общество?

Думата „цивилизация“ произхожда от латинското „civis“ и означава не друго, а „граждани“. Градове като Йерихон (Лунният град) в западна Йордания и Чатал Хююк в Анадола, където живеели „civis“, no най-нови сведения са съществували още преди повече от 11000 години.

Разкопките на д-р Кристофър Идънс през 1994 г. превърнаха загадката за праисторическия град Йерихон направо в застрашителна за археологическата гилдия. Изкопните работи извадиха наяве още селища и градове от културата Натуфа, които дори преди 12500 години са разполагали със зърнохранилища. Отнасяйки това към период, когато предполагаемо предимство са имали ловната и събираческата традиция, наистина е съвсем невероятно, че откритите на това място артефакти доказват не само практиката на селското стопанство, но и че това засяга народ, водещ вече уседнал начин на живот.

Но тъкмо библейският град Йерихон е загадка за археолозите не само заради своята архаичност, но и поради характера на заварените там руини, за които археолозите не бяха подготвени. Навсякъде вратите с дървени напречни греди, стените и зидовете на къщите са боядисани с червена боя и отчасти изпъстрени с майсторски рисунки. Догмата категорично твърди, че писмеността не е била развита по онова време, но не може въпреки това да отрече изкусността на древния народ на Йерихон. Още тогава къщите били изграждани върху каменни фундаменти. Освен това улиците били павирани и украсени с шарки като на равни разстояния по краищата им строителите дори поставили огнища и водни пространства. От това можем да направим извода, че огнищата са представлявали един вид нощно осветление, а местата с вода са били първите социални инсталации за водоснабдяване. Освен това целият град — още преди повече от 11000 години — бил ограден от масивна защитна стена срещу нападатели. Следователно трябва да е имало и други, вероятно военни цивилизации, които по онова време са били равностойни противници на жителите на Йерихон. Забележителната защитна стена се намирала по средата на окоп с ширина 10 метра и дължина 2 и половина метра, издялан в естествена скална маса, както изглежда, без помощта на метални инструменти.

Една италианска археологическа експедиция, организирана през 1929 г. от Папския библейски институт във Ватикана, работила не в Йерихон, а в отдалечените на 107 км руини на Талейлат Гасул. Още при първите разкопки през 1931 г. ръководителят на експедицията д-р Алексис Малоун се изумил от преобладаващата жилищна култура, която била категоризирана дори като още по-невероятна от тази в Йерихон. Предположили, че тук ставало дума за другата цивилизация, заради респекта към която жителите на Йерихон издигнали крепостната стена. И в Телейлат Гасул в естествените скали били направени необичайни издутини и дупки, които най-често били пробивани по двойки в масивната скала и имали цилиндрична форма. Този вид дупки (сякаш от свредел) освен в Месопотамия се срещат и в Египет, на гръцкият остров Крит, както и на остров Малта и в Южна Америка. Въпреки че не става дума за готварски огнища, около тях имало загадъчни „купчинки пепел“, които били покрити с фин пясък, а отгоре с пръст.

Между предметите, открити от групата, имало малък, кръгъл диск, направен от изпечена глина. В центъра му имало надлъжна подпора, както и една дупка, които вероятно са били използвани за монтиране на някакъв технически уред. Техническата употреба на този диск остава неизяснена. Археологическият екип, провел разкопките до 1933 година, открива и няколко особени стенописа, на които освен битови сцени са изобразени и геометрични фигури. Между тях има звезда с осем лъча, изкусно изрисувана с черни, червени, бели и сиви бои и представляваща най-ранното изображение на посоките на света: север, североизток, изток, югоизток, юг, югозапад, запад и северозапад. По мнението на д-р Малоун осемлъчната звезда същевременно изобразява и богинята Ищар, която в история на митологията съответства на египетската богиня Изида. Но в Телейлат Гасул не бяха намерени култови предмети, доказващи религиозното значение на това изображение.

Възможно ли е това място да е било използвано от самите мистериозни богове?

Особен интерес в тази връзка предизвикват три изображения, които били наречени от вавилонците в една по-ранна епоха „Игиги“ („igigi“), което може да бъде преведено като „провиждащите“. Египетското съответствие на „игиги“ в йероглифните тестове е наречено „Икеси“ („ikesi“) или „Исеки“ („iseki“). Филолозите превеждат това понятие като „Бога в яйцето“. Египетската „Книга на мъртвите“ дава информация за „икеси“: „… неговият отвор е огън, неговият полъх е унищожителен за носа“ — описание, категорично напомнящо ракетен двигател, който отравя въздуха. Всъщност картинните изображения напомнят по вид съоръженията на космическото ведомство NASA, моделирани според преданията от Стария завет преди 30 години. Въз основа на казаното от пророк Йезекил, NASA-инженерът Йозеф Ф. Блумрих конструира космически кораб във формата на яйце. Възможно е древните юдеи да са взаимствали легендата от древноегипетската традиция, което става още по-ясно от обозначенията за „Йезекил“ и йероглифа за „Икеси“.

Дали това са били уреди, които са служели на хората за наблюдение?

Както разбираме от Стария завет, Втора книга на царете 2:11-12, преди 2000 години свещеник на име Илия иска да прекоси река Йордан срещу Йерихон и Телейлат Гасул, за да се срещне с ученика си Елисей, когато изведнъж небето се отворило: „И ето, [внезапно дойде] огнена колесница и огнени коне, които ги разделиха един от друг, и Илия възлезе с вихрушка на небето.“[1]

Илия естествено не изчезва завинаги в небето, а отново се връща и изпълнява службата си още дълги години[2].

Че в далечните времена на Първата епоха са съществували космически кораби и наблюдателни сателити, ще докажем по-нататък в книгата (Глава 5).

Нека обаче отново се концентрираме върху стенните рисунки от разкопките на антични селища. И така, химическите анализи на използваните бои доказват, че не са били използвани налични в природата субстанции, както е типично за неолита, а от 12 до 80 смесени минерала, които от своя страна биха могли да бъдат преработени единствено в химическа лаборатория. Изследванията на френската козметична фирма L’Oreal относно древноегипетските бои, изнесени през 1999 г. също доказаха ранно боравене с химически вещества като „лаурионит“ и „фосгенит“, които не се срещат в природата, а могат да бъдат произведени единствено с химически разтвори. Пресговорителката Патриция Пиньо от L’Oreal коментира резултатите от изследванията по следния начин:

„Нашите лабораторни учени бяха наистина изненадани от постигнатите резултати. Учудващо е, че древните египтяни са можели да обработват минерали, да ги стриват и да произвеждат разтвори, от които успявали да произвеждат бои или да ги употребяват дори за терапевтични цели.“

Откъде древните египтяни, са разполагали толкова рано с подобни изумителни познания?

За всичко това британският археолог Джеймс Милърт казва:

„Става дума за сензационно развитие, чиито причини не са известни до момента.“

Освен това Дж. Милърт беше този, който през 1958 откри друг древен град в Анадола. Още след първоначалните разкопки от могилата изникнали остатъци на селище от каменната епоха. Находката се намира в днешна Турция и се нарича „Чатал Хююк“ („Чаталното възвишение“). Днешните разкопки се провеждат от д-р Ян Худър и д-р Антъни Ледж от Чикагския университет и техните 1000 помощника. Компютърните графики на Университета по приложни изкуства в Карлсруе от януари 1999 г. възкресиха вида на метрополиса от неолита. Забележителни квадратни постройки са наредени близко една до друга, а между тях има тунели и улици. Особеното при къщите в Чатал Хююк е това, че те нямат врати. Затова хората, живели там, влизали в къщите си през малки капандури с помощта на стълба. Покривните плочи са носени от четири Т-образи подпори, домъкнати специално за къщите от каменоломна, отдалечена на 200 км. До момента най-голямата открита сграда е с 12 м дължина и стени, дебели 1,4 м. Големите средно около 25 кв. м жилища били задушни и некомфортни.

Освен рисунки на стените имало изпъкнали глинени биволски глави, които археолозите наричат „букрании“. Археолозите все още не могат окончателно да обяснят защо в зората на всички земни цивилизации именно бикът играе толкова важна роля. Представата за свръхестествената сила, живееща в бика например се е съхранила дори и при египтяните, което накарало френският писател Гюстав Флобер на 15 януари 1850 г. да напише до своя приятел д-р Жул Кльоке следното:

„Известно ли Ви е, че още допреди няколко години този, който убиел бик, се наказвал със смърт, точно както е било по времето на Апис?“

Също и при британците, древните гърци, народите на Месопотамия и юдейския народ телецът вероятно е изобразявал връзката на царската власт с мистериозните Богове. Дори външния вид на централния юдейски Бог Яхве се сравнява с бика, Числа 23:22:

„Яхве ги изведе от Египет. Има рога като на див бик.“

Освен това в Чатал Хююк съществува един своеобразен подиум, който според Ян Худър е прототип на канапето. Заключението на археолога относно стойността на жилищната култура обаче отново ни изумява:

„Леглата същевременно са служели и за гробове.“

Оттук следва, че култът към бика на древните жители на Чатал Хююк, подобно и на останалите народи, има връзка с култа към мъртвите.

Защо подобни сведения продължават да бъдат игнорирани?

Не само най-новите разкопки на гробници на богинята Хатор, проведени от египтянина д-р Абд ел-Халим Hyp ел-Дин близо до Суецкия канал, датиращи строежа около 4800 г. пр.Хр., налагат драстична редакция на династическите преброявания. Но и преданията за Космоса, потвърдени днес чрез най-модерната техника, направо плачат за ново тълкуване. Защото съществуват наблюдения, записани от египетското духовенство, които показват, че още тогава най-древните постройки са били ориентирани по Слънцето и по непреходните звезди. Но според нашите египтолози в този период не би могло да съществува прецизно наблюдение на космическите тела. А дори и в Стария завет се съобщава за тридневно слънчево затъмнение, Изход 10:21-23:

„Тогава рече Господ на Мойсея: простри ръката си към небето… и настана тъмнина по цялата египетска земя за три дена. Хората не се виждаха един друг и за три дена никой не се помръдна от мястото си…“

Макар казаното от Библията за тридневното слънчево затъмнение да звучи невероятно, то се потвърждава и от древните египтяни. Преданията на египетските жреци дори са от по-природонаучно естество и съответно могат да бъдат проследени с по-голяма точност.

Орбитата, която в продължение на една година Слънцето прекосява в небето от запад на изток, се нарича Зодиак или еклиптика. На 21 март, в началото на пролетта, Слънцето се намира в точката на равноденствие. Този е един от двата дни, когато през годината часовете на деня и нощта са равни. Противоположният момент на пролетното равноденствие е есенното равноденствие на 21 септември. От друга страна, на 21 юни е лятното слънцестоене, а на 21 декември — зимното слънцестоене. Астрологичното познание за прецесията е било известно на народите на Месопотамия още от най-древни времена. Както и фактът, че всяка година при пролетното равноденствие Слънцето не застава в една и съща позиция на Зодиака, а че то преминава през целия Зодиак и то в противоположната посока на еклиптиката.

Гръцкият астроном Хипарх от Александрия (180–125 г. пр.Хр.), сравнявайки своите с по-стари астрономически наблюдения, открил към 150 година пр.Хр., че в продължение на един век точката на пролетното равноденствие се измества с повече от един градус в западна посока. Късните астрономи на компютърната епоха определят тази разлика още по-точно — 71,74 години за един градус. В период от 25826,6 години точката на пролетното слънцестоене прави пълен кръг от 360 градуса. Този период наричаме Голямата или Платоническата година. Естествено при всички тези процеси става дума за привидни движения. Тъй като Земята не е перфектно кълбо, силите на Слънцето и Луната, които въздействат върху нея, не предизвикват абсолютно кръгово движение. По отношение на звездния небосклон земната ос се измества подобно на въртящ се пумпал. За един кратък период от време това прецесионно забавяне се извършва незабелязано, но при продължителен период то има съвсем конкретни последици и практическо въздействие върху съответната цивилизация, заела се сериозно с космическите наблюдения.

Между 4867 и 4787 г. пр.Хр. египтяните били свидетели на едно частично и три пълни слънчеви затъмнения, информация за които се е запазила през хилядолетията. Тогавашните жреци вероятно са сметнали за знак факта, че първото слънчево затъмнение протекло почти по едно и също време с изчезването от небосклона на непреходната звезда Алдебаран, която по онова време отбелязвала равноденствието на деня и нощта. Освен това на 27 юли 4867 г. пр.Хр. е било наблюдавано пълно слънчево затъмнение над местностите Бадари, Хамия и Мустагида. След това има информация за частично слънчево затъмнение през 4864 г. пр.Хр. в Абидос, Диосполис Парва, Хермонтис и Неха. След това през 4849 г. пр.Хр. се говори за второ пълно слънчево затъмнение над Абидос, Бадари и Диосполис Парва. Третото последно пълно затъмнение било наблюдавано през 4788 г. пр.Хр.. До 4787 г. пр.Хр. от Неха е било възможно да се наблюдава Алдебаран по време на равноденствията, т.е. точно до годината преди сензационното пълно слънчево затъмнение. Египтологът Кристиян Лейц също споменава в книгата си „Въведение към египетската астрология“ не само за съществуването на египетски слънчев календар поне от 4760 г. пр.Хр., но той прави и предположението, че египтяните още тогава са можели да пресметнат обиколката на Земята. Освен това са налице астрономически наблюдения на съзвездието Орион, които според египтоложката д-р Джейн Силърс се простират до 7300 г. пр.Хр. Следователно още преди 9300 години звездобройците от късната каменна епоха би трябвало да са познавали паралелната поява на първите звезди на Орион и положението на изгряващото слънце в прецесионния цикъл като две едновременни събития!

Кой състоящ се от ловци и събирачи народ обаче би могъл да извърши подобни наблюдения?

Странно, но днешните учени са почти сигурни къде и как се е развила нашата цивилизация. Но когато става дума за „защо“ и „кога“ относно развитието на човешката цивилизация, започват да стават несигурни. Всъщност не съществува дори една единствена причина, поради която точно човешкият вид е кривнал от еволюционната редица в процеса на историята, за да се установи като културно същество, още повече че при всички реконструкции на вида Homo отново и отново му се налага да пренаписва все по-стара дата. Едва на 21 ноември 1996 г. американски учени оповестиха, че откритата още през 1994 г. в Етиопия (Африка) челюстна кост на Homo habilis („сръчният човек“) показва, че последният би трябвало да се е появил за първи път още преди 2,3 милиона години. Това автоматично означава редакция на миналото с 400000 години. Много от опитите за реконструкция се затрудняват още повече и от факта, че ние всъщност не знаем в каква степен нашите прадеди са се доближавали до маймуните.

През 1866 г. германският зоолог Ернст Хекел (1834–1919) представя нова теория, основаваща се на делото на британеца Чарлз Дарвин (1809–1882), за „основния закон на биогенетиката“. Той твърдял, че всяко живо същество по време на ембрионалното си развитие повтаря цялата родствена история на своите предци. Затова ембрионите на пилета, прасета, риби и хора по време на тази междинна фаза не можели да бъдат различени. Живот на тази теория дава и изследователската дейност на шведския природоизпитател Карл фон Линей, който в началото на 20. век се отдал на издирването на легендарния „опашат човек“, в който той виждал липсващото звено между маймуната и съвременния човек. Още през 19. век редица френски антрополози провеждат множество експерименти в Централна Африка, за да търсят тайнствения народ „Ниам-ниамен“, зад който уж се криел „опашатият човек“. В действителност опашката е белег на всички гръбначни животни и се развива още в ранната ембрионална фаза, при човешкия ембрион дори още през 6-тата седмица на бременността.

През 1901 г. било родено момченце с 3,5 сантиметрова опашка, което заради наследствените си белези изглежда трябва да е потвърдило теорията за опашатите хора. Само след шест седмици опашката му станала 7,5 см, когато оперативно била отстранена. Но в действителност в случая ставало дума за мастни кости или извънредно удължение на опашната кост. Наистина от време на време продължават да се раждат деца с „истински“ опашки, които по всички закони представлявали все още меки телесни части. След като в САЩ и днес могат да се срещнат деца с опашки, при направените им изследвания за маймунски белези учените са единодушни:

„Мистериозен опашат народ не съществува!“

Теорията на Хекел се основава единствено на хрумването на изследователя, който — за да докаже своята теория, преднамерено фалшифицирал изследователските данни. Чак през 1997 г. научният екип на американския биолог д-р Майкъл Ричардсън успял да развенчае тази световна измама:

„Описанията, върху които Ернст Хекел построява теорията си, не са изведени от човешки ембриони. Той просто измисля основния закон за биогенетиката, за да подкрепи теорията за еволюцията.“

Дали тогава не трябва да поставим под съмнение и цялата еволюционна теория?

Според теорията на нашите антрополози по времето на плиоцена царувала дългогодишна суша. Сухият период продължил много милиони години и така унищожил обширните африкански гори. Освен това той унищожил хиляди растения и животни, но същевременно възникнали саваните, които предложили ново жизнено пространство. За големите тревопасни и хищни животни, които живеели в тях, започнала златна епоха. Успоредно с намаляването на горите по-слабите човекоподобни маймуни били изтласкани в саванните полета, където имало малко храна и почти никаква защита. Учените извеждат теорията си от това, че в саваната предците ни развили изправения вървеж;, което им помогнало да използват всичките си крайници в борбата за оцеляване. Впоследствие те загубили козината си и поведението им коренно се променило. Тази теория е призната в науката като „теория за саваната“.

Наред с „теорията за саваната“ обаче възможно е спусъкът за човешката еволюция да е представлявала някаква земноводна фаза, защото нашите прадеди би могло да са живели и във водата. Това съвсем не е толкова далече от истината, както би могло да прозвучи първоначално! Защото от всички видове земни бозайници има такива, които са се приспособили към живот във водата: китовете преди 70 милиона години, а преди 50 милиона години същото направили и копитните животни. Техни приемници са сирените, морските крави и дугонгите. Те всички били вегетарианци и се изхранвали с морски растения; но по-късно океаните били завладени от подобните на мечки хищници, от които се развили моржовете и морските лъвове. Но и гризачите, от които произлезли странните птицечовки, според популярната еволюционна теория са изминали същия път. Всички споменати видове са приемници на земните животни. Че и прародителите на хората са се заселвали по бреговете на моретата и се приспособявали към водата, твърди една нова теория, създадена едва през 1994 г. Според нея хората загубили козината си в морската вода, впоследствие развили изправена стойка и станали това, което сме ние днес. Тази противоположна на всяко училищно знание теория е „Теорията за водните маймуни“. Тя е духовното дете на междувременно починалия професор от Оксфорд Алистър Харди (1901–1996).

При хората кожата е сраснала с един слой подкожна мастна тъкан, при кучетата, котките или човекоподобните маймуни — напротив, кожата лесно се отделя. Нашата кожа се е сраснала, както при китовете и други морски бозайници. Този феномен позволява да бъде обяснен, може би, единствено със земноводната фаза в еволюционната история на човека, защото всички морски бозайници имат подобна подкожна мастна тъкан.

Тя прави тялото аеродинамично, складира енергия и предлага защита. Човекът като „венец на творението“ също притежава слой тлъстина. Подобно на морските бозайници тя има защитна функция, защото, ако увеличим теглото си, ставаме с голям корем, с дебели пръсти и закръглени бузи. Но маймуните не дебелеят!

Наистина ли човекът произлиза от маймуната?

Изследователският клон на палеоантропологията отнася родоначалника на хората (хоминиди) и човекоподобните маймуни (понгиди) към един пра-египтянин, живял преди 30 милиона години в долината на Нил и вероятно умрял пак там. Следователно хората и човекоподобните маймуни са се откъснали от своя родоначалник Египтопитекус, за да се развият по-нататък по различен начин. Наследникът на Египтопитекуса бил Рамапитекуса, когото последвали Австрапопитекусите. Но паралелно с Австралопитекуса живеело поколението на Homo habilis, който станал предтеча на Homo erectus и Homo sapiens.

Имало ли е две различни популации?

През ноември 1997 г. докторите Питер Афнер и Питър Ъндърхил от Станфордския университет на практика успяха да установят минимални генетически различия в клетъчните ядра на тези хора, които преди 600000 години започнали да се модифицират според климатичните промени. Конкретно става дума за Y-хромозомата по бащина линия, която се отличава с една аденинова база. Началните букви на ДНК-базите аденин, цитозин, гуанин и тиамин представляват генетичната азбука („хистона“). Тези аминобази ръководят генната активност. Според новите анализи на изследователите на мястото, където по принцип в секвенцията на гена би трябвало да се намира аминобазата тиамин, съществува една база аденин. По-нататък те забелязали, че в останалите секвенции аминобазите на тиамина отново били заместени от базите на аденина.

Но каква е била причината за тази необичайна промяна?

С откритието на Homo habilis ние успяваме още през 1971 да се натъкнем на най-старите следи от жилищно строителство в клисурата Алдеани в Танзания, Африка, което ни кара да мислим, че предците ни много отдавна са демонстрирали цивилизовано поведение. В случая става дума за находка на каменен кръг с вътрешна площ 16 кв. м, който Homo habilis построил за свое жилище още преди 2 милиона години. Днес знаем, че Homo habilis е живял в типична селска общност, която дори имала отделни сектори, такива като касапница, каменен площад и съответните жилища. Закланите животни [напр. антилопи и газели) били одирани и разпределяни в рамките на общността. Тъй като животинските кости, намерени в кланиците, отчасти са натрошени, се налага да направим извода, че хранителният костен мозък бил изяждан.

Можем ли да говорим още тогава за цивилизация на Първата епоха?

Въпреки че най-старите следи за използването на огъня междувременно бяха датирани на 1,5 милиона години, изследователите продължават да твърдят, че Homo habilis бил всеяден, че ядял поделеното помежду си месо и костен мозък сурови. Едва с консумацията на животни, загинали от степните пожари, нашите предци съвсем случайно открили вкуса на печеното месо. Според мен това е манипулативна безсмислица, защото тези така наречени примитивни предшественици не само заякчавали своите тояги в огъня, но отгоре на всичко ги оборудвали с каменни и костни парчета, така че още в древността те разполагали със супероръжия.

В развалините на Травертин край Билцингслебен (саксонски Анхолт) през 1969 г. година изследователите се натъкнаха на древен ловен лагер на Homo erectus, обитаван преди 1,5 милиона години. Този лагер естествено бил отнесен към така наречената каменно-топлинна ера, съществувала преди около 400000 години. Особеното при тези находки са многото костни парчета с драскотини от симетрични и геометрични линии, както и подобни на идеограми фигури. В това учените виждат доказателство, че тези предшественици трябва да са общували помежду си с артикулиран говор. Не бихме ли могли да им припишем тогава и познаването на развита писмена комуникация?

Генетични анализи на биолози от университета в Калифорния, оповестени през 1998 г., вече доказаха, че кучето и човекът отдавна са били спътници. До този момент нашите учени приемаха, че кучетата са най-старите домашни животни, и — предположението винаги беше, че за да се превърнат в домашни животни, за първи път вълците са били опитомени от нашите предци преди 12000 години. Най-старата находка на вкаменело животно е челюст на куче, което беше намерено в пещера на територията на днешен Ирак. Освен това немски учени намериха напълно запазен кучешки череп, от който имаха възможност да черпят информация за Първата епоха като по учебник. Установиха, че ставало дума за дребно животно, което още преди 80000 години значително се различавало от вълка.

В Испания бяха намерени скални рисунки, в чиито ловни сцени кучетата са изобразени като помощници. Така тези картини обръщат представата на нашите учени с главата надолу, защото противно на техните теории кучетата трябва да са възникнали 18000 години по-рано. Във връзка с това дори се заговори за фалшификации, защото ловните сцени някак не се вместиха в мозайката на научната догма. С гениите анализи страницата отново беше обърната. Според тях пътищата на кучетата и вълците са се разделили още преди 135000 години, т.е. 120000 години по-рано от досегашните предположения! Приблизително по същото време днешната човешка раса на Homo sapiens вече е била напълно развита. Така теоретично хората и кучетата биха могли да са се сприятелили в много ранна епоха. Този факт естествено би повдигнал въпроса за първоначалния етап в опитомяването на животните, отнасян винаги към 9000 година пр.Хр.

Находка на череп на съвременен човек в Квафцех (Израел) през 1991 г. предизвика хаос, защото беше датирана от антрополозите на 92000 години. Дотогава Израел винаги се разглеждаше като мястото, където предшественика на съвременния човек („неандерталеца“ 400000–30000 г. пр.Хр.) изчезнал преди около 32000 години. Но д-р Дейвид Робъртс и проф. Лий Бъргър, двама южноафрикански изследователи от университета в Йоханесбург, през 1995 г. откриха три вкаменели стъпки на Homo sapiens в лагуната Лангбаан близо до Капщад, чиято възраст според оповестения през юли 1997 г. научен доклад е определена дори на 117000 години пр.Хр. По отношение на цялостното развитие на съвременния човек това е едно много интересно откритие. Досега нашите учени всъщност винаги са приемали, че съвременния човек се е появил за първи път най-рано преди 30000 максимум до 40000 години и така заменил неандерталеца. Но именно неандерталеца до ден днешен е разбиран неправилно.

През 1856 г. в една 50 метрова дълбока урва в каменоломна, близо до Дюселдорф двама работника намериха 16 необичайни кости на един, както се оказа по-късно, 60-годишен човек, които след няколко дни връчили на учителя и естественика Йохан Карл Фулрот. Ученият ги идентифицирал като останки на човек от ледената епоха и така направил долината прочута. През 1997 г. Ролф Шмиц и Юрген Тисен от службата за закрила на археологичните паметници в Рейн след няколко годишно претърсване намериха останки от нови 20 кости и артефакти на дълбочина 3,5 метра. Между тях имало и втора лакътна кост (костта от лакътя нагоре), чието повторение доказвало присъствието на втори индивид. Сензацията обаче дошла е една колянна става от бедрото на човек, намерена в средата на 19. век. По-точните анализи на останките дотук доказаха, че нашият вид не е директен наследник на неандерталеца, въпреки че древният и модерният човек съжителствали заедно поне 5000 години в Европа. Но През 1999 г. изследователският екип на проф. Ерик Тринкхаус от университета във Вашингтон коригира тази наследена от миналото теория. След дългогодишни разкопки в пясъците на Португалския бряг само на няколко сантиметра дълбочина американският екип откри останки на 24000 годишен скелет на 4 годишно дете от каменната ера. Тази находка е още една сензация, засягаща нашето развитие, която ще принуди науката да пренапише историята за еволюцията. Гениите анализи всъщност показаха, че неандерталеца и кроманьонеца са се смесили. Проф. Тринкхаус обяснява това по следния начин:

„Последните заключения са, че Homo sapiens е наследник на неандерталеца и кроманьонеца. Казано по-точно: дете на ранна кръстоска между двата вида.“

Лабораторните резултати на детето от каменната ера показват странно съчетание от гени на близкия човешки предшественик кроманьонеца, както и гени на неандерталеца. Находката от крайбрежния пясък на Португалия освен това разкрива и външните белези на двата вида: брадата и зъбите наподобяват тези на съвременния човек, а набитата фигура на детето напротив сочи към неандерталеца. Странно защо нашата наука е била заета винаги с това да загрозява този вид с маймунски белези. Доколкото смятаме неандерталеца за недодялан пън, винаги можем да го таксуваме като противоположност на собствения ни произход. Например немският патолог проф. Рудолф Вирхов (1821–1902) го дефинира като „рахитичен идиот“, докато неговият колега Карл Майер вижда в черепа на неандерталеца „монголоиден казак“.

Напротив, самият неандерталец, появил се преди повече от 375000 години, изглежда е извършвал хирургически интервенции на своите събратя, което допуска заключението за цивилизованото му поведение. Един неандерталски череп на 300000 години, открит през 1933 г. в каменна постройка на река Мур (Баден-Вюртемберг) доказва изкуствено отваряне на черепа, което изправя нашите учени пред една досега неразрешена задача. До преди няколко години все още се предполагаше, че въпросната глава е отделена от тялото на млада неандерталка с помощта на режещи инструменти, за да може черепът да бъде отворен и мозъкът изяден. По-новите научни проучвания на антрополога д-р Йоел Рейк от университета в Тел Авив обаче показаха, че неандерталците не са били канибали, а са погребвали своите мъртъвци като им носели цветя, ястия, животински кости и оръжие, което навежда на мисълта за вяра в отвъдното и почитане на Богове.

И така скритите причини за отварянето на черепа преди 300000 години изглежда вече са решени: в проучванията си за живеещите в каменната ера бушменски племена в Африка съвременни учени успяха да филмират отваряне на череп — как един възрастен шаман-лечител отваря черепа на младо момиче с нещо като длето и без упойка, за да отстрани евентуалния хематом, възникнал след нещастен случай. Въпреки тази хирургическа интервенция, извършена с примитивни средства, след един месец момичето отново било здраво. Находка отпреди 8000 години от Наес в Дания също показва, че са правени трепанации, подобни на тази, извършена от африканския шаман. Едно кръгло пространство с размерите на компакт диск било отделено от черепа с помощта на длето, за да се извършат медицински интервенции. В института по човекознание в Клуж, Румъния, дори е запазена една много особена находка от миналото: череп на 7500 години, по който се вижда, че е бил отварян дори два пъти. По възстановените черепни кости днес все още ясно се вижда, че пациентът е преживял и двете интервенции.

Доколко Homo habilis е извършвал интервенции на своите побратими, ние не знаем. Знаем обаче, че той подобно на неандерталеца е погребвал своите роднини. През май 1999 г. д-р Райнер Герзонде от Alfred Wegener Institut Fur Polar-und Meeresforschung (AWI) в Бремерхафен защити на научната конференция Oceanic Impacts една своя теза как преди 2 милиона години би могла да бъде унищожена една по всяка вероятност високоразвита цивилизация.

„Преди около 2,2 милиона години югозападно от нос Хорн е паднал астероид със скорост шестдесет пъти по-голяма от светлинната, който сме нарекли «Елтанин». Така се образувала до 400 м висока водна маса, която се движела със 700 км/ч през морското пространство и за 24 часа унищожила цялото крайбрежие.“

При сблъсъка на каменния отломък от космоса с големина повече от 1000 м според AWI-изследователя Герзонде възникнала силна експлозия с унищожителна сила, равна на пет милиона бомби от типа на Хирошима. Извънземната огнена топка се разстлала с бясна скорост и накарала морето да закипи, след което за секунди се изпарили 500 куб. км вода, което е десет пъти количеството на земните езера. Заедно с ултра горещите облаци от водна пара в атмосферата преминали и 2 милиарда тона морска сол, както и астероиден прах. След тази ужасна катастрофа химическия състав на земната атмосфера бил трайно променен. По мнението на споменатия експерт тази драматична промяна имала своите последствия:

„В зависимост от височината, която е достигнала изстреляната с невъобразима сила водна пара, това би могло да доведе до изстудяване на земната повърхност заради образуваните през следващите години облаци, което драстично е променило условията на живот.“

Така най-новите открития предлагат напълно нови възможности за праисторическите цивилизации.

Но как може да бъде решена тази загадка?

Бележки

[1] В българското издание историята се разказва не във Втора, а в Четвърта книга на царете. При превода, където се налага (заради понятните различия), е спазен оригиналът на автора — бел. прев.

[2] След този последен пети епизод, разказан в Четвърта книга на царете, Илия не се появява повече; името му се споменава чак в края на последната глава на Стария завет (Малахия 4:5-6) и едва в Новия завет се „явява“ заедно с Мойсей в деня на преображението на Христос (Марк 9:4) — бел. прев.